Джон Стайнбек
На изток от Рая (11)

2

Беше много тежко наранена. Ако в онова време имаше рентгенови апарати, лекарят би установил много повече увреждания, но и тези, които откри, бяха достатъчно. Лявата ръка и три ребра бяха счупени, челюстта й — пукната. Черепът също бе спукан, липсваха зъбите от лявата й страна. Скалпът й беше съдран и откъснат, челото — оголено до костта. Това видя докторът, това установи. Намести й ръката, бинтова ребрата и заши скалпа. На спиртната си лампа изви стъклената тръбичка на един капкомер — през отвора на липсващите зъби с нея тя щеше да поема вода и течна храна, за да не движи спуканата челюст. Постави й голяма доза морфин, даде един флакон опий на хапчета, изми си ръцете и си облече палтото. Още ненапуснал стаята, пациентката му заспа.

В кухнята седна на масата да изпие горещото кафе, което Чарлз сложи пред него.

— Е? Какво е станало с нея? — запита той.

— Отде да знаем — рязко отвърна Чарлз. — Намерихме я на верандата. Ако искаш, иди да видиш следите по пътя, дето се е влачила.

— Познавате ли я?

— Бога ми, не!

— Ти често се качваш на горния етаж в хотела, да не е оттам?

— В последно време не съм ходил. Пък и в тоя вид не бих я различил.

Лекарят обърна глава към Адам.

— А ти да си я виждал по-рано?

Адам бавно поклати глава.

— Кажи — дрезгаво рече Чарлз, — какво гледаш да надушиш?

— Ще ви кажа, защото сте заинтересовани. Това момиче не е въргаляно от брана, макар че така изглежда. Така може да я подреди само човек, човек, които не е хранил към нея и капка симпатия. Ако искате истината, някой се е помъчил да я убие.

— Защо не я питаш? — каза Чарлз.

— Доста време няма да може да говори. Освен това черепът й е пукнат и само Господ знае какво може да й докара. Та се питам дали да не обадим на шерифа.

— Не! — Адам отвърна така бурно, че останалите двама се обърнаха към него. — Оставете я! Нека почива.

— А кой ще се грижи за нея?

— Аз ще се грижа — каза Адам.

— Виж сега какво… — започна Чарлз.

— Ти не ми се бъркай!

— Къщата не е само твоя.

— Искаш да си отида ли?

— Нямах това предвид.

— Съгласен съм, ако трябва тя да си отиде, и аз ще си отида.

— Спокойно — намеси се докторът. — Ти защо се палиш толкова?

— Аз и едно ранено куче не бих изхвърлил.

— Но и не би се разгорещил. Да не криеш нещо, а? Излиза ли някъде снощи? Да не си ти?

— Цяла нощ си е бил тук — отсече Чарлз. — Хърка като локомотив.

— Защо не я оставите на мира? — попита Адам. — Оставете я да се оправи.

Лекарят се изправи и отупа ръце.

— Адам — почна той, — баща ти ми беше един от най-старите приятели. Познавам и тебе, и цялото ви семейство. Не сте глупави хора. И не виждам защо не признаваш простите факти. Изглежда, не искаш. И трябва да ти се говори като на дете. Това момиче е било нападнато и аз съм сигурен, че който е направил тази работа, е имал намерение да я усмърти. И ако не съобщя на шерифа, нарушавам закона. Признавам, някои закони съм нарушавал, но този не съм.

— Добре, кажи му. Само да не я безпокои, докато не се пооправи.

— Нямам навик да безпокоя пациентите си — рече докторът. Още ли настояваш да остане тук?

— Да.

— Подписваш си смъртната присъда. Утре ще намина. Тя сега ще спи. Ако иска, дайте й вода и топла супа, но през тръбичката. — И си излезе.

Чарлз се обърна към брат си.

— За Бога, Адам, какво е това от тебе?

— Остави ме на мира.

— Какво те прихвана?

— Остави ме на мира, ти казах! Просто ме остави на мира.

— Боже мой! — извика Чарлз, плю на пода и тревожен и притеснен тръгна на работа.

Адам се зарадва, че той излезе. Разшета се из кухнята, изми съдовете от закуската и помете. Като подреди всичко, отиде в стаята си и дръпна един стол до леглото. От морфина момичето хъркаше дълбоко. Отоците по лицето й спадаха, но очите бяха все така посинели и подути. Адам безмълвно я наблюдаваше. Строшената и превързана ръка лежеше отпусната на стомаха, а дясната се подаваше над завивката със свити като птиче гнездо пръсти. Детска ръка, почти бебешка ръчица. Адам докосна китката й с пръст и пръстите й конвулсивно трепнаха. Китката беше топла. Потайно, сякаш се бои да не го хванат, той изправи ръката и пипна възглавничките на върха на пръстите й. Бяха розови и меки, докато кожата по гърба на ръката сякаш излъчваше някакво бисерно сияние. Адам се усмихна от щастие. Дишането й секна и той застина нащрек, сетне в гърлото й нещо изхриптя и монотонното хъркане продължи. Преди да се измъкне на пръсти от стаята, той погали още веднъж ръката и дланта й под завивката.

Няколко дни Кати лежа в мрачната яма на шока и опия. Кожата й на пипане бе станала като олово, поради болките почти не се движеше. Долавяше, че около нея има суетня. Лека-полека главата и очите й се избистриха. Тук имаше двама млади мъже, единият от време на време, другият се навърташе много повече. Досети се, че третият, който идва, е лекар, а освен него се появи и един висок слаб човек, който я заинтересува повече от останалите; този интерес се пораждаше от страх. Може би тя бе успяла да долови нещо през наркозата и сега го систематизираше. Твърде бавно нейното съзнание събираше последните дни и ги пренареждаше. Появи й се лицето на мистър Едуардс, видя го как изгуби спокойната си самоувереност и как сетне се размазва в убийствена ненавист. Никога по-рано в живота си тя не бе изпитвала толкова силен страх, а ето че разбра какво е. И мисълта й се засуети, душейки като плъх, който търси изход за бягство. Мистър Едуардс е научил за пожара. Но само той ли? И откъде е разбрал? При тази мисъл у нея се надигаше сляп ужас, от който всичко ти се разбърква.

От дочутото схвана, че високият е шериф и че иска да я разпита, че младият, на име Адам, иска да я отърве от този разпит. Да не би шерифът да знае за пожара?

Повишавайки гласове, те й помогнаха да реши какво поведение ще възприеме. Шерифът каза:

— Тя не може да е без име. Все някой трябва да я познава.

— Как да ти каже? Челюстта й е счупена. — Това бе гласът на Адам.

— Ако не е левачка, би могла да отговаря писмено. Виж какво, Адам, ако някой се е опитвал да я убие, по-добре да го пипна, докато още мога. Дай един молив и ме остави да я разпитам.

— Нали чу, докторът каза, че има счупване на черепа — обади се Адам. — Знаеш ли дали ще си спомни?

— Ти ми дай молив и хартия, пък ще видим.

— Не искам да я безпокоиш.

— По дяволите, Адам, не е важно какво искаш! Казвам ти да ми донесеш молив и хартия.

— Какво ти става? — Това беше гласът на другия млад мъж. — Ще излезе, че ти си виновният. Дай му молива.

Когато тримата влязоха безшумно в стаята, свариха я със затворени очи.

— Спи — отсече Адам, шепнейки. Тя отвори очи и ги погледна. Високият се доближи до леглото.

— Нямам желание да ви тревожа, госпожице. Аз съм шерифът. Знам, че не можете да говорите, но не бихте ли драснали тук някои неща?

Тя се помъчи да кимне и трепна от болка. Бързо мигна няколко пъти да покаже, че е съгласна.

— Това се казва момиче! — възкликна шерифът. — Виждате ли? Готова е. — Постави един бележник на леглото и сви пръстите й около молива. — Хайде сега, пишете. Как се казвате?

И тримата се вторачиха в лицето й. Устата й изтъня, очите й се свиха. После ги затвори и моливът тръгна по хартията. „Не зная“ — надраска с едри букви.

— Добре, ето ви нов лист. Какво си спомняте?

„Черно. Не ми идва нищо“ — написа моливът и излезе от ръба на бележника.

— Не помните ли коя сте, откъде дойдохте? Помислете.

Изглежда, преживяваше силна борба. Лицето й показа отказ и се натъжи. „Не. Объркано ми е. Помогнете.“

— Горката! — трогна се шерифът. — Все пак благодаря, че се постарахте. Като ви стане по-добре, пак ще опитаме. Недейте, не пишете повече.

Моливът написа „Благодаря ви“ и падна от пръстите й.

Тя бе спечелила шерифа. И той застана на мнението на Адам. Против нея беше само Чарлз. Когато братята идваха в стаята й да я повдигат за подлогата, за да я боли по-малко, тя изучаваше враждебно намусеното лице на Чарлз: в него бе забелязала нещо, което я разтревожи. Видя го често да поопипва белега на челото си, да го разтрива и да го проследява с пръсти. Веднъж той разбра, че го наблюдават. Погледна виновно пръстите си и навъсено рече:

— Не бой се! И ти ще имаш, и то може би още по-хубав!

Тя му се усмихна, а той отмести поглед. И щом Адам донесе топлата й супа, Чарлз заяви:

— Отивам в града да обърна някоя бира.

3

Адам не помнеше да е бил някога толкова щастлив. Не се смущаваше от това, че не знае името й. Бе казала да я наричат Кати и за него то бе достатъчно. Готвеше за нея разнообразни гозби, преравяйки готварските рецепти на майка си и мащехата си.

Огромна бе жизнеността на Кати. Възстановяването й започна твърде скоро. Отоците по лицето изчезнаха и то доби прелестта на оздравяването. За късо време, макар и с помощ, вече можеше да сяда. Внимателно отваряше и затваряше уста и взе да приема леки храни, изискващи по-малко дъвкане. Превръзката на челото й стоеше, но по лицето не останаха почти никакви следи, ако не се смята хлътналата буза над изкъртените зъби. Беше неспокойна, мислите й се блъскаха да намерят изход. Говореше малко дори когато това не я затрудняваше.

Един следобед чу някой да се върти в кухнята и извика:

— Ти ли си, Адам?

— Не, аз съм — отвърна й гласът на Чарлз.

— Би ли дошъл само за минутка, моля те!

Той застана на прага с намръщени очи.

— Не идваш много често — каза тя.

— Така е.

— Не ти харесвам, нали?

— Май и това е така.

— Ще ми кажеш ли защо?

Не успя веднага да намери отговор.

— Не ти вярвам.

— Защо?

— Знам ли. И не вярвам, че си загубила паметта си.

— Но защо ми е да лъжа?

— Не знам. Но затова не ти вярвам. Има нещо… долавям.

— Никога не си ме виждал.

— Може. Но има нещо, което ме смущава и трябва да го науча. А ти отде знаеш, че не съм те виждал?

Тя замълча, а той тръгна да си отива.

— Чакай — спря го тя. — Какво си наумил да правиш?

— За какво?

— За мене.

Изгледа я с любопитство.

— Истината ли да ти кажа?

— Иначе защо ще питам?

— Не знам точно, но ето какво: веднага щом мога, ще те отпратя оттук. Брат ми са го хванали дяволите, но ще го оправя дори ако се наложи да го смажа.

— Нима можеш? Той е голям и як човек.

— Ще мога.

Тя му хвърли унищожителен поглед.

— Къде е Адам?

— В града, да вземе още от твоите проклети церове.

— Ти си подъл.

— Знаеш ли какво мисля? Че не съм и наполовина толкова подъл, колкото си ти под тая нежна кожа. За мен ти си Сатана.

Кати приглушено се засмя.

— Значи сме двама. Чарлз, а колко ми остава?

— За кое?

— Докато ме изхвърлиш? Честно ми кажи.

— Дадено, ще ти кажа. Седмица до десетина дни. Щом се изправиш на крака.

— Ами ако не си тръгна?

В погледа му светна надмощие, почти радост при мисълта за премерване на силите.

— Добре, друго ще ти кажа тогава. Като беше упоена, издума доста неща, както се говори насън.

— Не ти вярвам.

Той се засмя — бе забелязал внезапното свиване на устните й.

— Ако щеш. И ако тръгнеш да си гледаш работата на минутката, когато си в състояние, нищо няма да издам. Но ако се опънеш, всичко ще стане ясно, и на тебе, и на шерифа.

— Не вярвам да съм казала нещо лошо. И какво ли мога да кажа?

— Няма да спорим. Работа ме чака. Питаш ме, отговарям.

И излезе. Зад кокошарника се преви от смях, удари се по бедрото и си каза: „Мислех я за по-умна!“ И от дни насам почувства облекчение.

4

Чарлз успя да я уплаши до смърт. И ако той я бе разбрал, бе го разбрала и тя. Това беше едничкият срещан от нея човек досега, който водеше играта по нейните правила. Кати се помъчи да проследи мисълта му и от това съвсем не й стана по-леко. Разбираше, че номерата й пред него не могат да минат, а имаше нужда от закрила и почивка. Парите й се бяха стопили. Трябваше й подслон, и то подслон за дълго време. Изтощена и болна, тя пресмяташе в ума си всички възможности.

Адам се върна от града с шишенце успокоително и напълни една лъжица.

— На вкус е ужасно — рече той, — но помага.

Глътна го без съпротива и дори не се и намръщи.

— Добър си към мене — рече тя. — Но се чудя защо. Толкова неприятности ви докарах.

— Не е вярно. Ти съживи цялата къща. Нито веднъж не се оплака, нищо! А колко беше пострадала.

— Много си добър, много мил.

— Искам да бъда.

— Имаш ли излизане? Защо не постоиш да поприказваме?

— Разбира се. Важна работа нямам.

— Вземи един стол, Адам, и седни.

Когато се настани до нея, тя протегна ръка и той я пое в двете си ръце.

— Толкова добър и мил — повтори тя. — Адам, нали ще спазиш едно обещание?

— Ще се помъча. За какво говориш?

— Сама съм и се страхувам — изплака тя. — Страх ме е.

— Как да ти помогна?

— Никой не може да ми помогне.

— Кажи, да опитам.

— Там е най-лошото, дори не мога да ти кажа.

— Защо да не можеш? Ако е тайна, ще си остане между нас.

— Да, но тайната не е моя, нали разбираш?

— Не.

Пръстите й сграбчиха и стиснаха ръката му.

— Адам, аз изобщо не съм загубвала паметта си.

— Тогава защо каза…

— Нали това се мъча да ти обясня. Ти обичал ли си баща си, Адам?

— Като че повече го уважавах, отколкото обичах.

— Хубаво, ако някой, когото ти уважаваш, изпадне в беда, не би ли направил всичко, за да го предпазиш от пълен провал?

— Разбира се, надявам се…

— Е, точно така е с мене.

— Но от какво беше пострадала?

— Свързано е. Затова не мога да ти разкажа.

— Баща ти ли беше?

— О, не! Но всичко е така преплетено.

— Имаш предвид, че ако ми кажеш кой те подреди така, може да пострада баща ти?

Тя въздъхна. Той щеше да досъчини историята сам.

— Адам, имаш ли ми доверие?

— Разбира се.

— Ужасно е да те моля за такова нещо.

— Съвсем не е, особено ако искаш да предпазиш баща си.

— Нали разбираш, тайната не е моя. Да беше моя, веднага щях да ти кажа.

— Естествено, че разбирам. И аз бих постъпил така.

— Ти изобщо много неща разбираш. — В очите й бликнаха сълзи. Той се наведе над нея и тя целуна бузата му.

— Не се тревожи — рече той. — Аз ще се погрижа за тебе.

— Мисля, че няма да можеш. — Кати се отпусна на възглавницата си.

— Отде накъде?

— Брат ти е против мене. Иска да се махна.

— Той ли ти го каза?

— Не. Просто го усещам. Той не разбира нещата като теб.

— Но е с добро сърце.

— Зная, само че тая добрина не е като твоята. И ако се наложи да си отида, шерифът ще почне да ме разпитва, пък аз ще се окажа съвсем сама.

Той се загледа в пространството.

— Брат ми не може да те изгони. Половината от фермата е моя. Имам свои пари.

— Ако той настоява да си отида, ще трябва. Не мога да ви провалям живота.

Адам се изправи и излезе от стаята. Застана на задния вход и зарея поглед в следобеда. Далече в полето брат му вдигаше камъни от дървената платформа и ги трупаше на каменния зид. Адам вдигна очи към небето. От изток прииждаше покривало от сребристи облаци. Пое дълбоко дъх и в гърдите си усети гъдел и възбуда. Слухът му сякаш ненадейно се прочисти и той чу къткането на кокошките и духналия над земята източен вятър. Чу конски копита да клопат по пътя и далечни удари върху дъска — някой съсед обковаваше хамбара си. И всички тия звуци се сляха в някаква музика. Очите му също се избистриха. Огради, зидове и навеси ярко изпъкнаха в жълтата следобедна светлина и също се свързаха в някаква хармония. Промяна бе настъпила във всичко. Ято врабци се спуснаха в прахоляка и се заборичкаха за трохи, после отлетяха подобно на сивкав шал, който се вие в светлината. Адам наново погледна брат си. Бе изгубил представа за времето, не би могъл да каже откога стои на вратата.

Не бе изтекъл и миг. Чарлз все така се бореше с един и същ едър камък. А Адам още не бе изпуснал дъха, пълен и дълбок, който пое със спирането на времето.

Изведнъж той осъзна, че радостта и мъката му са се претопили в една материя. В едно се бяха сбрали и страхът с решителността. Установи, че е почнал да си тананика проста повтаряща се мелодия. Извърна се, прекоси кухнята и застана на вратата, загледан в Кати. Тя отпаднало му се усмихна и той си помисли: „Какво дете! Какво безпомощно дете!“ Заля го прилив на обич и я попита:

— Искаш ли да се омъжиш за мен?

Лицето й се опъна, ръката й конвулсивно се затвори.

— Не ми отвръщай сега — рече той. — Искам първо да си помислиш. Но ако се омъжиш за мене, аз ще мога да те пазя. И вече никой нищо не би ти причинил.

Кати в миг дойде на себе си.

— Ела, Адам, седни тук. Дай ми сега ръка. Това е добре, така трябва. — Повдигна ръката му и я допря до страната си.

— Милият — сломено каза тя. — О, мили! Адам, ти вярваш в мене. Ще ми обещаеш ли нещо сега? Ще обещаеш ли да не казваш на брат си, че си ме помолил?

— Да се омъжиш за мене ли? Защо не?

— Не това! Тази нощ искам да помисля. А може и да не ми стигне само една нощ. Нали ще ми позволиш? — Вдигна ръка към челото си. — Знаеш, не съм сигурна дали мога да размишлявам като хората. А трябва.

— Смяташ ли, че можем да се оженим?

— Моля те, Адам, остави ме да помисля. Моля те, мили!

Той се усмихна и припряно каза:

— Само не протакай дълго. Чувствам се като котка, която се е покатерила толкова високо на дървото, че сега не знае как да слезе.

— Нека да размисля. Освен това, Адам… ти си добър.

Той излезе и се отправи към мястото, където брат му подреждаше камъните.

Когато Адам изчезна, Кати се надигна от леглото и с несигурни стъпки се приближи до тоалетната масичка. Наведе се да се види в огледалото. Челото й все още бе превързано. Повдигна крайчеца на превръзката, колкото да забележи яростната червенина отдолу. Не само бе готова да се омъжи за Адам, бе го решила сама още преди той да й го предложи. Боеше се. Имаше нужда от закрила и от пари. Адам щеше да й даде и двете. А тя можеше да го води за носа, в това бе сигурна. Нямаше желание да се омъжва, но за момента бракът ставаше изход. Тревожеше я само едно. Адам изпитваше към нея топло чувство, което тя не разбираше, тъй като го нямаше у нея — впрочем никога не бе усещала нещо подобно към когото и да било. А мистър Едуардс здравата я бе подплашил. В досегашния й живот това бе единственият случай, когато изпусна положението от ръцете си. И взе решение вече никога да не допуска това да се повтори. А като си помисли какво ли ще каже Чарлз, усмихна се на себе си. С Чарлз изпитваше някакво родство. Стана й все едно, че той я подозира.

5

Адам приближи и Чарлз се изправи. Хвана се за кръста да поразтрие изтръпналите си мускули.

— Господи, още колко камъни остават! — рече той.

— Един приятел в казармата разправяше, че в Калифорния имало долини, дето с километри не можеш да намериш нито един камък, дори малко камъче.

— Затуй пък ще има нещо друго — каза Чарлз. — Според мен няма ферма, в която всичко да е наред. В Средния запад плачат от скакалци, другаде от урагани. Какво са шепа камъни?

— Мен ако питаш, прав си. Реших да ти помогна.

— Много мило. Тъкмо си мислех, че до края на живота си смяташ да си държите ръцете с оная оттатък. Докога ще стои у нас?

Адам за малко щеше да съобщи за предложението си, но тонът на Чарлз го накара да се откаже.

— Знаеш ли — поде Чарлз, — преди малко се отби Алекс Плат. Никога не можеш да познаеш какво му се е случило. Намерил цяло състояние.

— Тоест как?

— Ами нали помниш онова място в имота му, дето стърчи един гъстак от кедри, знаеш го, досам пътя.

— Знам го. И какво?

— Алекс се движел между дърветата и каменната си ограда, зайци дебнел. И намира пътна чанта с прилежно подредени мъжки дрехи. Всичко подгизнало от дъжда. Изглежда, от доста време е била там. Вътре имало и дървено сандъче с ключалка. Разбил го и какво да види — близо четири хиляди долара. Намерил и дамска чанта, но била празна.

— И никакво име, нищо?

— Това е чудното. Никакво име, нито на дрехите, нито на бельото. Като че ли човекът е държал да остане неизвестен.

— Ще ги задържи ли Алекс?

— Отнесъл всичко на шерифа. Шерифът ще даде обявление и ако никой не се обади, остава за Алекс.

— Положително някой ще се обади.

— И аз тъй мисля. Но не му казах на Алекс. Беше толкова доволен. Но интересна работа, да няма етикетчета с име, не да кажеш, че са били отпрани, ами изобщо да няма!

— Много пари са това — каза Адам. — Не може да не си ги потърсят.

— Алекс доста се повъртя. Жена му, знаеш, навсякъде си вре носа. — И Чарлз замълча. — Адам — рече накрая, — имаме да си говорим нещо. Цялата околия вече шушука.

— За какво? Какво искаш да кажеш?

— По дяволите! За това… това момиче. Не може при двама мъже да живее момиче. Алекс разправя, че жените наоколо били страшно разлютени. Адам, не е за нас такова нещо. Тукашни сме, с добро име…

— Искаш да я изгоня, преди да е оздравяла?

— Искам да се отървем от нея, да си ходи! Не ми се нрави.

— Така си беше от началото.

— Знам. Не й вярвам. Тука има нещо… нещо, не го знам какво е, но не ми харесва. Кога ще я изхвърлиш?

— Да ти кажа ли — бавно изрече Адам, — нека остане още една седмица, после ще се погрижа за нея.

— Обещаваш ли?

— Обещавам.

— Слава Богу, ще трябва да съобщя на жената на Алекс. Оттам нататък тя ще разнесе вестта. Господи, колко ще се радвам отново да си останем сами! Надявам се, че още не й се е върнала паметта.

— Не е — отвърна Адам.

6

Пет дни по-късно, Чарлз бе отишъл да купува фураж за телетата, Адам впрегна и докара кабриолета пред кухненските стъпала. Помогна на Кати да се качи, с едно одеяло зави коленете й, друго наметна върху раменете й, подкара към околийското управление и там мировият съдия ги венча.

Когато се върнаха, Чарлз си беше дошъл. Изгледа ги кисело, като влязоха в кухнята, и рече:

— Помислих, че си я качил на железницата.

— Ние се оженихме — простичко каза Адам, а Кати му се усмихна.

— Защо? Защо трябваше?

— А защо не? Не може ли човек да се ожени?

Кати веднага се шмугна в спалнята и затвори вратата. Чарлз се разбесня:

— Пет пари не струва тая, казвам ти! Курва!

— Чарлз!

— Казвам ти, курва и половина! За нищо не бих й повярвал. Кучка! Уличница!

— Стига, Чарлз! Стига, предупреждавам те! Затваряй си мръсната уста за жена ми!

— Жена! Колкото една безстопанствена котка!

— Според мен ти ревнуваш — бавно каза Адам. — Май ти имаше намерение да се ожениш за нея, а?

— Ама че загубен глупак! Аз да ревнувам! Дето не мога с нея под един покрив да живея!

— Няма да ти се наложи — спокойно рече Адам. — Заминавам. Ако искаш, ще ти продам половината, вземи цялата ферма. И без това винаги си ламтял за нея. Остани си тук, докато изгниеш!

— Няма ли да се отървеш от нея? — Чарлз бе снишил глас. — Умолявам те, Адам. Махни я! Ще те разкъса на парчета, ще те унищожи, Адам, ще те довърши!

— Отде знаеш толкова за нея?

Очите на Чарлз изстинаха.

— Не знам — каза той и стисна уста.

Адам изобщо не попита Кати иска ли да вечеря с тях. Отнесе две чинии в спалнята и седна до нея.

— Заминаваме — каза й той.

— Нека да си отида! Моля ти се, пусни ме да си отида! Не искам заради мене да се намразвате с брат си. Не мога да си обясня защо не ме обича.

— Според мен ревнува.

— Ревнува? — Очите й се присвиха.

— На мен поне така ми се струва. Но няма защо да се безпокоиш. Ние ще се махнем. Заминаваме за Калифорния.

— Не искам да отида в Калифорния — тихо рече тя.

— Глупости! Там е чудесно, слънчево през цялото време, красиво…

— Не искам да ходя в Калифорния.

— Сега си моя жена — меко рече той, — искам да дойдеш с мене.

Тя замълча и повече нищо не каза.

Когато чуха Чарлз да тръшва вратата, Адам се обади:

— Така е по-добре за него. Ще се понасвятка и ще му поолекне.

Кати сведе скромен поглед към пръстите си.

— Адам, аз не мога да ти бъда жена, докато не оздравея напълно.

— Зная — каза той, — разбирам. Ще почакам.

— Но искам да останеш при мен. Страх ме е от Чарлз. Толкова ме мрази!

— Ще си внеса походното легло, тъй че ако се уплашиш, само ме извикай. Протегни се и ме бутни.

— Колко си добър — рече тя. — Няма ли да изпием по един чай?

— Разбира се, и на мен ми се пие. — Донесе димящите чаши и се върна за захарницата. После се намести на стола до леглото й. — Доста е силничък. За тебе не е ли много силен?

— Силен го обичам.

Той допи чашата си.

— Не ти ли се стори малко особен? Вкусът му сякаш… — Ръката й подскочи към устата.

— А! Я да опитам. — И сръбна от утайката. — Адам — извика, — сбъркал си чашата, моята си взел! Бях си сложила лекарството.

Той облиза устни.

— Надявам се, няма да ми навреди.

— Че няма, няма — тихо се засмя тя. — Но дано не се наложи да те будя посред нощ.

— Защо?

— Защото си ми изпил приспивателното. Едва ли ще можеш лесно да се пробудиш.

Колкото и да се стараеше да остане буден, Адам затъваше в тежък опиев сън.

— Докторът ли ти предписа да взимаш толкова много? — попита я с натежал глас.

— Просто не си свикнал — рече тя.

Чарлз се върна към единайсет. Кати долови потайните му стъпки. Той влезе в стаята си, съблече се и си легна. Завъртя се, сумтейки, да се настани по-удобно, и отвори очи. До леглото му стоеше Кати.

— Какво искаш?

— А ти какво мислиш? Влез малко навътре.

— Къде е Адам?

— Изпи погрешка моето приспивателно. Направи ми място.

Дъхът му бе дрезгав.

— Вече бях с една курветина.

— Какво здраво момче си! Влез малко навътре!

— Ами строшената ти ръка?

— Аз имам грижата, ти не се тревожи.

Изведнъж Чарлз се разсмя:

— Горкото копеле! — И отметна завивката да я приеме.