Майкъл Крайтън
Фатален срок (64)

Епилог

Дъждът се лееше над сивия английски пейзаж. Чистачките потракваха напред-назад по стъклото. Едуард Джонстън се приведе над волана и присви очи, опитвайки да различи нещо през дъждовните струи. Навън се простираха ниски, тъмнозелени хълмове, прорязани от дълги живи плетове. Дъждът замъгляваше всичко. Бяха отминали последната ферма преди няколко километра.

— Елси, сигурна ли си, че това е пътят? — попита Джонстън.

— Категорично. — Елси Кастнър плъзна пръст по картата в скута си. — Шест километра след Читъм Крос завиваме към Бишопс Вейл и след километър и половина трябва да го видим отдясно.

Тя посочи полегат хълм, покрит с редки дъбове.

— Нищо не виждам — обади се Крис от задната седалка.

— Работи ли климатикът? — попита Кейт. — Горещо ми е.

Беше бременна в седмия месец и вечно се оплакваше от горещина.

— Да, работи — каза Джонстън.

— На максимума ли?

Крис я потупа по коляното.

Джонстън караше бавно и се озърташе за километражен камък. Дъждът поотслабна. Сега виждаха по добре. Внезапно Елси възкликна:

— Там!

Върху хълма се тъмнееше правоъгълник от порутени стени.

— Това ли е?

— Замъкът Елтъм — каза тя. — По-точно каквото е останало от него.

Джонстън отби настрани и изключи двигателя. Елси разгърна пътеводителя и зачете:

— Построен от Джон д’Елтъм през единайсети век и разширен през по-късни епохи. Заслужава да се отбележат разрушената кула от дванайсети век и параклисът в английски готически стил от четиринайсети. Няма никаква връзка с лондонския замък Елтъм, който е построен по-късно.

Дъждът съвсем отслабна, ръсеха се само отделни капки. Джонстън отвори вратата, слезе и наметна шлифера. Елси излезе от другата страна с пластмасова папка в ръката. Крис изтича да отвори на Кейт и й подаде ръка. Прескочиха ниска каменна ограда и започнаха да се изкачват към замъка.

Руините се оказаха по-солидни, отколкото изглеждаха от пътя — високи каменни зидове, потъмнели от дъжда. Нямаше сводове — залите стояха под открито небе. Всички мълчаха, докато крачеха през развалините. Не видяха нито табели, нито продавачи на сувенири. Нищо не подсказваше какво е имало тук и как се е наричало.

— Къде е? — попита накрая Кейт.

— Параклисът ли? Натам.

Заобиколиха една висока стена и видяха параклиса — учудващо съхранен, вероятно ремонтиран преди известно време. Сводестите прозорци зееха без стъкла. Нямаше и врата.

Вътре вятърът вееше през пукнатини и прозорци. От тавана капеше вода. Джонстън извади ръчно фенерче и насочи лъча към стените.

— Откъде узна за това място, Елси? — попита Крис.

— От документите, разбира се — отговори тя. — В градските архиви на Троа се споменаваше за богатия английски разбойник Андрю д’Елтъм, който на стари години посетил манастира „Света майка“. Довел от Англия цялото си семейство, включително съпругата и порасналите си синове. Оттам започнах проучването.

— Ето — каза Джонстън и плъзна лъча по пода. Всички се приближиха да видят.

Откършени вейки и прогнили листа покриваха пода. Джонстън бе клекнал и ги разчистваше, за да разкрие старинните погребални плочи. Крис тихо ахна, когато видя първата. Барелефът изобразяваше легнала жена, облечена скромно в дълга рокля. Нямаше съмнение, че това е лейди Клеър. За разлика от повечето подобни изображения, очите й бяха отворени и тя гледаше право срещу четиримата.

— Все тъй красива — каза Кейт, която стоеше с отметната глава и ръце на кръста.

— Да — кимна Джонстън. — Все тъй красива.

След малко се разкри и втората плоча. До Клеър лежеше Андре Марек. И неговите очи бяха отворени. Изглеждаше остарял и дълга бразда прорязваше лицето му отстрани — може би белег или просто бръчка от възрастта.

Елси каза:

— Според документите Андрю придружил лейди Клеър до Англия и след това се оженил за нея. Не го интересували слуховете, че е убила първия си съпруг. По всичко личи, че дълбоко обичал жена си. Имали петима синове и цял живот не се разделили. В напреднала възраст старият авантюрист заживял по-спокойно и се отдал изцяло на внуците си. Предсмъртните му думи били: „Избрах добър живот.“ Погребали го в семейния параклис през юни 1382 година.

— Бил е на петдесет и четири — каза Крис.

Джонстън разчисти цялата плоча. Видяха герба на Марек изправен английски лъв върху фон с френски лилии. Над герба имаше надпис на френски.

Елси каза:

— Родовият му девиз напомнял този на Ричард Лъвското сърце и бил изписан над герба: Mes compagnons cuij’aimoie et cui j’aim… Me di, chanson. — Тя помълча. — Приятели, които обичах и още обичам. Разкажи им, песен моя.

— Мислиш ли, че е бил щастлив? — попита Крис.

— Да — каза Джонстън.

Но си мислеше, че колкото и да е харесвал този свят, Марек никога не би могъл да го нарече свой. Не напълно. Навярно се е чувствал като чужденец, откъснат от своя корен, дошъл от другаде.

Вятърът стенеше. По плочите шумоляха листа. Въздухът бе студен и влажен. Четиримата стояха мълчаливо.

— Питам се дали си е спомнял за нас — каза Крис, гледайки каменното лице. — Дали сме му липсвали.

— Естествено — отвърна Джонстън. — Ти не си ли спомняш за него?

Крис кимна. Кейт подсмръкна и посегна за кърпичка.

— И аз — каза Джонстън.

Излязоха. Тръгнаха надолу по склона към колата. Дъждът бе спрял съвсем, но облаците надвисваха все тъй тъмни и тежки над далечните хълмове.