Майкъл Крайтън
Фатален срок (47)

03:10:12

В контролната кабина над транзитната площадка Гордън и Стърн гледаха втренчено монитора. Върху екрана се виждаха изображения на петте увредени стъклени контейнера. По тях постепенно изникваха малки бели точици.

— Това са местата на дефектите — каза Гордън.

Около всяка точка имаше мънички цифри, но те бяха прекалено дребни, за да се различат ясно.

— Диаметър и дълбочина — поясни Гордън.

Стърн премълча. Компютърната симулация продължаваше. Резервоарите започнаха да се запълват с вода, изобразена чрез синя хоризонтална линия, която пълзеше нагоре. Върху всеки контейнер имаше две големи числа: общото тегло на водата и налягането на квадратен сантиметър стъкло в дъното, където натискът е най-силен.

Макар че виждаше стилизирано изображение, Стърн неволно затаи дъх. Синята линия пълзеше нагоре, нагоре…

Единият резервоар започна да пропуска — примигващо червено петно.

— Един пробит — уточни Гордън.

Водата се надигаше. Появи се пробив във втори резервоар, после по него пробяга червена назъбена линия.

— Един унищожен.

Стърн поклати глава.

— Точна ли е тази симулация според теб?

— Доста набързо я подготвихме. И данните са приблизителни.

На екрана се пръсна още един резервоар. Последните два се запълниха догоре без произшествия.

— И тъй — рече Гордън, — според компютъра три от петте резервоара няма да издържат.

— Ако го слушаш. Вярваш ли в това?

— Лично аз не вярвам — продължи Гордън. — Данните просто не достигат и компютърът прави цял куп предположения. Но според мен ще е най-добре да напълним тези резервоари в последния момент.

— Жалко, че няма начин да ги подсилим — каза Стърн.

Гордън рязко надигна глава.

— Как? Имаше ли идея?

— Не знам. Може би да запълним дупчиците с пластмаса или някаква смола. А може и…

Гордън поклати глава.

— Каквото и да направим, трябва да е еднакво навсякъде. Да покрие равномерно цялата повърхност на резервоарите. Съвършено равномерно.

— Не виждам начин да го направим — каза Стърн.

— Не и за три часа — добави Гордън. — А само толкова ни остава.

Стърн седна и се навъси. Кой знае защо, из главата му се въртяха мисли за автомобилни състезания. Пред очите му прелитаха образи. „Ферари“. Стив Маккуин. Формула едно. Рекламното човече на „Мишелин“ с тяло от автомобилни гуми. Жълтата емблема на „Шел“. Колела на грамадни камиони, съскащи по мокрия асфалт.

Та аз дори не обичам колите, помисли той. В Ню Хейвън си бе купил стар фолксваген и с това се изчерпваше всичко. Явно мозъкът му се мъчеше да избяга от неприятната истина — от нещо, което искаше да приеме.

Рискът.

— Значи просто пълним резервоарите в последния момент и стискаме палци? — попита Стърн.

— Именно — отвърна Гордън. — Точно това ще направим. Има известни трудности. Но мисля, че ще стане.

— Има ли друг вариант? — попита Стърн.

Гордън поклати глава.

— Да отложим прибирането им. Да не позволим на приятелите ти да се върнат. Да докараме нови стъкла без дефекти и да започнем отначало.

— Колко време ще трябва?

— Две седмици.

— Не — каза Стърн. — Не можем да си го позволим. Трябва да действаме.

— Точно така — кимна Гордън. — Трябва.