Майкъл Крайтън
Фатален срок (44)

06:40:27

Телефонът звънеше настоятелно, шумно. Дейвид Стърн се прозина, щракна нощната лампа и вдигна слушалката.

— Ало — изрече замаяно той.

— Дейвид, обажда се Гордън. Трябва да дойдеш в транзитната зала.

Стърн намери пипнешком очилата си и погледна часовника. Стрелките показваха 6,20 сутринта. Беше спал около три часа.

— Налага се да вземем решение — каза Гордън. — След пет минути съм при теб.

— Добре — отвърна Стърн и затвори.

Стана от леглото и вдигна щорите; през прозореца нахлу толкова ярка светлина, че той неволно замижа. После тръгна към банята да се изкъпе.

Беше настанен в една от трите стаи, предвидени за сътрудници, на които се налага да работят до късно. Обзавеждането напомняше хотелска стая във всяко едно отношение — включително с малките шишенца шампоан и крем до мивката. Стърн се избръсна, облече се и излезе в коридора. Не видя Гордън, но от другия край долитаха гласове. Той тръгна натам, като надничаше през стъклените врати на лабораториите. По това време навсякъде беше пусто.

Но в края на коридора откри отворена лаборатория. Работник мереше с жълта рулетка широчината у височината на вратата. Вътре четирима техници се бяха струпали около масата и оглеждаха голям дървен макет на крепостта Ла Рок и околностите. Говореха си нещо, а единият опипваше края на масата. Изглежда, се чудеха как да я преместят.

— Донигър каза, че ще му трябва като нагледно средство след изложението — рече техникът.

— Не виждам начин да я изкараме — отвърна друг. — Как са я внесли?

— Тук я сглобиха.

— Май ще мине на косъм — обади се човекът до вратата, прибирайки рулетката.

Заинтригуван, Стърн влезе и огледа макета по-внимателно. Съвършено точният модел на замъка бе разположен сред цял комплекс от здания. Отвъд крепостните стени имаше кръг от зеленина, а зад него стърчаха масивни сгради, свързани с пътна мрежа. Но нито една от тях не съществуваше. През средновековието замъкът се бе извисявал самотен сред ливадите.

— Какъв е този макет? — попита Стърн.

— Ла Рок — отговори един от техниците.

— Но той не е точен.

— Напротив — възрази техникът. — Съвсем точен е. Поне според последните архитектурни проекти, които ни дадоха.

— Какви архитектурни проекти? — смая се Стърн.

Техниците млъкнаха и по лицата им се изписа тревога. Сега Стърн забеляза, че има още два макета — на Кастелгард и на манастира „Света майка“. По стените висяха чертежи. Това е кабинетът на архитект, помисли си той.

В този момент Гордън подаде глава през вратата.

— Да вървим, Дейвид.

Двамата вървяха по коридора. Като се озърна през рамо, Стърн видя, че техниците са извъртели макета на една страна и го изнасят от кабинета.

— Каква е тази история? — попита той.

— Разработки за реконструкция на археологични обекти — каза Гордън. — Идеята е да планираме околностите така, че самата старина да бъде съхранена за учените и туристите. Избират най-подходящите наблюдателни линии, изгледите и тъй нататък.

— Но какво ви засяга това? — настоя Стърн.

— Засяга ни, и то много — отвърна Гордън. — Цялостното възстановяване на един обект ще глътне милиони. И не искаме да го нашарят с магазинчета за сувенири и многоетажни хотели. Затова се мъчим да проучим терена в по-широк кръг, търсим и подкрепа от местните правителства. — Той погледна Стърн. — Откровено казано, не смятах, че ще ти е интересно.

— Ами транзитната зала? Какво става там?

— Ще ти покажа.

 

 

Гуменият под на транзитната зала беше напълно разчистен от развалините. Тук-там групички коленичили работници подменяха покритието, разядено от киселини. Два стъклени щита вече бяха на място и около единия се въртеше човек с масивни очила и някакъв странен прожектор в ръцете. Но Стърн гледаше нагоре, където портални кранове спускаха следващите грамадни стъклени панели, докарани от строежа на втората транзитна площадка.

— Добре, че го имаше онзи строеж — каза Гордън. — Иначе само за докарването на стъклата щеше да ни трябва една седмица. Но те вече бяха тук. Оставаше само да ги преместим. Невероятен късмет.

Стърн продължаваше да гледа нагоре. Едва сега осъзнаваше колко големи са щитовете. Увисналите над тях извити стъклени стени бяха високи три метра, дълги пет и широки над половин метър. Обхванати със специални тапицирани ремъци, те бавно се спускаха към насочващи скоби на пода.

— Но нямаме резервни — каза Гордън. — Разполагаме само с един комплект.

— И какво?

Гордън пристъпи към една от вече монтираните стъклени стени.

— Можем да си представим тия неща като грамадни джобни манерки. Нали ги знаеш, онези, извитите. И като манерки се пълнят през отвор отгоре. Но щом ги налеем с вода, стават тежки. Около пет тона всяка. Извивката всъщност засилва здравината им. И все пак се тревожа точно за здравината.

— Защо? — попита Стърн.

— Ела насам. — Гордън плъзна пръсти по стъклото. — Виждаш ли тия мънички вдлъбнатини? И сивкавите петънца? Толкова са дребни, че няма и да ги забележиш, ако не гледаш внимателно. Но ги нямаше преди. Мисля, че експлозията е изхвърлила в съседната зала микроскопични капчици флуорна киселина.

— И сега стъклото е нащърбено.

— Да. Съвсем леко. Но ако здравината му е отслабнала, щитовете могат да се пропукат от налягането, когато ги напълним с вода. Или още по-лошо — да се разбият.

— И тогава?

— Тогава няма да имаме пълно екраниране — каза Гордън, като гледаше Стърн право в очите. — В този случай не можем да гарантираме на приятелите ти безопасно завръщане. Рискуват да получат твърде много транскрипционни грешки.

Стърн се навъси.

— Няма ли начин да изпробвате здравината на стъклото? Да разберете дали ще издържи.

— На практика не. Можем да напълним някой от резервоарите и да видим какво ще стане, но тъй като нямаме резервен, лично аз не бих рискувал. Вместо това провеждаме микроскопски визуален контрол с поляризирана светлина. — Гордън махна към техника с очилата. — Така откриваме дините на напрежение — каквито винаги има в стъклото — и придобиваме известна представа дали ще се счупи. Работникът носи и дигитална камера, която подава данните право в компютъра.

— Значи ще направиш компютърна симулация? — каза Стърн.

— Много груба — кимна Стърн. — Толкова груба, че вероятно изобщо не си струва труда. Но все пак ще я направя.

— И какво трябва да се реши?

— Кога да напълним стените.

— Не разбирам.

— Ако ги напълним сега и издържат, сигурно всичко ще е наред. Но не се знае. Защото някой от резервоарите може да има дефект, който да се прояви едва след по-продължително натоварване. Затова сме по-склонни да ги напълним в последния момент.

— За колко време можете да ги напълните?

— Доста бързо. Тук имаме пожарен кран. Но за да намалим натоварването, би било добре да ги пълним постепенно. В такъв случай за деветте щита ще трябват почти два часа.

— Но нали два часа преди пристигането апаратурата засича полеви скок?

— Да…, ако контролната кабина работи нормално. Но апаратурата беше спряна за десет часа. В кабината проникнаха изпарения от киселините. Може да са засегнали електрониката. Не знаем дали приборите работят нормално, или не.

— Сега разбирам — каза Стърн. — И всеки резервоар е различен.

— Именно. Всеки е различен.

Чисто практически научен проблем, помисли си Стърн. От едната страна на везните — рискът, от другата — недостигът на сведения. Повечето хора така и не разбират, че почти всички научни проблеми изникват в подобен вид. Киселинните дъждове, глобалното затопляне, замърсяването на околната среда, заплахата от ракови заболявания — тия сложни въпроси винаги опират до уравновесяване на преценките. Доколко са достоверни данните от проучванията? Доколко може да се вярва на изследователите? Доколко надеждна е компютърната симулация? Доколко опасни са бъдещите последствия? Тия въпроси възникват отново и отново. Естествено, вестниците никога не задълбаваха в подобни въпроси, защото от тях не излизаха гръмки заглавия. И поради това хората си въобразяваха, че в науката всичко е сортирано и подредено, макар че изобщо не беше така. Дори най-утвърдените теории — например идеята, че микробите носят зарази — далеч не бяха тъй категорично доказани, както смяташе обществото.

А в този конкретен случай, който засягаше пряко живота на неговите приятели, Гордън стоеше пред планини от неизвестност. Не се знаеше дали резервоарите са достатъчно здрави. Не се знаеше дали контролната кабина ще подаде своевременно предупреждение. Не се знаеше дали да започнат бавно зареждане на резервоарите, или да изчакат и да ги напълнят бързо. Щяха да разчитат на преценката си. А от нея зависеше животът на няколко души.

Гордън го гледаше. Чакаше.

— Има ли резервоари с незасегнато стъкло? — попита Стърн.

— Да. Четири.

— Тогава да ги напълним сега. И да изчакаме компютърния анализ на поляризационната проверка, преди да напълним останалите.

Гордън бавно кимна.

— Точно така мисля и аз.

— Ти какво предполагаш? — попита Стърн. — Ще издържат ли останалите резервоари?

— Надявам се да издържат — каза Гордън. — Но след два часа положението ще стане малко по-ясно.