Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Timeline, 1999 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Любомир Николов, 2000 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,2 (× 50гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Превод: Любомир Николов
Художник: Веселин Цаков
Издателство „Хемус груп“ ООД, 2000
ISBN 954-758-001-9
Alfred A. Knopf, New York, 1999
История
- —Добавяне
- —Добавяне на анотация (пратена от SecondShoe)
- —Допълнителна корекция от thefly
07:24:33
Обкръжена с войници от всички страни, през следващия половин час тя бавно се промъкваше през обоза на Арно, опитвайки да достигне гората на север. Войниците разпъваха голяма шатра в покрайнините на гората, срещу просторната равна ливада, която се издигаше постепенно към замъка.
От време на време й подвикваха да спре и да помогне, но тя само махваше с ръка (надяваше се, че го прави по мъжки) и продължаваше. Най-сетне се добра до първите дървета и тръгна покрай тях, докато видя тясна пътека, водеща към мрачните дебри. Тук остави коня да си почине и изчака, докато разтуптяното й сърце се успокои, преди да навлезе навътре.
По ливадата групи работници бързо сглобяваха големи обсадни машини, наречени „требушети“. Требушетите изглеждаха тромави — грамадни прашки с основа от грамадни греди за метателния прът, който се обтягаше надолу с яки конопени въжета и щом бъдеше освободен, хвърляше снаряда си над крепостните стени. Цялата машина вероятно тежеше повече от двеста килограма, но войниците я сглобиха бързо, координирано, сетне се заеха със следващата. Сега Кейт разбираше как понякога са успявали да построят църква или замък само за две-три години. Работниците бяха тъй старателни и умели, че почти не се нуждаеха от ръководство.
Кейт подръпна юздите и навлезе в гъстата гора северно от замъка.
Тясната пътека се виеше все по-навътре в гората и скоро наоколо притъмня. Неволно я обзе страх от самотата сред гъсталака; чуваше бухането на сови и далечните крясъци на някакви непознати птици. Мина край дърво с дванайсет гарвана по клоните. Преброи ги и се запита дали това не е поличба и какво може да означава.
Докато яздеше бавно през гората, тя имаше чувството, че се връща назад във времето или мисленето й става по-първобитно. Дърветата я притискаха; под тях царуваше вечерен сумрак. Струваше й се, че е попаднала в плен, в невидима клопка.
След двайсетина минути тя с облекчение излезе на тревиста, слънчева поляна. В отсрещния край дърветата се разтваряха и пътеката продължаваше. Докато пресичаше поляната, Кейт зърна отляво замък. Не си спомняше да е виждала на картата каквито и да било останки от сграда, но все пак я имаше. Замъкът беше съвсем малък и белосаните му стени сияеха ярко под слънцето. Имаше четири купички и скосен покрив от синкави каменни плочи. Отдалече изглеждаше спокоен и весел, но сетне Кейт забеляза, че прозорците са изкъртени; част от покрива бе пропаднала, оставяйки назъбен отвор; пристройките се рушаха. Личеше, че тази поляна някога е била ливада пред замъка, сега занемарена и буренясала. Отвсякъде се излъчваше чувство за тлен и упадък.
Кейт потръпна и пришпори коня. Забеляза, че отпред тревата е била утъпкана неотдавна — от копитата на кон, отиващ навътре в гората. Пред очите й високите стръкчета бавно се надигаха да заемат предишното си положение.
Някой бе минал съвсем наскоро. Може би преди броени минути. Тя предпазливо продължи към края на поляната.
Когато навлезе в гората, мракът пак я обгърна. Пътеката се разкаля и Кейт ясно различи отпечатъци от копита.
От време на време спираше и напрегнато се ослушваше. Но отпред не долиташе нито звук. Или конникът беше далече, или пазеше тишина. Веднъж-дваж й се стори, че чува конски тропот, но не бе сигурна.
Сигурно си въобразяваше.
Тя продължи към зеления параклис. Към онова, което бе наречено la chapelle verte morte. Параклисът на зелената смърт.
Сред горския мрак Кейт се натъкна на човешка фигура, подпряна безсилно до един рухнал дънер. Човекът се оказа беловлас старец с качулка и дърварска брадва. Докато минаваше покрай него, той изрече:
— Умолявам ви, добри господарю, умолявам ви. — Гласът му беше тъничък, дрезгав. — Дайте ми нещичко да похапна, понеже съм беден и нямам храна.
Кейт не вярваше да има нещо за него, но после си спомни, че рицарят бе прикрепил зад седлата им по едно вързопче. Посегна назад и откри комат хляб и парче сушено говеждо. Храната не изглеждаше апетитна, особено сега, след като миришеше на конска пот. Тя протегна надолу вързопчето.
Старецът бързо пристъпи, посегна към храната с костеливи пръсти…, но вместо нея сграбчи протегнатата ръка в учудващо силна хватка и с рязко дръпване се опита да свали Кейт от коня. Кискаше се зловещо и радостно; докато се бореше с нея, качулката му падна назад и тя видя, че далеч не е толкова стар. Още трима мъже изскочиха от сенките край пътеката. Кейт разбра, че това са godins, селяни разбойници. Все още беше в седлото, но явно не задълго. Тя пришпори коня, ала умореното добиче не се подчини. Старецът продължаваше да я дърпа и през цялото време бъбреше:
— Просто момче! Глупаво момче!
Като не знаеше какво друго да стори, тя се разкрещя с пълно гърло за помощ и това сякаш стресна мъжете, които спряха за миг, преди да подновят нападението. Но внезапно отекна конски тропот, раздаде се боен рев, разбойниците се спогледаха и търтиха на бяг. Остана само старецът, който не желаеше да пусне Кейт и сега размахваше брадвата с другата си ръка.
В този момент по пътеката връхлетя страховито видение кървавочервен рицар върху пръхтящ кон. Зад копитата хвърчаха буци кал, а самият рицар изглеждаше тъй свиреп и кръвожаден, че последният нападател хукна да си спасява живота из горския мрак.
Крис дръпна юздите и заобиколи Кейт. Тя усети как я облива огромна вълна на облекчение; беше примряла от страх. Крис се усмихваше, явно доволен от себе си.
— Добре ли сте, госпожо? — попита той.
— Ами ти как си? — отвърна смаяната Кейт.
Крис бе буквално окъпан в кръв; тъмночервена коричка засъхваше по лицето и тялото му. Когато се усмихваше, тънки пукнатини край устата му разкриваха розовата кожа отдолу. Изглеждаше тъй, сякаш се е топил в кървава вана.
— Добре съм — каза Крис. — Някой съсече коня до мен и май засегна артерия или нещо подобно. Окъпа ме за секунда. Знаеш ли, че кръвта била гореща?
Кейт все още го гледаше, смаяна, че му е до шеги. Крис хвана коня й за юздите и бързо го поведе напред.
— Мисля да не ги чакаме, докато се опомнят — предложи той. — Не те ли е учила мама да не разговаряш с непознати? Особено ако ги срещнеш в гората.
— Мислех си, че е редно да ти помогнат, щом им дадеш храна.
— Само в приказките. В реалния свят, ако спреш да помогнеш на някой клетник в гората, той и другарите му те убиват заради коня. Затова никой не спира.
Крис продължаваше да се усмихва и изглеждаше весел, самоуверен. Кейт имаше чувството, че досега не е забелязвала, не е подозирала колко привлекателен може да бъде, колко чар се таи в него. Но, разбира се, той ми спаси живота, помисли си тя. Просто съм му благодарна.
— Какво правеше всъщност? — попита тя.
Той се разсмя.
— Мъчех се да те догоня. Не знаех, че си толкова близко.
Пътеката се разклони. По-широката отиваше надясно и постепенно слизаше. Отляво друга, по-тясна, вървеше по равното. Изглеждаше занемарена.
— Какво мислиш? — попита Кейт.
— Да вървим по широката — каза Крис.
Той я поведе и Кейт го последва без колебание. Гората наоколо стана по-пищна, папратите се извисяваха на два метра като огромни слонски уши, закривайки гледката отпред. Отнякъде долиташе приглушен рев на вода. Склонът стана по-стръмен, а от папратите не се виждаше къде стъпват. Двамата слязоха и вързаха конете си за едно дърво. Продължиха пеш.
Пътеката се превърна в кална бразда по стръмнината. Крис се подхлъзна, размаха ръце из храстите и папратите, за да задържи падането, но стремително продължи напред и изчезна с крясък.
Кейт изчака малко.
— Крис.
Никакъв отговор.
Тя се почука по ухото.
— Крис.
Мълчание.
Не знаеше как да постъпи, дали да върви напред, или да се върне. Реши да го последва, но внимателно, след като знаеше колко хлъзгава е пътеката. Но само след няколко предпазливи стъпки краката й полетяха напред и тя безпомощно се хлъзна надолу из калта, като се блъскаше в дърветата тъй жестоко, че дъхът й спираше.
Стана още по-стръмно. Кейт падна и продължи да се пързаля по гръб, опитвайки отчаяно да се отблъсне от прелитащите край нея дънери. Клони я драскаха по лицето, раздираха ръцете й, когато посягаше към тях. Нямаше как да прекрати стремглавото падане.
А стръмнината неумолимо растеше. Дърветата отпред оредяха, Кейт зърна светлина между стволовете и чу шум на вода. Пързаляше се успоредно на малък поток. Дърветата станаха още по-редки и тя видя, че след двайсетина метра гората свършва. Грохотът на вода се засили.
Сетне осъзна защо гората свършва.
Това бе скален ръб.
А отвъд него имаше водопад. Точно отпред.
Ужасена, Кейт се превъртя по корем, заби пръсти в калта, но това не помогна. Продължаваше да се хлъзга. Не можеше да спре. Пак се обърна по гръб в калния улей, безсилна да стори каквото и да било, освен да гледа наближаващия край. После изхвръкна от гората и полетя във въздуха, без да смее да извърне очи надолу.
Само след миг тя връхлетя с трясък сред вейки и клони, вкопчи се в нещо и стисна отчаяно. После увисна, полюшвайки се нагоре-надолу. Беше в короната на грамадно дърво, приведено над ръба на канарата. Водопадът бучеше точно под нея. Оказа се далеч по-малък, отколкото бе очаквала. Само четири-пет метра висок. В подножието му имаше езеро, но не личеше колко е дълбоко.
Кейт опита да се изкатери обратно по клоните, ала ръцете й бяха облепени с кал. При всеки опит да пропълзи нагоре незабавно се хлъзгаше. Накрая увисна, вкопчена в клона с ръце и крака. Помъчи се да лази заднешком, сетне изгуби още метър и осъзна, че няма да успее.
Падна.
Малко по-долу се блъсна в още един клон. Повися малко там, стиснала клона с хлъзгави, кални длани. Дървото бе влажно от облака ситни капчици над водопада. Кейт погледна кипящото езеро. Не виждаше дъното му и нямаше представа колко е дълбоко.
Провиснала под пращящия клон, тя си помисли: „Къде, по дяволите, е Крис?“ Но в следващия момент хватката й се разхлаби и тя полетя към езерцето.
Ледената вода я разтърси — кипнала, непрозрачна, подскачаща бясно около нея. Загубила чувство за посока, тя се преметна, зарита към повърхността, блъсна се в камъните по дъното. Най-сетне изплува под водопада, който се стовари върху главата й с невероятна сила. Не можеше да диша. Тя отново се гмурна, заплува напред и подаде глава няколко метра по-нататък. Тук водата бе по-спокойна, макар и все тъй ледена.
Изкатери се на една скала и седна. Видя, че клокочещата вода е измила калта от дрехите и тялото й. Чувстваше се някак обновена… и много радостна, че е жива.
След като си поотдъхна, Кейт хвърли поглед наоколо.
Намираше се в тясна долина — мъглива, усойна и влажна от пръските на водопада. Навсякъде се зеленееха пищни храсти и папрати, скалите и дървесните дънери бяха обрасли с мъх. Точно пред нея каменна пътека водеше към малък параклис.
Параклисът също бе влажен, по външните му стени лепнеше слузеста плесен, която се стичаше надолу по вътрешните и капеше от покрива. Яркозелена на цвят.
Зеленият параклис.
Видя и купчина натрошени доспехи, нахвърляни безредно край входа — стари, ръждиви нагръдни брони и продупчени шлемове; наоколо се валяха мечове и секири.
Кейт се озърна за Крис, но не го видя. Очевидно той не бе паднал в езерото. Вероятно сега слизаше по друга пътека. Помисли си дали да не го изчака; предния път го бе посрещнала с радост и сега усещаше колко й липсва. Но Крис не се виждаше никакъв. А освен шума на водопада из малката долина не се чуваше никакъв друг звук. Дори птиците бяха замлъкнали. Царуваше злокобна тишина.
И все пак Кейт не се чувстваше сама. Изпитваше силното чувство за още нещо… за нечие присъствие в долината.
После откъм параклиса долетя страховит звук — гърлено, животинско ръмжене.
Тя стана и предпазливо пристъпи по каменната пътека към оръжията. Избра един меч и стисна дръжката с две ръце, макар че се чувстваше глупаво; мечът бе тежък и тя знаеше, че не ще има нито силата, нито умението да го използва. Наближаваше входа на параклиса и отвътре я лъхна тежък мирис на тлен. Ръмженето се раздаде отново.
Изведнъж на прага изскочи рицар в броня. Беше огромен мъж, висок над два метра, и по доспехите му тъмнееха петна от плесен. Носеше шлем, тъй че лицето му не се виждаше. Имаше двуостра секира на палач.
Докато рицарят крачеше срещу нея, секирата се полюшваше напред-назад.
Кейт инстинктивно отстъпи, без да откъсва очи от секирата. Най-напред й хрумна да побегне, но рицарят бе изскочил от параклиса бързо; подозираше, че ще я догони. Пък и не искаше да му обръща гръб. Но не можеше да нападне; той изглеждаше двойно по-едър от нея. Рицарят не проговори; изпод шлема се чуваше само пъшкане и ръмжене — безумни, животински звуци. Сигурно е луд, помисли си тя.
Рицарят бързо прекрачи напред и я принуди да действа. Тя завъртя меча с всичка сила; той вдигна секирата, за да отбие, и металът зазвъня по метал; мечът се разтресе тъй силно, че Кейт едва не го изпусна. Замахна отново, този път ниско, опитвайки да го покоси през краката, но той пак отби с лекота, сетне пъргаво завъртя секирата. Оръжието изхвръкна от ръцете на Кейт и тупна на тревата отзад.
Тя се завъртя и побягна. С диво ръмжене рицарят се хвърли напред и я сграбчи за късата коса. Без да обръща внимание на нейните писъци, той повлече жертвата покрай параклиса. Кожата на главата й изгаряше от болка; видя на земята пред себе си извит пън с дълбоки следи от секира. Разбра какво е: дръвник за обезглавяване.
Нямаше сили да му попречи. Рицарят грубо я блъсна надолу и притисна шията й върху дръвника. После настъпи гърба й с крак, за да не може да се измъкне. Тя безпомощно размаха ръце.
Видя как по тревата плъзна сянка, когато безумецът вдигна секирата.