Майкъл Крайтън
Фатален срок (4)

Блек рок

„Не рискуваш ли всичко, не печелиш нищо.“

Джофрей дьо Шарни, 1358 г.

Когато излязоха от самолета на мократа писта, нощта беше студена и в небето трептяха безброй звезди. На изток Марек зърна черните силуети на стръмни възвишения под ниско надвиснали облаци. Край пистата чакаше джип.

След малко се носеха по шосе, обгърнато от гъста гора.

— Къде се намираме? — попита Марек.

— На около един час път северно от Албъкърки — отговори Гордън. — Най-близкото селище е Блек Рок. Там се намира нашият изследователски център.

— Вижда ми се същински пущинак — каза Марек.

— Само нощем. Всъщност в Блек Рок има петнайсет високотехнологични изследователски компании. И, разбира се, Сандия е съвсем наблизо. До Лос Аламос има един час път. По-нататък идва Уайт Сандс и тъй нататък.

Продължиха по пътя още няколко километра. Отпред се появи голяма зелена табела с бял надпис: БЛЕК РОК, ЛАБОРАТОРИЯ ITC: Джипът зави надясно и пое по нов път, който лъкатушеше между гористите хълмове.

Стърн се обади от задната седалка:

— Казахте ни, че можете да се свързвате с други вселени.

— Да.

— Чрез квантовата пяна.

— Точно така.

— Но това е пълна безсмислица — каза Стърн.

— Защо? Какво представлява тази квантова пяна? — попита Кейт, сдържайки прозявката си.

— Остатък от раждането на вселената — каза Стърн.

Той обясни, че в началото вселената е представлявала една-единствена точка от материя с невъобразима плътност. Преди осемнайсет милиарда години тази точка избухнала — събитие, наричано „големият взрив“.

— След експлозията вселената се разширявала като сфера. Само че не абсолютно съвършена. А вътре в сферата вселената не била абсолютно хомогенна — именно затова сега са струпани на групи и роеве, вместо да бъдат равномерно разпределени. Така или иначе, важното е, че в разширяващата се сфера имало съвсем дребнички несъвършенства. Тези несъвършенства така и не се загладили. Те все още са част от вселената.

— Така ли? Къде са?

— На субатомно равнище. Квантовата пяна всъщност означава, че при много малки размери в пространствено-времевата тъкан съществуват гънки и мехурчета. Но пяната е по-малка от атомните частици. В нея може да има пробиви, а може и да няма.

— Има — каза Гордън.

— Но как може да ги използвате за пътуване? Няма начин да се прехвърли човек през толкова малък отвор. Няма начин да се прехвърли каквото и да било.

— Правилно — отбеляза Гордън. — Както не може да се прехвърли лист хартия по телефона. Но може да се изпрати факс.

Стърн се навъси.

— Това е съвсем различно.

— Защо? — попита Гордън. — Всичко може да се предава, стига да има начин за кодиране и концентриране на информацията. Нали така?

— На теория да — каза Стърн. — Но вие говорите за кодиране и концентриране на информацията за цяло човешко същество.

— Вярно.

— Това е невъзможно.

Гордън се усмихваше развеселено.

— Защо не?

— Защото пълното описание на човешкия организъм — милиардите клетки, тяхната взаимовръзка, всичките съединения и молекули в тях, биохимичното им състояние — съдържа толкова много информация, че нито един компютър не може да се справи с нея.

— Нищо друго, освен информация — сви рамене Гордън.

— Да. Само че прекалено много.

— Компресираме я чрез фрактален алгоритъм без никакви загуби.

— Дори и така става дума за огромно…

— Извинете — намеси се Крис. — Искате да кажете, че компресирате човека?

— Не. Компресираме информацията, която е еквивалент на човека.

— И как става това? — попита Крис.

— Чрез компресиращи алгоритми — по този метод се съхранява и информацията в компютрите, за да заема по-малко място. Като методите JPEG и MPEG за визуални материали. Познавате ли ги?

— Имам програми, които ги използват, но с това се изчерпват познанията ми.

— Добре — каза Гордън. — Всички компресиращи програми работят по един и същ начин. Търсят подобия в данните. Да речем, че имате изображение на роза, съставено от един милион пиксела. Всеки пиксел има място и цвят. Това са три милиона единици информация — много данни. Но повечето от тези пиксели ще бъдат червени, обкръжени от други червени пиксели. Затова програмата сканира изображението ред по ред и проверява дали съседните пиксели имат еднакъв цвят. Ако е така, тя записва инструкция за компютъра: направи този пиксел червен и следващите петдесет също. След това превключи на сиво за десет пиксела. И тъй нататък. Програмата не складира информация за всяка отделна точка. Просто събира сведения как да бъде възстановена картината. А данните спадат на една десета от предишния си обем.

— Дори и така — възрази Стърн, — не говорим за двуизмерна картина, а за обемен жив предмет и неговото описание изисква толкова много данни…

— Че ще потрябват огромен брой паралелни процесори — кимна Гордън.

— Така е.

Крис се навъси.

— Какви са тия паралелни процесори?

— Свързваш няколко компютъра и те си разпределят работата, за да я свършат по-бързо. Един голям паралелно-процесорен компютър има шестнайсет хиляди свързани процесора. Най-големите стигат до трийсет и две хиляди. А ние разполагаме с трийсет и два милиарда процесора.

— Милиарда? — повтори Крис.

Стърн се приведе напред.

— Това е невъзможно. Дори ако се опитате да го направите… — Той се загледа нагоре, пресмятайки наум. — Да речем, по три сантиметра между дънните платки… това прави купчина… ъъъ… две хиляди и шестстотин… прави купчина с височина около деветстотин метра. Дори да ги преподредите на куб, пак ще трябва огромна сграда. Не можете да я построите. Няма как да осигурите охлаждането. И компютърът няма да заработи, защото в крайна сметка процесорите ще са прекалено далече един от друг.

Гордън се усмихваше. Гледаше Стърн и чакаше.

— Единственият начин за осигуряване на толкова много процесори — каза Стърн — е да се използват квантовите характеристики на отделните електрони. Но тогава вече става дума за квантов компютър. А такова нещо още не е създадено.

Гордън продължаваше да се усмихва.

— Създадено ли е? — попита Стърн.

 

 

— Нека ви обясня за какво говори Дейвид — каза Гордън на останалите. — Обикновено компютрите правят своите изчисления, използвайки две състояния на електрона, обозначени като нула и единица. Така работят всички компютри, чрез прехвърляне на нули и единици. Но преди двайсет години Ричард Файнман подхвърли идеята, че е възможно да се направи извънредно мощен компютър, използващ всичките трийсет и две квантови състояния на електрона. Днес много лаборатории се мъчат да създадат подобен квантов компютър. Неговото предимство е в невъобразимо огромната му мощност — тъй огромна, че наистина става възможно едно триизмерно живо същество да се опише и компресира в електронен поток. Точно като факс. После електронният поток може да се изпрати през пробив в квантовата пяна и да бъде възстановен в друга вселена. Точно това правим ние. Не квантова телепортация. Не преплитане на частиците. Извършваме пряко прехвърляне в друга вселена.

Цялата група го гледаше мълчаливо. Джипът излезе на поляна. Видяха множество двуетажни сгради от тухли и стъкло. Изглеждаха удивително обикновени. Можеха да бъдат някое от хилядите малки индустриални предприятия, разположени в покрайнините на много американски градчета.

— Това ли е ITC? — изненада се Марек.

— Предпочитаме да не бием на очи — каза Гордън. — Всъщност избрахме точно това място, защото тук има стара мина. Напоследък трудно се намират добри подземни галерии. Прекалено много физични проекти се нуждаят от тях.

Настрани от сградите под светлината на прожектори неколцина мъже се готвеха да пуснат метеорологичен балон. Балонът беше бял, с диаметър около два метра. Пред погледите им кълбото бързо се издигна в небето, влачейки под себе си малък комплект инструменти.

— За какво е това? — каза Марек.

— Следим облачното покритие на всеки кръгъл час, особено по време на бури. Това е текущ изследователски проект, за да проверим дали метеорологичните условия предизвикват смущения.

— Смущения на какво? — попита Марек.

Колата спря пред най-голямата сграда. Един пазач отвори вратата.

— Добре дошли в Ай Ти Си! — приветства ги той с широка усмивка. — Мистър Донигър ви очаква.

Донигър и Гордън крачеха бързо по коридора. Даян Крамър ги следваше. Донигър преглеждаше в движение лист хартия, върху който бяха записани имената и кратки данни за студентите.

— Как изглеждат, Джон?

— По-добре, отколкото очаквах. В добро физическо състояние. Познават областта. Познават епохата.

— Ще трябва ли много да ги убеждаваме?

— Мисля, че са готови. Само внимавай, когато говориш за рисковете.

— Намекваш да не съм съвсем честен? — попита Донигър.

— Просто внимавай как излагаш нещата — каза Гордън. — Те са много умни.

— Тъй ли? Е, да ги видим.

И Донигър рязко отвори вратата.

 

 

Кейт и останалите чакаха в простичка, зле обзаведена заседателна зала — дълга маса с изподраскан пластмасов плот и сгъваеми столове около нея. От едната страна имаше черна дъска, изписана с формули. Формулите бяха толкова дълги, че заемаха цялата ширина на дъската. За Кейт те представляваха пълна загадка. Тя тъкмо се канеше да попита Стърн какво изразяват, когато Донигър влезе в залата.

Кейт се изненада, че е толкова млад. Не изглеждаше много по-възрастен от всички тях, особено както беше облечен в джинси, маратонки и тениска. Въпреки късния час Донигър й се стори изпълнен с енергия, докато бързо обикаляше масата и се ръкуваше с гостите, разменяйки с всекиго по няколко думи.

— Кейт — каза й той с усмивка. — Радвам се да те видя. Четох предварителното ти проучване за църквата. Много е впечатляващо.

От изненада тя едва успя да избъбри някаква благодарност, но Донигър вече продължаваше по-нататък.

— А, Крис. Радвам се да те видя отново. Хареса ми твоят компютърен подход към мелничния мост; мисля, че ще даде резултат.

Още преди Крис да кимне, Донигър вече говореше:

— Ето го и Дейвид Стърн. Не сме се срещали. Но доколкото разбрах, и двамата сме физици.

— Точно така…

— Добре дошъл на борда. А, Андре. Все тъй висок, както виждам! Твоята статия за турнирите по времето на Едуард I определено натри носа на мосю Контамин. Добра работа. И тъй, моля ви, заповядайте, седнете всички.

Седнаха и Донигър застана начело на масата.

— Ще говоря направо — каза той. — Нуждая се от вашата помощ. И ще ви кажа защо. През последните десет години моята компания разработва революционна нова технология. Не става дума за военна технология. Нито пък за търговска, която ще се продава с цел максимална печалба. Напротив, това е изцяло мирна и благотворна технология, която ще донесе големи блага на човечеството. Огромни блага. Но сега се нуждая от вашата помощ.

— Помислете си — продължи Донигър — колко неравномерно се отразяваше технологията върху различните области на знанието през двайсети век. Физиката използва най-модерните технологии — включително ускорители за елементарни частици с диаметър няколко километра. Същото се отнася до химията и биологията. Преди сто години Фарадей и Максуел са имали мънички частни лаборатории. Дарвин е работил с бележник и микроскоп. Но днес нито едно важно научно откритие не може да бъде постигнато с толкова прости инструменти. Науките изцяло зависят от напредъка на технологиите. Ами хуманитарната област? Какво стана с нея през същото време? — Донигър помълча, след това продължи:

— Отговорът е: нищо. Няма съществен технологичен напредък. Изследователят на литературата или историята работи точно както неговите предшественици отпреди сто години. О, има някои дребни промени в методите за проверка на старинни документи, употребяват се компютърни компактдискове и тъй нататък. Но основната, всекидневната работа на изследователя е абсолютно същата.

Той ги огледа един по един.

— И тъй, възникнало е неравенство. Липсва баланс между областите на човешкото знание. Изследователите на средновековието се гордеят, че през двайсети век техните възгледи са преживели истинска революция. Но през същия този век физиката преживя три революции. Преди сто години физиците спорели за възрастта на вселената и източника на слънчевата енергия. Никой на този свят не знаел отговора. Днес всеки ученик го знае. Днес ние знаем дължината и ширината на вселената, разбираме я от нивото на галактиките до нивото на елементарните частици. Научили сме толкова много, че можем подробно да разкажем какво е станало през първите няколко минути след раждането на избухналата вселена. Могат ли историците да се похвалят с нещо подобно в своята област? Отговорът е ясен — не. Защо? Защото не им помага никаква нова технология. Никой не е създавал нова технология в полза на историците… досега.

 

 

Майсторско изпълнение, помисли си Гордън. Една от най-добрите речи на Донигър — очарователна, енергична, на моменти дори пресилена. Но, така или иначе, Донигър бе изложил вълнуващо обяснение за проекта… без изобщо да разкрие истинската му цел. Без да обясни какво става в действителност.

— Но аз ви казах, че се нуждая от вашата помощ. Така е.

Настроението на Донигър се промени. Сега той говореше бавно, мрачно, загрижено.

— Както знаете, професор Джонстън дойде да се срещне с нас, защото смяташе, че укриваме информация. И в известен смисъл имаше право. Разполагахме с информация, която не бяхме споделили, защото не можехме да обясним откъде сме я получили.

И защото Даян се издъни, добави мислено Гордън.

— Професор Джонстън ни притисна — продължаваше Донигър. — Сигурен съм, че знаете какъв става понякога. Той дори заплаши да се обърне към пресата. Накрая му показахме технологията, която ще покажем и на вас. И той се развълнува също както ще се развълнувате и вие. Но професорът настоя да се върне назад, да види всичко с очите си.

Донигър помълча.

— Не искахме да го пускаме. Той пак ни заплаши. В крайна сметка нямахме друг избор, освен да му разрешим. Това бе преди три дни. Той все още е в миналото. Помоли ви за помощ с послание, което знаеше, че ще намерите. Вие познавате онова място и онази епоха по-добре от всички на света. Трябва да се върнете и да го спасите. Това е единственият му шанс.

— Какво точно стана с професора, след като се върна в миналото? — попита Марек.

— Не знаем — каза Донигър. — Той наруши правилата.

— Правилата ли?

— Трябва да разберете, че тази технология все още е съвсем нова. Много внимаваме при нейната употреба. Вече втора година изпращаме наблюдатели в миналото — използваме бивши морски пехотинци, военни с отлично обучение. Но, разбира се, те не са историци, а и ние ги държим изкъсо.

— В какъв смисъл?

— Нито веднъж не сме разрешили на наблюдателите да влязат в тамошния свят. Никому не разрешаваме да остане по-дълго от час. И никому не разрешаваме да се отдалечи от машината на повече от петдесет метра. Все още никой не е изоставял машината, за да тръгне из света.

— Но професорът го е направил? — каза Марек.

— Да, така изглежда.

— И ние ще трябва да сторим същото, ако искаме да го намерим. Ще трябва да навлезем в света.

— Да — потвърди Донигър.

— И казвате, че ще бъдем първите? Първите хора, които навлизат в света на миналото?

— Да. Вие и професорът преди вас.

Тишина.

Изведнъж Марек се усмихна широко.

— Страхотно. Изгарям от нетърпение.

Но останалите мълчаха. Изглеждаха тревожни, напрегнати.

— Ами онзи, дето са го намерили в пустинята… — обади се Стърн.

— Джо Троб — каза Донигър. — Той беше един от най-добрите ни учени.

— Какво е търсил в пустинята?

— Изглежда, че е отишъл дотам с автомобил. По-късно откриха колата му. Но не знаем защо го е направил.

— Казват, че имало нещо много объркано с пръстите му — подхвърли Стърн.

— В протокола от аутопсията не се споменава нищо за пръстите — отвърна Донигър. — Починал е от сърдечен удар.

— Значи смъртта му не е свързана с вашата технология?

— Категорично — каза Донигър.

Отново настана мълчание. Крис се размърда на стола.

— Казано с прости думи… доколко е безопасна тази технология?

— По-безопасна, отколкото карането на автомобил — отговори Донигър без колебание. — Ще бъдете инструктирани подробно и ще изпратим заедно с вас най-опитните си наблюдатели. Пътуването ще трае не повече от два часа. Просто се върнете и приберете професора.

Крис Хюз потрепваше с пръсти по масата. Кейт хапеше устни. Никой не казваше нито дума.

— Вижте какво, не ви насилваме — побърза да добави Донигър. — Изцяло от вас зависи дали ще отидете, или не. Но професорът ви помоли за помощ. И не вярвам, че ще го изоставите.

— Защо не изпратите само наблюдателите? — попита Стърн.

— Защото те не знаят достатъчно, Дейвид. Както сами разбирате, светът там е съвсем различен. Вие имате предимството да разполагате със знания. Познавате с пълни подробности както мястото, така и епохата. Знаете езиците и обичаите.

— Но знанията ни са чисто академични — възрази Крис.

— Вече не — каза Донигър.

 

 

Един по един студентите напуснаха залата и тръгнаха с Гордън да видят машините. Донигър ги проследи с поглед, после се обърна, когато Даян Крамър влезе в стаята. Тя бе наблюдавала целия разговор от съседната стая.

— Как мислиш, Даян — каза Донигър, — ще заминат ли?

— Да. Ще заминат.

— Могат ли да се справят?

Даян Крамър помълча.

— Според мен шансът е петдесет на петдесет.

 

 

Слизаха по широка бетонна рампа, създадена сякаш за минаване на камиони. На дъното имаше масивна стоманена врата. Марек забеляза шест телевизионни камери, монтирани на различни места над рампата. Докато групата се спускаше към вратата, камерите се извъртаха подир нея. Когато стигнаха долу, Гордън вдигна очи към най-близката камера и зачака.

Вратата се разтвори.

Гордън въведе гостите в малкото помещение отвъд нея. Вратата се затвори зад тях с тежък метален звън. Гордън прекрачи към следващата врата и отново изчака.

— Не можете ли да ги отворите? — попита Марек.

— Не.

— Защо? Не ви ли вярват?

— Не вярват на никого — каза Гордън. — Повярвайте ми, никой не може да влезе тук без наше разрешение.

Втората врата се отвори.

Влязоха в грубовата метална клетка. Въздухът беше хладен, леко застоял. Вратата се захлопна зад тях. С тихо бръмчене клетката потегли надолу.

Марек разбра, че се намират в асансьор.

— Ще се спуснем на триста метра дълбочина — каза Гордън. — Моля ви за търпение.

Асансьорът спря и вратата се отвори. Тръгнаха по дълъг, кънтящ коридор с бетонни стени.

— Това е нивото за контрол и поддръжка — обясни Гордън. Самите машини са на още сто и петдесет метра под нас.

Стигнаха до поредната масивна врата — този път тъмносиня и прозрачна. Отначало Марек помисли, че е направена от извънредно дебело стъкло. Но когато невидими електромотори отдръпнаха двете крила настрани, той забеляза лекото потрепване под повърхността.

— Вода — каза Гордън. — Тук на доста места използваме водна защита. Квантовата технология е много чувствителна към външните влияния: космически лъчи, електромагнитни смущения и тъй нататък. Именно затова сме се заровили под земята.

Отпред се появи още една стъклена врата. Минаха през нея и се озоваха в ослепително бял коридор с врати от двете страни. На първата отляво имаше надпис ПРЕДВАРИТЕЛНО КОМПРЕСИРАНЕ. На следващата — ПОЛЕВА ПОДГОТОВКА. А малко по-нататък по коридора видяха табелка с една-единствена дума — ТРАНЗИТ.

Гордън потри длани.

— Да започнем от компресирането.

 

 

Залата беше малка и Марек си помисли, че прилича на болнична лаборатория; обзе го лека тревога. В центъра на помещението се издигаше вертикална тръба, висока над два метра и широка около метър и половина. Част от стената бе открехната. От вътрешната страна имаше бледи хоризонтални ивици.

— Да не е машина за слънчев загар? — попита марек.

— Не, това е усъвършенстван резонансов скенер. Като тези, които използват в болниците, само че по-мощен. Но ще видите, че е добра подготовка за самата машина. Предлагам да влезете пръв, доктор Марек.

— Вътре ли? — сепна се Марек и посочи машината. Отблизо тя приличаше по-скоро на бял ковчег.

— Просто си свалете дрехите и влезте. Наистина е като скенер — няма да усетите нищо. Целият процес трае около минута. Ние ще сме в съседното помещение.

Групата излезе през една странична врата с малко прозорче. Марек не успя да види какво има оттатък. Вратата се захлопна.

В ъгъла имаше стол. Марек отиде до него и свали дрехите си, после влезе в скенера. Чу тих пукот, след това се раздаде гласът на Гордън.

— Доктор Марек, погледнете надолу, ако обичате.

Марек наведе глава.

— Виждате ли кръга на пода? Моля ви, застанете така, че краката ви да бъдат изцяло в него… Да, благодаря, така е чудесно. Сега вратата ще се затвори.

С механично бръмчене вратата се завъртя на пантите. Марек чу съскането на въздух.

— Херметична ли е? — попита той.

— Да, така трябва. Може би усещате навлизането на хладен въздух. Докато калиброваме, в кабината постъпва допълнително количество кислород. Не страдате от клаустрофобия, нали?

— Засега не.

Марек огледа вътрешността на кабината. Сега разбра, че бледите ивици всъщност са отвори, покрити с прозрачна пластмаса. Зад нея се виждаха светлини и малки бръмчащи машинки. Въздухът стана значително по-хладен.

— В момента калиброваме — каза Гордън. — Опитайте се да не мърдате.

Изведнъж ивиците наоколо почнаха да се въртят и машините затракаха. Въртяха се все по-бързо и по-бързо, сетне рязко спряха.

— Дотук добре. Как се чувствате?

— Като в мелничка за чер пипер — каза Марек.

Гордън се разсмя.

— Калиброването приключи. За останалото е необходима голяма точност, затова процесът се води автоматично. Просто изпълнявайте инструкциите, които чувате. Разбрахте ли?

— Разбрах.

Тихо щракване. Марек остана сам. Механичен глас изрече:

— Процесът на сканиране започва. Включваме лазерите. Гледайте право напред. И не поглеждайте нагоре.

След миг вътрешността на кабината се изпълни с ярка синкава светлина. Сякаш самият въздух сияеше.

— Лазерите поляризират инертния газ ксенон, който напомпваме в момента. Пет секунди.

Ксенон, смаяно повтори наум Марек. Синьото сияние наоколо ставаше все по-мощно. Марек сведе очи към ръцете си и едва ги различи сред трептящия въздух.

— Необходимата концентрация на ксенон е достигната. Сега ви молим да поемете дълбоко дъх.

Да поеме дълбоко дъх? В кабина, пълна с ксенон?

— Останете неподвижно на място за трийсет секунди. Готов ли сте? Не мърдайте… очите отворени… поемете дълбоко дъх… задръжте… Сега!

Изведнъж ивиците се завъртяха бясно, после една по една почнаха да се мятат ту напред, ту назад, сякаш наблюдаваха нещо и от време на време се връщаха да погледнат повторно. Изглежда, всяка ивица се движеше самостоятелно. Марек изпита зловещото чувство, че го наблюдават хиляди погледи.

— Не мърдайте, моля — изрече механичният глас. — Още двайсет секунди.

Наоколо ивиците бръмчаха напевно. Внезапно всички спряха. Няколко секунди тишина. Машините прещракаха. Ивиците подновиха движението си, но сега се местеха и нагоре-надолу.

— Не мърдайте, моля. Десет секунди.

Въртенето на ивиците бавно се синхронизираше, докато накрая почнаха да се движат като едно цяло. После спряха.

— Сканирането приключи. Благодарим за съдействието.

Синята светлина изгасна и вратата се отвори със съскане. Марек излезе.

 

 

В съседната стая Гордън седеше пред компютърен терминал. Останалите бяха придърпали столове около него.

— Повечето хора не осъзнават — каза Гордън, — че обикновеният болничен скенер работи, като променя квантовото състояние на атомите в човешкото тяло — най-често ъгловата скорост на ядрените частици. Опитите доказват, че тази промяна не предизвиква отрицателен ефект. Всъщност човек изобщо не усеща какво е станало. Обикновеният скенер извършва това чрез много мощно магнитно поле — например 1,5 тесла, тоест около двайсет и пет хиляди пъти по-силно от земното магнитно поле. Но ние не се нуждаем от това. Използваме свръхпроводими квантово-интерферентни системи, или съкратено СКИС, които са толкова чувствителни, че могат да измерват резонанса с помощта на нормалното земно магнитно поле. Тук нямаме магнити.

Марек влезе в стаята.

— Как изглеждам? — попита той.

Върху екрана се виждаше прозрачен човешки силует, напръскан с червени петънца.

— Това е костният мозък в дългите кости, гръбнака и черепа — обясни Гордън. — Сега изображението се разраства навън, орган по орган. Ето костите… а сега добавяме мускулите…

Гледайки появата на органите, Стърн каза:

— Компютърът ви е невероятно бърз.

— О, ние забавихме процеса — отвърна Гордън. — Иначе нямаше да видите как става. Реалното време за обработка е практически равно на нула.

Стърн зяпна.

— Нула?

— Сега сте в друг свят — кимна Гордън. — Старите идеи не действат. — Той се обърна към другите. — Кой ще е следващият?

Вървяха към вратата с надпис ТРАНЗИТ в края на коридора.

— Защо трябваше да извършим всичко това? — попита Кейт.

— Наричаме го предварително компресиране — отговори Гордън. — То ни позволява да излъчваме по-бързо, защото по-голямата част от информацията за вас вече е заложена в машината. Правим само още едно сканиране за евентуални разлики, после предаваме.

Влязоха в нов асансьор и минаха през още една водна врата.

— Добре — каза Гордън. — Пристигнахме.

 

 

Озоваха се в огромно, ярко осветено пространство. Всеки звук отекваше под високия свод. Въздухът беше студен. Вървяха по метален мост, увиснал на около трийсет метра над пода. Като погледна надолу, Крис видя три извити стени, пълни с вода и подредени в кръг с тесни процепи помежду им, така че да може да мине човек. Отвътре три по-малки дъги оформяха втора стена. А в нея имаше трета. Всеки пореден кръг беше извъртян спрямо предишния, за да не съвпадат отворите, и цялата конструкция приличаше на лабиринт.

В центъра на концентричните кръгове имаше пространство с ширина пет-шест метра. В него стърчаха половин дузина клетки, големи колкото телефонни кабини. Не изглеждаха разположени в определен ред. Имаха тъмни метални покриви. Наоколо се носеше бяла мъгла. На пода лежаха резервоари и се преплитаха тежки черни кабели. Мястото напомняше работилница. И наистина неколцина мъже работеха над една от клетките.

— Това е зоната за прехвърляне — каза Гордън. — Както виждате, екранирана е надеждно. Сега изграждаме втора зона, но ще е готова едва след няколко месеца.

Той посочи към дъното на огромната зала, където се виждаше недовършен подобен комплекс от концентрични стени. Те изглеждаха напълно прозрачни; още не бяха запълнени с вода.

Малък асансьор водеше от моста към пространството между стъклените стени.

— Можем ли да слезем долу? — попита Марек.

— Все още не.

Един техник погледна нагоре и размаха ръка.

— Колко остава до стартовата проба, Норм? — подвикна Гордън.

— Две-три минути. Гомес идва насам.

— Добре. — Гордън се обърна към групата. — Да вървим в контролната кабина, оттам ще наблюдаваме.

 

 

Облени в мътна синкава светлина, машините се намираха върху издигната платформа. Бяха тъмносиви на цвят и тихо бръмчаха. Бяла пара се стелеше по пода и замъгляваше основите им. Двама работници с дебели сини якета бяха коленичили пред едната и поправяха механизмите в долния й край.

Машините представляваха открити цилиндри с метални дъна и покриви. Всяка бе разположена върху масивна метална основа. Три пръта по периметъра поддържаха металния покрив.

Други техници изтегляха множество черни кабели от надвисналата решетка, после ги свързваха с покрива на едната машина, като работници от бензиностанция, зареждащи автомобил.

Пространството между основата и покрива бе съвършено празно. Всъщност цялата машина изглеждаше разочароващо проста. Прътите бяха странни — с триъгълно сечение и осеяни с издатини по цялата дължина. Изпод покрива сякаш излиташе блед синкав пушек.

Кейт никога не бе виждала подобни машини. Тя погледна огромните екрани в тясната контролна кабина. Зад нея двама техници по ризи седяха пред две командни табла. Екраните създаваха впечатлението, че човек гледа направо към залата, макар че всъщност кабината нямаше прозорци.

— Виждате най-новия вариант на нашата ЗВД технология обяви Гордън. — ЗВД е съкращение от „затворена времеподобна дъга“ — топологията на пространствено-времевия континуум, чрез която се връщаме в миналото. За да създадем тези машини, се наложи да разработим съвършено нови технологии. Това, което виждате, всъщност е шестият вариант, откакто преди три години за пръв път създадохме действащ прототип.

Крис се взираше в машините и мълчеше. Кейт Ериксън оглеждаше контролната кабина. Стърн тревожно потриваше долната си устна. Марек не откъсваше поглед от Стърн.

— Всички важни системи — продължаваше Гордън — се намират в основата, включително индий-галий-арсениевата квантова памет, компютърните лазери и акумулаторите. Естествено, изпаряващите лазери са в металните ивици. Онзи тъмен метал е ниобий; резервоарите са от алуминий; съединителните елементи са от полимерни материали.

В залата влезе млада, енергична жена с тъмночервеникава коса. Беше облечена с бежова спортна риза, къси панталони и туристически обувки, сякаш се готвеше за сафари.

— Гомес ще бъде ваша помощничка, когато потеглите — каза Гордън. — В момента ще се върне назад за така наречената стартова проба. Вече е включила своя навигационен маркер на определената дата и сега ще провери дали е точен. — Той включи микрофона. — Сю, покажи ни маркера, ако обичаш.

Жената вдигна нагоре бяла правоъгълна плочка, не по-голяма от пощенска марка. Побираше се спокойно върху дланта й.

— Ще го използва за пътуването във времето. И за да повика машината, с която ще се завърне… Сю, покажи ни бутона, ако обичаш.

— Малко трудно се вижда — каза тя, обръщайки плочката откъм ръба. — Тук има миниатюрен бутон, натиска се с нокът. Така повикваме машината, когато сме готови за връщане.

— Благодаря, Сю.

— Полеви скок — обади се един от техниците.

Всички се завъртяха и го погледнаха. Един от екраните върху неговото табло показваше трептяща триизмерна повърхност с назъбено възвишение като планински връх в центъра.

— Хубав скок. Класически — каза Гордън, след това обясни на останалите: — Тъй като детекторите ни използват системата СКИС, можем да засичаме и най-слабото изменение в местното магнитно поле — наричаме го „полеви скок“. Регистрираме тези смущения цели два часа преди събитието. Всъщност и сега започнаха преди около два часа. Това означава, че машината се завръща.

— Коя машина? — попита Кейт.

— Машината на Сю.

— Но тя още не е потеглила.

— Знам — кимна Гордън. — Звучи невероятно, нали? Квантовите събития понякога противоречат на здравия разум.

— Искате да кажете, че получавате данни за нейното завръщане още преди да е потеглила?

— Да.

— Защо? — попита Кейт.

Гордън въздъхна.

— Сложно е за обяснение. Всъщност онова, което виждаме в магнитното поле, е вероятностна функция — възможността машината да се завърне. Обикновено ние не разсъждаваме по този начин. Просто казваме, че машината се завръща. Но ако трябва да бъдем точни, полевият скок ни подсказва, че нейното завръщане е много вероятно.

Кейт поклати глава.

— Не разбирам.

— Нека си кажем просто, че в нормалния свят имаме определени представи за причина и следствие. Първо идва причината, после следствието. Но в квантовия свят редът на събитията невинаги е такъв. Ефектът може да се появи едновременно с причината и дори да я изпревари. Както виждаме в нашия случай.

 

 

Жената влезе в една от машините. Наведе се и пъхна бялата плочка в процеп върху основата пред себе си.

— Сега тя инсталира навигационния маркер, който насочва машината назад във времето.

— И как може да бъде сигурна, че ще се върне? — попита Стърн.

— Прехвърлянето между вселените — отговори Гордън — създава особена потенциална енергия, като разтеглена пружина, която дърпа назад. Тъй че връщането на машините става сравнително лесно. Сложното е на отиване. Точно този процес е кодиран в керамичната плочка. — Той се наведе към микрофона. — Сю, колко време ще отсъстваш?

— Около минута, може би две.

— Добре. Синхронизацията приключи.

Изведнъж техниците заговориха, като превключваха приборите на пултовете и гледаха техните показания.

— Проверка на хелия.

— Пълен комплект — отговори единият техник.

— Проверка на ядрения резонанс.

— В норма.

— Готовност за центровка на лазерите.

Единият техник натисна бутон и към центъра на машината бликнаха снопове зелени лазерни лъчи. Десетки ярки петна заблестяха по тялото и лицето на Сю Гомес, която стоеше неподвижно със затворени очи.

Прътите бавно се завъртяха. Жената в центъра оставаше неподвижна. Лазерите описваха по тялото й зелени хоризонтални ивици. После прътите спряха.

— Лазерите центровани.

— Довиждане, Сю — каза Гордън, после се обърна към другите. — Е, добре. Започваме.

Извитите водни щитове около клетката започнаха да излъчват слабо синкаво сияние. Машината отново се завъртя. Жената в центъра оставаше неподвижна; машината се въртеше около нея.

Бръмченето ставаше все по-силно. Въртенето се ускоряваше. Жената стоеше уверено и спокойно.

— За това пътешествие — каза Гордън — ще й трябват само една-две минути. Но акумулаторите разполагат с енергия за трийсет и седем часа. Това е максималният срок за престой на машините в миналото, без да се завръщат.

Прътите се въртяха стремително. Раздаде се рязък пукот, напомнящ картечна стрелба.

— Това е проверката за препятствия — инфрачервени сензори проверяват пространството около машината. Няма да я задействат, ако засекат предмети по-близо от два метра. Това е предпазна мярка. Не бихме желали машината да изскочи насред каменна стена. Добре… Сега пускат ксенон. Започва се.

Бръмченето бе станало много мощно. Металните пръти се въртяха толкова бързо, че се сливаха в полупрозрачна стена. Зад тях ясно се различаваше силуетът на Гомес.

Раздаде се механичен глас:

— Стойте неподвижно… отворете очи… поемете дълбоко дъх… задръжте… Сега!

От покрива на машината бързо се спусна сканиращ обръч.

— А сега гледайте внимателно — каза Гордън. — Всичко става много бързо.

Кейт видя как от прътите към центъра бликнаха тъмновиолетови лазерни лъчи. За миг жената вътре запламтя, сякаш нажежена до бяло, после в машината избухна ослепителна бяла светлина. Кейт стисна клепачи и извърна глава. Когато погледна отново, пред очите й танцуваха цветни петна и за момент не успя да види какво е станало. После осъзна, че машината е по-малка. Беше се отдръпнала от кабелите, които сега висяха свободно.

Още един лазерен блясък.

Машината беше още по-малка. Жената в нея също. Сега бе висока само около метър и продължаваше да се смалява сред поредица от лазерни проблясъци.

— Господи! — възкликна Стърн, без да откъсва очи от гледката. — Какво ли усеща човек, докато преживява това?

— Нищо — каза Гордън. — Изобщо не го усеща. Нервните импулси, достигат от кожата до мозъка за около сто милисекунди. Лазерното изпаряване трае пет наносекунди. Преди да усети нещо, човек вече е изчезнал.

— Но тя все още е тук.

— Не, не е. Тя изчезна при първия лазерен изстрел. В момента компютърът просто обработва данните. Това, което виждате, е изкуствен образ на стъпаловидното компресиране. В момента компресията е около три на минус втора степен…

Още един ярък блясък. Сега клетката се смаляваше стремително. Беше висока един метър, след това половин. Слизаше все по-надолу — вече се издигаше едва на педя от пода. Жената вътре приличаше на кукла в бежови дрехи.

— Минус четвърта степен — каза Гордън.

Нов блясък, още по-близо до пода. Кейт вече изобщо не виждаше клетката.

— Какво стана с нея?

— Все още е тук. Но не задълго.

Още един блясък, този път само слабо припламване върху пода.

— Минус пета.

Сега блясъците се редуваха все по-бързо, примигваха като светулка и отслабваха. Гордън ги отброяваше.

— Минус четиринайсета… Свърши се.

Вече нямаше блясъци.

Нищо.

Клетката бе изчезнала. Подът от тъмна гума оставаше празен.

— И искате ние да извършим това? — изрече Кейт.

— Преживяването не е неприятно — каза Гордън. — Запазвате съзнание през цялото време, макар че не можем да обясним защо. При последните етапи от компресирането човек се намира в царството на нищожно малките размери — областта на ядрените частици — и съзнанието просто не би могло да съществува. Ала все пак го има. Смятаме, че това навярно е нещо изкуствено, някаква халюцинация, свързваща двата края на прехвърлянето. Ако е така, то имаме работа с явление, напомнящо фантомните усещания, които изпитват инвалидите в ампутираните си крайници, макар те отдавна да не съществуват. Нещо като фантомен мозък. Естествено, говорим за много кратък интервал, от порядъка на наносекунди. Но, така или иначе, никой не разбира напълно как действа човешкото съзнание.

Кейт се навъси. От известно време си мислеше, че тукашната архитектура е типична проява на принципа „формата произтича от съдържанието“. Удивително, но всички тия огромни подземни структури имаха концентрична симетрия — напомняща донякъде средновековните замъци, — макар че съвременните строежи се изграждаха без никакви естетически съображения. Те бяха създадени просто за да решат един научен проблем. И все пак резултатът й се струваше очарователен.

Ала сега, след като се сблъскваше с мисълта за какво са построени тези машини, тя полагаше отчаяни усилия да проумее видяното. И архитектурното й образование изобщо не можеше да помогне.

— Но този… ъъъ… метод за смаляване на човека изисква да го разкъсате на части…

— Не. Унищожаваме го — отвърна безцеремонно Гордън. — Оригиналът трябва да се унищожи, за да бъде възстановен от другата страна. Това е единственият начин.

— Значи тя всъщност умря.

— Не, не бих казал. Разбирате ли…

— Но ако унищожим човека от едната страна — настоя Кейт, — нима той не умира?

Гордън въздъхна.

— Трудно е да разсъждаваме с всекидневните си представи каза той. — След като човек бива възстановен незабавно, точно в същия миг, когато изчезва, как можем да кажем, че е умрял? Не е умрял. Просто се е прехвърлил другаде.

 

 

Стърн беше уверен — нещо му го подсказваше отвътре, — че Гордън не е съвсем откровен за тази технология. Самият поглед към заоблените водни щитове и всевъзможните машини на пода му подсказваше, че тук има още нещо, което остава необяснено. Помъчи се да го открие.

— Значи сега тя е в друга вселена? — попита той.

— Точно така.

— Вие излъчихте информацията за нея и тя пристигна в другата вселена? Досущ като факс?

— Именно.

— Но за да я възстановите, ще ви трябва приемник от другата страна.

Гордън поклати глава.

— Не, не трябва.

— Защо?

— Защото тя вече е там.

Стърн се намръщи.

— Вече е там? Как е възможно?

— В момента на излъчването човекът вече се намира в другата вселена. И следователно не е необходимо ние да го възстановяваме.

— Защо? — попита Стърн.

— Засега, нека просто го наречем свойство на мултивселената. Ако искате, по-късно можем да го обсъдим. — Гордън кимна към останалите. — Не знам дали всички биха желали да им досаждаме с тия подробности.

Значи наистина има нещо, помисли си Стърн. Нещо, което Гордън не иска да ни каже. Той се озърна към зоната за излъчване. Мъчеше се да открие някаква дребна странност, нещо, което не си е на мястото. Защото бе сигурен, че наистина нещо не си е на мястото.

— Не казахте ли, че сте изпращали в миналото много малко хора?

— Да, така е.

— Случвало ли се е да пращате по повече от един човек наведнъж?

— Почти никога. Много рядко пращаме двама.

— Тогава защо имате толкова много машини? — попита Стърн. — Преброих долу осем бройки. Две не са ли достатъчни?

— Това, което виждате, е просто резултат от нашата изследователска програма — каза Гордън. — Работим непрекъснато, за да усъвършенстваме модела.

Отговорът на Гордън звучеше правдоподобно, но Стърн бе уверен, че е зърнал нещо в очите му — някакъв мимолетен проблясък на тревога.

Определено има и още нещо.

— Струва ми се — настоя той, — че е по-логично да усъвършенствате едни и същи машини.

Гордън сви рамене, без да отговори. Определено.

— Какво правят онези работници долу? — подхвърли Стърн поредния пробен въпрос. Той посочи двамата коленичили мъже, които човъркаха из основата на една от машините. — Имам предвид машината в ъгъла. Какво точно поправят?

— Дейвид — започна Гордън, — смятам, че…

— Тази технология наистина ли е безопасна?

Гордън въздъхна.

— Погледни сам.

На големия екран пред тях изведнъж се появи серия от бързи проблясъци върху пода на транзитната зала.

— Ето я — каза Гордън.

Блясъците ставаха все по-ярки. Отново чуха трясък, който постепенно се засилваше. После клетката си възвърна предишните размери; бръмченето заглъхна; над пода се завихри мъгла, жената излезе навън и размаха ръка към наблюдателите.

Стърн се вторачи в нея. Изглеждаше в отлична форма. Външността й бе точно същата, както преди.

Гордън го погледна.

— Повярвай ми, всичко е напълно безопасно. — Той се завъртя към екрана. — Как беше там, Сю?

— Превъзходно — отговори тя. — Изходното място е от северната страна на реката. Уединено кътче в гората. А и времето е доста добро за април. — Тя погледна часовника си. — Съберете екипа си, доктор Гордън. Ще задействам резервния маркер. После се връщаме да измъкнем онзи дядка, преди някои да му е сторил зло.

 

 

— Легнете на лявата си страна, моля.

Кейт се извъртя на една страна върху масата и неспокойно погледна как един застаряващ мъж с бяла престилка повдига над ухото й някакъв странен инструмент, напомнящ пистолет за лепило.

— Ще усетите лека топлина.

Лека топлина ли? Всъщност усети почти болезнено парене в ухото си.

— Какво е това?

— Органичен полимер — каза човекът. — Не е токсичен и не предизвиква алергии. Изчакайте осем секунди. Добре, а сега раздвижете челюсти, моля. Искаме да прилепне плътно. Много добре, продължавайте да дъвчете.

Тя го чу как се придвижи по-нататък. На масата зад нея лежеше Крис, после Марек. Чу гласа на стареца:

— Легнете на лявата си страна, моля. Ще усетите лека топлина…

След малко той отново се върна при нея. Накара я да се извърти и инжектира горещ полимер в другото й ухо. Гордън гледаше от ъгъла на стаята.

— Устройството все още е експериментално — каза той, — но засега действа много добре. Направено е от полимер, който започва да се разпада по биологичен път след около седмица.

По-късно човекът ги накара да станат. Обиколи всички и сръчно измъкна от ушите им пластмасовите отливки.

— Чувам много добре — каза Кейт на Гордън. — Не ми трябва слухов апарат.

— Това не е слухов апарат — отговори той.

В другия край на стаята техникът пробиваше дупки в пластмасовите отливки и вмъкваше вътре електронна апаратура. Работеше удивително бързо. Когато електрониката бе монтирана, той запуши отворите с пластмаса.

— Това е машинен преводач и радиомикрофон — обясни Гордън. — За, в случай че се налага да разбереш какво ти говорят.

— Но дори и да разбера — възрази Кейт, — как ще мога да отговоря?

Марек я сръчка с лакът.

— Не се тревожи. Аз говоря окситански. И старофренски.

— А, добре — сряза го тя. — Ще успееш ли да ме научиш в близките петнайсет минути?

Думите просто й се изплъзнаха от устата. Беше напрегната от очакването в най-близко време да я изпарят, унищожат или каквото там правеха с онази машина.

Марек като че се изненада.

— Не — отговори сериозно той. — Но ако бъдем заедно, ще се погрижа за теб.

Нещо в тона му я успокои. Той беше толкова праволинеен. Вероятно наистина ще се погрижи за мен, помисли си тя и усети, че й олеква.

След малко всички получиха пластмасови слушалки с телесен цвят.

— В момента са изключени — каза Гордън. — За да ги включите, просто потупайте ухото си с пръст. А сега елате насам, ако обичате…

Гордън раздаде на всички по една малка кожена кесия.

— Разработваме комплект за първа помощ; това са прототипи. Вие първи ще навлезете в света на миналото, тъй че може да ви потрябват. Можете да ги носите незабелязано под дрехите си.

Той отвори едната кесия и извади алуминиево цилиндърче с дължина десет сантиметра и диаметър около три. Приличаше на кутийка от пяна за бръснене.

— Това е единствената защита, която можем да ви осигурим. Съдържа дванайсет дози етиленов дихидрид с белтъчен субстрат. Можем да ви демонстрираме действието върху нашия котарак Ейч Джи. Къде си, Ейч Джи?

Един черен котарак скочи върху масата. Гордън го погали, после пръсна струйка газ под носа му. Котаракът примига, изсумтя и падна на една страна.

— Загуба на съзнание след шест секунди — каза Гордън, — а след това жертвата нищо не помни. Но имайте предвид, че действието е кратко. И за да постигнете желания ефект, трябва да го пръснете право в лицето на противника.

Котаракът вече мърдаше и започваше да се съживява. Гордън отново разтвори кесията и извади три червени хартиени кубчета колкото бучки захар, всяко покрито с прозрачен восъчен слой. Приличаха на фойерверки.

— Ако трябва да запалите огън — каза той, — това ще ви свърши работа. Дръпнете ли връвчицата, кубчето пламва. Маркирани са петнайсет, трийсет и шейсет — броят на секундите, преди да се разгорят. Восъчното покритие ги прави водоустойчиви. И едно предупреждение: понякога не действат.

— Защо да не си вземем най-обикновена запалка? — попита Крис Хюз.

— Не подхожда на епохата. Не бива да носите пластмасови предмети. — Гордън пак се зае с комплекта. — След това имаме елементарни средства за първа помощ, без излишен лукс. Средства против възпаления, разстройство, гърчове и болкоуспокояващи. Едва ли искате да повръщате в замъка. Можем да ви дадем и таблетки за пречистване на питейна вода.

Стърн имаше чувството, че вижда всичко това насън. Да повръщам в замъка, помисли си той.

— Вижте какво, ъъъ…

— И накрая универсален джобен инструмент, съдържащ между другото нож и шперц.

Инструментът приличаше на швейцарско джобно ножче, направено изцяло от стомана. Гордън върна всичко в кесията.

— Тия неща вероятно няма да ви потрябват, но все пак е добре да ги имате. А сега да ви облечем.

 

Стърн не можеше да се освободи от мъчителното чувство на безпокойство. Една добродушна старица стана иззад шевната машина и им подаде дрехите: първо бели ленени гащета почти като съвременните боксерки, но без ластик, после кожен колан, след това черен вълнен клин.

— Какво е това? — попита Стърн. — Чорапогащи?

— Просто панталони от онова време, скъпи.

Панталоните също нямаха ластик.

— Как се закрепват?

— Затягаш ги с пояса под жакета си. Или ги връзваш за шнурчетата на жакета.

— Шнурчета?

— Точно така, скъпи. На жакета.

Стърн се озърна към другите. Те спокойно поемаха дрехите една по една и ги трупаха на купчинки. Сякаш знаеха кое за какво служи; изглеждаха безразлични, като че стояха в магазин за конфекция. Но Стърн бе объркан, готов да изпадне в паника. След малко получи бяла платнена риза, която му стигаше до средата на бедрото, и по-широка плъстена риза, наречена жакет. Накрая се появи кинжал в ножница на стоманена верижка. Той изгледа оръжието накриво.

— Всички ги носят. Ако не за друго, ще ти трябва поне при храненето.

Той разсеяно пусна кинжала върху камарата и се разрови из дрехите, търсейки шнурчетата.

— Тези дрехи би трябвало да са неутрални — каза Гордън, — нито много скъпи, нито прекалено евтини. Искаме да напомнят облеклото на скромен търговец, дворцов паж или обеднял благородник.

Стърн получи и обувки, напомнящи кожени чехли с вирнати нагоре заострени върхове. Като обувки на шут, мрачно помисли той.

Старицата се усмихна.

— Не бой се, имат пневматични ходила, също като маратонките.

— Защо всичко е мръсно? — навъси се Стърн, оглеждайки жакета.

— Е, не би желал да биеш на очи, нали?

Преоблякоха се в съблекалнята. Стърн огледа другите мъже.

— И как точно да се…

— Искаш да знаеш как се обличат хората през четиринайсети век? — попита Марек. — Много лесно.

Марек бе смъкнал всички дрехи и преспокойно се разхождаше гол. По тялото му се издуваха огромни мускули. Разтревожен и притеснен, Стърн бавно събу панталоните си.

— Първо — каза Марек — обуй долните гащи. Те са от много фин лен. По онова време са имали хубаво платно. За да ги закрепиш, стегни ремъка около кръста си и навий два пъти горния край на гащите. Разбра ли?

— Значи коланът се носи под дрехите?

— Точно така. За да държи долните гащи. След това обуваш панталона. — Марек се зае да нахлузва черния вълнен клин. Отдолу крачолите бяха затворени, като на бебешки ританки. — В горния край има шнурчета, виждаш ли?

— Стои ми като торба — оплака се Стърн, подръпвайки плата около коленете.

— Няма нищо. Това не са празнични панталони, затова не прилепват по крака. Сега вземи платнената риза. Просто я нахлузваш през главата и оставяш краищата да провиснат. Не, не, Дейвид. Прорезът трябва да е отпред.

Стърн измъкна ръце и неловко превъртя ризата.

— И накрая — каза Марек, взимайки плъстената горна риза — обличаш жакета. Комбинира свойствата на сако и яке. Носи се и навън, и на закрито. Сваляш го само ако е много горещо. Виждаш ли илиците? Пришити са отвътре, под плата. Сега завържи за тях шнурчетата на панталона.

Марек се справи с това за броени секунди, сякаш го бе вършил цял живот. Стърн забеляза със задоволство, че на Крис му трябваше много повече време. Самият той мъчително се кривеше насам-натам, за да завърже шнурчетата отзад.

— И според теб това е лесно? — изпъшка той.

— Просто напоследък не си поглеждал внимателно дрехите си — отвърна Марек. — В съвременния западен свят всекидневното облекло съдържа от девет до дванайсет елемента. Тук са само шест.

Стърн надяна жакета и го придърпа покрай кръста надолу към бедрата. При това долната риза се усука, тъй че трябваше Марек да оправи нещата и да затегне панталона по-здраво. Накрая Марек пристегна хлабаво верижката на кинжала около кръста му и се отдръпна да го огледа.

— Готово — кимна той. — Как се чувстваш?

Стърн смутено разкърши рамене.

— Като пиле в кълчища.

Марек се разсмя.

— Ще свикнеш.

Кейт привършваше с обличането, когато влезе Сюзан Гомес, младата жена, която преди малко бе пътувала в миналото. Гомес беше със старинни дрехи и перука. Подхвърли една перука и на нея.

Кейт направи гримаса.

— Трябва да я носиш — каза Гомес. — Късата коса при жените е знак за позор или ерес. Не позволявай на никого да види колко е дълга истинската ти коса.

Кейт надяна тъмнорусата перука, която й стигаше до раменете. Обърна се към огледалото и видя лицето на непозната жена. Изглеждаше по-млада, по-нежна. По-слаба.

— Възможностите са две — каза Гомес. — Или така, или да се подстрижеш съвсем късо, като мъж. Избирай.

— Ще нося перуката — реши Кейт.

 

 

Даян Крамър погледна Виктор Барето и каза:

— Но досега винаги сме спазвали това правило, Виктор. Знаеш го.

— Да — отвърна Барето, — но проблемът е там, че ни възлагате нова мисия.

Барето беше слаб, жилав мъж на около трийсет и пет години, бивш рейнджър, работещ в компанията от две години. През това време той бе придобил репутацията на способен охранител, но понякога проявяваше прекалено самолюбие.

— Сега искате да навлезем в света — продължи той, — но не ни разрешавате да носим оръжия.

— Точно така, Виктор. Никакви анахронизми. Никакви съвременни предмети в миналото. Към това правило се придържаме от самото начало.

Даян се мъчеше да прикрие раздразнението си. Тия военни бяха много опърничави, особено мъжете. С жени като Гомес човек можеше да се разбере. Но мъжете никога не изоставяха опитите „да използват военното си обучение“ при пътешествията във времето, макар че всеки път се проваляха. Даян Крамър смяташе, че по този начин просто прикриват тревогата си, но, разбира се, не можеше да им го каже в лицето. И без това им бе трудно да приемат заповеди от жена.

Мъжете имаха и повече трудности в опазването на служебната тайна. За жените бе сравнително лесно, но мъжете изгаряха от желание да се похвалят, че са пътували в миналото. Естествено, това им се забраняваше с цял куп договори и споразумения, но договорите се забравят лесно след няколко чашки в бара. Именно затова Даян Крамър ги бе уведомила за съществуването на няколко специално настроени навигационни плочки. Тези маркери бяха влезли в митологията на компанията с имената си: Тунгуска, Везувий, Токио. Плочката Везувий изпращаше човека край Неаполитанския залив в седем часа сутринта на 24 август 79 година, малко преди облак нажежена пепел да унищожи цялото население на околните градчета. Тунгуска пък водеше към Сибир през 1908 година, когато падането на огромен метеорит избива всичко живо в радиус от стотици километри. Токио захвърляше жертвата си в японската столица през 1923 година, броени минути преди градът да бъде сринат от земетресение. Мълвата твърдеше, че ако някой се разбъбри за проекта, при следващото пътуване може случайно да получи погрешна плочка. Никой от военните не знаеше с точност дали това е истина или просто служебна легенда.

И Даян искаше точно това.

— Мисията е нова — повтори Барето, сякаш мислеше, че не го е чула. — Искате да излезем в света — с други думи, да минем отвъд вражеската линия — без оръжие.

— Но вие сте опитни в ръкопашния бой. Ти, Гомес, всички.

— Не смятам, че е достатъчно.

— Виктор…

— При цялото ми уважение, мис Крамър, вие просто не оценявате положението реално — настоя Барето. — Вече загубихте двама души. Трима, ако броим и Троб.

— Не, Виктор. Никого не сме губили.

— Със сигурност загубихте Троб.

— Не сме загубили доктор Троб — каза тя. — Троб се предложи сам, а след това изпадна в депресия.

— Само така предполагате.

— Знаем го, Виктор. След смъртта на жена му той страдаше от депресия и мислеше за самоубийство. Макар че бе надхвърлил лимита, искаше да се върне, за да види дали не може да подобри технологията. Надяваше се чрез настройка на машините да намали транскрипционните грешки. Но очевидно идеите му са били погрешни. Именно затова се озова в пустинята на Аризона. Лично аз не вярвам, че е имал намерение да се върне. За мен това си беше чисто самоубийство.

— Загубихте и Роб — каза Барето. — Неговото не беше самоубийство.

Даян въздъхна. Роб Декард беше един от първите наблюдатели, които се върнаха в миналото преди почти две години. И един от първите, при които откриха транскрипционни грешки.

— Това беше в много по-ранен етап на проекта, Виктор. Технологията не беше усъвършенствана. И ти знаеш какво стана. След няколко пътувания Роб започна да проявява дребни странични ефекти. Той настоя да продължи. Но не го загубихме.

— Той замина и не се върна — каза Барето. — Това е истината.

— Роб знаеше много добре какво върши.

— А сега и професорът.

— Не сме загубили професора — възрази Даян. — Той все още е жив.

— Надявате се. И изобщо не знаете защо не се върна.

— Виктор…

— Просто казвам — продължи Барето, — че в този случай подготовката не съвпада със спецификата на мисията. Искате от нас да поемем излишен риск.

— Не си длъжен да тръгваш — тихо изрече Даян.

— Дявол да го вземе, не е там работата.

— Не си длъжен.

— Да, но отивам.

— Е, тогава знаеш правилата. Никаква модерна технология не бива да навлиза в света. Ясно?

— Ясно.

— И никакви излишни приказки пред студентите.

— Ясна работа. Никакви приказки. Аз съм професионалист, по дяволите!

— Добре — каза Даян.

Докато Виктор излизаше, тя се загледа след него. Беше нацупен, но щеше да се подчини. В крайна сметка всички се подчиняваха. А правилото е важно, помисли си тя. Макар че Донигър често обичаше да разправя как историята не може да се промени, всъщност никой не знаеше… и никой не искаше да рискува. Не искаха съвременни оръжия или други предмети да попаднат в миналото.

И досега не го бяха допускали.

 

 

Стърн и колегите му седяха на корави столове в кабинет с карти по стените. Сюзан Гомес, жената, която се бе завърнала от миналото, говореше бързо и отсечено, дори малко припряно според Стърн.

— Отиваме в манастира „Света майка“ край река Дордона в Южна Франция. Ще пристигнем в 8,04 сутринта на 7 април 1357 година, четвъртък — през този ден е писано посланието на професора. Имаме късмет, защото същия ден в Кастелгард има турнир и зрелището ще привлече тълпи народ от околностите, тъй че можем да минем незабелязано. — Гомес почука по картата. — За ваша ориентация манастирът е тук. Ето и Кастелгард отвъд реката. А крепостта Ла Рок е тук, върху канарите над манастира. Някакви въпроси?

Всички поклатиха глави.

— Добре. Положението в областта не е съвсем спокойно. Както знаете, април 1357 е около двайсет години след началото на Стогодишната война. Седем месеца по-рано англичаните са извоювали победа край Поатие и са пленили краля на Франция. Сега го държат в очакване на откуп. А без крал Франция ври и кипи. За момента Кастелгард е в ръцете на сър Оливър дьо Ван, британски рицар, родом от Франция. Оливър е превзел и Ла Рок, където ремонтира укрепленията на замъка. Сър Оливър е неприятен тип, прославен със сприхавия си нрав. Наричат го „Палача от Креси“ заради злочинствата му в онази битка.

— Значи Оливър владее и двете градчета? — обади се Марек.

— Да, за момента. Но отряд от рицари-изменници под водачеството на разпопения свещеник Арно дьо Сервол…

— Протосингела — уточни Марек.

— Да, Протосингела… И тъй, този отряд наближава областта и несъмнено ще се опита да отнеме замъците на Оливър. Смятаме, че до пристигането на Протосингела все още остават няколко дни. Но боевете могат да избухнат всеки момент, тъй че ще действаме бързо.

Сюзан пристъпи към друга карта, в по-едър мащаб. На нея бяха изобразени манастирските сгради.

— Пристигаме приблизително тук, в покрайнините на гората „Света майка“. От това място ще можем да виждаме манастира. Тъй като съобщението на професора идва от манастира, най-напред ще отидем там. Както знаете, монасите сядат на трапезата в десет часа сутринта и по това време професорът вероятно ще бъде с тях. Ако имаме късмет, ще го открием и ще се върнем.

— Откъде знаете всичко това? — попита Марек. — Доколкото разбрах, още никой не е излизал в света.

— Вярно. Никой не е излизал. Но и без да се отделят от машините, наблюдателите събраха достатъчно сведения, за да опознаем епохата. Други въпроси?

Всички поклатиха глави.

— Добре. Много е важно да спасим професора, докато още е в манастира. Ако се прехвърли в Кастелгард или Ла Рок, ще стане далеч по-трудно. Графикът на мисията ни е напрегнат. Очаквам престоят ни там да трае два-три часа. Няма да се разделяме. Ако случайно се откъснете от останалите, използвайте слушалките, за да се съберете отново. Откриваме професора и незабавно се връщаме. Ясно ли е?

— Разбрано.

— Ще имате двама придружители — аз и Виктор Барето, онзи мъж в ъгъла. Кажи здрасти, Вик.

Вторият придружител беше навъсен мъж, който приличаше на бивш морски пехотинец — жилав и явно опитен. Старинните дрехи на Барето бяха по-селски, раздърпани и скроени от нещо като зебло. Той кимна и леко размаха ръка. Изглеждаше в лошо настроение.

— Добре — каза Гомес. — Други въпроси?

— Професор Джонстън е там от три дни, така ли? — попита Крис.

— Точно така.

— За какъв го смятат местните жители?

— Не знаем — каза Гомес. — Нямаме представа дори защо е напуснал машината. Сигурно е имал причина. Но след като е в света, най-простото би било да се представи за писар или богослов, тръгнал на поклонение към Сантяго де Компостела в Испания. Манастирът „Света майка“ е на пътя на поклонниците и нерядко някои от тях прекъсват пътуването, за да останат ден-два или седмица, особено, ако се сприятелят с игумена, който е колоритен образ. Професорът трябва да е постъпил така. А може би не. Просто не знаем.

— Чакайте малко — каза Крис Хюз. — Присъствието му там няма ли да промени местната история? Няма ли да повлияе върху развоя на събитията?

— Не. Няма.

— Откъде знаете?

— Знам, защото това не може да стане.

— Ами парадоксите на времето?

— Парадокси на времето ли?

— Именно — потвърди Стърн. — Нали знаете, например човек да се върне в миналото и да убие дядо си, което означава, че не може да бъде роден и да се върне, за да убие дядо си…

— О, това ли! — Гомес презрително тръсна глава. — Няма парадокси на времето.

— Как така? Разбира се, че има.

— Не, няма — раздаде се зад тях решителен глас. Всички се завъртяха. Донигър бе влязъл в залата. — Парадокси на времето не се случват.

— Какво искате да кажете? — попита Стърн. Чувстваше се малко объркан от грубия отговор на въпроса.

— Така наречените парадокси — обясни Донигър — всъщност не засягат времето. Те се градят върху представи за историята, които са изкусителни, но погрешни. Изкусителни, защото ласкаят човека с мисълта, че може да повлияе върху хода на събитията. А погрешни, защото това просто е невъзможно.

— Не може ли човек да повлияе върху хода на събитията?

— Не.

— Естествено, че може.

— Не. Не може. По-лесно ще разберете, ако ви дам съвременен пример. Да речем, че отидете на бейзболен мач. „Янките“ срещу „Метеорите“ — очевидно ще победят „Янките“. Вие искате да промените събитието така, че „Метеорите“ да спечелят. Какво можете да направите? Вие сте просто една самотна личност в тълпата. Ако се опитате да отидете при играчите, ще ви спрат. Ако поискате да излезете на терена, ще ви изхвърлят.

Повечето нормални действия ще завършат с провал и няма да промените крайния резултат. Но да речем, че решите да прибегнете към драстични действия: ще застреляте най-добрия играч на „Янките“. Още щом измъкнете пистолет, вероятно околните запалянковци ще ви сграбчат. Дори и да стреляте, почти няма надежда да улучите. А дори и да застреляте играча, какво от това? На негово място ще излезе друг. И „Янките“ ще спечелят. Да допуснем, че прибегнете към още по-драстично действие. Ще убиете всичко живо на стадиона с нервнопаралитичен газ. Едва ли имате шансове за успех по същата причина, както със стрелбата. Но дори да убиете всички, пак не променяте резултата от мача. Може да възразите, че сте тласнали историята в друга насока — и навярно имате право, — но не сте помогнали на „Метеорите“ да спечелят. Оставате си най-обикновен зрител. Същият принцип се отнася и до огромното мнозинство от исторически обстоятелства. Отделният човек почти не е в състояние да повлияе съществено върху събитията. Разбира се, огромни групи хора могат да променят хода на историята, но една-единствена личност? Не.

— Може би — каза Стърн, — но аз мога да убия дядо си. А ако той е мъртъв, значи не мога да се родя, следователно няма да съществувам и не бих могъл да го застрелям. Това вече е парадокс.

— Да, така е…, ако допуснем, че наистина убиеш дядо си. Но това може да се окаже доста трудно на практика. В живота се объркват толкова много неща. Може да не го срещнеш в подходящото време. Може по пътя да те блъсне автобус. Или да се влюбиш. Може да те арестува полицията. Може да го убиеш твърде късно, след като е заченал баща ти. Или пък да застанеш насреща и да откриеш, че не можеш да натиснеш спусъка.

— Но на теория…

— Когато се сблъскваме с историята, теориите са безполезни — снизходително размаха ръка Донигър. — Една теория има смисъл само ако може да предсказва бъдещия резултат от събитията. Но историята е летопис на човешките действия… а никаква теория не е в състояние да предскаже постъпките на хората. — Той потри длани. — Е, дали да не приключим с празните приказки и да тръгваме?

Откъм младежите се надигна тих шепот. Стърн се изкашля.

— Откровено казано — заяви той, — не ми се тръгва.

Марек очакваше това. Бе наблюдавал Стърн по време на инструктажа и го забеляза как се върти на стола, сякаш не може да си намери място. От началото на посещението тревогата на Стърн непрестанно растеше.

Самият Марек не изпитваше колебания. Още от детството си живееше и дишаше със средновековния свят, представяше си, че участва в битките край Вартбург, Каркасон, Авиньон и Милано. Мислено водеше уелските войни срещу Едуард Първи. Виждаше как гражданите на Кале отварят портите пред неприятеля, присъстваше на панаирите в Шампан. Във въображението си посещаваше бляскавите дворци на Елеанор Аквитанска и херцог Дьо Бери. Каквото и да му струваше, Марек щеше да предприеме пътуването. Колкото до Стърн…

— Съжалявам — продължаваше Стърн, — но това не е моя работа. Включих се в екипа на професора само защото моята приятелка отиде на летни курсове в Тулуза. Аз не съм историк, а учен. И изобщо не вярвам, че е безопасно.

— От машините ли се опасяваш? — попита Донигър.

— Не, от мястото. От 1357 година. След битката при Поатие във Франция е избухнала гражданска война. Дезертьорски отряди плячкосвали селата. Навсякъде бандити, главорези и беззаконие.

Марек кимна. Стърн дори подценяваше положението. Четиринайсети век представляваше изчезнал и опасен свят. Свят на религията — повечето хора там посещаваха църква поне веднъж дневно. Ала в същото време невероятно опасен свят, където армии от нашественици избиваха всичко живо по пътя си, където бе обичайно да кълцат жени и деца на парчета, а бременните да изкормват просто за забавление. Свят, който привидно почиташе рицарските идеали, а всъщност поощряваше безогледните грабежи и убийства, в който жените се смятаха за крехки и безпомощни, а на практика управляваха огромни състояния, командваха замъци, безпрепятствено си избираха любовници и планираха политически убийства и бунтове. Свят, където границите и военните съюзи непрекъснато се променяха, често в рамките на един-единствен ден. Свят на смърт, масови епидемии, болести и безконечни войни.

— В никакъв случай не бих те насилвал — каза Гордън на Стърн.

— Имай предвид, че няма да сте сами — добави Донигър. — Пращаме с вас придружители.

— Съжалявам — упорито повтаряше Стърн. — Съжалявам.

Най-сетне Марек каза:

— Нека да остане. Нито е неговата епоха, нито пък му е работа.

— Като стана дума — обади се Крис, — хрумна ми, че не е и моята епоха. Аз съм по-запознат с края на тринайсети, отколкото с четиринайсети век. Може би трябва да остана заедно с Дейвид…

— Забрави — каза Марек и метна ръка през рамото му. — Ще се справиш чудесно.

Марек прие думите му като шега, макар да знаеше много добре, че Крис не се шегува. Или поне не съвсем.

В залата беше хладно. Студена мъгла закриваше ходилата и глезените им. Докато вървяха към машините, в мъглата зад тях се разбягваха бавни вълнички.

Четири клетки бяха съединени в основите, а пета стоеше отделно.

— Тази е моята — каза Барето и влезе в отделната клетка. После зачака изпънат, отправил поглед напред.

Сюзан Гомес прекрачи в една от групираните клетки и каза:

— Вие елате с мен.

Марек, Кейт и Крис се изкачиха в съседните клетки. Машините сякаш бяха поставени върху ресори; лекичко се полюшнаха под тежестта им.

— Всички ли сте готови?

Другите кимнаха и промърмориха неясни отговори.

— Първо дамите — каза Барето.

— Тук си прав — отсече Гомес. Изглежда, двамата не се обичаха твърде. — Добре — обърна се тя към младежите. — Потегляме.

Сърцето на Крис заподскача. Чувстваше се замаян и стреснат. Той стисна юмруци.

— Успокойте се — каза Гомес. — Според мен след малко ще откриете, че е много приятно. — Тя пъхна керамичната плочка в процепа до краката си и пак се изправи. — Готово. Запомнете: когато дойде моментът, стойте съвсем неподвижно.

Машините забръмчаха. Крис усети лека вибрация в основата под краката си. Бръмченето се засили. Мъглата се завихри и взе да отстъпва от машините. Раздаде се пукот и скърцане като от изкривен метал. Звукът бързо нарастваше, докато стана равномерен и мощен като писък.

— Това е от течния хелий — каза Гомес. — Охлаждаме метала, за да стане свръхпроводим.

Внезапно воят заглъхна и отстъпи място на тракането.

— Инфрачервена проверка — каза тя. — Сега наистина се започва.

Крис усети как цялото му тяло се тресе неудържимо. Опита се да го овладее, но краката му трепереха. За миг го обзе паника — може би трябваше да се откаже, — но сетне чу механичния глас:

— Стойте неподвижно… отворете очи…

Късно е, помисли си той. Твърде късно.

— … поемете дълбоко дъх… задръжте… Сега!

Обръчът бързо се спусна от главата към краката му. Когато докосна основата, той изщрака. След миг от всички страни избухна ослепителна светлина — по-ярка от слънцето, но Крис не усети съвършено нищо. Дори внезапно го обзе чувство на хладно безразличие, сякаш наблюдаваше отстрани цялата сцена.

Светът около него бе напълно, абсолютно безмълвен.

Видя как наблизо машината на Барето започва да расте, да се извисява над него. Великанът Барето с чудовищни пори по огромното лице се бе привел и ги гледаше отвисоко.

Нови блясъци.

Машината на Барето не само растеше, но и сякаш се отдалечаваше от тях, разкривайки все по-обширна площ от пода необятна равнина от черна гума, която се простираше към далечината.

Нови блясъци.

Гуменият под беше покрит с шарка от релефни кръгове. Сега кръговете почнаха да се издигат наоколо като черни канари. Скоро канарите израснаха дотолкова, че заприличаха на мрачни небостъргачи, които се сливаха нейде в небето и преграждаха пътя на светлината. Накрая небостъргачите се сляха напълно и светът помръкна.

Нови блясъци.

За миг пропаднаха в непрогледен мрак, после той различи примигващи светли точици, подредени в обемна решетка, която се простираше във всички посоки. Сякаш бяха попаднали в някаква огромна кристална структура. Пред очите на Крис светлите точици бързо се разгаряха и растяха, краищата им се размазваха, докато всяка от тях се превърна в мъглява сияеща топка. Той се запита дали това не са атоми.

Вече не виждаше решетката, а само няколко от най-близките топки. Клетката му се носеше право към една от тях, която пулсираше, променяше формата си заедно с промяната на някакви примигващи шарки по нея.

Сетне се озоваха в топката, обгърнати от сияйна мъгла, която сякаш тръпнеше от мощна енергия.

След това светлината избледня и изчезна.

Висяха сред мрак и пустота. Сред нищото.

Мрак.

Но после той видя, че все още потъват надолу, устремени сега към кипналата повърхност на черен океан сред черна нощ. Океанът вреше и бушуваше, надигайки буйна синкава пяна. Със слизането им към повърхността тази пяна растеше. Крис вида, че едно мехурче сияе с особено ярка синя светлина.

Машината му се носеше към сиянието стремглаво, все по-бързо и по-бързо, и Крис изпита странното чувство, че след миг ще се сблъскат с пяната, но вместо това навлязоха в мехура и той чу мощен пронизителен писък.

После тишина.

Мрак.

Нищо.

 

 

В контролната зала Дейвид Стърн гледаше как проблясъците върху гумения под стават все по-дребни и по-неясни, докато накрая изчезнаха напълно. Машините също бяха изчезнали. Техниците незабавно се насочиха към Барето и започнаха подготовка за неговото прехвърляне.

Стърн обаче не откъсваше поглед от мястото върху гумения под, където бяха изчезнали Крис и останалите.

— И къде са сега? — попита той.

— О, вече са пристигнали — каза Гордън. — Вече са там.

— Значи са възстановени?

— Да.

— Без факс-машина от другата страна?

— Точно така.

— Кажете ми защо — настоя Стърн. — Кажете ми подробностите, с които не биваше да досаждаме на останалите.

— Добре — кимна Гордън. — Няма нищо лошо. Просто си мислех, че на другите може да им се види… хм… обезпокояващо.

— Аха…

— Нека се върнем — каза Гордън — към интерферентните картини, които както си спомняш, доказват, че другите вселени могат да влияят върху нашата. Не е необходимо да вършим каквото и да било за появата на интерферентна картина. Тя просто се появява сама.

— Да.

— И това взаимодействие е много надеждно; то става винаги, щом разположиш два процепа срещу светлина.

Стърн кимна. Мъчеше се да разбере накъде е тръгнал разговорът, но нямаше как да предвиди аргументите на Гордън.

— И тъй, знаем, че в някои ситуации можем да разчитаме на другите вселени, когато желаем нещо да стане. Разполагаме двата процепа и всеки път другите вселени създават картината.

— Добре…

— А ако излъчим предаване през пробив в квантовата пяна, човекът винаги се пресъздава от другата страна. На това също можем да разчитаме.

Настана мълчание. Стърн се навъси.

— Чакайте малко. Да не би да казвате, че когато излъчвате, другата вселена пресъздава човека?

— На практика да. Така трябва да бъде, искам да кажа. Ние не можем да го възстановим, защото не сме там. Ние сме в тази вселена.

— Значи вие не го пресъздавате.

— Не.

— Защото не знаете как — каза Стърн.

— Защото не го смятаме за необходимо — възрази Гордън. — Също както не смятаме за необходимо да прикрепваме чиниите с лепило върху масата. Те си стоят самички. Използваме една от вселенските характеристики, наречена гравитация. А в дадения случай използваме една от характеристиките на мултивселената.

Стърн се навъси. Мигновено изпита недоверие към сравнението; то беше прекалено гладко, прекалено удобно.

— Виж какво — каза Гордън, — целият смисъл на квантовата технология е там, че тя налага отделни вселени една върху друга. Когато работи квантов компютър — когато се използват всичките трийсет и две квантови състояния на електрона, — компютърът на практика извършва изчисленията си в други вселени, нали така?

— Да, формално погледнато, но…

— Не. Не формално. В действителност.

Ново мълчание.

— Може би ще ти е по-лесно да разбереш — каза Гордън, — ако погледнеш откъм другата вселена. Тази вселена вижда как внезапно се появява човек. Човек от друга вселена.

— Да…

— И е станало точно това. Човекът наистина се е появил от друга вселена. Само че не от нашата.

— Моля?

— Човекът не е дошъл от нашата вселена — повтори Гордън.

Стърн примига.

— Откъде тогава?

— Идва от вселена, която е почти идентична на нашата, идентична във всяко едно отношение — освен че там знаят как да възстановят човека от другия край.

— Шегувате се.

— Не.

— Значи онази Кейт, която се появява там, не е същата, която потегли оттук? Тя е Кейт от друга вселена?

— Да.

— Значи е почти Кейт? Нещо като Кейт? Отчасти Кейт?

— Не. Тя е Кейт. Доколкото можем да проверим с най-съвършени анализи, тя е абсолютно идентична с нашата Кейт. Защото нашата и нейната вселена са почти идентични.

— Но все пак тя не е тази Кейт, която потегли оттук.

— Как би могла да бъде? Тя е била унищожена и пресъздадена.

— Чувства ли се човек по-различно, когато става това? — попита Стърн.

— Само за една-две секунди — каза Гордън.

 

 

Мрак.

Тишина, после ослепителна бяла светлина в далечината.

Тя наближава. Стремително.

Крис потръпна, когато мощен електрически удар го разтърси от глава до пети и пръстите му затрепериха. За момент изведнъж усети тялото си, както човек усеща нови дрехи, когато ги облича за пръв път; почувства обгръщането на плътта, нейната тежест, притеглянето на гравитацията, натиска на тялото върху петите. После заслепяващо главоболие налетя в една-единствена тръпка, отмина и отвсякъде го обкръжи мощна пурпурна светлина. Той прехапа устни и премига.

Стоеше под слънчевите лъчи. Въздухът беше прохладен и влажен. В огромните дървета над него чуруликаха птици. Снопчета слънчеви лъчи пронизваха гъстия листак и осейваха земята със светли петна. Машината стоеше в едно от тях. Наблизо тесен, разкалян път лъкатушеше през гората. През процеп между дърветата пред себе си Крис зърна средновековно село.

Първо групичка земеделски постройки и къщички. Над сламените покриви се виеха струйки сив пушек. После идваше каменна стена, зад нея се тъмнееха каменните покриви на градските къщи и накрая в далечината се извисяваше замъкът с кръгли кули.

Разпозна ги веднага — града и крепостта Кастелгард. Но вече не като руини. Стените им бяха здрави.

Беше пристигнал.