Майкъл Крайтън
Фатален срок (38)

09:25:12

Кейт подпря коляно върху лопатата на воденичното колело и усети как се издига над водата. После намести другото коляно и се сви, отивайки право нагоре. Озърна се през рамо тъкмо навреме, за да види как Крис продължава надолу по течението и главата му подскача сред слънчевите петна по водата. После колелото я издигна още по-нагоре и тя се озова в мелницата.

Скочи на пода и приклекна в мрака. Дъските отдолу леко хлътнаха и тя усети мирис на гнило и влага. Намираше се в малка стаичка, зад нея бе колелото, а отдясно с пронизително скърцане се въртяха дървени зъбчатки. Зъбчатките бяха свързани с винт, който въртеше вертикалната ос. Оста изчезваше нагоре в тавана. Докато стоеше неподвижно и се ослушваше, Кейт усети как я плискат струйки вода. Но не чу нищо, освен реката и скърцането на зъбчатките.

Отпред имаше ниска вратичка. Тя стисна кинжала и бавно я отвори.

Брашното се плъзгаше с тихо съскане по дървен улей откъм тавана и падаше в квадратен сандък на пода. В единия ъгъл бяха натрупани пълни чували. Из въздуха се носеше жълтеникав прах. Прах покриваше всички стени, пода и ъгловата стълбичка, която водеше към горния етаж. Кейт си спомни думите на Крис, че този прах е експлозивен, че едно пламъче може да хвърли цялата сграда във въздуха. И наистина никъде не видя нито свещи, нито свещници. Никакъв огън.

Тя предпазливо се промъкна към стълбичката. Едва когато я наближи, зърна двама мъже, проснати между чувалите с празни шишета от вино. Но двамата хъркаха мощно и не подаваха признаци на събуждане.

Кейт започна да се изкачва.

Мина край тежко гранитно колело, което шумно се въртеше върху друго под него. Зърното се спускаше по нещо като фуния и влизаше в дупка по средата на горното колело. Смляното брашно излизаше отстрани и през една дупка се сипеше към долния етаж.

В ъгъла видя Марек, приклекнал над неподвижното тяло на войник. Той вдигна пръст пред устните си и посочи вратата отдясно. Кейт чу гласове — войниците в караулката. Марек тихичко вдигна стълбата и заклещи вратата с нея.

Двамата заедно свалиха от войника меча, лъка и колчана със стрели. Мъртвото тяло бе тежко; оказа се изненадващо трудно да вземат оръжията. Стори й се, че това трая безкрайно дълго. Тя погледна лицето на войника — двудневна четина по брадата и възпалени, напукани устни. Очите му бяха кафяви, изцъклени.

Кейт подскочи от ужас, когато човекът изведнъж вдигна ръка към нея. После осъзна, че е закачила кожената му гривна с мокрия си ръкав. Издърпа го. Ръката тупна долу. Марек взе меча. На нея остави лъка и стрелите. На закачалка върху стената висяха няколко бели монашески раса. Марек навлече едното и подаде друго на Кейт.

После посочи наляво, към рампата за другата сграда. Двама войници в кафяво и сиво стояха там и преграждаха пътя.

Марек се огледа, зърна един тежък прът, използван за разбъркване на зърното, и го подаде на Кейт. В ъгъла видя няколко бутилки вино. Взе две, отвори вратата и каза нещо на окситански, размахвайки шишетата пред войниците. Те побързаха да се приближат. Марек бутна Кейт отстрани на вратата и изрече една дума:

— Силно.

Първият войник влезе, следван само на крачка от втория. Кейт замахна с тоягата към главата му и го удари толкова силно, че очакваше черепът му да се пропука. Но не стана така; човекът падна и веднага понечи да се изправи отново. Удари още два пъти. Този път той се просна по очи и не помръдна. Междувременно Марек бе строшил шишето в главата на другия войник и го риташе с всичка сила в корема. Човекът се бореше, вдигаше ръце да се защити, докато Кейт не стовари тоягата върху главата му. После престана да мърда.

Марек кимна, пъхна меча под расото си и тръгна по рампата с леко приведена глава като монах. Кейт го последва.

Не смееше да погледне войниците по кулите. Бе скрила колчана под расото, но се налагаше да носи лъка открито. Стигнаха до следващата сграда и Марек спря пред вратата. Ослушаха се, но не чуха нищо, освен плискането на вода под моста и някакво равномерно трополене. Марек отвори вратата.

 

 

Крис кашляше и плюеше, подскачайки по вълните. Течението ставаше по-бавно, но вече бе на стотина метра под мелницата. По двата бряга стояха хора на Арно, очевидно в очакване на заповед да атакуват моста. Наблизо имаше и множество коне, охранявани от пажове.

Слънцето се отразяваше по водата и хвърляше ярки отблясъци в лицата на войниците. Крис ги видя как присвиват очи и обръщат гръб на реката. Навярно затова още не го бяха видели, разбра той.

Без да пляска или да вдига ръце над повърхността, Крис заплува към северния бряг на Дордона и се вмъкна в надвисналите тръстики по плитчината. Тук никой нямаше да го види. За момент можеше да си отдъхне. А трябваше да е от тази страна на реката — френската страна, — ако искаше пак да се събере с Андре и Кейт.

Естествено, ако успееха да излязат живи от мелницата. Крис не знаеше какви шансове имат. Воденицата гъмжеше от войници.

После си спомни, че маркерът все още е у Марек. Ако Марек загинеше или изчезнеше, вече нямаше да се приберат. Но така или иначе, нямаме шансове, помисли си той.

Нещо го чукна по тила. Завъртя се и видя по водата да плава издутото тяло на мъртъв плъх. Мигновеното отвращение го тласна навън от водата. Точно тук нямаше войници; те стояха в сянката на малка дъбова горичка десетина метра по-надолу. Крис се измъкна на брега и залегна сред храстите. Усети по тялото си топлите слънчеви лъчи. Чу войниците да се смеят на някаква шега. Знаеше, че трябва да потърси по-сигурно място. Тук, сред храстите край реката, можеше да го зърне всеки минувач по пътя. Но докато слънцето го загряваше, той усети непосилна умора. Очите му се затваряха, крайниците му натежаваха и въпреки чувството за опасност той си каза, че ще затвори очи само за малко.

За съвсем малко.

 

 

Шумът в сградата бе оглушителен. Кейт болезнено примижа, когато стъпи на горната площадка и погледна в помещението под себе си. По цялата дължина на сградата двойки чукове блъскаха тежки наковални, вдигайки ужасен шум, който отекваше между каменните стени.

До всяка наковалня имаше каца с вода и мангал с разпалени въглени. Очевидно това бе ковачница, където закаляваха стоманата чрез нажежаване, коване и охлаждане във вода; мелничните колела осигуряваха необходимата енергия.

Но сега чуковете блъскаха безконтролно, докато седем-осем войници в кафяво и сиво претърсваха методично всяко кътче на помещението — надничаха под въртящите се цилиндри и удрящите чукове, опипваха стената за скривалища в камъка и ровеха из сандъците с инструменти.

Кейт знаеше много добре какво търсят — ключа на брат Марсел.

Марек се обърна към нея и направи знак да слязат по стъпалата към широко разтворената странична врата. Това бе единствената врата в страничната стена; нямаше ключалка и сигурно водеше към стаята на Марсел.

А тя без съмнение вече бе претърсена. Странно, но това не смущаваше Марек, който решително слезе надолу. От подножието на стълбата тръгнаха покрай громолящите чукове и се вмъкнаха в стаята на Марсел.

Марек поклати глава.

Това бе монашеска килия — съвсем малка и поразително бедна. Имаше само тясно легло, леген с вода и нощно гърне. До леглото — малка масичка със свещ. Това бе всичко. Две бели раса висяха на закачалка от вътрешната страна на вратата.

Нищо повече.

От пръв поглед ставаше ясно, че в тази стая няма ключове. А и да бе имало, войниците щяха да ги намерят.

И все пак, за голяма изненада на Кейт, Марек коленичи и усърдно почна да рови под леглото.

Марек си спомняше какво бе казал игуменът, преди да издъхне.

Игуменът не знаеше къде се намира тайният проход и отчаяно искаше да разбере, за да съобщи тайната на Арно. Беше насърчил професора да прерови старите документи — напълно разумен ход, ако Марсел бе загубил разсъдъка си дотолкова, че да не може да каже никому какво е извършил.

Професорът бе открил документ, в който се споменаваше ключ, и изглежда смяташе находката си за важна. Но игуменът прие тази вест с раздразнение: „Естествено, че има ключ. Марсел има много ключове…“

Значи игуменът вече знаеше за съществуването на ключа. Знаеше и къде е. Но не можеше да го използва.

Защо?

Кейт потупа Марек по рамото. Той се озърна и я видя да дръпва настрани белите раса. От вътрешната страна на вратата видя издълбани три рисунки в римски стил. Рисунките бяха изработени старателно, дори декоративно, и някак изглеждаха не на място в средновековието.

После той осъзна, че изобщо не са рисунки, а обяснителни чертежи.

Ключове.

Чертежът, който привлече вниманието му, бе третият, най-отдясно.

Беше изрязан в дървената врата преди много години. Без съмнение войниците вече го бяха видели. Но щом още търсеха, значи не разбираха смисъла му.

Ала Марек разбираше.

Кейт го погледна и произнесе само с устни: Стълбище?

Марек посочи чертежа. Отговори също тъй беззвучно: Карта.

Защото най-сетне всичко му ставаше ясно.

VIVIX не можеше да се открие в речника, защото не беше дума. Беше поредица от числа: V, IV и IX. А към тези числа имаше приложени и определени посоки, както сочеше текстът от пергамента: DESIDE. Което също не бе дума, а означаваше Dextra, SInistra, Dextra. В превод от латински — „дясно, ляво, дясно“.

Следователно ключът се разшифроваше така: щом влезеш в зеления параклис, правиш пет крачки надясно, четири крачки наляво и девет крачки надясно.

И това ще те отведе до тайния проход.

Марек се усмихна широко на Кейт.

Най-сетне бяха намерили онова, което търсеха всички. Бяха открили ключа за Ла Рок.