Хеликоптерът се носеше с глухо бучене през гъстата сива мъгла. Даян Крамър се размърда тревожно на задната седалка. При всяка пролука в мъглата виждаше съвсем близо под себе си върхарите на дърветата.

— Трябва ли да летим толкова ниско? — попита тя.

Седнал отпред до пилота, Андре Марек се разсмя.

— Не бой се, няма ни най-малка заплаха.

Той беше на двайсет и девет години, висок и много силен; масивните мускули играеха под тениската му. По външен вид никой не би допуснал, че е асистент по история в Йейл. Или втори по важност човек в проекта Дордона, към който летяха в момента.

— Мъглата ще се разсее след малко — каза Марек с едва доловим холандски акцент.

Даян Крамър знаеше всичко за него. След завършването на висше образование в Утрехт Марек се бе заел с модерната „експериментална“ история, чиито привърженици пресъздаваха миналото, опитваха се да го преживеят лично, за да го разберат по-добре. Марек бе истински фанатик на тази тема; изучаваше най-подробно средновековните облекла, езици и обичаи; казваха, че дори умеел да се бие на рицарски турнир. И като го видя, Даян бе готова да повярва на слуховете.

— Изненадана съм, че професор Джонстън не дойде с нас — каза тя.

Беше очаквала да има работа лично с Джонстън. В края на краищата тя представляваше ръководството на компанията, финансираща неговите проучвания. Протоколът изискваше Джонстън лично да я разведе из обекта. И тя бе възнамерявала да го обработи още в хеликоптера.

— За съжаление професор Джонстън имаше уговорена среща.

— Така ли?

— С Франсоа Белен, министъра на старините. Той пристига от Париж.

— Разбирам.

Даян се поуспокои. Очевидно Джонстън трябваше да обръща внимание преди всичко на местните власти. Проектът Дордона изцяло зависеше от добрите отношения с френското правителство.

— Проблеми ли има? — попита тя.

— Едва ли. Двамата са стари приятели. А, ето че наближаваме.

Хеликоптерът изскочи от мъглата и се озова в слънчево утро. Селските каменни къщи хвърляха дълги сенки.

Докато прелитаха над една ферма, гъските в двора се разбягаха, а някаква жена по престилка размаха юмрук нагоре.

— Не е много доволна — каза Марек, сочейки жената с масивната си ръка.

— Нищо чудно, часът е шест сутринта — отвърна Даян иззад него, докато си слагаше тъмните очила. — Защо потеглихме толкова рано?

— Заради осветлението — обясни Марек. — Ранните сенки разкриват контури, стари синори и тъй нататък. — Той посочи надолу покрай краката си. Към шасито на хеликоптера бяха прикрепени три тежки жълти контейнера. — В момента носим стереокартографска апаратура, инфрачервени, ултравиолетови и радарни скенери.

Даян посочи назад към двуметровата сребриста тръба, която висеше под опашката на хеликоптера.

— А това какво е?

— Протонен магнитометър.

— Аха. И за какво служи?

— Издирва в почвата магнитни аномалии, които могат да ни разкрият заровени стени, керамика или метал.

— Да ви липсва някакво оборудване?

Марек се усмихна.

— Не, мис Крамър, благодаря. Получихме всичко, което поискахме.

Хеликоптерът все още летеше над вълнистите корони на гъста гора. Но сега Даян зърна отпред да се издигат стръмни скални стени и сиви зъбери. Марек говореше почти непрекъснато с тона на опитен екскурзовод.

— Тези варовикови скали са останки от древен плаж — каза той. — Преди милиони години тази част от Франция е била морско дъно. Когато морето отстъпило, плажът останал. Под натиска на геологичните епохи той се превърнал във варовик. Това е много мек камък. Целите канари са надупчени от пещери.

И Даян наистина забеляза множество тъмни отвори в канарите.

— Доста са — каза тя.

Марек кимна.

— Тази част на Южна Франция е едно от най-постоянно обитаваните места на планетата. Тук живеят човешки същества поне от четиристотин хиляди години. Има данни за тяхното присъствие от времето на неандерталците до наши дни.

Даян Крамър кимна нетърпеливо.

— А къде е проектът?

— Наближаваме.

Гората свърши, отпред се разкриха полета с разпръснати из тях ферми. Сега летяха към село върху хълм; Даян видя група каменни къщи, тесни улици и каменната кула на замък, извисена в небето.

— Това е Бейнак — каза Марек, без да се обръща. — Ето го и нашия доплеров сигнал.

Даян чу в слушалките си писукане, което ставаше все по-бързо и по-бързо.

— Готови — каза пилотът.

Марек включи апаратурата. На таблото светнаха пет-шест зелени лампички.

— Добре — каза пилотът. — Започваме първия заход. Три… две… едно.

Заоблените гористи хълмове изведнъж свършиха като отрязани с нож и пред Даян Крамър се разстла долината на Дордона.

Река Дордона се виеше като кафява змия из долината, която, бе издълбала преди стотици хиляди години. Въпреки ранния час по нея вече плаваха спортни лодки.

— През средновековието по Дордона е минавала военната граница — каза Марек. — Отсамният бряг бил френски, а отсрещният — английски. Боевете се прехвърляли ту от едната страна, ту от другата. Точно под нас е френската крепост Бейнак.

Даян сведе поглед към живописното туристическо градче със старинни каменни сгради и потъмнели плочи по покривите. Из тесните каменни улички не се виждаха туристи. Полепнал по стръмната скална стена, градът се изкачваше от реката към стените на древния замък.

— А там — посочи Марек отвъд реката — виждате противоположния град Кастелно. Някогашно английско владение.

Върху един далечен хълм Даян видя втора крепост, изградена изцяло от жълт камък. Замъкът беше малък, но чудесно реставриран и трите му кръгли коли се издигаха грациозно нагоре, свързани с високи стени. В подножието му също бе изградено туристическо градче в старинен стил.

— Но това не е нашият проект — каза тя.

— Не е — потвърди Марек. — Просто ви показвам общото разположение на местността. По цялото течение на Дордона се срещат подобни двойки замъци. Нашият проект също е свързан с такава двойка, но се намира на няколко километра надолу по течението. Сега отиваме натам.

Хеликоптерът се наклони и зави на запад над полегатите хълмове. Туристическият район остана назад; Даян с удоволствие забеляза, че сега под тях има предимно гора. Отминаха малкото крайречно градче Енво, после пак се издигнаха над хълмовете. След като прелетяха над поредното било, тя видя отпред да се зеленее широка открита площ. В центъра имаше останки от разрушени каменни стени, разположени под неправилни ъгли една спрямо друга. Явно някога тук бе имало град, разположен под стените на замъка. Но сега стените представляваха просто купища камъни, а от замъка не бе останало почти нищо; Даян видя само основите на две кръгли кули и следи от назъбена стена между тях. Тук-там сред руините бяха разпънати бели палатки. Наоколо работеха петдесетина души.

— Допреди три години всичко това бе собственост на един местен фермер — каза Марек. — Французите почти бяха забравили за тези развалини, обрасли с гора. Сега ние ги разчистваме и тук-там пристъпваме към реконструкция. Това, което виждате, са останки от знаменитата английска крепост Кастелгард.

— Това ли е Кастелгард? — Даян въздъхна. Толкова малко бе останало. Само няколко оцелели стени на мястото на града. А от самия замък почти нищо. — Мислех, че ще има нещо повече — добави тя.

— След време ще има — каза Марек. — Някога Кастелгард е бил голям град с много внушителна крепост. Но ще трябват поне няколко години, за да го реставрираме.

Даян Крамър се запита как да обясни това на Донигър. Проектът „Дордона“ съвсем не бе напреднал дотолкова, колкото предполагаше той. Би било извънредно трудно да започнат цялостна реконструкция, докато обектът е в разпокъсано състояние. И беше сигурна, че професор Джонстън ще отхвърли всяко предложение да побързат.

— Разположихме щаба си в онази ферма — каза Марек и посочи няколко каменни сгради недалеч от руините. Край една от къщите беше разпъната зелена палатка. — Искате ли да направим обиколка над Кастелгард, за да огледате още веднъж?

— Не — каза Даян, опитвайки да прикрие разочарованието си. — Да продължаваме.

— Добре тогава, отиваме към воденицата.

Хеликоптерът зави на север към реката. Теренът се спусна надолу, после се изравни по бреговете на Дордона. Прекосиха широката, тъмнокафява река и стигнаха до обрасъл с дървета остров край отсрещния бряг. Между острова и брега имаше по-тесен ръкав с ширина около петнайсет метра. И тук Даян видя руини от друга сграда — дотолкова разрушена, че трудно можеше да се разбере каква е била.

— Ами това? — попита тя, гледайки надолу. — Какво е това?

— Воденицата. Някога над реката е имало мост с воденични колела под него. Използвали са силата на течението, за да мелят брашно и да задвижват ковашките мехове в стоманолеярната.

— Тук нищо не е реставрирано — каза Даян с въздишка.

— Да — кимна Марек. — Но изучаваме мястото. Крис Хюз, един от нашите студенти, вече е проучил руините доста старателно. Ето го там, долу, заедно с професора.

Даян зърна дребен тъмнокос младеж, застанал до високата, внушителна фигура на професор Джонстън. И двамата не повдигнаха очи, докато хеликоптерът прелиташе над тях; бяха увлечени в работата си.

Хеликоптерът се отдели от реката и полетя към равното място на изток. Минаха над комплекс от ниски правоъгълни стени, които се очертаваха като черни линии под полегатите утринни лъчи. Даян предположи, че стените са не по-високи от десет-петнайсет сантиметра. Но без съмнение очертаваха нещо, напомнящо останки от малко градче.

— А това? Още един град ли?

— Почти — отговори Марек. — Това е манастирът „Света майка“. Един от най-богатите и влиятелни манастири във Франция. През четиринайсети век е бил изгорен до основи.

— Здравата сте разкопавали тук — каза Даян.

— Да, това е най-важният ни обект.

Докато прелитаха, тя различи широките квадратни ями, които бяха изкопали към катакомбите зад манастира. Даян знаеше, че археолозите насочват натам голяма част от усилията си, защото се надяват да намерят заровени тайници с документи от манастира; вече бяха открили няколко.

Хеликоптерът зави над френския бряг и наближи малко градче край варовиковите канари. Издигнаха се над скалите.

— Наближаваме четвъртия и последен обект — каза Марек. — Крепостта над град Безенак. В средновековието са я наричали Ла Рок. Макар и разположена на френския бряг, всъщност тя е построена от англичаните, които държали да имат постоянно предмостие на френска територия. Както виждате, крепостта е доста обширна.

И наистина върху хълма се разстилаше огромен военен комплекс с две крепостни стени, разположени концентрично една в друга на около двеста декара площ. Крепостта Ла Рок беше съхранена по-добре от другите три обекта и имаше повече оцелели стени. Лесно можеше да се разбере как е изглеждала някога.

Само че гъмжеше от туристи.

— Нима допускате вътре туристи? — смая се Даян.

— Всъщност решението не беше наше — каза Марек. — Както знаете, обектът е открит неотдавна и френското правителство искаше да осигурим широк достъп до него. Но, разбира се, когато започнем реконструкцията, отново ще го закрием.

— И кога ще стане това?

— О…, след не по-малко от две години, а може би и след пет.

Тя премълча. Хеликоптерът описа кръг и се издигна нагоре.

— И тъй — каза Марек, — с това приключихме. Отвисоко можете да видите целия проект: крепостта Ла Рок, манастира в низините, воденицата и крепостта Кастелгард оттатък реката. Искате ли да ги огледате пак?

— Не — каза Даян Крамър. — Да се връщаме. Видях достатъчно.

Едуард Джонстън, професор по история от Йейлския университет, присви очи, когато хеликоптерът избуча над главата му. Отиваше на юг, към Дом, където имаше площадка за кацане. Джонстън погледна часовника си и каза:

— Да продължаваме, Крис.

— Добре — съгласи се Крис Хюз. Той отново се приведе над компютъра върху триножник, свързан със сателитната навигационна система, и включи захранването. — Ще ми трябват една-две минути за настройката.

Кристофър Стюарт Хюз беше един от абсолвентите на Джонстън. Професорът — както го наричаха почти винаги, прескачайки името — беше довел за работа по проекта петима свои абсолвенти и двайсетина студенти от по-долните курсове, които го бяха обикнали от все сърце, докато им четеше встъпителния курс по история на западната цивилизация.

А и не е особено трудно да обикнеш Едуард Джонстън, помисли си Крис. Джонстън беше широкоплещест и строен; движеше се бързо, излъчвайки бодрост и енергия. Загорял от слънцето, с тъмни очи и леко подигравателни маниери, той често приличаше по-скоро на Мефистофел, отколкото на професор по история.

И все пак Джонстън се обличаше като типичен университетски професор — дори тук, на разкопките, неизменно излизаше с вратовръзка и закопчана догоре риза. Единствената отстъпка, която правеше на полевите условия, бяха джинсите и туристическите обувки.

Студентите го обичаха най-вече заради начина, по който се вмъкваше в живота им — веднъж седмично ги канеше на обяд у дома си; грижеше се за тях; ако някой имаше проблеми с учението, финансите или близките си, Джонстън винаги бе готов да помогне деликатно и незабелязано.

Крис грижливо отвори металния калъф до краката си, като извади първо прозрачния екран с течен кристал и го монтира вертикално в скобите над компютъра. После рестартира компютъра, за да включи екрана в системата.

— Още няколко секунди — каза той. — В момента тече калибровка на апаратурата.

Джонстън кимна търпеливо и се усмихна.

Крис бе завършил специалност „История на науката“ — една област, наситена с жестоки противоречия, — но умело избягваше споровете, като се съсредоточаваше не върху съвременната наука, а върху средновековните знания и технологии. Така бе станал експерт по металургия, производство на брони, ротация на земеделските култури, химическа обработка на кожите и още десетина подобни области. Смяташе да защити докторска дисертация по технологията на средновековните мелници — много интересна и твърде слабо проучена тема.

Естествено, в момента най-много го интересуваше воденицата на манастира „Света майка“.

Още в началото на следването родителите му бяха загинали при автомобилна катастрофа. Останал сам на света, Крис изпадна в дълбоко отчаяние; канеше се да напусне университета. Джонстън настани младия студент в дома си за три месеца и оттогава стана негов втори баща; съветваше го за всичко — от уреждането на наследството до проблемите с момичетата. А точно с момичетата проблемите съвсем не бяха малко.

След смъртта на родителите си Крис се хвърли в безразборни връзки с много жени. Последваха неизбежните житейски усложнения — злобни женски погледи по време на лекции; трескави телефонни обаждания заради закъснял мензис, докато е в леглото с друга приятелка; тайни хотелски срещи с преподавателка по философия, водеща в момента мъчителен бракоразводен процес — и всичко това се превърна в ежедневие. Естествено, успехът му тръгна надолу и тогава Джонстън отдели няколко вечери, за да обсъдят положението.

Но Крис не бе склонен да слуша съвети; малко по-късно името му излезе наяве в бракоразводния процес. Само личната намеса на професора го спаси от изключване. Крис реагира на тази внезапна заплаха, като се зарови в учението; оценките му бързо тръгнаха нагоре и когато се дипломира, той беше пети по успех в курса. Но междувременно бе станал консервативен. Сега, на двайсет и четири години, имаше склонност към педантизъм и нервен стомах. Само с жените си оставаше все тъй безразсъден.

— Най-сетне — каза Крис. — Започна се.

Върху прозрачния екран изплуваха яркозелени очертания. През екрана се виждаха руините на воденицата с наложени върху тях зелени контури. Това бе най-новият метод за моделиране на археологични обекти. По-рано се налагаше да разчитат на обикновени архитектурни модели от стиропор, изрязани и сглобени на ръка. Но работата с тях вървеше бавно и поправките се нанасяха трудно.

В днешно време всички модели се правеха на компютър. Изготвянето им ставаше бързо и нямаше проблеми с корекциите. Освен това позволяваха да се работи и направо върху обекта, както сега. Компютърът получаваше координатни данни от развалините; чрез сателитните координати върху екрана се създаваше образ с прецизни размери и пропорции.

Пред очите им зелените очертания се запълваха постепенно. Върху екрана се появи закрит каменен мост с три воденични колела под него.

— Крис! — В гласа на Джонстън прозвуча одобрение. — Направил си го укрепен.

— Знам, че е рисковано… — започна Крис.

— Не, не. Мисля, че е логично.

В историческата литература се споменаваха укрепени воденици, а имаше и множество сведения за битки заради мелници и мелничарски права. Но конкретните данни за укрепени воденици бяха малко — знаеше се за тази в Бюрж, а още една бе открита наскоро край Монтобан в съседната долина. Повечето специалисти по средновековна история смятаха, че подобни сгради са се срещали рядко.

— Опорите на моста са много масивни в основата си — каза Крис. — Както става навсякъде, щом воденицата е била изоставена, местните жители са я използвали като източник на строителен материал. Отнесли са камъните, за да си строят къщи. Но основите са останали, защото просто нямало как да бъдат отнесени. За мен това означава масивен мост. Вероятно укрепен.

— Може и да си прав — каза Джонстън. — И мисля, че…

Радиостанцията на колана на Крис запращя.

— Крис, с професора ли си? Министърът пристигна.

Джонстън погледна към селския път покрай реката отвъд руините на манастира. Вдигайки облак прах, по него се носеше зелен ландровър с бели надписи отстрани.

— Да, така е — каза той. — Това трябва да е Франсоа. Вечно бърза.

— Едуард! Едуард! — Франсоа Белен сграбчи професора за раменете и го целуна по бузите. Белен беше едър, плешив и сърдечен. Той продължи бързо на френски: — Скъпи ми приятелю, раздялата с теб винаги е толкова дълга. Добре ли си?

— Добре съм, Франсоа — каза Джонстън и се отдръпна от прегръдките му. Станеше ли Белен толкова дружелюбен, това неизменно означаваше, че се задават проблеми. — Ами ти, Франсоа? Как я караш?

— Горе-долу, драги. Но на моята възраст и това е добре.

Белен огледа разкопките, после съзаклятнически положи длан върху рамото на Джонстън. — Едуард, трябва да те помоля за услуга. Имам малко затруднение.

— Така ли?

— Нали знаеш онази репортерка от „Експрес“…

— Не — каза Джонстън. — В никакъв случай.

— Но, Едуард…

— Вече разговарях с нея по телефона. Тя е от онези маниаци на тема световен заговор. Капитализмът е зло, всички корпорации са сатанински творения…

— Да, да, Едуард, съвършено си прав. — Белен се приведе към него. — Но тя спи с министъра на културата.

— Не ми оставяш кой знае какъв избор — каза Джонстън.

— Едуард, моля те. Хората почват да се вслушват в нейните приказки. Тя може да създаде неприятности. На теб. На мен. На проекта.

Джонстън въздъхна.

— Знаеш какво си мислят мнозина тук: американците нямат своя култура, затова унищожават чуждата — продължаваше Белен. — Вече имаме доста неприятности с киното и музиката. А напоследък се чуват гласове да забраним на американците всякакъв достъп до френските старини. Е?

— Чувал съм го и друг път — каза Джонстън.

— Освен това твоите спонсори от Ай Ти Си молят да поговориш с нея.

— Така ли?

— Да. Молбата е от някоя си мис Крамър.

Джонстън въздъхна отново.

— Ще ти отнеме само няколко минути, гарантирам — каза Белен и махна с ръка към ландровъра. — Тя е в колата.

— Докарал си я лично? — изненада се Джонстън.

— Едуард, опитвам се да ти обясня — каза Белен. — Трябва да гледаш сериозно на тази жена. Името й е Луиз Делвер.

Крис видя от колата да слиза стройна тъмнокоса жена на около четирийсет и пет години, с красиво и волево лице. Беше облечена изискано, както умеят да го правят някои европейски жени в зряла възраст, излъчвайки около себе си едва доловима изтънчена сексуалност. Стискайки здраво бележника, тя енергично тръгна към тях.

Но когато се приближи, забави крачка и протегна ръка.

— Професор Джонстън — каза Луиз Делвер на безупречен английски. — Нямам думи да изразя колко съм благодарна, че ми отделяте от времето си.

— Няма защо — отвърна Джонстън и стисна ръката й. — Много път сте изминали, мис Делвер. Ще се радвам да ви помогна с каквото мога.

Джонстън продължаваше да държи ръката й. Тя продължаваше да се усмихва. Още няколко секунди тя повтаряше колко е любезен, а той отговаряше, че с удоволствие ще й помогне.

Заедно прекосиха разкопките на манастира. Най-отпред вървяха професорът и Луиз Делвер, Белен и Крис ги следваха на известно разстояние, но така че да чуват разговора. Белен се усмихваше доволно; Крис си помисли, че навярно има доста начини да бъде укротен един непослушен министър на културата.

Колкото до професора, жена му бе починала преди много години и макар че от време на време се носеха слухове, Крис никога не го бе виждал с жена. Именно затова сега го гледаше с интерес. Джонстън не изглеждаше променен, просто насочваше към журналистката цялото си внимание. А Крис имаше чувството, че въпросите й съвсем не са толкова остри, колкото е възнамерявала.

— Както знаете, професоре — каза тя, — от известно време моят седмичник подготвя статия за американската компания Ай Ти Си.

— Да, известно ми е.

— Права ли съм, че Ай Ти Си спонсорира тукашните разкопки?

— Да, така е.

— Чухме, че отпускат по един милион долара всяка година.

— Приблизително.

Повървяха мълчаливо. Луиз Делвер сякаш грижливо обмисляше следващия си въпрос.

— В нашето издание — каза тя — някои хора смятат, че това е твърде голяма сума за археологически разкопки.

— Е, кажете им на тия от вестника — отвърна Джонстън, — че не са прави. Всъщност сумата е сравнително скромна за подобен обект. Ай Ти Си ни дава двеста и петдесет хиляди за преки разходи, сто двайсет и пет хиляди като обезщетение за отсъствието ни от университета, още осемдесет хиляди за стипендии, пътни и дневни и петдесет хиляди за лабораторни и архивни проучвания.

— Но вероятно има и още разходи.

При тия думи тя небрежно нави кичур коса около химикалката си и бързо премига. Пърха с мигли, помисли Крис. Никога не бе виждал жена да прави това. Навярно само французойките го умееха.

Професорът сякаш не забеляза.

— Да, несъмнено има — потвърди той, — но те не минават през нас. Останалите пари са за реконструкцията на самия обект. Те минават по друга сметка, защото както знаете, разходите по реконструкцията се делят наполовина с френското правителство.

— Разбира се — кимна Луиз Делвер. — Значи по ваше мнение тези петстотин хиляди долара, които изразходва екипът ви, са нещо съвсем нормално.

— Е, можем да питаме Франсоа — каза Джонстън. — Но само в тази област на Франция се разработват двайсет и седем археологически обекта. Отнасят се до най-различни епохи — от палеолитните разкопки, които води екип на Цюрихския университет заедно с института „Карнеги-Мелън“, до римския каструм, тоест укрепен лагер, където работят специалисти от университетите в Бордо и Оксфорд. Средните годишни разноски на един подобен проект са около половин милион долара.

— Не знаех това.

Луиз Делвер гледаше професора в очите с явно възхищение. Прекалено явно, помисли си Крис. Изведнъж му хрумна, че може би тълкува нещата погрешно. Това можеше просто да се окаже нейният начин за изтръгване на сведения.

Джонстън се озърна към Белен, който вървеше след него.

— Франсоа, ти какво ще речеш?

— Мисля, че знаеш какво правиш… какво говориш, искам да кажа — отвърна Белен. — Бюджетите обикновено варират от четиристотин на шестстотин хиляди долара. Скандинавските, немските и американските екипи излизат по-скъпо. По палеолита има повече разходи. Но като цяло си прав, средната стойност е около половин милион.

Луиз Делвер не откъсна вниманието си от Джонстън.

— А доколко се изисква да контактувате с Ай Ти Си, за да получите финансиране, професор Джонстън?

— Почти никак.

— Почти никак? Наистина ли?

— Президентът им Робърт Донигър дойде тук преди две години. Той е маниак на тема история и беше възторжен като хлапе. Освен това всеки месец пращат насам някой от вицепрезидентите. Точно в момента имаме такава визита. Но, общо взето, почти не ни се месят.

— А какво знаете за самата Ай Ти Си?

Джонстън сви рамене.

— Занимават се с проучвания в областта на квантовата физика. Произвеждат компоненти за медицински скенери и друга апаратура. И разработват няколко квантови системи за точно датиране на археологически находки. Ние им помагаме в тази област.

— Разбирам. И вършат ли работа тези системи?

— Имаме няколко прототипа в селската къща, където е щабът ни. Все още са прекалено крехки за работа в полеви условия. Непрестанно се повреждат.

— Затова ли ви спонсорира Ай Ти Си… за да изпробвате апаратурата?

— Не — каза Джонстън. — Точно обратното. Ай Ти Си произвежда апаратурата по същата причина, поради която ни спонсорира — защото Боб Донигър е ентусиазиран любител на историята. Ние сме неговото хоби.

— Доста скъпичко хоби.

— Не и за него — каза Джонстън. — Той е милиардер. Купи си Гутенбергова Библия за двайсет и три милиона. Закупи на търг Руанския гоблен за седемнайсет милиона. Нашият проект е същинска дреболия.

— Може би. Но освен всичко това мистър Донигър е бизнесмен с желязна хватка.

— Да.

— Наистина ли смятате, че ви подкрепя от личен интерес?

Въпросът прозвуча небрежно, почти закачливо. Джонстън я изгледа право в очите.

— Мис Делвер, човек никога не може да бъде напълно сигурен в нечии мотиви.

И той започва да подозира, помисли си Крис. Луиз Делвер навярно също усети това, защото веднага премина към по-деловит тон.

— Да, разбира се. Но неслучайно задавам този въпрос: Не е ли вярно, че вие не притежавате резултатите от проучването си? Всичко, което намерите или откриете, става собственост на Ай Ти Си.

— Права сте.

— Това не ви ли тревожи?

— Ако работех за Майкрософт, Бил Гейтс щеше да притежава резултатите от проучванията ми. Всичко намерено и открито щеше да стане негова собственост.

— Да. Но едва ли е същото.

— Защо? Ай Ти Си е технологична компания и Донигър основа този фонд, както правят много други подобни компании. Условията не ме смущават. Имаме правото да публикуваме откритията си — дори ни плащат за публикациите.

— След като ги одобрят.

— Да. Най-напред пращаме отчетите си на ръководството. Но досега не са възразили нито веднъж.

— Значи не виждате зад това да се крие някакъв по-голям план на ITC?

— А вие? — попита Джонстън.

— Не знам — каза Луиз Делвер. — Затова питам вас. Защото в някои отношения поведението на Ай Ти Си като компания определено е много загадъчно.

— В какви отношения?

— Например те са един от най-големите световни потребители на ксенон.

— Ксенон? Имате предвид инертния газ?

— Да. Той се използва в производството на лазери и електроннолъчеви тръби.

Джонстън сви рамене.

— Да го употребяват колкото си искат. Не виждам с какво ме засяга това.

— А какво ще кажете за техния интерес към редките метали? Наскоро Ай Ти Си закупи една нигерийска компания, за да си осигури постоянни доставки на ниобий.

— Ниобий… — Джонстън поклати глава. — Какво е това?

— Метал, подобен на титана.

— За какво се използва?

— За свръхпроводими електромагнити и ядрени реактори.

— И вие се чудите за какво го използва Ай Ти Си? — Джонстън отново поклати глава. — Питайте тях, мис Делвер.

— Попитах. Казаха, че им трябва за авангардни проучвания в областта на магнетизма.

— Ето ви отговора. Имате ли причини да не им вярвате?

— Не — призна тя. — Но както сам казахте, Ай Ти Си е изследователска компания. В основния им център в Блек Рок, Ню Мексико, работят двеста физици. Няма ни най-малко съмнение, че разработват авангардни технологии.

— Да…

— Затова се питам: защо една технологична компания се нуждае от толкова много земя?

— Земя ли?

— Ай Ти Си е закупила големи парцели из далечни кътчета на целия свят: планините на Суматра, Северна Камбоджа, Югоизточен Пакистан, джунглите на Централна Гватемала, планинските плата на Перу.

Джонстън се навъси.

— Сигурна ли сте?

— Да. Закупуват и терени в Европа. Петстотин хектара на запад от Рим. Седемстотин хектара в Германия, близо до Хайделберг. Хиляда хектара във Франция, из варовиковите хълмове над река Лот. И най-сетне тук.

— Тук ли?

— Да. Под прикритието на британски и шведски компании са закупили тихомълком петстотин хектара около вашите разкопки. В момента терените са предимно гори и обработваеми земи.

— Чрез посредници?

— Така сделките се проследяват много трудно. Каквото и да замисля Ай Ти Си, то очевидно трябва да бъде пазено в тайна. Но защо тази компания спонсорира проучванията ви и същевременно закупува земите около обекта?

— Нямам представа — каза Джонстън. — Особено като се има предвид, че Ай Ти Си не притежава самия обект. Нали си спомняте, че миналата година отстъпиха на френското правителство цялата област — Кастелгард, „Света майка“ и Ла Рок.

— Разбира се. За опрощаване на данъците.

— Така или иначе, Ай Ти Си не притежава обекта. Тогава защо ще закупуват терени наоколо?

— С удоволствие ще споделя всичко, което знам.

— Може би трябва да го направите — каза Джонстън.

— Записките ми са в колата.

Двамата тръгнаха обратно към ландровъра. Белен се загледа след тях и цъкна с език.

— Божичко, колко е трудно да вярваш някому в днешно време.

Крис се канеше да му отговори на развален френски, когато от радиостанцията му долетя гласът на техника Дейвид Стърн:

— Крис, при теб ли е професорът? Попитай го дали познава някой си Джеймс Уонека.

Крис натисна бутона на радиостанцията.

— В момента професорът е зает. За какво става дума?

— Обажда се някакъв тип от Галъп. За втори път. Иска да ни прати чертеж на нашия манастир и твърди, че го намерил в пустинята.

— Какво? В пустинята ли?

— Може да не е с всичкия си. Твърди, че бил полицай, и непрекъснато дрънка за някакъв мъртъв служител на Ай Ти Си.

— Кажи му да ни го прати по електронната поща — каза Крис. — Виж сам какво представлява.

Той изключи радиостанцията. Белен погледна часовника си, пак зацъка с език и се озърна към колата, където Джонстън и Луиз Делвер бяха привели глава до глава над документите.

— Имам срещи — печално промърмори той. — Кой знае колко ще се бавят.

— Според мен няма да е много — каза Крис.

Двайсет минути по-късно Белен и Луиз Делвер потеглиха с ландровъра, а Крис и професорът размахаха ръце за сбогом.

— Мисля, че мина доста добре — каза Джонстън.

— Какво ви показа?

— Някои документи за покупка на земя из околностите. Но не изглеждат особено убедителни. Четири парцела са закупени от германска инвеститорска група, за която не се знае почти нищо. Два е закупил някакъв английски адвокат, който твърди, че смята да се оттегли тук; един е купен от холандски банкер за порасналата му дъщеря; и тъй нататък, и тъй нататък…

— Нищо ново — каза Крис. — Англичани и холандци купуват земя в Перигорд от години.

— Точно така. Тя подозира, че зад всички тези покупки се крие ITC. Но идеята е доста съмнителна. За да й повярваш, трябва да имаш развинтено въображение.

Колата бе изчезнала в далечината. Двамата се обърнаха и тръгнаха към реката. Слънцето вече се издигаше по небето и започваше да става топло.

— Очарователна жена — подхвърли предпазливо Крис.

— Мисля, че прекалено набляга на работата си — отвърна Джонстън.

Седнаха в лодката, вързана край брега, и Крис подкара насреща към Кастелгард.

На отсрещния бряг те оставиха лодката и започнаха да се изкачват по хълма. Видяха първите следи от крепостни стени. На този бряг от укрепленията бяха останали само дълги тревисти могилки, завършващи с белези от гола, разтрошена скала. След шестстотин години под открито небе те приличаха на естествени гънки по терена. Но всъщност бяха остатъци от стени.

— Знаеш ли — каза професорът, — всъщност я дразни спонсорството на големите компании. Но археологическите изследвания винаги са зависили от помощта на дарители. Преди сто години дарителите са били отделни личности: Карнеги, Пибоди, Станфорд. Днес обаче богатството е в ръцете на корпорации, затова японската телевизия спонсорира Сикстинската капела, Бритиш Телеком финансира Йорк, Филипс Електроникс подпомага разкопките на тулузкия каструм, а ITC финансира нас.

— За вълка говорим… — подметна Крис.

Вече излизаха на билото и отпред се появи тъмният силует на Даян Крамър, застанала до Андре Марек.

Професорът въздъхна.

— Денят ми пропада окончателно. Колко време ще остане тук?

— Самолетът й е в Бержерак. По план трябва да излети днес, в три следобед.

— Съжалявам за онази жена — каза Даян Крамър, когато Джонстън се приближи. — Тя досажда на всички, но няма как да й попречим.

— Белен каза, че сте искали да разговарям с нея.

— Искаме всички да разговарят с нея — отвърна Даян. — Правим всичко възможно, за да я убедим, че няма никакви тайни.

— Тя изглеждаше много разтревожена, че Ай Ти Си организира покупки на терени из областта.

— Покупки? Ай Ти Си? — Даян се разсмя. — Това не го бях чувала досега. А попита ли за ниобия и ядрените реактори?

— Да, попита. Каза, че, сте закупили компания в Нигерия, за да си осигурите доставките.

— Нигерия — повтори Даян и поклати глава. — Божичко. Доставяме си ниобий от Канада. Знаете ли, всъщност той не е особено рядък метал. Продава се по сто и петдесет долара за килограм. — Тя отново поклати глава. — Предложихме й да посети нашия център, да разговаря с президента на компанията, да доведе фотографи, експерти, каквото пожелая. Но не. Това е съвременната журналистика: не позволявай на фактите да ти попречат. — Даян Крамър се завъртя и размаха ръка към руините на Кастелгард. — Няма значение. Доктор Марек ми уреди великолепна екскурзия с хеликоптера, а след това пеш. Личи си, че вършите изключителна работа. Напредвате с добри темпове, постиженията са на извънредно високо академично ниво, документацията е първокласна, хората ви са щастливи, разкопките се управляват добре. Просто мечта. По-доволна не бих могла да бъда. Но доктор Марек ми каза, че щял да закъснее за… какво беше?

— Урок по бой с мечове — каза Марек.

— Да, за урока по бой с мечове. Мисля, че трябва да го освободим. Не ми прилича на нещо, което може лесно да се отмени, като например урок по пиано. А междувременно искате ли заедно да обиколим обекта?

— Разбира се — съгласи се Джонстън. Радиостанцията на Крис записука и нечий глас попита:

— Крис? Софи те търси.

— Ще й се обадя по-късно.

— Не, не — възрази Даян Крамър. — Обадете се сега. Искам да поговоря с професора насаме.

— Обикновено Крис ме придружава, за да води записки — бързо каза Джонстън.

— Мисля, че днес няма да ни трябват записки.

— Добре. Чудесно. — Джонстън се обърна към Крис. — Само ми дай радиото за всеки случай.

— Няма проблеми — каза Крис.

Той откачи радиостанцията от колана си и я подаде на професора. Докато я поемаше, Джонстън леко му кимна и включи бутона за постоянно предаване. После закачи радиостанцията на своя колан.

— Благодаря — каза Джонстън. — А сега върви да видиш какво иска Софи. Знаеш, че тя не обича да чака.

— Така си е — кимна Крис.

Докато Джонстън и Даян Крамър се отдалечаваха към руините, той хукна през полето към старата каменна къща, която използваха като щаб на проекта.

Преди време екипът бе закупил порутен каменен хамбар близо до руините на Кастелгард. След като поправиха покрива и стените, сградата се превърна в хранилище за електрониката, лабораторната апаратура и компютрите. В голяма зелена палатка до къщата се съхраняваха необработените находки и записи.

Крис влезе в хамбара, който бяха разделили на две помещения. Отляво Елси Кастнър, специалистката по лингвистика и графология, се беше привела над някакви пергаменти в своята стаичка. Без да й обръща внимание, Крис тръгна право към другата стая, претъпкана с електронна апаратура. Вътре Дейвид Стърн; мършавият и очилат технически експерт на проекта, говореше по телефона:

— Е, трябва да сканирате документа и да ни го изпратите. Имате ли скенер?

Крис бързо разрови апаратурата върху голямата маса, търсейки резервна радиостанция. Не откри. Всички гнезда за зареждане бяха празни.

— Нямате ли скенер в полицията? — изненада се зад него Стърн. — А, не сте там… ами тогава защо не отидете да използвате полицейския скенер?

Крис го потупа по рамото и произнесе само с устни: радио. Стърн кимна и откачи радиостанцията от колана си.

— Добре, тогава, болничният скенер ще свърши същата работа. Сигурно ще имат човек, който да ви помогне. Ще ни трябва формат хиляда двеста и осемдесет на хиляда и двайсет и четири, записан като файл JPEG. След това ни го изпратете…

Крис изтича навън, прещраквайки в движение каналите на радиостанцията.

От прага на къщата се виждаше целият обект в низината. Той видя Джонстън и Крамър да се разхождат по ръба на платото над манастира. Тя бе разгърнала бележника си и му показваше нещо.

И в този момент Крис налучка разговора им на осми канал.

— … леко да ускорите изследователската работа — говореше Даян Крамър.

— Какво? — възкликна професорът.

Професор Джонстън се втренчи над телените рамки на очилата в жената пред себе си.

— Невъзможно — отсече той.

Тя въздъхна дълбоко.

— Може би не съм обяснила много добре. Вие вече започвате реконструкцията на някои места. Боб просто би искал да разширите тази дейност и да я превърнете в цялостна програма за реконструкция.

— Да. И това е невъзможно.

— Обяснете ми защо.

— Защото не знаем достатъчно, ето защо — гневно отвърна Джонстън. — Вижте, единствената реконструкция, която сме извършили досега, беше с цел безопасност. Укрепихме някои стени, за да не се стоварят върху нашите изследователи. Но не сме готови да пристъпим към реално възстановяване на самия обект.

— Но навярно можете да започнете поне отчасти — каза Даян. — Ето, погледнете манастира. Без съмнение можете да възстановите църквата, монашеската обител до нея, трапезарията и…

— Какво? — трепна Джонстън. — Трапезарията ли? — Той посочи надолу към сложната плетеница от стени и кръстосани изкопи. — Кой казва, че трапезарията е била до монашеската обител?

— Ами аз…

— Видяхте ли? — каза Джонстън. — Точно това имам предвид. Все още не знаем къде точно се е намирала трапезарията. Едва напоследък почнахме да предполагаме, че е била близо до църквата, но не сме сигурни.

— Професоре — възрази раздразнено тя, — академичните проучвания могат да продължат до безкрайност, но в реалния свят резултатите…

— Изцяло съм за резултатите — прекъсна я Джонстън. — Но целият смисъл на подобни разкопки е да не повтаряме предишните грешки. Преди сто години един архитект на име Виоле льо Дюк реставрирал архитектурни паметници из цяла Франция. С някои се справил добре. Но когато не разполагал с достатъчно информация, просто си измислял. Сградите не представлявали нищо друго — освен неговата фантазия.

— Разбирам, че искате да бъдете точни…

— Ако знаех, че Ай Ти Си иска да построи Дисниленд, никога нямаше да се съглася.

— Не искаме Дисниленд.

— Ако реставрирате сега, точно това ще получите, мис Крамър. Чиста фантазия на тема средновековие.

— Не — каза тя. — Уверявам ви най-категорично. Не искаме фантазия. Искаме исторически точна реконструкция на обекта.

— Но това е невъзможно.

— Ние смятаме, че е възможно.

— Как?

— При цялото ми уважение, професоре, вие сте прекалено плах. Знаете повече, отколкото си мислите. Да вземем например градчето Кастелгард под самия замък. Без съмнение то може да бъде възстановено.

— Предполагам… Да, поне част от него.

— И точно за това ви молим. Просто да възстановите една част.

Дейвид Стърн излезе от къщата и видя Крис да притиска радиостанцията до ухото си.

— Подслушваш ли, Крис?

— Шшшт — отвърна Крис. — Важно е.

Стърн сви рамене. Винаги се чувстваше малко отчужден от ентусиазма на останалите студенти. Другите бяха историци, а той бе завършил физика и гледаше на нещата по-различно. Просто не можеше да се развълнува от находката на поредното средновековно огнище или на няколко кости от погребение. Така или иначе, Стърн бе приел тази работа — която се състоеше в поддръжка на електронната апаратура, химически анализи, датиране по въглеродния метод и тъй нататък — само за да бъде по-близо до своята приятелка, която посещаваше летни курсове в Тулуза. Идеята за квантово датиране го интригуваше, но засега апаратурата не успяваше да даде резултати.

От радиостанцията долиташе гласът на Даян Крамър:

— А ако възстановите част от градчето, тогава ще можете да реконструирате и част от външната крепостна стена до него. Ето, онази секция.

Тя посочи към ниска, неравна стена, пресичаща разкопките по направление север — юг.

— Е, навярно бихме могли… — каза професорът.

— След това можете да продължите стената на юг, където навлиза в онази гора. Можете да разчистите дърветата и да възстановите кулата.

Стърн и Крис се спогледаха.

— Какви ги говори тя? — попита Стърн. — Каква кула?

— Още никой не е проучвал гората — каза Крис. — Смятахме да я разчистим в края на лятото, а през есента да се заемем с проучването.

Двамата чуха по радиото гласа на професора:

— Предложението ви е много интересно, мис Крамър. Нека да го обсъдя с останалите и на обяд да се срещнем пак.

И сетне Крис видя как долу в полето професорът се завъртя, погледна право към тях и енергично посочи гората с пръст.

След като напуснаха открития район на разкопките, двамата се изкачиха по един зелен насип и навлязоха в гората. Дърветата бяха тънки, но растяха плътно едно до друго и под техния зелен свод царуваше хладен сумрак. Крис Хюз следваше древната крепостна стена, която ставаше все по-ниска — отначало му стигаше до кръста, след това се превърна в ивица от едва стърчащи камъни и накрая напълно изчезна под тревата и храстите.

Оттук нататък трябваше да се навежда и да разгръща папратите, за да открие накъде отива стената.

Гората наоколо се сгъстяваше. Крис изпитваше чувството на дълбок покой. Спомни си, че когато за пръв път видя Кастелгард, почти цялата местност беше обрасла с подобна гора. Малкото оцелели стени бяха покрити с мъх и лишеи и сякаш се надигаха от земята като живи същества. Тогава от руините лъхаше някаква тайнственост. Но тя изчезна веднага, щом разчистиха терена и започнаха разкопките.

Стърн се влачеше подир него. Той рядко напускаше лабораторията и сегашното издирване явно му се харесваше.

— Защо дърветата са толкова ниски? — попита той.

— Защото гората е млада — обясни Крис. — Почти всички гори в Перигорд са на по-малко от век. Някога земите са били разчистени за лозя.

— И после?

Крис сви рамене.

— Болест. Към края на деветнайсети век филоксерата унищожила всички лозя. И горите се върнали. — Той помълча и добави: — Френското винарство едва не загинало. Спасил ги вносът на устойчиви сортове грозде от Калифорния. Нещо, което предпочитат да не си спомнят.

Говорейки, той продължаваше да оглежда земята и тук-там откриваше по някой камък, колкото да не загуби следата на древната стена.

Но изведнъж стената изчезна. Беше я изгубил напълно. Сега трябваше да се върне и да потърси отново.

— По дяволите!

— Какво има? — попита Стърн.

— Не мога да открия стената. — Крис посочи напред. — Отиваше право натам, а сега я няма никаква.

Стояха сред гъсталак от папрат, примесена с някакви дълги, бодливи стъбла, които драскаха голите му прасци. Стърн беше с джинси, затова продължи напред, говорейки през рамо:

— Не знам, Крис, трябва да е някъде тук…

Крис знаеше, че трябва да се върне. Тъкмо се обръщаше да тръгне назад, когато чу вика на Стърн. Озърна се.

Стърн беше изчезнал. Безследно. Крис стоеше сам сред гората.

— Дейвид!

Глух стон.

— Ох… по дяволите…

— Какво стана?

— Ударих си коляното. Мамка му, адски боли.

Крис не го виждаше никъде.

— Къде си?

— В някаква яма — каза Стърн. — Паднах. Внимавай, ако идваш насам. Всъщност… — Той изпъшка, след това изруга. — Недей да идваш. Мога да стана. Добре съм. Всъщност… хей!

— Какво?

— Чакай малко.

— Какво има?

— Просто почакай малко, разбра ли?

Крис видя как храстите се размърдаха и папратите се люшнаха насам-натам, докато Стърн минаваше по-наляво. После гласът му долетя от зеленината, но звучеше някак странно.

— Хей, Крис.

— Какво има?

— Това тук е част от стена. Извита.

— Какво казваш?

— Мисля, че се намирам в дъното на останки от някогашна кръгла кула, Крис.

— Без майтап? — отвърна Крис. И си помисли: откъде знаеше Крамър за това!

— Проверете в компютъра — нареди професорът. — Вижте дали нямаме някакви данни от хеликоптерното сканиране — инфрачервено или радарно, — на които да си личи кула. Може би вече е регистрирана и ние просто не сме забелязали.

— Ако я има, най-вероятно ще е в инфрачервените снимки, направени късно следобед — каза Стърн. Той седеше на стола с торбичка лед върху коляното.

— Защо късно следобед?

— Защото този варовик задържа топлината. Затова пещерните хора толкова са харесвали тия места. Дори през зимата във варовиковите пещери на Перигор е с десет градуса по-топло, отколкото навън.

— Значи привечер…

— Гората изстива, а стената задържа топлина. И това би проличало на инфрачервените снимки.

— Дори и ако е под земята?

Стърн сви рамене.

Крис седна пред компютъра и започна да трака по клавиатурата. Компютърът изписука тихо. Образът на екрана изведнъж се смени.

— Охо. Имаме поща.

Крис превключи на пощенската кутия. Имаше само едно съобщение, но измина доста време, докато се зареди.

— Какво е това?

— Бас държа, че е онзи Уонека — каза Стърн. — Поръчах му да ни изпрати една графика. Сигурно не се е сетил да я компресира.

После изображението се появи на екрана — множество точки, подредени в геометрични фигури. И тримата разпознаха картината едновременно. Без съмнение това беше манастирът „Света майка“. Техният обект.

Само че начертан далеч по-подробно, отколкото го познаваха.

Джонстън се втренчи в екрана и затропа с пръсти по масата. Накрая каза:

— Странно, че Белен и Даян Крамър са решили да дойдат тук в един и същ ден.

Студентите се спогледаха.

— Какво му е странното? — попита Крис.

— Белен не помоли за среща с нея. А той вечно търси финансови източници.

Крис сви рамене.

— Изглеждаше много зает.

— Да. Така изглеждаше. — Джонстън се обърна към Стърн. — Разпечатай ми този чертеж. Да видим какво ще каже нашата архитектка.

Катрин Ериксън — пепеляворуса, синеока и почерняла от слънцето — висеше на петнайсет метра височина, с лице само на няколко сантиметра от напукания готически свод на църквата в Кастелгард. Легнала по гръб в люлка от преплетени ремъци, тя спокойно водеше записки за конструкцията над себе си.

Катрин беше най-новата студентка в екипа — работеше по проекта едва от няколко месеца. Първоначално бе постъпила в Йейл да следва архитектура, но скоро откри, че не харесва избраната специалност, и се прехвърли в Историческия факултет. А там Джонстън я убеди да се присъедини към него, както бе убедил всички останали: „Защо не зарежеш всичките тия стари книги, за да се заемеш с истинска история? Защо не дойдеш да я докоснеш с ръцете си?“.

И ето че я докосваше — увиснала под разбития църковен свод. Не че имаше нещо против — Кейт бе израснала в Колорадо и обичаше алпинизма. Всяка неделя ходеше да се катери по скалните стени около Дордона. Наоколо рядко имаше хора и това беше чудесно — в Щатите човек трябваше да стои на опашка, за да се добере до най-добрите алпийски обекти.

С острието на пикела тя изкърти няколко тресчици от различни места на опорните греди за спектрографски анализ. После прибра всяка от тях в отделно пластмасово контейнерче върху лентата, която носеше преметната през гърдите си като патрондаш.

Тъкмо надписваше етикетите, когато чу глас:

— Как се слиза оттам? Искам да ти покажа нещо.

Кейт се озърна през рамо и видя под себе си Джонстън.

— Лесно — отвърна тя.

Отпусна въжетата, плъзна плавно надолу и пъргаво се приземи. После отметна кичур руса коса от лицето си. Кейт Ериксън не беше красавица — както често повтаряше майка й, бивша Мис Колорадски университет, — но притежаваше свежест и американска енергичност, която мъжете намираха за привлекателна.

— Мисля, че си готова да се катериш по каквото и да било — каза Джонстън.

Тя разкопча ремъците.

— Няма друг начин да събера данните.

— Щом казваш.

— Сериозно — настоя тя. — Ако искате да узнаете архитектурната история на тази църква, трябва да се кача горе и да взема образци от гредите. Защото този свод е престрояван многократно — или защото конструкцията е лоша, или пък е бил разбиван от обсадни машини.

— По-вероятно второто — каза Джонстън.

— Е, не съм толкова сигурна — каза Кейт. — Структурите на замъка — голямата зала, вътрешните покои — изглеждат солидни, но някои стени не са построени добре. На места изглежда така, сякаш стените са добавяни допълнително за изграждане на тайни коридори. Има ги поне пет-шест. Един дори води към кухнята! Авторът на тия промени трябва да е страдал от параноя. И може би ги е правил набързо. — Тя избърса длани в късите си панталони. — Е, какво имате да ми покажете?

Джонстън й подаде лист хартия. Върху него имаше компютърна разпечатка — множество точки, подредени в правилни геометрични фигури.

— Какво е това? — попита Кейт.

— Ти ми кажи.

— Прилича на манастира „Света майка“.

— Така ли?

— Да, така ми се струва. Само че…

Тя излезе от църквата и погледна към разкопките на манастира в низините, на около километър и половина от замъка. Обектът се виждаше също тъй ясно, както на чертежа в ръката й.

— Ха!

— Какво?

— На тази схема има подробности, които още не сме разкрили — каза тя. — Параклис, пристроен към църквата, втора обител в североизточния квадрант и… това тук ми прилича на градина покрай оградата… Откъде взехте този чертеж?

Ресторантът в Маркейсак бе разположен край ръба на платото и от него се разкриваше изглед към цялата долина на Дордона. Даян Крамър надигна глава и с изненада видя, че професорът се задава към масата й заедно с Марек и Крис. Тя се навъси. Беше очаквала да обядват насаме и седеше на маса за двама.

Марек придърпа два стола от съседната маса и тримата седнаха. Професорът се приведе напред и втренчено погледна Даян.

— Мис Крамър, как разбрахте къде се намира монашеската обител?

— Монашеската обител ли? — Тя сви рамене. — Ами… не знам. Нямаше ли го в седмичните отчети? Не? Тогава може би съм го чула от доктор Марек. — Тя огледа трите сериозни лица. — Господа, манастирите не са моя специалност. Трябва да съм го чула някъде.

— А кулата в гората?

— Сигурно я има някъде в данните. Или на старите снимки.

— Проверихме. Няма я.

Професорът плъзна листа по масата към нея.

— И защо някакъв ваш служител на име Джоузеф Троб притежава чертеж на манастира, който е по-точен от нашите?

— Не знам… Откъде взехте това?

— От един полицай в Галъп, Ню Мексико, който задава почти същите въпроси.

Даян Крамър го гледаше мълчаливо.

— Мис Крамър — каза Джонстън след малко, — мисля, че криете нещо от нас. Мисля, че зад гърба ни извършвате свои анализи и не споделяте откритията си. И според мен причината за това е, че тайно водите преговори с Белен за експлоатация на обекта, ако аз откажа да ви сътруднича. А френското правителство с най-голямо удоволствие ще изхвърли досадните американци от своите исторически находища.

— Професоре, в това няма и капка истина. Мога да ви уверя…

— Не, мис Крамър. Не можете. — Джонстън погледна часовника си. — Кога излитате обратно към Ай Ти Си?

— В три следобед.

Той избута стола си назад.

— Готов съм да тръгна с вас.

— Но аз заминавам за Ню Йорк.

— В такъв случай смятам, че ще е най-добре да промените плановете си и да заминете за Ню Мексико.

— Сигурно ще поискате да се срещнете с Боб Донигър, а аз не знам дали има свободно време.

Джонстън се подпря с две ръце на масата.

— Мис Крамър, уредете го.

Докато професорът си тръгваше, Марек изрече:

— Моля се на Бога да е благосклонен към вашето пътешествие и да ви върне назад невредим.

Винаги казваше тия думи при раздяла с приятели. Това бе любимата фраза на граф Джофрей дьо ла Тур, живял преди шестстотин години.

Някои смятаха, че увлечението на Марек по миналото се е превърнало в мания. Но всъщност то бе естествена част от него — още като дете Марек изпитваше силно влечение към средновековието, а днес в много отношения сякаш живееше в него. Веднъж в ресторанта бе казал на една приятелка, че не иска да си пусне брада, защото не е в духа на времето. Смаяната приятелка възрази: „Нищо подобно, я виж колко бради има наоколо.“ На което Марек отвърна: „Не, не, исках да кажа, че не е в духа на моето време.“ Под което разбираше епохата преди шестстотин години.

Мнозина специалисти по средновековието умееха да четат древни езици, но Марек можеше и да ги говори — средновековен английски, старофренски, окситански и латински. Беше експерт по тънкостите на облеклото и маниерите през онази епоха. А благодарение на своята едра и атлетична фигура си бе поставил задачата да овладее старинните бойни изкуства. В края на краищата, казваше той, били са времена на непрестанни войни. Вече умееше да язди грамадните коне — першерони, използвани през средновековието като бойни. Сравнително добре владееше и турнирния бой с копия, тъй като бе посветил безброй часове на тренировките с въртящия се манекен, наричан квинтен. Марек стреляше толкова добре с дълъг английски лък, че напоследък започна да преподава това умение и на другите. А сега се учеше на бой с меч.

Но задълбочените му познания за миналото го откъсваха някак странно от настоящето. След внезапното отпътуване на професора всички участници в проекта се чувстваха безпомощни и тревожни; носеха се най-нелепи слухове, особено сред незавършилите студенти: Ай Ти Си спира финансирането; Ай Ти Си възнамерява да превърне обекта в средновековна туристическа атракция; хора на Ай Ти Си убили някого в пустинята и предстоят големи неприятности. Работата спря; хората просто стояха със скръстени ръце и си говореха.

Накрая Марек реши, че ще е най-добре да свика общо събрание, за да опровергае слуховете, затова в ранния следобед събра всички в голямата зелена палатка край къщата. На срещата обясни, че между професора и Ай Ти Си са възникнали противоречия, затова Джонстън е заминал за Блек Рок да ги изясни. Добави, че става дума за най-обикновено недоразумение, което ще бъде преодоляно след няколко дни. През това време ще поддържат постоянна връзка с професора, който е обещал да се обажда на всеки дванайсет часа; скоро професорът ще се завърне и обстановката отново ще се нормализира.

Но думите не помогнаха. Хората си оставаха все тъй тревожни. Неколцина студенти от началните курсове подхвърлиха, че следобедът е твърде горещ за работа и подхожда по-скоро за спортно гребане по реката; Марек най-сетне усети всеобщото настроение и им разреши да напуснат обекта.

Един по един и завършилите студенти решиха да приключат с работата за днес. Кейт се появи с цял куп метални дрънкулки на колана и заяви, че смята да се изкачи по скалите зад Гажеак. Попита Крис дали не иска да я придружи (да държи въжето, защото не умееше да се катери), но той отговори, че отива до конюшнята с Марек. Стърн съобщи, че смята да вечеря в Тулуза. Рик Чанг потегли към Ле-з-Ейзи да се срещне с един колега от палеолитните разкопки. Само графоложкатз Елси Кастнър остана в къщата, търпеливо приведена над документите. Марек я попита не иска ли да дойде с него, но тя отговори:

— Не ставай смешен, Андре.

И продължи да работи.

Центърът за конен спорт край Суйак беше на шест километра от обекта и Марек тренираше там по два пъти седмично. В най-далечния ъгъл на едно запустяло поле той бе монтирал странна Т-образна стойка върху въртяща се основа. На единия край на напречната греда висеше тапициран квадрат, на другия — издължена кожена торба, напомняща боксова круша.

Това беше квинтен — толкова старинно приспособление, че монасите го бяха рисували в свободните полета на църковните си ръкописи още преди хиляда години. Именно по такива рисунки Марек бе изработил своя вариант.

Изработката на квинтена не го затрудни особено; много по-сложно бе да си осигури свястно копие. Марек непрестанно се сблъскваше с този проблем в експерименталната история. И най-простите всекидневни предмети от миналото се оказваха невъзможни за пресъздаване в съвременния свят. Дори когато парите не бяха пречка благодарение на изследователския фонд, отпуснат от Ай Ти Си.

През средновековието бяха изработвали копията за турнирни двубои на дървени стругове, дълги около три метра и половина — стандартната дължина на този вид копия. Но вече не съществуваха дървени стругове с подобни размери. След много издирвания Марек откри една специализирана дърводелска работилница в Северна Италия, близо до австрийската граница. Там успяха да произведат копия от чамово дърво с необходимите размери, но се изненадаха, когато Марек поръча първоначална партида от двайсет бройки. „Копията се чупят — обясни той. — Налага се да ги сменям често.“ За да се предпази от летящи трески, Марек използваше футболен шлем с прикрепена отпред ситна мрежа. Когато яздеше с този шлем, той привличаше множество любопитни погледи. Приличаше на някакъв луд пчелар.

В крайна сметка Марек отстъпи пред модерната технология и започна да си поръчва алуминиеви копия в една компания, която произвеждаше бейзболни бухалки. Алуминиевите копия имаха по-добър баланс и създаваха усещане за автентичност, макар че не съответстваха на епохата. И след като вече нямаше проблеми с треските, можеше да носи обикновена жокейска каска.

Както в момента.

Застанал в единия край на полето, той размаха ръка към Крис, който чакаше до квинтена.

— Крис, готов ли си?

Крис кимна и завъртя Т-образната стойка срещу Марек. После махна с ръка. Марек отпусна копието и пришпори коня напред.

Тренировките с квинтена бяха измамно прости. Конникът препускаше срещу гредата и се мъчеше да улучи тапицирания квадрат с върха на копието. Ако успееше, ударът му завърташе стойката и го принуждаваше да пришпори коня, за да отмине, преди кожената торба да го удари по главата. Марек знаеше, че някога са използвали тежки торби, които можели да повалят млад ездач от седлото. Той обаче използваше по-лека — само колкото ударът да бъде болезнено наказание за грешката.

При първата атака той улучи квадрата, но не беше достатъчно бърз и торбата го блъсна по ухото. Дръпна юздите и върна коня назад.

— Защо не опиташ и ти, Крис?

— Може би някой друг път — отвърна Крис, намествайки стойката за следващата атака.

Напоследък Марек бе успял на два-три пъти да убеди Крис да изпробва квинтена. Но подозираше, че това се дължи само на внезапно възникналия му интерес към ездата във всичките й варианти.

Марек завъртя коня, пришпори го и атакува отново. Когато започваше, препускането с пълна скорост към мъничката мишена му се струваше невероятно трудно. Сега вече привикваше. Обикновено от пет удара четири бяха в целта.

Конят се носеше напред с тежък тропот. Марек отпусна копието.

— Крис! Здрасти!

Крис се завъртя и махна с ръка на младата ездачка. В този момент копието на Марек улучи мишената, кожената торба се завъртя и повали Крис по очи.

Докато Крис лежеше зашеметен, над него избухна звънък момичешки смях. Но ездачката веднага скочи от коня и му помогна да се изправи.

— О, Крис, извинявай, че се разсмях — каза тя с изискан британски акцент. — А и вината беше изцяло моя. Не биваше да те разсейвам.

— Нищо ми няма — каза той малко сърдито. Избърса калта от брадата си, погледна я и неволно се усмихна.

Красотата й винаги го поразяваше, но в този миг тя изглеждаше особено прелестна. Слънчевите лъчи огряваха изотзад русата й коса, тъй че сякаш цялото й лице сияеше, подчертавайки бездънните виолетови очи. През целия си живот не бе срещал по-красива жена от Софи Рийс-Хамптън. Нито пък по-умна, изискана и съблазнителна.

— О, Крис, Крис — каза тя, като плъзна по лицето му прохладни пръсти. — Наистина много съжалявам. Е, хайде. По-добре ли си?

Софи беше студентка от колежа „Челтънхам“; двайсетгодишна, с четири години по-млада от него. Селската къща, която наемаха за през лятото, беше собственост на баща й Хю Хамптън, известен лондонски адвокат. Софи бе отседнала наблизо с приятели. Един ден тя дойде да вземе нещо от кабинета на баща си. Крис я видя и почти незабавно се блъсна в едно дърво.

И това произшествие сякаш зададе тон в отношенията ни, печално помисли той.

— Поласкана съм, че оказвам такова влияние върху теб, Крис — каза Софи. — Но се тревожа за твоята безопасност. — Тя се изкиска и лекичко го целуна по бузата. — Днес те търсих по телефона.

— Знам, но бях много зает. Имахме криза.

— Криза ли? Какво представляват кризите в археологията?

— О, нали знаеш. Неприятности със спонсорите.

— А, да. Онази тайфа от Ай Ти Си в Ню Мексико. — Последните две думи прозвучаха тъй, сякаш говореше за най-затънтеното място в света. — Знаеш ли, че те искаха да купят фермата на баща ми?

— Така ли?

— Казаха, че вместо да я наемат за сума ти години, било по-добре да я купят. Естествено, баща ми отказа.

— Естествено. — Крис се усмихна. — Искаш ли да вечеряме заедно?

— О, Крис, тази вечер не мога. Но може да пояздим утре. Нали?

— Разбира се.

— Сутринта в десет?

— Добре — каза той. — До утре в десет.

— Нали не ти прекъсвам работата?

— Знаеш, че я прекъсваш.

— Тогава да го отложим за някой друг ден.

— Не, не — бързо възрази той. — Утре в десет.

— Дадено — отвърна тя с ослепителна усмивка.

Всъщност Софи Хамптън изглеждаше едва ли не нереална със своята прекалено съвършена фигура и прекалено чаровна усмивка. Марек съвсем съзнателно се държеше настрани от нея.

Крис обаче бе като омагьосан.

След като тя се отдалечи, Марек отново се впусна в атака. Този път Крис успя да отскочи от въртящия се квинтен. На връщане Марек подхвърли:

— Водят те за носа, приятелю.

— Може би — отвърна Крис.

Откровено казано, изобщо не го интересуваше.

Следващият ден завари Марек да помага на Рик Чанг по разкопаването на катакомбите в манастира. Дълбаеха тук вече от няколко седмици. А работата вървеше бавно, защото непрестанно намираха човешки останки. Щом се натъкнеха на кости, изоставяха лопатите и продължаваха разчистването с шпакли и четки.

Рик Чанг беше антропологът на екипа. Той умееше да работи с човешки останки; с един поглед върху нищожно парченце кост можеше да определи произхода му — от лявата или дясната китка, от мъж или жена, от дете или възрастен, древно или съвременно.

Но човешките останки, които намираха тук, ги озадачаваха. Първо, всички бяха мъжки; по част от костите имаше белези от бойни рани. Няколко черепа бяха пробити от стрели. Именно така загиваха повечето войници през четиринайсети век — от стрели. Но нито един известен документ не споменаваше за сражение в манастира. Или поне те не знаеха за такъв.

Тъкмо бяха открили нещо, което приличаше на парче от ръждясал шлем, когато клетъчният телефон на Марек иззвъня. Обаждаше се професорът.

— Как е? — попита Марек.

— Засега добре.

— Срещна ли се с Донигър?

— Да. Днес следобед.

— И какво?

— Все още не знам.

— Още ли настояват за реконструкция?

— Не съм сигурен. Тук нещата не са такива, каквито очаквах. Професорът говореше някак уклончиво и разтревожено.

— Какво има?

— Не мога да го обсъждам по телефона — каза професорът. Но исках да ти съобщя, че през следващите дванайсет часа няма да се обаждам. А може би и в близките двайсет и четири часа.

— Аха… Добре. Всичко ли е наред?

— Всичко, Андре.

Марек не бе съвсем сигурен.

— Трябва ли ти аспирин?

Това бе една от уговорените кодови фрази, чрез която да попита дали няма нещо нередно, ако човекът отсреща не е в състояние да говори свободно.

— Не, не. Няма такова нещо.

— Струваш ми се малко разсеян.

— По-скоро бих казал изненадан. Но всичко е наред. Поне така си мисля. — Джонстън помълча, после добави: — Ами обектът? Какво става при вас?

— В момента съм с Рик в манастира. Разкопаваме катакомбите в четвърти квадрант. Мисля, че ще проникнем в тях до довечера или най-късно утре.

— Превъзходно. Продължавай в същия дух, Андре. След ден-два пак ще ти се обадя.

И разговорът приключи.

Марек закачи клетъчния телефон на колана си и се навъси. Дявол да го вземе, какво означаваше всичко това?

Над главата му избуча хеликоптерът с провиснали отдолу сензори. Стърн бе задържал машината още един ден, за да проведе сутрешно и вечерно наблюдение; искаше да провери дали приборите засичат обектите, за които бе споменала Даян Крамър.

Марек се питаше как вървят наблюденията, но за да поговори със Стърн, му трябваше радиостанция. Най-близката беше в щаба.

— Здравей, Елси — каза Марек, влизайки в къщата. — Къде е радиостанцията за връзка с Дейвид?

Естествено, Елси Кастнър не отговори. Просто продължи да се взира в документа пред себе си. Елси бе хубава, пълничка жена, способна да се съсредоточава до краен предел. Часове наред седеше в къщата, разшифровайки ръкописи върху пергамент. Работата й налагаше да познава не само шестте основни езика на средновековна Европа, но и отдавна забравени диалекти, жаргонни думи и съкращения. Марек много се радваше на нейното участие в екипа, макар че тя странеше от другите. И понякога ставаше малко особена.

— Елси — повтори той.

Тя рязко вдигна глава.

— Какво? О, извинявай, Андре. Аз просто… искам да кажа, малко така… — Тя посочи ръкописа пред себе си. — Това е сметка, представена от манастира на някакъв германски граф. За нощувка на личната му свита — двайсет и девет човека и трийсет и пет коня. Толкова придружители си е водил на разходка из околностите. Но е написано на смесица от латински и окситански, а почеркът е отвратителен.

Елси взе пергамента и го отнесе до фотографския кът в ъгъла. Върху масата беше монтирана четирикрака стойка с фотоапарат и лампи от всички страни. Тя нагласи пергамента, приглади го, сложи отдолу баркод и стандартна петсантиметрова линийка, след това щракна апарата.

— Елси, къде е радиостанцията за връзка с Дейвид?

— О, извинявай. На масата в дъното. Има лепенка с надпис ДС.

Марек откри радиостанцията и натисна бутона.

— Дейвид, тук Андре.

— Здрасти, Андре. — Гласът на Стърн едва се чуваше през бученето на двигателя.

— Какво откри?

— Нищо. Кръгла нула. Никакъв резултат. Проверихме най-напред манастира, а след това и гората. Нито един от обектите, за които говореше Крамър, не се засича нито с радара, нито в инфрачервения или ултравиолетовия спектър. Нямам представа как са направили тези открития.

Двамата препускаха по тревистия хребет над реката. Или поне Софи препускаше; Крис просто подскачаше, залиташе и отчаяно се вкопчваше в коня. Обикновено при излетите им заедно Софи се смиляваше над неговата неопитност и не яздеше толкова бързо, но днес летеше вихрено из полето и надаваше радостни крясъци.

Крис гледаше да не изостане и се молеше всичко да свърши час по-скоро. Най-сетне Софи дръпна юздите и потупа по шията пръхтящия черен жребец, изчаквайки Крис да я настигне.

— Вълнуващо беше, нали? — каза тя.

— Така си е — отвърна задъхано той. — Беше много вълнуващо.

— Трябва да ти кажа, че се справи чудесно. Стойката ти се подобрява.

Крис само кимна. Задникът го болеше от друсането, а бедрата му трепереха от стискане.

— Каква красота — каза Софи, сочейки към реката и черните замъци върху далечните канари. — Прекрасно е, нали?

После тя погледна часовника си, което мъничко го раздразни. Но връщането се оказа удивително приятно. Софи яздеше съвсем близо до него, конете им почти се докосваха и тя се привеждаше да шепне в ухото му; веднъж преметна ръка през рамото му и го целуна по устните, а после се озърна, явно смутена от дръзката постъпка.

Сега виждаха целия археологически обект — руините на Кастелгард, манастира и върху отсрещния хълм — Ла Рок. Из небето се носеха облаци и сенките им тичаха през равнината. Въздухът беше топъл и свеж, наоколо царуваше тишина, нарушавана само от далечното бръмчене на автомобил.

— О, Крис — каза Софи и пак го целуна.

Когато целувката свърши, тя се загледа към далечината и изведнъж размаха ръка.

По пътя се задаваше жълта открита кола. Беше някакъв спортен автомобил — нисък, с мощен двигател. Когато наближи, колата спря, шофьорът се надигна иззад волана и седна на облегалката.

— Найджъл! — радостно викна Софи.

Мъжът в колата небрежно размаха ръка.

— О, Крис, нали ще бъдеш сладурче?

Софи подаде на Крис юздите на коня си, скочи от седлото и изтича надолу да прегърне шофьора. Двамата седнаха в колата.

Докато се отдалечаваха, тя погледна към Крис и му прати въздушна целувка.

Реставрираното средновековно градче Сарлат беше особено чаровно нощем, когато меките лъчи на газови лампи осветяваха тесните му улички. Седнали под белите чадъри на открития ресторант на улица Турни, Марек и неколцина от абсолвентите пиеха тъмночервено каорско вино.

Обикновено Крис Хюз харесваше тези вечери, но днес всичко го дразнеше. Вечерта бе твърде топла; металният стол му убиваше. Беше поръчал любимото си ястие, pintade mix cepes, но токачката му се стори суха, а гъбите безвкусни. Дори разговорът изглеждаше досаден. Обикновено говореха за работата през изминалия ден, но тази вечер младата архитектка Кейт Ериксън бе срещнала приятели от Ню Йорк, две двойки на възраст около трийсетте — борсови посредници с приятелките си. Почти веднага му станаха антипатични.

Мъжете непрекъснато напускаха масата, за да разговарят по клетъчните си телефони. Двете жени работеха в голяма издателска фирма; наскоро бяха организирали пищно тържество по случай новата книга на Марта Стюарт. С демонстративното си самодоволство четиримата просто лазеха по нервите на Крис; както повечето преуспели бизнесмени, те имаха склонност да се отнасят към научните специалисти като към слабоумни дечица, неспособни да живеят в реалния свят и да играят истинските игри. Или пък, помисли си Крис, просто не можеха да проумеят защо му е на човек да се занимава със специалност, която няма да го направи милионер, преди да е навършил двайсет и пет.

И все пак трябваше да признае, че бяха много любезни; пиеха вино и задаваха цял куп въпроси за проекта. За жалост въпросите бяха стандартни, от онези, които вечно задават туристите: Какво му е особеното на това място? Как разбирате къде да копаете? Откъде знаете какво да търсите? До каква дълбочина копаете и как разбирате кога да спрете!

— Защо работите тук? — попита една от жените. — И изобщо какво му е особеното на това място?

— С двата си срещуположни замъка обектът е много типичен за онзи период — обясни Кейт. — А истинска находка го прави това, че мястото е занемарено и никога не са правени разкопки.

Жената се навъси — в нейния свят думата „занемарено“ звучеше зле.

— И това ви харесва? Че е занемарено?

— За нас е много желателно — каза Марек. — В нашата работа истинските находки са там, където светът е забравил някоя област. Например в това градче, Сарлат.

— Много е мило тук — каза едната жена.

Мъжете едновременно станаха и извадиха телефоните.

— Въпросът е, че това старинно градче съществува по чиста случайност — каза Кейт. — Някога Сарлат е бил поклонническо селище, възникнало около манастир със свещени реликви; накрая се разраснал дотолкова, че монасите потърсили другаде уединение и покой. Сарлат продължил да съществува като процъфтяващ търговски център на Дордонската област. Но с годините неговото значение постепенно западало и през двайсети век светът му обърнал гръб. Градчето било толкова бедно и незначително, че нямало средства за модернизиране на старите си квартали. Древните сгради нямали водопровод и електричество. Повечето от тях били изоставени.

Кейт обясни, че през около 1950 година градската управа най-сетне се наканила да разруши стария квартал и да изгради на негово място съвременни жилища.

— Андре Малро им попречил. Той убедил френското правителство да отпусне средства за реставрация. Хората го мислели за луд. Днес Сарлат е най-достоверно възстановеният средновековен град във Франция и една от най-големите туристически забележителности на страната.

— Много мило — отвърна разсеяно жената.

Изведнъж двамата мъже се върнаха на масата, седнаха и решително прибраха телефоните.

— Какво става? — попита Кейт.

— Борсата приключи — обясни единият. — И тъй, говорехте за Кастелгард. С какво е толкова важен?

— Тъкмо говорехме, че досега никога не е бил разкопаван — каза Марек. — Голямо значение има и фактът, че Кастелгард представлява типичен укрепен град от четиринайсети век. Самият град е по-стар, но между 1300 и 1400 година повечето му структури са били построени или видоизменени за подобряване на отбраната: по-дебели зидове, концентрични крепостни стени, усъвършенствани ровове и порти.

— Кога се пада това? — попита единият от мъжете, наливайки вино. — През мрачните епохи ли?

— Не — отговори Марек. — Строго погледнато, периодът спада към късното средновековие.

— С това хубаво винце и аз смятам да окъснея — усмихна се човекът. — А преди това кое е било, ранното средновековие ли?

— Точно така — потвърди Марек.

— Ехе! — възкликна онзи и надигна чашата. — Познах от първия път.

Около 40 г. пр.н.е. Рим завладял Европа. Аквитанската област, в която се намираха сега, по онова време била римска колония, наречена Аквитания. Из цяла Европа римляните изграждали пътища, насърчавали търговията и поддържали ред и законност. Европа процъфтявала.

Сетне, към края на четвърти век, Рим започнал да оттегля войските си и да напуска гарнизоните. След рухването на империята Европа потънала в беззаконие, което траяло цели петстотин години. Населението намалявало, търговията загивала, градовете западали. Из населените земи нахлували варварски орди — готи, вандали, хуни и викинги. Това бил мрачният период на ранното средновековие.

— Но с началото на хилядолетието нещата започнали да се подобряват — каза Марек. — Оформила се нова обществена организация, която наричаме феодализъм…, макар че по онова време хората не са използвали тази дума. При феодализма силните владетели осигурявали ред в своите области. Новата система се оказала благотворна. Земеделието започнало да се подобрява. Търговията и градовете преуспявали. Около 1200 г. Европа отново процъфтявала и населението било по-многобройно, отколкото по времето на Римската империя. Затова 1200 година се смята за начало на късното средновековие — епоха на растеж, когато културата процъфтявала.

Американците приеха скептично твърдението му.

— Ако е било толкова хубаво, защо всички са изграждали крепости?

— Заради Стогодишната война между Англия и Франция — обясни Марек.

— Религиозна война ли е била?

— Не — каза Марек. — Няма нищо общо с религията. По онова време всички са били католици.

— Така ли? Ами протестантите?

— Не е имало протестанти.

— Че къде са били?

— Вярата им още не е била измислена — каза Марек.

— Гледай ти! Тогава за какво са воювали?

— За власт — отговори Марек. — Заради факта че Англия владеела голяма част от Франция.

Единият от американците се навъси скептично.

— Какви ги говорите? Англия да владее Франция?

Марек въздъхна.

Марек имаше название за такива хора: провинциалисти на времето — хора, които не познават миналото и се гордеят с това.

Провинциалистите на времето твърдо вярваха, че единствено настоящето има значение и всичко станало преди може да се пренебрегне без ни най-малък риск. Съвременният свят беше нов и могъщ, а миналото нямаше власт над него. Изучаването на историята е също тъй безсмислено, както да учиш морзовата азбука или да управляваш конски каруци. Колкото до средновековието — разните му там рицари с дрънчащи брони и благородни дами с дълги рокли и островърхи шапки, — то бе тъй очевидна глупост, че изобщо не заслужаваше внимание.

Ала в действителност основите на съвременния свят бяха заложени в средновековието. Всичко, от правната система до нациите-държави, от надеждната технология до идеята за романтична любов — бе възникнало за пръв път през средните векове. И ако хората не знаеха това, значи нямаха елементарна представа какво представляват. Защо постъпват така, а не иначе. Откъде са дошли.

Професор Джонстън често казваше, че ако не познаваш историята, значи не познаваш нищо. Превръщаш се в лист, който не знае, че е част от дърво.

Борсовият посредник продължи да упорства, както правят някои хора, когато се сблъскат със собственото си невежество.

— Така ли? Значи Англия е владеела част от Франция? Това е пълна безсмислица. Англичаните и французите винаги са се мразили.

— Невинаги — каза Марек. — Било е преди шестстотин години. В един съвсем различен свят. По онова време между французи и англичани е имало много по-тесни връзки. Откакто нормандски войници завоювали Англия през 1066 година, почти всички английски аристократи са били французи. Говорели френски, предпочитали френската храна и френската мода. Нищо чудно, че са притежавали и френски територии. Тук, на юг, те са властвали над Аквитания повече от един век.

— Е? И за какво е била войната? Французите решили, че искат всичко за себе си, така ли?

— В общи линии да.

Американецът кимна удовлетворено.

— Така си и мислех.

Марек продължаваше своята лекция. Крис убиваше времето, като се мъчеше да улови погледа на Кейт. Тук светлината на свещите смекчаваше чертите на лицето й, който денем изглеждаха резки, почти грубовати. Сега тя му се струваше изненадващо привлекателна.

Но Кейт не го поглеждаше. Бе насочила цялото си внимание към своите приятели от Ню Йорк. Типично, помисли си Крис. Каквото и да говорят, жените изпитват привличане само към мъже с власт и пари. Дори ако са тъпи маниаци като тези двамата.

Неволно се загледа в часовниците им. И двамата носеха големи, тежки ролекси, но металните гривни бяха разхлабени, тъй че часовниците се извъртаха и провисваха под китките им. Това бе знак за безразличие и богатство, ленива небрежност, подсказваща, че за тях всеки ден е ваканция. Стана му неприятно.

Когато единият от тях почна да си играе с часовника и да го премята около китката си, Крис най-сетне не издържа. Рязко стана от масата. Промърмори, че трябвало да провери някакви анализи на обекта, и тръгна по улица Турни към паркинга в края на стария квартал.

Докато вървеше, през цялото време му се струваше, че вижда само влюбени двойки да крачат ръка за ръка, жената — отпуснала глава върху рамото на приятеля си. Тези хора се чувстваха добре един с друг, нямаха нужда да разговарят, просто се радваха на градчето и лятната нощ. Всяка двойка го дразнеше все повече и той неволно ускоряваше крачка.

Най-сетне с облекчение стигна до колата и подкара към обекта.

Найджъл!

Що за идиот можеше да носи името Найджъл?

На следващата сутрин Кейт отново висеше под тавана на църквата в Кастелгард, когато от радиостанцията й долетя пращене и вик:

— Горещи питки! Горещи питки! Сектор четири. Идвайте да си вземете! Обядът е сервиран.

Това бе уговореният сигнал, че е направено ново откритие. В по-важните съобщения използваха кодови думи, защото знаеха, че понякога местните власти ги подслушват. На други обекти се беше случвало правителството да праща агенти да конфискуват находки в момента на откриването им, още преди археолозите да ги опишат и оценят. Макар че френското правителство имаше разумен подход към старините — което невинаги можеше да се каже за американското, — някои инспектори по места се славеха със своята несговорчивост. А и, разбира се, често имаше изблици на неприязън към чужденците, посягащи върху свещената френска история.

Кейт знаеше, че сектор четири е в манастира. Тя се поколеба дали да ходи чак дотам, или да остане в църквата, но накрая реши да тръгне. Истината бе, че напоследък работата им тук минаваше скучно и без големи събития. За подновяване на ентусиазма всички се нуждаеха от вълнението на някое важно откритие.

Тя тръгна през развалините на Кастелгард. За разлика от мнозина Кейт умееше мислено да възстанови руините и да види града като цяло. Кастелгард й харесваше; това бе сериозен град, замислен и построен в епоха на войни. Тук откриваше цялата откровена автентичност, която не бе намерила във Факултета по архитектура.

Усещайки топлите слънчеви лъчи по шията и краката си, тя за стотен път си помисли колко се радва, че е във Франция, вместо да седи в тясната си работна стаичка на шестия етаж на Архитектурния факултет с изглед към фалшиво колониалния стил на колежа Дейвънпорт и фалшиво готическата гимнастическа зала. За Кейт архитектурният факултет беше потискащ, самата му сграда много потискаща и тя никога не съжаляваше, че се е насочила към историята.

А и кой ли би се отказал от едно лято в Южна Франция? Кейт се погаждаше много добре с другите от екипа. Засега лятото вървеше чудесно.

Естествено, от време на време се налагаше да отбива атаките на мъжете. Марек пръв си опита късмета, след него Рик Чанг, а скоро щеше да дойде ред и на Крис Хюз. Крис бе приел тежко отказа на англичанката — очевидно в цял Перигорд единствено той не очакваше подобен край — и сега се държеше като ударено кученце. Снощи през цялата вечер не откъсна очи от Кейт. Мъжете сякаш не разбираха, че в търсенето на утеха могат да станат досадни.

Унесена в мисли, тя слезе до реката, където държаха лодката за прехвърляне на другия бряг.

И там я чакаше усмихнат Крис Хюз.

— Аз ще греба — предложи той, когато седнаха в лодката. Тя не възрази. Крис размаха сръчно греблата и подкара към отсрещния бряг. Кейт мълчаливо затвори очи и обърна лице към слънцето. Чувстваше се отпусната и безметежна.

— Хубав ден — чу тя гласа на Крис.

— Да, хубав е.

— Знаеш ли, Кейт — започна той, — снощи вечерята беше много приятна. И си мислех дали…

— Поласкана съм, Крис — каза тя. — Но трябва да бъда откровена с теб.

— Така ли? За какво?

— Наскоро скъсах с един човек.

— О…, Аха…

— И искам да поизчакам.

— О. Добре де. — Крис понечи да се нацупи, но изведнъж каза: — Знаеш ли, права си. Наистина мисля, че ще е най-добре да си останем просто колеги.

— Колеги сме — отвърна тя и му стисна ръката.

Лодката докосна отсрещния бряг.

В манастира около сектор четири се бе събрала цяла тълпа и всички надничаха в изкопа.

Изкопът представляваше правилен квадрат с размери шест на шест метра и дълбочина три метра. Откъм северния и източния край бяха открили страничните стени на каменни арки, което означаваше, че разкопките навлизат в структурата на катакомбите под манастира. Самите арки бяха запълнени със спечена пръст. Миналата седмица се бяха опитали да изкопаят траншея през северната арка, но тя сякаш не водеше наникъде. Преградиха я с летви и престанаха да й обръщат внимание.

Сега всеобщото вълнение се насочваше към източната арка, където от няколко дни насам копаеха нова траншея. Работата вървеше бавно, защото непрекъснато намираха човешки останки, за които Рик Чанг твърдеше, че са от тела на войници.

Кейт погледна надолу и видя, че стените на траншеята са рухнали навътре от двете страни. Сега голяма купчина пръст преграждаше пътя, а подир нея се бяха изсипали множество кафеникави черепи и кости.

Забеляза долу Марек, Рик Чанг и Елси, която бе напуснала леговището си, за да дойде. Елси въртеше дигиталната си камера върху триножника и правеше снимка след снимка. По-късно кадрите щяха да бъдат комбинирани в компютъра, за да оформят пълна панорама на разкопките. Щяха да снимат през един час и така да документират всяка фаза от работата.

Марек вдигна очи и видя Кейт на ръба.

— Хей — каза той, — търсех те. Слизай тук.

Тя се спусна по стълбата до дъното на изкопа. Под горещото следобедно слънце усети мирис на пръст и лек дъх на разложение. Един от черепите падна и се търкулна пред краката й. Но тя не го докосна; знаеше, че останките трябва да лежат така, докато Чанг не ги прибере.

— Това може да са катакомбите — каза Кейт, — но тези кости не са били подредени. Имало ли е сражение тук?

Марек сви рамене.

— Навсякъде е имало. Повече ме интересува това.

Той посочи към арката, която беше без украшения, заоблена и леко сплескана.

— Цистерцианска — каза Кейт. — Може би от дванайсети век.

— Да, ясно. Но какво ще речеш за това!

Точно под свода на арката рухналата пръст бе разкрила тъмен отвор, широк около метър.

— Ти какво мислиш? — попита Кейт.

— Мисля, че ще е най-добре да влезем. Незабавно.

— Защо? Закъде бързаме?

— Изглежда, че отвъд отвора има празно пространство — обади се Чанг. — Помещение, може би няколко помещения.

— И какво?

— Сега вътре нахлува въздух. Може би за пръв път от шестстотин години насам.

— А въздухът съдържа кислород — добави Марек.

— Мислиш, че вътре може да има предмети?

— Не знам — каза Марек. — Но ако има, за няколко часа могат да пострадат непоправимо. — Той се обърна към Чанг. — Тук ли е змията?

— Не, на поправка в Тулуза.

„Змия“ наричаха гъвкавия оптически кабел, който можеше да се включва към камера. Използваха го за проучване на недостъпни места.

— Защо просто не напълниш помещенията с азот? — попита Кейт.

Азотът беше инертен газ, по-тежък от въздуха. Ако го напомпеха през отвора, щеше да запълни помещението като вода и да опазва всичко вътре от окисляващото действие на кислорода.

— Бих го направил, ако имах достатъчно газ — каза Марек. — Най-голямата ни бутилка е от петдесет литра.

Това не стигаше. Кейт посочи черепите.

— Ако направиш нещо сега, ще разместиш…

— Тия скелети не ме тревожат — каза Чанг. — И без това са разместени. Приличат на масово погребение след битка. Няма да научим кой знае какво от тях. — Той се обърна и погледна нагоре. — Крис, у кого е рефлекторът?

— Не е у мен — каза Крис. — Мисля, че за последно го използвахте тук.

— Не, в трети сектор е — обади се един от студентите.

— Донесете го. Елси, привършваш ли със снимките?

— Много си се разбързал.

— Привършваш ли, или не?

— След минутка.

Чанг подвикна на студентите горе да донесат рефлектора. Четирима хукнаха развълнувано към трети сектор. Марек говореше на останалите:

— Добре, слушайте. Искам прожектори, кислородни маски, дихателни филтри, въжета… веднага.

През цялото време Кейт продължаваше да се взира в отвора под арката. Самата арка й се струваше слаба, камъните бяха разхлабени. Обикновено арката се крепи от тежестта на стените, притискащи централния камък, ключовия камък на свода. Но тук цялата каменна дъга над отвора можеше да се срути. Купчината пръст отдолу беше рохкава. Тук-там все още се търкаляха камъчета и бучки. Цялата работа не й се харесваше.

— Андре, според мен катеренето оттук не е безопасно.

— Кой говори за катерене? Ще те спуснем отгоре.

— Мене ли?

— Да. Увисваш над арката, после се вмъкваш вътре. — Изглежда, смайването й се бе изписало на лицето, защото Марек се усмихна. — Няма страшно, и аз идвам с теб.

— Разбираш ли, че ако грешим…

Тя не довърши, но си помисли: Можем да бъдем погребани живи.

— Какво има? — попита Марек. — Страх ли те хвана?

Оттук нататък нямаше смисъл да разговарят.

Десет минути по-късно Кейт висеше край ръба на арката. На гърба си носеше раница с кислороден апарат, а на колана й се люшкаха като гранати две фенерчета. Дихателният филтър бе вдигнала на челото си. Проводници от радиостанцията отиваха към акумулатора в джоба й. С толкова много оборудване се чувстваше тежка и тромава. Марек стоеше над нея и държеше въжето. От изкопа Рик и неговите студенти я гледаха напрегнато.

Тя вдигна очи към Марек.

— Отпусни метър и половина.

Той отпусна въжето и тя се плъзна надолу, докато леко докосна купчината. Под краката й се търкулнаха струйки пръст.

— Още метър.

Тя се отпусна на ръце и крака върху купчината. Пръстта издържа тежестта й. Но арката я тревожеше. Ключовият камък се ронеше по ръбовете.

— Наред ли е всичко? — подвикна Марек.

— Да — каза тя. — Сега влизам.

Кейт пропълзя заднешком към черния отвор под арката. Погледна нагоре към Марек и откачи едното фенерче от колана си.

— Не знам дали ще се справиш, Андре. Тая пръст може да не издържи тежестта ти.

— Много забавно. Не те пускам сама, Кейт.

— Е, поне изчакай да вляза първа.

Тя включи фенерчето и радиостанцията, сложи си маската с филтъра и пропълзя през отвора към мрачното помещение.

Въздухът вътре бе изненадващо хладен. Жълтият лъч на фенерчето подскачаше по голи каменни стени и каменен под. Чанг беше прав — под манастира имаше празно пространство. И изглеждаше, че то продължава доста навътре, преди да го задръстят купчини пръст и нападали камъни. По някаква случайност обаче това помещение не беше запълнено като другите. Кейт завъртя фенерчето нагоре, опитвайки да различи в какво състояние е таванът. Доколкото успя да види, не изглеждаше много добре.

Тя пропълзя напред на четири крака, после започна да се спуска по нестабилния насип към пода. След малко стоеше в катакомбите.

— Вътре съм.

Наоколо беше тъмно и въздухът й се стори влажен. Дори и през филтъра усещаше неприятен мирис на застояло. На повечето археологически обекти никой не си даваше труд да носи филтри, но тук се налагаше, защото през четиринайсети век чумата бе върлувала на няколко пъти, избивайки една трета от населението. Макар че по принцип епидемията се разпространяваше чрез заразени плъхове, имаше и разновидност, която се предаваше по въздуха чрез кихане и кашляне, затова всеки човек, влизащ в запечатано от векове помещение, трябваше да се пази от…

Кейт чу зад себе си шумолене. Обърна се и видя Марек да слиза през отвора. Пръстта под краката му плъзна надолу и той побърза да скочи на пода. Сетне настана тишина, в която чуваха само как камъчета и бучици пръст се търкалят по насипа.

— Осъзнаваш ли, че можем да бъде погребани живи? — попита Кейт.

— Винаги гледай откъм положителната страна — каза Марек. Той мина напред и вдигна над главата си голяма флуоресцентна лампа с рефлектори. Лъчите осветиха голяма част от подземната зала. Сега, когато виждаха ясно, помещението се оказа отчайващо празно. Отляво имаше каменен саркофаг на някакъв рицар; покойникът беше изваян релефно върху изместения капак. Надникнаха вътре, но саркофагът бе празен. Край едната стена се подпираше груба дървена маса. Върху нея нямаше нищо. Отляво нисък коридор водеше към каменни стъпала, които се изкачваха нагоре и изчезваха в купчина пръст. Отдясно други купчини закриваха още един сводест проход. Марек въздъхна.

— Толкова вълнения… за нищо.

Но Кейт все още се тревожеше, че пръстта може да рухне и да нахлуе в подземието. Затова огледа внимателно купчините отдясно.

И тогава видя.

— Андре — каза тя. — Ела насам.

От кафявата пръст стърчеше нещо със същия цвят, но повърхността му лъщеше едва забележимо. Кейт избърса предмета с ръка. Мушама. От пръстта стърчеше острият ръб на нещо, обвито в мушама.

Марек надникна през рамото й.

— Много добре, много добре.

— Имало ли е мушама по онова време?

— О, да. Изобретили са я викингите, вероятно през девети век. А през нашия период се е срещала доста често в Европа. Макар че не помня досега да сме открили из манастира нещо, увито в мушама.

И той се захвана да й помага. Разравяха внимателно, защото не искаха купчината да се свлече върху тях, но въпреки това скоро разчистиха предмета. Беше правоъгълен, около шейсет на шейсет сантиметра, омотан с мазна връв.

— Предполагам, че са документи — каза Марек. Толкова искаше да отвори пакета, че пръстите му трепереха под луминесцентната светлина, но се удържа. — Ще го изнесем.

Той пое пакета под мишница и тръгна към изхода. Кейт огледа още веднъж могилката, като се питаше дали не е пропуснала нещо. Не, нямаше нищо друго. Тя завъртя фенерчето и…

Застина.

С крайчеца на окото си бе зърнала нещо блестящо. Тя се обърна, погледна отново. За момент не видя нищо, после го откри.

От земята стърчеше парченце стъкло.

— Андре — каза тя, — мисля, че има още.

Стъклото беше тънко и съвършено прозрачно, с гладък заоблен ръб, почти като съвременна изработка. Кейт разчисти наоколо с пръсти и пред очите й се появи леща от очила.

Бифокална леща.

— Какво има? — попита Андре, който се бе върнал до нея.

— Ти ми кажи.

Той присви очи и освети предмета отблизо. Беше навел глава толкова ниско, че носът му почти докосваше стъклото.

— Къде намери това? — запита тревожно той.

— Точно тук.

— На открито, както сега? — Гласът му стана напрегнат, почти обвиняващ.

— Не, виждаше се само крайчето. Аз го разчистих.

— Как?

— С пръсти.

— Значи казваш, че е било отчасти заровено? Личеше си, че не й вярва.

— Хей, какво има?

— Отговори ми, ако обичаш.

— Не, Андре. Беше почти изцяло заровено. Виждаше се само левият ръб.

— Жалко, че го докосна.

— И аз съжалявам. Ако знаех, че ще се държиш като…

— Това трябва да се обясни — каза той. — Обърни се.

— Какво?

— Обърни се.

Той стисна рамото на Кейт и грубо я завъртя с гръб към себе си.

— Господи. — Тя се озърна през рамо да го види какво прави. Той приближи фенера плътно до нейната раница и бавно плъзна лъча надолу, като се взираше във всеки сантиметър, после огледа късите й панталони.

— Андре… ще ми кажеш ли какво…

— Тихо, моля те.

Мина цяла минута, преди да свърши.

— Долният ляв джоб на раницата ти е отворен. Ти ли го отвори?

— Не.

— Значи е бил отворен през цялото време? Още когато си сложи раницата?

— Сигурно…

— Опирала ли си се на стената?

— Мисля, че не.

През цялото време бе внимавала да не събори нестабилната каменна зидария.

— Сигурна ли си? — настоя той.

— За Бога! Не, Андре, не съм сигурна.

— Добре. Сега ти ме провери.

Той й подаде фенера и се обърна с гръб към нея.

— Какво да проверя? — попита тя.

— Онова стъкло представлява замърсяване на обекта — каза Марек. — Трябва да обясним как е попаднало тук. Огледай дали някой джоб на раницата ми не е отворен.

Тя огледа. Всички ципове бяха затворени.

— Внимателно ли огледа?

— Да — отвърна с досада Кейт. — Много внимателно.

— Мисля, че малко избърза.

— Всичко огледах, Андре.

Марек се втренчи в камарата пръст пред тях. По нея все още се търкаляха камъчета.

— Може да е паднало от раницата, а след това пръстта да го е засипала…

— Да, възможно е.

— Щом си го разчистила с пръсти, значи не е било заровено плътно.

— Да, беше доста хлабаво.

— Добре. Значи това е обяснението.

— Какво?

— Някак сме донесли лещата с нас и докато разчиствахме пакета, тя е паднала и пръстта я е засипала. После ти си я видяла. Това е единственото възможно обяснение.

— Щом казваш…

Марек взе фотоапарата и засне стъклото на няколко пъти от различно разстояние — първо съвсем отблизо, после с постепенно отдалечаване. Едва тогава извади найлонова торбичка, предпазливо вдигна стъклото с пинцети и го пусна вътре. После обви торбичката още веднъж и подаде пакетчето на Кейт.

— Изнеси го навън. И внимавай, ако обичаш.

— Добре — каза тя.

Двамата се изкатериха към отвора по стръмната купчина пръст.

Навън студентите ги посрещнаха с радостни възгласи. Елси пое пакета и незабавно се втурна към къщата. Всички се смееха — освен Чанг и Крис Хюз. Те имаха слушалки и бяха чули целия разговор в подземието. И двамата изглеждаха мрачни и угрижени.

Замърсяването на археологически обект беше много сериозно произшествие и всички го знаеха. Като доказателство за немарлива работа при разкопките, то поставяше под съмнение всички останали открития на екипа. Типичен случай представляваше дребният скандал, станал миналата година в Ле-з-Ейзи.

В Ле-з-Ейзи имаше палеолитно находище — останки от лагер на първобитни хора под една висока скала. Археолозите разкопаваха земен слой отпреди триста и двайсет хиляди години, когато един от тях откри полузаровен презерватив. Предметът все още беше в станиолената си опаковка и никой не помисли дори за миг, че мястото му е в този слой. Но фактът, че е намерен там — при това засипан с пръст, — подсказваше, че не са работили внимателно. Случаят предизвика истинска паника сред екипа и тревогата продължи дори след като всички студенти бяха върнати най-позорно в Париж.

— Къде е онази леща? — обърна се Крис към Марек.

— У Кейт.

Тя му подаде пакетчето. Докато всички наоколо се веселяха, той обърна гръб на тълпата, свали външната опаковка и вдигна торбичката към светлината.

— Определено е съвременна изработка — каза той и печално поклати глава. — Ще проверя. Само не забравяй да го впишеш в отчета.

Марек отвърна, че няма да забрави. После Рик Чанг се завъртя и плесна с ръце.

— Добре, чуйте всички. Забавата свърши. Хайде на работа!

За следобед Марек бе организирал тренировка по стрелба с лък. Студентите харесваха този спорт и не пропускаха нито едно занимание; напоследък се включи и Кейт. Днес мишената бе сламено плашило, отдалечено на около петдесет метра. Младежите стояха в редица с лъковете си, а Марек крачеше зад тях.

— За да убиете човек — каза той, — трябва да помните едно: на гърдите му почти непременно ще има ризница или броня. По-малко вероятно е да бъдат защитени главата, шията и краката. Следователно, за да го убиете, трябва да се целите в главата или отстрани в ребрата, където няма броня.

Кейт го слушаше с лека усмивка. Андре взимаше всичко толкова на сериозно. Да убиете човек. Сякаш наистина имаше такава цел. В топлия следобед на Южна Франция, огласян от шума на колите по магистралата, мисълта изглеждаше просто абсурдна.

— Но ако искате да спрете човека — продължаваше Марек, простреляйте го в крака. Веднага ще падне. Днес ще използваме двайсет и пет килограмови лъкове.

Двайсет и петте килограма, за които ставаше дума, представляваха силата, необходима за изпъване на тетивата. Лъковете тежаха доста и трудно се обтягаха. Стрелите бяха дълги почти цял метър. Мнозина от младежите срещаха затруднения, особено в началото. Обикновено Марек приключваше тренировките с вдигане на тежести за укрепване на мускулите.

Самият Марек можеше да стреля с петдесеткилограмов лък. Не беше за вярване, но той твърдеше, че това било обичайното средновековно оръжие — далеч над възможностите на цялата група.

— Добре — каза Марек. — Заредете стрелите, прицелете се и стреляйте, моля.

Из въздуха полетяха стрели.

— Не, не, не, Дейвид, не дърпай, докато ти затрепери ръката. Поддържай контрол. Карл, виж си стойката. Боб, целиш се прекалено високо. Даян, внимавай с пръстите. Рик, сега е много по-добре. Е, хайде отново. Заредете стрелите, прицелете се и… стреляйте!

Наближаваше вечерта, когато Стърн се свърза с Марек по радиото и го помоли да дойде в къщата. Каза, че имал добри новини, Марек го завари да разглежда лещата под микроскоп.

— Какво има?

— Ето. Виж сам.

Той се отдръпна и Марек погледна през микроскопа. Видя лещата и гладкия ръб между двата диоптъра. Тук-там стъклото беше осеяно с бели кръгчета, като петна от бактерии.

— Какво трябва да видя? — попита Марек.

— Погледни левия край.

Марек придвижи статива наляво. Под ярката светлина ръбът изглеждаше побелял. После той забеляза, че бялото обхваща не само ръба, но и част от самата леща край него.

— Това са колонии от бактерии по лещата — обясни Стърн. — Нещо като скален лак.

Археолозите наричаха „скален лак“ налепите от плесени и бактерии, покриващи долната част на камъните. Тъй като имаха органичен произход, тези налепи можеха да се използват при датирането на находката.

— Можеш ли да датираш това? — попита Марек.

— Бих могъл, ако имах достатъчно количество за анализ на въглерод 14 — отговори Стърн. — Но отсега ти казвам, че няма да стане. С толкова малко количество не може да се направи свястна проба. Излишно е да опитваме.

— Тогава?

— Въпросът е там, че виждаш оголения край на лещата, нали? За който Кейт казва, че стърчал от земята.

— Вярно…

— Значи това нещо е старо, Андре. Не знам колко старо, но не е замърсяване на обекта. Рик проучва днешните кости и смята, че една част са от по-късен период — осемнайсети, може би дори деветнайсети век. Което означава, че някой от хората може да е носил бифокални очила.

— Не знам. Лещата ми се струва изработена доста прецизно.

— Това не означава, че е нова — възрази Стърн. — Още преди двеста години е имало добри методи за шлифоване на стъкло. Уговорих се с един специалист по оптика от Ню Хейвън да изследва лещата. Помолих Елси да прегледа по-бързо документите от пакета, за да види дали в тях няма нещо необичайно. Междувременно смятам, че можем да си отдъхнем.

— Това е добра новина — усмихна се Марек.

— Мислех, че би желал да го узнаеш. Е, ще се видим на вечеря.

Бяха се уговорили да вечерят на стария градски площад на селцето Дом, разположено върху скалите, на няколко километра от обекта. Привечер Крис най-сетне успя да се отърве от лошото си настроение през целия ден и очакваше вечерята с нетърпение. Питаше се дали Марек има новини от професора и ако не, какво да предприемат. Имаше чувството, че предстои нещо важно.

Настроението му отново се развали, когато пристигна и пак завари борсовите посредници на тяхната маса. Канеше се да им обърне гръб и да си върви, но Кейт бързо стана, прегърна го през кръста и го поведе към масата.

— Бих предпочел да се оттегля — прошепна той. — Не мога да ги понасям.

Но Кейт го прегърна лекичко и го бутна на един свободен стол. Изглежда, тази вечер черпеха бизнесмените — виното беше „Шато Лафит-Ротшилд 95“, по две хиляди франка бутилката.

Защо пък не, по дяволите, рече си той.

— Е, това градче наистина е чаровно — говореше едната американка. — Днес ходихме да разгледаме стените около него. Доста са дълги. И високи. А онази порта на влизане в града е много красива, нали знаете, с двете кръгли кули отстрани.

Кейт кимна.

— Смешното е, че много села, които днес смятаме за чаровни, всъщност са били супермаркетите на четиринайсети век.

— Супермаркети ли? — изненада се жената. — Как така?

В този момент запращя радиостанцията на Марек.

— Андре! Чуваш ли ме?

Беше Елси. Тя никога не идваше на вечеря с останалите, предпочиташе да работи до късно над документите. Марек откачи радиостанцията от колана си.

— Да, Елси.

— Току-що открих нещо направо смахнато.

— Да…

— Би ли помолил Дейвид да дойде? Ще ми трябва неговата помощ за анализите. Но да ви кажа още отсега, момчета — ако това е шега, никак не ми харесва.

Радиостанцията щракна и връзката се прекъсна.

— Елси!

Никакъв отговор. Марек огледа останалите.

— Някой да си е правил шега с нея?

Всички поклатиха глави.

— Може да е превъртяла — обади се Крис Хюз. — Не бих се учудил, след толкова часове взиране в пергаментите.

— Ще видя какво иска — каза Дейвид Стърн, после стана от масата и се отдалечи в мрака.

Крис се запита дали да не тръгне с него, но в този момент Кейт го погледна и се усмихна. Той се облегна назад и посегна към чашата.

— Значи казвате…, че тези градчета са били като супермаркети?

— Да, много от тях са били точно това — отговори Кейт Ериксън. — Представлявали са капиталовложения на строителни предприемачи с цел забогатяване. Също като днешните търговски зони. И са били изграждани по същите принципи. — Тя се завъртя на стола и посочи към площада зад тях. — Виждате ли пазарчето с дървен покрив насред площада? Подобни покрити пазари ще срещнете в много от околните селища. Това е знак, че се намирате в бастида — новосъздадено, укрепено градче. През четиринайсети век във Франция са били изградени почти хиляда бастиди. Някои от тях — с цел отбрана на територията. Но повечето възниквали просто за да носят пари.

Това привлече вниманието на борсовите посредници. Единият рязко вдигна глава и каза:

— Чакайте малко. Как се печелят пари с изграждане на села?

Кейт се усмихна.

— Ето как е действала икономиката на четиринайсети век. Да речем, че сте благородник, притежаващ много земя. През четиринайсети век Франция е покрита предимно с гори, следователно и вие притежавате гори, пълни с вълци. Може тук-там да са се заселили фермери, които ви плащат мизерен наем. Но така не се забогатява. А след като сте благородник, през цялото време отчаяно се нуждаете от пари, за да водите войни и да поддържате разкоша, който се очаква от вас. В такъв случай как да увеличите дохода от земите си? Построявате ново градче. Привличате хора да се заселят, като им обещавате данъчни отстъпки и някои привилегии, записани в градската харта. Най-често се налага да освободите гражданите от феодални задължения.

— И защо им се дават тези привилегии?

— Защото много скоро в града ще има пазари и търговци, а данъците и таксите ще ви носят много повече приходи. Взимате такса за всичко. За използването на пътя към града. За правото на влизане отвъд градските стени. За сергиите на пазара. За поддържането на реда чрез въоръжени отряди. За това, че допускате лихвари на пазара.

— Не е зле — каза единият от бизнесмените.

— Никак даже. И отгоре на всичко взимате процент за всяка продажба на пазара.

— Наистина ли? Какъв процент?

— Зависи от мястото и конкретната стока. В общи линии от един до пет процента. Тъй че пазарът е истинската причина за съществуване на градчето. Виждате го и в устройството на града. — Кейт посочи настрани. — Погледнете църквата. В по-ранните векове църквата е била център на всяко селище. Хората са посещавали литургия поне веднъж дневно. Целият живот се въртял около църквата. Но тук, в Дом, църквата е изместена настрани. Сега пазарът е център на градчето.

— Значи всички пари са идвали от пазара?

— Не съвсем защото укрепеният град отбранява цялата област, което означава, че селяните разчистват околните земи и строят нови ферми. Казано с две думи, новото градче е било добро капиталовложение. Затова са построили толкова много.

— И това ли е единствената причина за строежа им?

— Не, много от тях са се изграждали по военни съображения като…

Радиостанцията на Марек запращя. Пак беше Елси.

— Андре!

— Да — каза Марек.

— По-добре да дойдеш веднага тук. Защото не знам как да се справя.

— Защо? Какво има?

— Просто ела. Незабавно.

Генераторът боботеше и селската къща блестеше ярко сред мрачното поле под небето с безброй звезди.

Всички се бяха струпали вътре. Елси седеше зад бюрото си и ги гледаше втренчено. Очите й изглеждаха замъглени.

— Елси?

— Невъзможно е — каза тя.

— Кое е невъзможно? Какво става тук?

Марек се озърна към Дейвид Стърн, но той все още беше зает с някакви анализи в ъгъла. Елси въздъхна.

— Не знам, не знам…

— Ами започни от началото — каза Марек.

— Добре. От началото. — Тя стана, прекоси стаята и посочи купчина пергаменти, сложени върху найлонов лист на пода. — Това е началото. Пакет документи, открити днес в манастира, които обозначих с номер М-031. Дейвид ме помоли да ги проуча колкото се може по-скоро.

Всички я гледаха мълчаливо.

— Добре — каза тя. — Преглеждах цялата купчина. Ето как го правя. Взимам по десет пергамента и ги пренасям на бюрото си. — Елси пренесе десет листа. — Сега сядам и ги преглеждам един по един. След като изясня съдържанието на даден пергамент и въведа в компютъра кратко описание, пренасям го за фотографиране тук.

Тя мина на съседната маса и пъхна един пергамент под обектива.

— Запознати сме с… — започна Марек.

— Не, не сте — отсече тя. — Изобщо не сте запознати. — Елси се върна на бюрото и взе следващия пергамент от купчинката. — Добре. Така ги преглеждам един по един. В тази купчинка тук има всякакви документи: сметки, копия от писма, отговори на заповеди от епископа, сведения за реколтите, списъци на манастирско имущество. Всички датират от 1357 година.

Елси взимаше пергаментите един по един.

— И после — тя вдигна последния — виждам това.

Всички се втренчиха.

Мълчаливо.

По размери пергаментът бе идентичен с останалите от купчинката, но вместо гъсто изписан текст на латински или старофренски, върху този имаше само две думи, надраскани на чист английски:

ПОМОГНЕТЕ МИ

04.07.1357

— За, в случай че не знаете — каза тя, — това е почеркът на професора.

В стаята царуваше тишина. Никой не помръдваше. Всички се взираха съвършено безмълвно.

Марек трескаво обмисляше всички възможности. Заради своите подробни енциклопедични знания за средновековието той работеше от години като външен консултант по средновековни предмети към музея „Метрополитън“ в Ню Йорк. Така бе натрупал значителен опит с всякакъв вид фалшификати. Наистина, рядко му бяха представяли подправени документи от средновековието — най-често си имаше работа със скъпоценни камъни върху гривна, произведена преди десет години, или рицарска броня, изработена в Бруклин — но досегашният опит му даваше насоки, в които да размишлява.

— Добре — каза той. — Да започнем поред. Сигурна ли си, че това е неговият почерк?

— Да — каза Елси. — Без съмнение.

— Откъде знаеш?

Тя изсумтя.

— Аз съм графолог, Андре. Но ето, виж сам.

Тя извади една сметка, към която бе прикрепена бележка, написана от Джонстън преди няколко дни: МОЛЯ, ИЗЯСНЕТЕ ГО. Остави листчето до надписа върху пергамента.

— Надписите с печатни букви се анализират по-лесно. Например неговото Н има в долната си част блед диагонал. Той изписва първата вертикална черта, вдига писалката, изписва втората черта, след това връща писалката за хоризонталната черта, но не я повдига достатъчно и така се появява диагоналната линия. Или погледнете буквата Г. Драсва надолу, после връща писалката нагоре, за да довърши. Подобна е и буквата Е — той първо изписва L, после се връща на зигзаг нагоре за другите две чертички. Няма съмнение. Почеркът е негов.

— Не може ли някой да го е подправил?

— Не. При фалшификациите има прекъсване в изписването и други признаци. Това е неговият почерк.

— Дали би си позволил да се шегува с нас? — попита Кейт.

— Не е много смешно.

— Ами пергаментът? — попита Марек. — И той ли е толкова стар, колкото останалите от пакета?

— Да — каза Дейвид Стърн, пристъпвайки към тях. — Сигурен съм, доколкото е възможно без въглероден анализ… пергаментът е на една възраст с останалите.

Как е възможно това, запита се Марек и изрече на глас:

— Сигурен ли си? Този пергамент изглежда някак различен. Повърхността ми се струва по-груба.

— По-груба е — потвърди Стърн. — Защото са я изстъргали зле. През средновековието пергаментът е бил ценен материал. Използвали са го по няколко пъти, като изстъргвали стария текст. Но ако погледнем този пергамент под ултравиолетово осветление… Някой ще изключи ли лампите?

Кейт щракна ключа и в тъмнината Стърн насочи към пергамента червеникав лъч. Марек веднага видя бледи, но ясно различими букви.

— Преди това тук е имало сметка за настаняване — каза Елси. — Пергаментът е изстърган рязко и грубо, сякаш човекът е бързал.

— Да не би да казваш, че го е изстъргал професорът? — попита Крис.

— Нямам представа кой го е стъргал. Но явно не е имал опит.

— Добре — каза Марек. — Има един сигурен начин да изясним нещата веднъж завинаги. — Той се обърна към Стърн. — Какво ще кажеш за мастилото, Дейвид? Автентично ли е?

Стърн се поколеба.

— Не съм сигурен.

— Не си сигурен? Защо?

— Химически погледнато — каза Стърн, — то е точно каквото може да се очаква: желязо под формата на железен окис, смесено с шикалки като органичен съединител. Някои са добавяли сажди заради черния цвят и пет процента захар. По онова време са използвали захарта, за да придадат на мастилото блясък. Значи имаме обикновено мастило от желязо и шикалки, характерно за онзи период. Но само по себе си това не е достатъчно.

— Точно така — кимна Марек. — Съставът на мастилото можеше да бъде подправен.

— Затова определих чрез титруване пропорциите на двете съставки — продължи Стърн. — Обикновено го правя, когато имам съмнения. Анализът дава точните им количества в мастилото. Оказа се, че то е подобно, но не идентично с мастилото върху другите документи.

— Подобно, но не идентично — повтори Марек. — Доколко подобно?

— Както знаеш, средновековните мастила са били нетрайни, затова ги смесвали на ръка преди употребата. Шикалките са органични — те представляват стрити на прах израстъци от дъбови листа, — така че мастилото скоро се разваляло. За увеличаване на трайността понякога са добавяли вино. Така или иначе, обикновено между съдържанието на желязо и шикалки в един или друг документ има съществени разлики. Те достигат до двайсет-трийсет процента. Това е надежден източник, според който да определим дали два документа са писани в един и същ ден, с едно и също мастило. В нашия случай мастилото се различава с около двайсет и девет процента от това върху съседните документи.

— Празни приказки — каза Марек. — Тия цифри не доказват нито автентичност, нито фалшификация. Направи ли спектрографски анализ?

— Да. Току-що го привърших. Ето спектрите за трите съседни документа, текстът на професора е в средата.

На екрана се появиха три линии с поредица от остри зъбци и спадания.

— Отново е същото — добави Стърн. — Подобни, но не идентични.

— Не чак толкова идентични — каза Марек, оглеждайки зъбците. — Освен различното съдържание на желязо, в мастилото на професора имаме и следи от други елементи, включително… Какъв е този пик например?

— Хром.

Марек въздъхна.

— Което означава, че мастилото е съвременно.

— Не, не е задължително.

— В мастилото по другите два листа няма хром.

— Вярно. Но в средновековните мастила се среща хром. И то доста често.

— Има ли хром в тази долина?

— Не — каза Стърн, — но из цяла Европа са внасяли хром, защото е бил използван при изработката на мастила и текстилни бои.

— Ами останалите примеси? — попита Марек, сочейки другите зъбци. Той поклати глава. — Съжалявам, просто не мога да повярвам.

— Съгласен съм — каза Стърн. — Сигурно е шега.

— Но няма как да сме сигурни без въглероден анализ — добави Марек.

Анализът с въглерод 14 би позволил да определят възрастта на мастилото и пергамента с точност до петдесет години. Това беше достатъчно, за да изяснят дали имат работа с фалшификация.

— Щом веднъж сме започнали, бих желал да проверя документа с термолуминесценция, а може би и лазерно активиране — каза Стърн.

— Тук няма как го направиш.

— Да, ще отнеса пергамента в Ле-з-Ейзи.

Градчето Ле-з-Ейзи в съседната долина бе център на палеолитните проучвания в Южна Франция и разполагаше с отлично оборудвана лаборатория, където можеше да се направи датиране по въглеродния и калиево-аргонния метод, а също така чрез неутронно активиране и други сложни тестове. Резултатите не бяха чак толкова точни, колкото тези от лабораториите в Париж или Тулуза, но за сметка на това учените получаваха отговор само след няколко часа.

— Има ли надежда да стане тази нощ? — попита Марек.

— Ще се опитам.

Крис се върна при групата; бе опитал да се свърже с професора по телефона.

— Нищо — каза той. — Отговаря ми само телефонният секретар.

— Добре — каза Марек. — В момента няма какво друго да сторим. Предполагам, че този надпис е нелепа шега. Нямам представа чие дело може да бъде… но някой го е направил. Утре можем да датираме документа по въглеродния метод. Не се съмнявам, че ще излезе съвременен. И въпреки цялото ми уважение към Елси, най-вероятно е фалшификат.

Елси настръхна.

— Във всеки случай — продължи Марек — утре професорът трябва да се обади и тогава ще го попитаме. А междувременно предлагам да се наспим добре.

Марек тихичко затвори вратата, преди да включи осветлението. После се огледа.

Както бе очаквал, стаята се оказа безупречно чиста. Изглеждаше скромна и спретната като монашеска килия. До леглото бяха подредени грижливо един върху друг няколко протокола от разкопките. Върху бюрото вдясно, край изключения портативен компютър, имаше още документи. Марек отвори чекмеджето на бюрото и набързо прегледа съдържанието.

Но не откри търсеното.

Тогава пристъпи към гардероба. Дрехите на професора бяха закачени грижливо, на равни разстояния. Марек прерови джобовете, но пак не намери каквото търсеше. Може и да не са тук, помисли си той. Може да ги е взел в Ню Мексико.

В този момент забеляза пластмасовия калъф, пъхнат отстрани.

Марек извади калъфа и го отвори. Вътре имаше очила. Той ги сложи върху бюрото.

Лещите бяха бифокални, с овална форма.

Марек извади от джоба на ризата си найлоново пликче. Внезапно чу зад гърба си скърцане, обърна се и видя на прага Кейт Ериксън.

— Ровиш се из бельото му, а? — попита тя с леко повдигнати вежди. — Видях светлина под вратата и реших да надникна.

— Без да почукаш? — каза Марек.

— Ами ти какво правиш тук? — отвърна Кейт. После видя пликчето. — Това да не е каквото си мисля?

— Да.

Марек извади с пинцети бифокалната леща от пликчето и я сложи върху бюрото, до очилата на професора.

— Не са идентични — каза Кейт. — Но бих казала, че лещата е негова.

— Аз също.

— Но нали точно това си мислеше през цялото време? На този обект само той носи бифокални очила. Значи замърсяването трябва да идва от него.

— Само че няма никакво замърсяване — каза Марек. — Тази леща е стара.

Кейт се вгледа отблизо.

— Невъзможно. Погледни как са шлифовани ръбовете. Също като в очилата на професора. Лещата трябва да е съвременна.

— Знам, но Дейвид настоява, че е стара.

— Колко стара?

— И той не знае.

— Не може ли да определи възрастта?

Марек поклати глава.

— Няма достатъчно органичен материал.

— В такъв случай ти си дошъл тук, защото… — Кейт помълча и се вгледа първо в очилата, после в Марек. Навъси се. — Доколкото си спомням, Андре, ти каза, че онзи надпис е фалшификат.

— Да, така казах.

— Но същевременно помоли Дейвид да направи въглеродна проба още тази нощ, нали?

— Да…

— А после дойде тук с лещата, защото си разтревожен… — Тя тръсна глава, сякаш, за да я избистри. — От какво? Какво смяташ, че става?

Марек я погледна.

— Нямам ни най-малка представа. Всичко ми се струва пълна безсмислица.

— Но се тревожиш.

— Да — каза Марек. — Тревожа се.

Следващото утро бе топло и ясно, слънцето грееше ослепително от безоблачното небе. Професорът не се обаждаше. Марек го потърси на два пъти, но попадаше само на телефонния секретар: „Оставете ми съобщение и ще ви позвъня.“

Нямаше новини и от Стърн. Когато го потърсиха по телефона, от лабораторията в Ле-з-Ейзи отговориха, че е зает. Някакъв раздразнен техник заяви:

— Пак прави същите проби! Вече за трети път!

Защо? — питаше се Марек. Поколеба се дали да не отскочи до Ле-з-Ейзи — с кола можеше бързо да стигне дотам, — но предпочете да остане в лагера, за в случай че професорът позвъни.

Професорът не се обаждаше.

Някъде към средата на утрото Елси възкликна:

— Ха!

— Какво има?

Елси гледаше друг пергамент.

— Този лист беше в купчината точно преди текста на професора — каза тя.

Марек пристъпи до нея.

— И какво?

— Струва ми се, че има петна от писалката на професора. Виждаш ли, тук и тук.

Марек сви рамене.

— Вероятно е разглеждал този лист, преди да напише текста.

— Но петната са в празното поле, сякаш, за да отбележат нещо — каза Елси.

— Да отбележат ли? За какво става дума в документа?

— Природонаучен текст — отговори тя. — Един от монасите описва някаква подземна река. Казва, че трябвало да се внимава на определени места, отбелязани с крачки.

— Подземна река…

Марек не прояви интерес. Монасите бяха учените на онази епоха и често пишеха съчинения за местната география, наръчници по дърводелство, кога да се подрязват овошките, как да се съхранява зърното през зимата и тъй нататък. Макар и любопитни, тия текстове най-често се оказваха погрешни.

— Ключът е у Марцелус… — разчиташе Елси. — Интересно, какво ли означава това? Точно него е отбелязал професорът. После… нещо за… великански крака… не… може би краката на великана?… И е написано vivix, което на латински означава… чакай да видя… Тази дума не си я спомням…

Тя разгърна речника.

Марек излезе навън и неспокойно закрачи напред-назад. Чувстваше се нервен, напрегнат.

— Странно — каза тя, — няма такава дума. Поне в този речник.

После бавно и методично си записа нещо.

Марек въздъхна.

Часовете се влачеха едва-едва.

Професорът не се обаждаше.

Най-сетне стана три следобед; студентите се събраха на почивка в голямата палатка. Марек стоеше на входа и ги гледаше. Изглеждаха безгрижни — смееха се, подхвърляха си шеги, побутваха се.

Телефонът иззвъня. Той веднага извърна глава. Елси вдигна слушалката и Марек я чу да казва:

— Да, в момента е тук…

Марек изтича при нея.

— Професорът ли е?

— Не. Някой от Ай Ти Си.

И тя му подаде слушалката.

— Андре Марек слуша — каза той.

— О, да. Моля ви, изчакайте, мистър Марек. Мистър Донигър иска спешно да разговаря с вас.

— Така ли?

— Да. От няколко часа опитваме да се свържем с вас. Моля ви, изчакайте да го открия.

Настана мълчание. Чуваше се тиха класическа музика. Марек закри слушалката с длан и прошепна на Елси:

— Донигър.

— Хей, порасна ти работата — подхвърли тя. — Разговаряш с голямата клечка.

— Защо съм му потрябвал на Донигър?

Пет минути по-късно той все още чакаше на телефона, когато Стърн влезе, поклащайки глава.

— Няма да ми повярвате.

— Е? Какво има? — попита Марек.

Стърн мълчаливо му подаде лист хартия. Върху него беше написано:

638 ± 47

— Какво означава това? — попита Марек.

— Възрастта на мастилото.

— За какво говориш?

— За мастилото върху онзи пергамент — каза Стърн. — То е на шестстотин трийсет и осем години с възможно отклонение от четирийсет и седем години в плюс или минус.

— Какво? — възкликна Марек.

— Точно така. Мастилото е от 1361 година.

— Какво?

— Знам, знам — каза Стърн. — Но направихме теста три пъти. Няма съмнение. Ако професорът наистина е писал това, трябва да го е направил преди шестстотин години.

Марек завъртя листа. От другата страна беше написано: 1361 г. ± 47 години.

Музиката в слушалката прекъсна с тихо щракване и нечий напрегнат глас изрече:

— Говори Боб Донигър. Мистър Марек?

— Да — каза Марек.

— Може би не си спомняте, но се срещнахме преди две години, когато посетих обекта.

— Спомням си много добре — каза Марек.

— Обаждам се заради професор Джонстън. Много сме разтревожени за неговата безопасност.

— Изчезнал ли е?

— Не, не е изчезнал. Знаем точно къде се намира.

Нещо в гласа на Донигър накара Марек да потрепери.

— В такъв случай може ли да говоря с него?

— За съжаление в момента не можете.

— Заплашва ли го нещо?

— Трудно е да се каже. Надявам се, че не. Но ще ни трябва помощ от вас и вашата група. Вече изпратих самолет да ви вземе.

— Мистър Донигър — каза Марек, — получихме съобщение от професор Джонстън, но то изглежда така, сякаш е пратено преди шестстотин години.

— Не по телефона — прекъсна го Донигър. Но Марек забеляза, че в гласа му не прозвуча изненада. — Сега във Франция е три следобед, нали?

— Да, малко след три.

— Добре — каза Донигър. — Вземете трима души от екипа, които познават най-добре областта около Дордона. После идете на летището в Бержерак. Не губете време за багаж. Когато пристигнете, ще ви осигурим всичко необходимо. Самолетът каца в шест вечерта по ваше време и с него ще пристигнете в Ню Мексико. Ясно ли е?

— Да, но…

— Ще ви чакам.

И Донигър прекъсна разговора.

Дейвид Стърн погледна Марек.

— Каква беше тази история?

— Върви да си вземеш паспорта — каза Марек.

— Какво?

— Върви да си вземеш паспорта. После се върни с колата.

— Отиваме ли някъде?

— Да, отиваме — каза Марек и посегна към радиостанцията.

Застанала върху крепостните стени, Кейт Ериксън гледаше от шест метра височина широкия тревист двор на замъка Ла Рок. Из двора се тълпяха туристи от десетина националности с пъстри дрехи и къси панталони. Фотоапаратите щракаха във всички посоки.

Кейт чу едно момиченце долу да казва:

— Пак замък. Защо трябва да обикаляме тия глупави замъци, мамо?

— Защото на татко му е интересно — отговори майката.

— Но те всичките са еднакви, мамо.

— Знам, скъпа…

Малко по-настрани бащата стоеше между ниските зидове, останали от някогашно помещение.

— А това — обяви той на семейството си — е била голямата зала.

Кейт погледна нататък и веднага видя, че не е прав. Човекът стоеше сред останките от кухнята. Личеше си по трите големи пещи, които още се виждаха в стената отляво. А зад мъжа можеше да се види и каменният улей, по който бе идвала водата за готвене.

— Какво е ставало в голямата зала? — попита дъщерята.

— Тук са организирали пиршествата и гостуващите рицари са идвали да се поклонят на краля.

Кейт въздъхна. Нямаше сведения някога в Ла Рок да е идвал крал. Напротив, документите сочеха, че замъкът винаги е бил частен, построен през единайсети век от някой си Арман дьо Клери, а в началото на четиринайсети век допълнен с втора крепостна стена и нови подвижни мостове. Този допълнителен строеж бил извършен от рицар на име Франсоа льо Гро, или Франсис Дебелия, през 1302 година.

Въпреки френското си име Франсоа бил английски рицар и изградил Ла Рок в модерния за онова време стил, въведен от Едуард Първи. Едуардианските замъци били големи, с обширни вътрешни дворове и приятни покои за владетеля. Това допаднало на Франсоа, който според съвременниците си се отличавал с артистичен темперамент, мързел и вечно безпаричие. Наложило му се да ипотекира замъка, а по-късно дори да го продаде. По време на Стогодишната война владетелите на Ла Рок често се сменяли. Но укрепленията свършили работа — замъкът нито веднъж не бил завоюван в сражение, а само чрез търговски сделки.

Колкото до голямата зала, Кейт виждаше останките й далече надясно, силно разрушени, но все пак достатъчни, за да се види, че наистина е била голяма, с дължина около трийсет метра. Запазена бе огромната камина — три метра широка и четири дълга. Кейт знаеше, че зала с такива размери трябва да е имала каменни стени и дървен покрив. И наистина, като се вгледа, тя различи в горния край на камъните широки жлебове за хоризонталните греди. Над тези греди се бяха кръстосвали опорите на покрива.

Покрай нея по тясната площадка се изниза върволица английски туристи. Екскурзоводът обясняваше:

— Тези стени са били изградени от сър Франсис Злия през 1363 година. Сър Франсис наистина не е бил цвете за мирисане. Обичал да изтезава мъже, жени и дори деца в подземните си тъмници. А сега, ако погледнете наляво, ще видите Любовния зъбер, от който скочила през 1292 година мадам Дьо Рено, за да скрие позора си, след като забременяла от коняря на своя съпруг. Все още се спори дали наистина е скочила, или е била блъсната от оскърбения мъж…

Кейт въздъхна. Откъде ги измисляха тия неща? Тя се наведе над скицника, върху който рисуваше очертанията на стените. В този замък имаше и тайни проходи. Но Франсис Дебелия бе проявил добри архитектурни умения. Неговите тайни проходи бяха предназначени единствено за отбрана. Един от тях минаваше от крепостната стена под отсрещния край на голямата зала и излизаше зад камината. Друг следваше очертанията на южната стена.

Но най-важният тунел все още й се губеше. Според летописеца от четиринайсети век Фроасар замъкът Ла Рок нито веднъж не бил превзет с обсада, защото нападателите не можели да открият тайния тунел, по който замъкът се снабдявал с храна и вода. Носели се слухове, че този тунел бил свързан с мрежа от пещери във варовиковите възвишения зад замъка; че бил много дълъг и стигал до потаен отвор в скалите.

Някъде.

Най-лесното би било да открие входа на този тунел в замъка и оттам да го проследи. Но за целта щеше да й трябва техническа помощ. Може би ултразвуково или радарно сондиране. Само че замъкът трябваше да е празен. В понеделник не се допускаха туристи; значи идния понеделник можеха да дойдат и…

Радиостанцията й запращя.

— Кейт!

Обаждаше се Марек.

Тя вдигна радиостанцията до лицето си и натисна бутона.

— Да, слушам те.

— Върни се веднага. Имаме извънредно произшествие.

И той прекъсна.

На три метра под водата Крис Хюз чуваше бълбукащото съскане на въздушния регулатор, докато нагласяше въжетата, които го удържаха срещу напора на течението. Днес видимостта беше сравнително добра, около четири метра, и той виждаше край брега целия масивен пилон на укрепения мост. Пилонът свършваше с купчина големи дялани камъни, която пресичаше цялата река. Това бяха останки от някогашното платно на моста.

Крис се движеше бавно над купчината и разглеждаше камъните. Търсеше жлебове и вдлъбнатини, по които да разбере дали са били използвани греди. От време на време се мъчеше да преобърне някой камък, но под водата това бе трудно, защото нямаше опора.

Над себе си влачеше пластмасов поплавък със знаменце на червени ивици. Това би трябвало да го предпази от гребните лодки на туристите. Или поне така се надяваше.

Внезапно нещо го дръпна от дъното. Той изскочи на повърхността и си удари главата в жълт каяк. Човекът в лодката стискаше поплавъка и крещеше на някакъв чужд език, може би немски.

Крис извади мундщука от устата си и каза:

— Остави това нещо, ако обичаш.

Онзи отвърна с порой от немски думи, сочейки раздразнено към брега.

— Слушай, приятел, не знам какво…

Човекът продължаваше да крещи и да размахва пръст към брега.

Крис се озърна.

Един от студентите стоеше на брега с радиостанция в ръката. Той също крещеше. Крис се вслуша и след малко разбра думите.

— Марек иска да се прибереш. Веднага.

— Господи, не може ли да изчака половин час, докато привърша с…

— Той каза веднага.

Над далечните възвишения висяха черни облаци и изглеждаше, че ще вали. Донигър остави слушалката и каза:

— Съгласиха се да дойдат.

— Добре — кимна Даян Крамър. Тя стоеше срещу него, с гръб към планините. — Нуждаем се от тяхната помощ.

— Да, за съжаление.

Донигър стана от бюрото и закрачи из кабинета. Когато мислеше напрегнато, не го свърташе на едно място.

— Просто не разбирам как изобщо изтървахме професора — каза Даян. — Сигурно е навлязъл в света. Ти му каза да не го прави. Дори не искаше да го пуснеш. А той сигурно е навлязъл в света.

— Не знаем какво се е случило — каза Донигър. — И представа си нямаме, по дяволите!

— Освен че е написал послание — напомни Даян.

— Да. Според Елси Кастнър. Кога разговаря с нея?

— Снощи — каза Даян. — Обади ми се веднага, щом успя да се освободи. Тя е много надеждна връзка и…

Донигър раздразнено махна с ръка.

— Няма значение. Ядрото е другаде.

Винаги използваше този израз, когато смяташе нещо за маловажно.

— Къде е ядрото? — попита Даян Крамър.

— Да го измъкнем — каза Донигър. — Трябва на всяка цена да върнем онзи човек. Това е ядрото.

— Не споря — съгласи се Даян. — Трябва.

— Лично аз смятам онзи дъртак за голямо говедо — каза Донигър. — Но ако не го върнем, ще се вдигне кошмарен шум.

— Да. Кошмарен.

— Но аз ще се справя — уточни Донигър.

— Сигурна съм, че ще се справиш.

С годините Даян бе свикнала да повтаря всяка негова дума, когато е изпаднал в „крачещ пристъп“. Страничен наблюдател би сметнал това за подлизурство, но Донигър го намираше за полезно. Когато чуваше думите си повторно, той често не се съгласяваше с тях. Даян разбираше, че в този процес е само странична наблюдателка. Макар че имаше двама участници, това не бе диалог. Донигър разговаряше сам със себе си.

— Проблемът е — каза той, — че увеличаваме броя на външните лица, които знаят за технологията, но не получаваме нищо в замяна. Откъде да знаем, може онези студенти изобщо да не го намерят.

— Шансовете им са по-добри.

— Това е само предположение. — Той закрачи отново. — Без основания.

— Съгласна съм, Боб. Без основания.

— Ами екипът, който пратихте да го търси? Кого изпратихте?

— Гомес и Барето. Не са видели професора.

— Колко време бяха там?

— Около час, мисля.

— Не са ли навлизали в света?

Даян поклати глава.

— Защо да рискуват? Няма смисъл. Те са бивши морски пехотинци, Боб. Дори да навлязат, нямат представа къде да го търсят. Дори нямат представа от какво да се пазят. Там е съвсем различно.

— Но онези студенти може да знаят къде да търсят.

— Точно това е идеята — каза Даян Крамър.

От далечината долетя тътен на гръмотевица. Първите едри капки дъжд се посипаха по прозорците на кабинета. Донигър се загледа в дъжда.

— Ами ако изтървем и студентите?

— Ще се вдигне кошмарен шум.

— Може би — каза Донигър. — Трябва да се подготвим за всяка възможност.

С вой на турбини реактивният самолет се приближи по пистата и спря пред тях. На опашката бе изписано с големи сребърни букви Ай Ти Си. Стълбичката се спусна и униформената стюардеса търкулна надолу червен килим.

— Без майтап! — възкликна Крис Хюз. — Наистина имало червен килим.

— Да вървим — каза Марек. Той метна раницата на рамо и пръв се изкачи по стъпалата.

Марек бе отказал да отговаря на въпросите им, като се оправда, че не знае. Не скри резултатите от въглеродния анализ. Каза обаче, че не може да ги обясни. Каза им още, че ръководството на Ай Ти Си ги моли спешно да се притекат на помощ на професора. После млъкна. Забеляза, че и Стърн си мълчи.

Отвътре салонът на самолета беше изцяло в сребристо и сиво. Стюардесата ги попита какво ще желаят за пиене. Целият този лукс контрастираше с едрия, грубоват мъж с къса прошарена коса, който пристъпи напред да ги поздрави. Макар че беше облечен в цивилен костюм, Марек забеляза военната му стойка, докато се ръкуваше с тях.

— Името ми е Гордън — представи се човекът. — Вицепрезидент на Ай Ти Си. Добре дошли на борда. Полетът до Ню Мексико ще трае девет часа и четирийсет минути. А сега затегнете коланите.

Докато се настаняваха по креслата, те усетиха, че самолетът вече се носи по пистата. След секунди двигателите изреваха и Марек видя през прозорчето как френското поле бързо се отдалечава под тях.

Седнал най-отзад в самолета, Гордън огледа групата и си помисли, че можеше и да е по-зле. Вярно, всичките бяха академични личности. При това доста объркани. И между тях нямаше здрава координация, нямаше истинска сплотеност.

Но от друга страна всички изглеждаха в добра физическа форма, особено онзи чужденец, Марек. Личеше си, че е силен. А и жената си я биваше. Стегнати мускули на ръцете, мазоли по дланите. Спокойна самоувереност. Значи би могла да устои на напрежението, помисли си той.

Но онова миловидно хлапе щеше да бъде безполезно. Гордън въздъхна, като видя как Крис Хюз погледна отражението си в стъклото и намести назад кичур коса.

Колкото до четвъртия, грозничкия младеж, Гордън просто не знаеше какво да мисли за него. Очевидно често работеше на открито; дрехите му бяха избелели, а очилата надраскани. Но Гордън веднага разпозна в него лабораторен специалист. От онези, които знаят всичко за техниката и нищичко за света. Трудно бе да се каже как ще реагира, ако нещата загрубеят.

Едрият мъж, Марек, заговори пръв:

— Ще ни кажете ли какво става?

— Мисля, че вече знаете, мистър Марек — отговори Гордън. — Нали?

— Нося пергамент отпреди шестстотин години, върху който е писал професорът. С мастило на същата възраст.

— Да. Така е.

Марек тръсна глава.

— Но ми е трудно да повярвам.

— В момента — каза Гордън — това е просто технологична реалност. Истина е. Може да се постигне.

Той стана от креслото и се прехвърли при групата.

— Говорите за пътуване във времето — каза Марек.

— Не — отвърна Гордън. — Изобщо не говоря за пътуване във времето. Пътуването във времето е невъзможно. Всички го знаят.

— Самата идея за пътуване във времето е безсмислена, тъй като времето не тече. Фактът, че си го представяме като поток, е само случайност, свързана с нашата нервна система… с начина, по който го виждаме. В действителност времето не се движи; движим се ние. Самото време е неизменно. Просто го има. Следователно миналото и бъдещето не са отделни места, както например Ню Йорк и Париж. И понеже миналото не е място, няма как да пътуваме към него.

Всички го гледаха мълчаливо.

— Нека бъдем наясно от самото начало — продължи Гордън. — Технологията на ITC няма нищо общо с пътуването във времето, поне в прекия смисъл. Това, което разработихме, е разновидност на пътуването в пространството. Или по-точно използваме квантова технология, за да предизвикаме правоъгълно-координатна промяна в мултивселената.

По лицата им се изписа пълно недоумение.

— Това означава — обясни Гордън, — че пътуваме към друго място в мултивселената.

— А какво е това мултивселена? — попита Кейт.

— Мултивселената е светът, определян от квантовата механика. Това означава, че…

— Квантова механика? — повтори Крис. — Какво представлява квантовата механика?

Гордън помълча.

— Тук става доста трудно. Но след като сте историци, ще се опитам да ви го обясня по исторически път.

— Преди сто години физиците разбрали, че енергията — например светлината, магнетизмът или електричеството — съществува под формата на непрестанно течащи вълни. Ние все още говорим за „радиовълни“ и „светлинни вълни“. Всъщност разбирането, че всички форми на енергия споделят този вълнов характер, е едно от най-големите постижения на физиката през деветнайсети век. Но има малък проблем. Оказало се, че ако облъчиш със светлина метална плоча, получаваш електрически ток. След като изследвал връзката между количеството светлина, паднала върху плочата, и произведеното електричество, физикът Макс Планк стигнал до извода, че енергията не е постоянна вълна. Тя сякаш била съставена от някакви отделни единици, които той нарекъл кванти. Откритието, че енергията се излъчва на кванти, дало начало на квантовата физика. Няколко години по-късно Айнщайн доказал, че фотоелектричният ефект може да се обясни, ако предположим, че светлината се състои от частици, които той нарекъл фотони. Тези светлинни фотони удрят металната плоча и избиват от нея електрони, като по този начин създават електричество. В математическо отношение уравненията се оказали правилни. Те подкрепяли възгледа, че светлината се състои от частици. Ясно ли е дотук?

— Да…

— И много скоро физиците започнали да осъзнават, че не само светлината, но и всяка друга енергия е съставена от частици. Всъщност цялата материя във вселената се явявала под формата на частици. Атомите били съставени от тежки частици в ядрото и леки електрони, бръмчащи около тях. Значи според новото мислене всичко е съставено от частици. Ясно?

— Ясно…

— Частиците са дискретни единици, или кванти. А теорията, която описва поведението на тези частици, се нарича квантова теория. Едно от най-големите открития на физиката през двайсети век.

Всички кимнаха.

— Физиците продължават да изследват тези частици и започват да осъзнават, че те са много странни. Не можеш да знаеш със сигурност къде се намират, не можеш да ги измериш точно и не можеш да предскажеш какво ще направят. Понякога се държат като частици, друг път като вълни. Понякога две частици си взаимодействат, макар да са на милиони километри една от друга, без връзка помежду им. И тъй нататък. Теорията започва да става все по-невероятна. Но напоследък с квантовата теория се случват две неща. Първото е, че тя получава все нови и нови потвърждения. Това е най-доказаната теория в историята на науката. На нея разчитат касовите скенери в супермаркетите, лазерите и компютърните чипове. Следователно няма и капка съмнение, че квантовата теория представлява вярно математическо описание на вселената. Но проблемът е, че имаме само математическо описание. А физиците не могат да си представят света, обрисуван от тези уравнения — той е прекалено невероятен, прекалено противоречив. Айнщайн например не харесвал това. Той имал чувството, че то е признак за грешка в теорията. Но теорията се потвърждавала непрекъснато и положението ставало все по-лошо. Накрая дори физиците, които печелели Нобелова награда за принос към квантовата теория, били принудени да признаят, че не я разбират. Получила се извънредно странна ситуация. През по-голямата част от двайсети век съществува теория за вселената, която всички използват и смятат за вярна…, но никой не може да обясни какво ни казва тя за света.

— Какво общо има това с множествените вселени? — попита Марек.

— След малко ще стигнем дотам — каза Гордън.

Мнозина физици се опитвали да обяснят уравненията, продължи Гордън. Всяко обяснение се проваляло по една или друга причина. И ето че през 1957 година един физик на име Хю Евърет предложил ново и дръзко обяснение. Евърет твърдял, че нашата вселена — вселената, която виждаме, вселената с нейните камъни, дървета, хора и галактики в космоса — е само една от безбройно много вселени, съществуващи една до друга.

Всяка от тези вселени непрекъснато се разделя, тъй че съществува вселена, където Хитлер е загубил войната, и друга, където е спечелил; вселена, където Кенеди е мъртъв, и друга, където е жив. Вселена, където тази сутрин си си измил зъбите, и друга, където не си. И тъй нататък, и тъй нататък. Безбройни светове.

Евърет нарекъл това свое обяснение на квантовата механика „многовселенно“. Тълкуването му не противоречало на квантовите уравнения, но за физиците било много трудно да го възприемат. Не им се харесвала идеята за безброй светове, които се делят непрестанно. Смятали за невероятно реалността да съществува в такъв вид.

— Повечето физици все още отказват да го приемат — каза Гордън. — Макар че досега никой не е открил грешка в тази теория.

Самият Евърет силно се дразнел от възраженията на своите колеги. Той настоявал, че теорията му е вярна, независимо дали им харесва, или не. Ако някой не вярвал в неговата теория, значи просто бил тъп и старомоден като някогашните учени, отхвърлящи теорията на Коперник, която поставяла слънцето в центъра на планетната система… и която за времето си също изглеждала невероятна.

— Защото, твърдял Евърет, представата за множествени светове е напълно вярна. Наистина има множество вселени. И те съществуват успоредно на нашата. Цялото това множество вселени било наречено „мултивселена“.

— Чакайте малко — обади се Крис. — Да не би да ни казвате, че това е истина?

— Да — потвърди Гордън. — Истина е.

— Откъде знаете? — попита Марек.

— Ще ви покажа — каза Гордън.

И той посегна към една папка с надпис „ITC/ЗВД технологии“.

Гордън извади чист лист хартия и започна да рисува.

— Ето един много прост експеримент, правен е още преди двеста години. Представете си две стени една срещу друга. В първата стена има вертикален процеп.

— А сега насочете към процепа източник на светлина. На стената отзад ще видите…

— Бяла линия — каза Марек. — От светлината, която прониква през процепа.

— Вярно.

Гордън продължи да рисува.

— А сега имате стена не с един, а с два вертикални процепа. Ако я осветите, върху другата стена ще видите…

— Две вертикални линии — каза Марек.

— Не ще се появи поредица от черни и бели ивици.

— А ако пропуснете светлината през четири процепа — продължи Гордън, — ще получите два пъти по-малко ивици. Защото другите потъмняват.

Марек се навъси.

— Значи повече процепи дават по-малко ивици? Защо?

— Обикновеното обяснение е онова, което ви нарисувах — светлинните лъчи, минаващи през процепите, си взаимодействат като две вълни. На места се засилват, на други се анулират. И това създава поредицата от светли и тъмни ивици върху стената. Казваме, че вълните интерферират една с друга, и това изображение се нарича интерферентна картина.

— Е? — попита Крис Хюз. — И къде е грешката?

— Грешката е там, че току-що ви дадох обяснение от деветнайсети век. То е било напълно приемливо, докато всички вярвали, че светлината представлява вълна. Но след Айнщайн знаем, че светлината се състои от частици, наречени фотони. Как да си обясним, че сноп фотони създава такава картина?

Настана мълчание. Студентите клатеха глави. Дейвид Стърн взе думата за пръв път.

— Частиците не са толкова прости, колкото ни ги описвате. В зависимост от ситуацията те могат да проявяват и вълнови свойства. Могат да интерферират помежду си. В случая фотоните от светлинния лъч интерферират и създават картината.

— Изглежда логично — съгласи се Гордън. — В края на краищата един светлинен лъч съдържа трилиони и трилиони нищожно малки частици. Не е трудно да си представим, че те взаимодействат по някакъв начин и създават интерферентна картина.

Всички кимнаха. Наистина не бе трудно да си представят.

— Но така ли е в действителност? — попита Гордън. — Това ли се случва? Един от начините да разберем, е като премахнем взаимодействието между фотоните. Нека да пускаме само по един фотон. Такъв експеримент е извършван. Създавате толкова слаб светлинен лъч, че се излъчва само по един фотон наведнъж. А зад процепите можете да сложите много чувствителни детектори… толкова чувствителни, че да регистрират дори един-единствен фотон. Съгласни ли сте?

Студентите кимнаха, но този път по-бавно.

— Сега вече не може да има въздействие на други фотони, защото имаме работа само с един фотон. И тъй, фотоните преминават един по един. Детекторите отбелязват къде падат фотоните. И след няколко часа получаваме горе-долу такъв резултат.

— Какво виждаме? Виждаме, че отделните фотони падат само на определени места, а други изобщо не докосват. Държат се точно по същия начин, както и в цялостен сноп светлина. Но нали са минавали един по един. Няма други фотони, които да ги отклоняват. И все пак нещо ги отклонява, защото създават обичайната интерферентна картина. Е, добре. Какво отклонява единичния фотон?

Тишина.

— Мистър Стърн?

Стърн поклати глава.

— Ако изчислим вероятностите…

— Хайде да не бягаме в математиката. Нека си останем с реалността. В края на краищата този експеримент е направен, с реални фотони, падащи върху реални детектори. И нещо реално ги е отклонило. Въпросът е: какво?

— Трябва да са други фотони — каза Стърн.

— Да — потвърди Гордън, — но къде са? Имаме детектори, а не засичаме други фотони. Къде са тогава?

— Признавам — въздъхна Стърн и вдигна ръце.

— Как тъй признаваш? — попита Крис. — Какво признаваш?

Гордън кимна на Стърн.

— Обяснете им.

— Според него интерференцията при единични фотони доказва, че реалността е нещо повече от онова, което виждаме в нашата вселена. Интерференцията е факт, но не виждаме причините й в нашата вселена. Следователно влиянието идва от фотони в други вселени. И това доказва, че има други вселени.

— Правилно — каза Гордън. — И тези вселени понякога взаимодействат с нашата.

— Съжалявам — каза Марек. — Ще обясните ли и това? Защо другите вселени ще взаимодействат с нашата?

— Такава е същността на мултивселената — отговори Гордън. — Не забравяйте, множеството вселени в мултивселената се делят непрестанно, което означава, че много от тях са твърде подобни на нашата. И именно подобните си взаимодействат. Всеки път, когато пускаме лъч светлина в нашата вселена, подобни лъчи се появяват в безброй подобни вселени и техните фотони взаимодействат с нашите, за да създадат интерферентната картина, която виждаме.

— И вие твърдите, че това е вярно?

— Абсолютно вярно. Експериментът е провеждан многократно.

Марек се навъси. Кейт гледаше масичката. Крис се чешеше по главата. Най-сетне Дейвид Стърн каза:

— Не са ли всички вселени като нашата?

— Не.

— А еднакво ли тече времето в тях?

— Не, не навсякъде.

— Следователно някои вселени съществуват в по-ранно време?

— Да. По-точно, тъй като броят им е безкраен, вселените съществуват във всички по-ранни времена.

Стърн се замисли за момент.

— И вие ни казвате, че ITC притежава технология за пътуване в тези други вселени.

— Да — потвърди Гордън. — Точно това ви казвам.

— Как?

— Създаваме връзка чрез пробиви в квантовата пяна.

— Имате предвид Уилъровата пяна? Пространствено-времеви флуктуации на субатомарно ниво?

— Да.

— Но това е невъзможно.

Гордън се усмихна.

— Много скоро ще се убедите в противното.

— Ние ли? — попита Марек. — Какво искате да кажете?

— Мисля, че ме разбрахте — каза Гордън. — Професор Джонстън е в четиринайсети век. Искаме да се върнете там и да го намерите.

Всички мълчаха. Стюардесата натисна един бутон и прозорчетата се затвориха едновременно, закривайки слънчевата светлина. Тя обиколи салона, като сваляше облегалките на креслата и слагаше върху тях одеяла и чаршафи. До всяко кресло сложи чифт големи слушалки с меки уплътнения.

— Значи се връщаме в четиринайсети век? — каза най-сетне Крис Хюз. — Как?

— По-лесно ще бъде да ви го покажем — отвърна Гордън. Той подаде на всекиго малко целофаново пликче с хапчета. — В момента искам да изпиете това.

— Какво е? — попита Крис.

— Три вида успокоителни. После искам да легнете и да си сложите слушалките. Можете и да спите. Полетът е само десет часа, тъй че няма да научите много. Но поне ще свикнете с езика и произношението.

— Какъв език? — попита Крис, докато взимаше хапчетата.

— Староанглийски и средновековен френски.

— Аз ги знам — каза Марек.

— Едва ли познавате точното произношение. Сложете си слушалките.

— Но никой не знае точното произношение — обади се Марек и веднага млъкна.

— Скоро ще разберете, че ние го знаем.

Крис легна. Зави се с одеялото и надяна слушалките. Така поне не чуваше рева на двигателите.

Хапчетата навярно бяха много силни, защото изведнъж се почувства напълно спокоен. Очите му сами се затваряха. Той чу как нечий глас произнесе в слушалките:

— Поемете дълбоко дъх. Представете си, че сте в красива, топла градина. Всичко е познато и ви успокоява. Пред себе си виждате врата, която води надолу към мазето. Отваряте вратата. Познавате мазето добре, защото е ваше. Започвате да слизате по каменните стъпала към топлото и познато мазе. На всяка стъпка чувате гласове. Приятно ви е да ги слушате и разбирате всичко, което казват.

После започнаха да се редуват мъжки и женски глас.

— Дай ми шапката. Yiff may mean haht.

— Ето ти шапката. Hair baye thynhatt.

— Благодаря. Grah mersy.

— Моля. Ayepray thee.

Изреченията ставаха по-дълги. Скоро му стана трудно да ги следи.

— Студено ми е. Бих предпочел одеяло. Ayeam chillingcold, e wolld leifer half a coot.

Крис се унасяше леко, неусетно, и имаше чувството, че все още слиза по стъпалата надолу към просторно, кънтящо, приятно място. Беше спокоен, макар че при последните две изречения го бодна лека тревога.

— Приготви се за бой. Dicht theeselv to ficht.

— Къде ми е мечът? Whar beest mee swearde?

Но после той въздъхна и заспа.

Към следващата част или към съдържанието

Майкъл Крайтън Фатален срок (3)

Метаданни

Данни

Фатален срок

Информация

История

Сваляне / Връзки

Дордона

Майкъл Крайтън
Фатален срок (3)