Майкъл Крайтън
Фатален срок (20)

30:51:09

Стърн седеше в частната столова на Ай Ти Си. Помещението беше малко, имаше само една маса с бяла покривка и прибори за четирима. Седнал срещу него, Гордън ядеше с апетит пържени яйца и бекон. Стърн гледаше как късо подстриганата глава на Гордън подскача нагоре-надолу, докато загребва с вилицата. Човекът се хранеше бързо.

Навън слънцето вече се издигаше над възвишенията на изток. Стърн погледна часовника; беше шест сутринта. Техниците на Ай Ти Си пускаха от паркинга поредния метеорологичен балон; той си спомни думите на Гордън, че го правят на всеки кръгъл час. Балонът бързо се издигна нагоре и изчезна във високите облаци. Хората, които го бяха пуснали, не си направиха труда да гледат и тръгнаха към съседната лабораторна сграда.

Гордън надигна глава от чинията.

— Как беше препечената филийка? Нещо друго ли предпочиташ?

— Не, добре беше — отвърна Стърн. — Просто не съм много гладен.

— Послушай съвета на един стар войник — каза Гордън. — Седнеш ли на трапезата, яж. Защото не знаеш кога ще е следващата възможност.

— Несъмнено си прав — кимна Стърн. — Само че не ми се яде.

В столовата влезе сервитьор с колосано бяло сако.

— О, Харолд — каза Гордън. — Имаш ли готово кафе?

— Да, сър. Капучино, ако желаете.

— Предпочитам го черно.

— Разбира се, сър.

— Ами ти, Дейвид? — попита Гордън. — Кафе?

— С обезмаслено мляко, ако ви се намира.

— Разбира се, сър — рече Харолд и излезе.

Стърн се загледа през прозореца. Слушаше как Гордън се храни и вилицата му стърже по чинията. Накрая каза:

— Дай да видим дали съм разбрал добре. В момента те не могат да се върнат, така ли е?

— Точно така.

— Защото няма къде.

— Правилно.

— Защото площадката е задръстена с паднали греди.

— Вярно.

— И след колко време ще могат да се върнат?

Гордън въздъхна и се отдръпна от масата.

— Всичко ще се уреди, Дейвид — каза той. — Цялата работа ще приключи благополучно.

— Не го усуквай. Колко време?

— Е, дай да пресметнем. Още три часа, докато въздухът в пещерата се проветри. За всеки случай добавяме още един. Значи четири. После два часа за разчистване на площадката. Шест часа. И след това трябва да възстановим водните щитове.

— Водните щитове ли? — изненада се Стърн.

— Трите водни обръча. Те са абсолютно необходими.

— Защо?

— За да сведем до минимум транскрипционните грешки.

— И какво точно са тези грешки? — попита Стърн.

— Неточности при възстановяването. Когато машините изграждат наново човека.

— Ти ми каза, че няма никакви грешки. Че можете да възстановявате съвсем точно.

— Да, във всяко едно отношение. Стига да сме защитени от външни смущения.

— А ако не сме защитени?

Гордън въздъхна.

— Ще бъдем, Дейвид. — Той погледна часовника си. — Престани да се тревожиш. Има още няколко часа, преди да започнем с транзитната площадка. Само се измъчваш напразно.

— Все си мисля — каза Стърн, — че трябва да има нещо, което можем да сторим. Да им пратим послание, да се свържем по някакъв начин…

Гордън поклати глава.

— Не. Нито послание, нито връзка. Просто не е възможно. Засега са напълно откъснати от нас. И нищо не можем да променим.