Майкъл Крайтън
Фатален срок (17)

36:02:00

Часът бе един след полунощ. От своя кабинет в Ай Ти Си Робърт Донигър гледаше надолу към входа на пещерата, осветен сред мрака от мигащите светлини на шест линейки, спрели наоколо. Слушаше пращенето на служебните радиостанции и гледаше хората, излизащи от тунела. Видя Гордън да се измъква заедно с онова ново хлапе, Стърн. И двамата изглеждаха невредими.

Зърна в стъклото отражението на Даян Крамър, която влизаше в кабинета. Беше леко задъхана. Без да се обръща, Донигър попита:

— Колко са ранените?

— Шестима. От тях двама доста сериозно.

— Какво им е?

— Шрапнелни рани. Изгаряния на дробовете от токсични изпарения.

— Тогава трябва да ги откараме до Университетската болница в Албъкърки.

— Да — съгласи се Даян. — Но ги инструктирах какво да казват. Злополука в лабораторията и тъй нататък. Освен това позвъних в болницата на Уитъл и им напомних за последното ни дарение. Не вярвам да възникнат проблеми.

Донигър продължаваше да гледа навън.

— Може и да възникнат — каза той.

— Хората от отдела за връзки с обществеността ще се справят.

— Кой знае — отвърна Донигър.

През последните години ръководството на Ай Ти Си си бе създало рекламна мрежа от двайсет и шест души, пръснати по целия свят. Работата им бе не да привличат вниманието към корпорацията, а напротив — да го отклоняват. Ай Ти Си, обясняваха те на всеослушание, е компания, която произвежда свръхпроводими квантови блокове за магнитометри и медицински скенери. Тези блокове представляват сложни електромеханични приспособления с дължина около петнайсет сантиметра. За журналистите се осигуряваха главозамайващо скучни резюмета, пълни с квантова терминология.

Ако по чудо някой репортер все пак запазеше интереса си, Ай Ти Си възторжено му организираше обиколка на комплекса в Ню Мексико. Водеха журналистите в специално подбрани изследователски лаборатории. После в голяма монтажна зала им показваха как се произвеждат устройствата — градиометричните намотки биват монтирани в криостата, отвън остават кабелите и свръхпроводимият корпус. В обясненията ставаше дума за уравненията на Максуел и движението на електрическите заряди. Почти всички журналисти мигом зарязваха темата. Както бе казал един от тях: „По-досадно е от поточна линия за сглобяване на сешоари.“

По този начин Донигър бе успял да потули едно от най-невероятните научни открития в края на двайсети век. Мълчанието му донякъде се дължеше на инстинкта за самосъхранение; други компании от ранга на Ай Би Ем и „Фуджицу“ бяха започнали свои изследователски програми в областта на квантовата физика и макар да ги изпреварваше с цели четири години, Донигър имаше интерес да не знаят колко далече е стигнал.

Освен това той разбираше, че планът му още не е приключил и се нуждае от пълна тайна, за да го завърши. Както сам казваше често, ухилен като хлапе, „Ако хората знаеха какво им готвим, непременно биха се опитали да ни спрат“.

Но същевременно Донигър знаеше, че не е в състояние да пази тайната вечно. Рано или късно, може би по случайност, всичко щеше да излезе наяве. И когато това станеше, от него зависеше да се справи.

Сега се питаше дали вече не е станало.

Донигър се загледа подир линейките, които потегляха с виещи сирени.

— Представи си само — каза той на Даян Крамър. — Преди две седмици тази компания тънеше в сянка. Единственият ни проблем бе онази френска репортерка. После Троб ни издъни. Онзи изкуфял дъртак подложи на риск цялата компания. Смъртта на Троб докара ченгето от Галъп, което още души наоколо. После Джонстън. После четиримата му студенти. А сега шестима техници отиват в болница. Там ще има много хора, Даян. Много рискове за разкритие.

— Мислиш, че нещата ни се изплъзват — каза тя.

— Възможно е — отвърна Донигър. — Но не и ако зависи от мен. Особено след като вдругиден чакам да дойдат трима потенциални членове на управителния съвет. Затова дай да потулим всичко.

Тя кимна.

— Наистина вярвам, че можем да се справим.

— Добре — каза той и обърна гръб на прозореца. — Осигури на Стърн легло в една от резервните стаи. Погрижи се наистина да заспи и блокирай телефона. Утре искам Гордън да се лепне като репей за него. Организирай му обиколка из комплекса, измисли нещо. Но не го изпускай от поглед. Искам телефонна конференция с рекламните сътрудници утре в осем. В девет съвещание за транзитната площадка. А онези тъпаци от медиите да са тук точно в дванайсет. Позвъни на всички още сега, за да се подготвят.

— Веднага — кимна Даян.

— Може и да не овладея положението — каза Донигър, — но да пукна, ако не се постарая. — Той се навъси към стъклото, гледайки хората, струпани в тъмното пред тунела. — След колко време ще могат да се върнат в пещерата?

— След девет часа.

— Ще можем ли тогава да организираме спасителна експедиция? Да пратим друг екип?

Даян се изкашля.

— Ами…

— Да не си болна? Или това означава „не“?

— Всички машини бяха унищожени от взрива, Боб — каза тя.

— Всички?

— Да, така мисля.

— Значи можем само да разчистим площадката и да стискаме палци с надеждата, че ще се върнат живи и здрави?

— Да. Така е. Няма начин да им помогнем.

— Тогава, дано да си разбират от работата — каза Донигър, — защото друго не им остава. Желая им успех на скапаняците.