Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Timeline, 1999 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Любомир Николов, 2000 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,2 (× 50гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Превод: Любомир Николов
Художник: Веселин Цаков
Издателство „Хемус груп“ ООД, 2000
ISBN 954-758-001-9
Alfred A. Knopf, New York, 1999
История
- —Добавяне
- —Добавяне на анотация (пратена от SecondShoe)
- —Допълнителна корекция от thefly
35:25:18
Следвайки момчето, Крис наближи входа на Кастелгард — двойна дървена порта, подсилена с яки железни скоби. Сега портата беше отворена, охранявана от войник с връхна дреха във виненочервено и сиво. Часовият ги приветства с думите:
— Ще слагате ли сергия? Ще разпъвате ли платнище? За търговия в града по време на турнир се плащат пет су.
— Non sumus mercatores — каза момчето. — Не сме търговци.
Крис чу отговора на часовия:
— Anthoubeest ye schule payen. Quinquesols maintenant, aut decem postea.
Ho преводът не прозвуча веднага в ухото му; той се досети, че пазачът говори на някаква странна смесица от английски, френски и латински. После чу: „Ако сте, трябва да платите. Пет су сега или десет после.“
Момчето поклати глава.
— Виждаш ли стоки?
— Herkle, non.
Слушалката преведе: „Кълна се в Херкулес, не виждам.“
— Значи сам си отговаряш.
Въпреки младостта си момчето говореше рязко, сякаш бе свикнало да командва. Часовият само сви рамене и се извърна. Момчето и Крис минаха през портата и навлязоха в селото.
Отвътре, до самата врата, имаше няколко селски колиби и оградени зеленчукови градини. Из въздуха се носеше миризма на свине. Минаха покрай къщи със сламени покриви и кочини, от които долиташе грухтене, после се изкачиха по стъпалата към стръмна калдъръмена улица с каменни сгради от двете страни. Вече бяха в самото градче.
Улицата бе тясна и оживена, а сградите двуетажни, с надвиснал горен етаж, така че до земята почти не достигаше слънчева светлина. Във всяка къща на партера имаше магазин или работилница — ковач, шивач, касапин и дърводелец, който работеше и като бъчвар. Касапинът, препасал изпоцапана мушамена престилка, колеше квичащо прасе на калдъръма пред магазина си; двамата заобиколиха бликналата кръв и куп преплетени белезникави черва.
Улицата бе шумна и многолюдна, на Крис едва не му призля от миризмата, докато момчето го водеше напред. Излязоха на калдъръмен площад със закрит пазар в центъра. На разкопките тук бяха открили само голо поле. Крис спря и се озърна, опитвайки да сравни досегашните си познания с онова, което виждаше.
Една пременена девойка с кошница зеленчуци в ръка изтича през площада към момчето и каза загрижено:
— Драги ми сър, дългото ви отсъствие твърде раздразни сър Даниъл.
Момчето не изглеждаше твърде доволно да я види. То отговори сприхаво:
— В такъв случай кажи на чичо ми, че своевременно ще се явя при него.
— Той ще бъде крайно доволен — каза девойката и бързо изтича към някаква тясна уличка.
Момчето поведе Крис в друга посока. Не каза нищо за разговора, само вървеше и си мърмореше тихичко.
Стигнаха до открито пространство точно пред замъка. Тук царуваха блясък и пъстри цветове, неколцина рицари гордо се пъчеха на конете си, развявайки дълги надиплени знамена.
— Много посетители има днес — каза момчето. — За турнира.
Точно пред тях беше подвижният мост, водещ към замъка.
Крис огледа високите стени и купичките над тях. Горе войници крачеха по стената и зяпаха навалицата. Момчето без колебание го поведе напред. Крис чу как стъпките му кънтят глухо по гредите на моста. Край портата стояха двама пазачи. Докато ги наближаваше, той неволно настръхна.
Но пазачите изобщо не им обърнаха внимание. Единият кимна разсеяно, другият се беше обърнал с гръб и чегърташе кал от обувката си.
Крис се смая на тяхното безразличие.
— Не пазят ли входа?
— Че защо да го пазят? — отвърна момчето. — Сега е ден. И никой не ни напада.
От замъка излязоха три жени с кошници в ръцете. Главите им бяха омотани в бяло платно, така че се виждаха само лицата. Пазачите не обърнаха внимание и на тях. Със смях и весели приказки жените се отдалечиха… без някой да ги попита какво търсят тук.
Крис осъзна, че се среща с един от онези исторически анахронизми, които са вкоренени тъй дълбоко, че никому не е хрумнало да ги оспори. Замъците бяха твърдини, крепости, и винаги имаха охраняван вход — ров, подвижен мост и тъй нататък. А от това всички си правеха извода, че около този вход непрестанно дебне свирепа стража.
Но, както бе казало момчето, защо да го пазят? В мирно време замъкът представляваше оживен обществен център, хората идваха да се срещнат с владетеля, да доставят храни и стоки. Нямаше причина да им преграждат пътя. Особено пък през деня.
Крис си спомни за съвременните обществени сгради, които имаха само нощна охрана; пазачите бяха там и през деня, но единствено за да дават информация. Както навярно правеха и тези тук.
От друга страна…
Докато крачеше през входа, той вдигна очи към шиповете на грамадната подвижна решетка, увиснала над главата му. Знаеше, че тя може да бъде спусната всеки момент. И тогава нямаше начин да се проникне в замъка. Нито да се избяга.
Бе влязъл сравнително лесно. Но се питаше дали пак така ще излезе.
Излязоха на широк двор, ограден с камък от всички страни. Тук имаше много коне; войници с кафяво-сиви туники седяха на малки групички и обядваха. Крис зърна високо над себе си дървени платформи, обикалящи покрай стените. Право отпред видя триетажна каменна сграда с кулички над покрива. Това бе същински замък вътре в замъка. Момчето го водеше право нататък.
От едната страна имаше отворена врата. До нея самотен пазач дъвчеше парче пилешко. Момчето каза:
— Отиваме при лейди Клеър. Тя желае този ирландец да служи при нея.
— Тъй да бъде — ухили се безразлично пазачът.
Влязоха. Крис видя пред себе си арка, водеща към голямата зала, където стояха множество мъже и жени, увлечени в разговор. Всички изглеждаха богато облечени; гласовете им кънтяха между каменните стени.
Момчето обаче не му остави време да огледа по-внимателно. Поведе го по тясно спирално стълбище нагоре към втория етаж, после по каменен коридор и накрая двамата влязоха в просторни покои.
Три девойки, облечени в бяло, се втурнаха да целуват хлапето. Изглеждаха много облекчени.
— Слава Богу, милейди, завърнахте се!
— Милейди? — повтори смаяно Крис.
Още преди да изрече тази дума докрай, черната шапка отлетя настрани и по раменете на младата жена паднаха дълги златисти коси. Тя направи лек поклон, който плавно се преля в реверанс.
— Съжалявам от все сърце и те моля да ми простиш тази малка измама.
— Коя сте вие? — попита зашеметеният Крис.
— Наричат ме Клеър.
След реверанса тя се надигна и го изгледа право в очите. Едва сега той разбра, че е далеч по-възрастна, отколкото бе предполагал — на двайсет и две или може би двайсет и три години. И много красива.
Крис стоеше със зяпнала уста и мълчеше. Нямаше представа какво да каже или да стори. Чувстваше се глупав и недодялан.
Сред смутеното мълчание една от девойките излезе напред, направи реверанс и каза:
— С ваше благоволение, това е лейди Клеър Елтъмска, вдовица на неотдавна починалия сър Джофрей Елтъмски, който притежаваше големи имения в Гиен и Мидълсекс. Сър Джофрей издъхна от раните си в битката при Поатие и сега сър Оливър — владетелят на този замък — пое закрилата на милейди. Сър Оливър смята, че тя трябва отново да се омъжи, и избра сър Гай дьо Малегант, добре известен по тия места благородник. Ала милейди отказва подобен брак.
Клеър се завъртя и стрелна към девойката предупредителен поглед. Тя обаче не забеляза и продължи да бъбри:
— Милейди твърди на всеослушание, че сър Гай няма средства, за да защитава именията й във Франция и Англия. Ала сър Оливър ще получи дял от зестрата, а Гай има…
— Елен!
— Милейди — отвърна девойката и изприпка назад. Присъедини се към другите две, който й зашепнаха нещо в ъгъла, очевидно я порицаваха.
— Стига приказки — каза Клеър. — Ето го моя днешен спасител, оръженосеца Кристофър де Хуз. Той ме изтръгна от лапите на сър Гай, който се опитваше да заграби със сила онуй, що не можа да спечели с добро.
— Не, не — възрази Крис. — Изобщо не беше така…
Той млъкна, защото откри, че всички го гледат, зяпнали от изумление.
— Воистина странно говори — продължи Клеър, — защото идва от някакво далечно кътче из земите на Ейре. И е скромен, както подобава на благородник. Той наистина ме спаси и поради туй днес ще го представя на своя закрилник, след като Кристофър се приведе в приличен вид. — Тя се обърна към една от дамите. — Не смяташ ли, че на ръст е колкото нашия главен коняр, оръженосеца Брандън? Върви да вземеш от него тъмносиния жакет, сребърния пояс и най-хубавите му бели панталони. — Тя подаде на девойката издута кесия. — Плати колкото поиска, само не се бави.
Девойката изтича навън. На излизане се размина с мрачен застарял мъж, който стоеше в сянката и наблюдаваше. Беше облечен в разкошен халат от кафяво кадифе с бродирани сребърни лилии и хермелинова яка.
— Как сте сега, милейди? — попита той, като пристъпи напред.
Тя направи реверанс.
— Добре, сър Даниъл.
— Завърнахте се успешно.
— По милост Божия.
Мрачният мъж изсумтя.
— Не ще и дума. Но и със своенравието си можете да изчерпите и Неговата милост. Може ли поне успехът на вашето пътешествие да се мери с поетите опасности?
Клеър прехапа устни.
— Боя се, че не.
— Видяхте ли се с игумена?
Кратко колебание.
— Не.
— Кажете ми истината, Клеър.
Девойката поклати глава.
— Сър, не успях да го видя. Беше излязъл на лов.
— Жалко — каза сър Даниъл. — Защо не го изчакахте?
— Не посмях, понеже людете на лорд Оливър нарушиха покоя на светата обител, за да отведат магистъра насила. Боях се, че може да ме разобличат, затуй избягах.
— Да, да, този прословут магистър — замислено промърмори сър Даниъл. — Всичко живо говори за него. Знаете ли какво казват? Че умеел да изчезва сред блясък на мълния. — Сър Даниъл поклати глава. Не можеше да се разбере дали вярва в това или не. — Трябва да е наистина изкусен магистър, познаващ тайните на барута. — Той произнесе думата ба-арут бавно, сякаш бе чуждоземска и слабо позната. — Успяхте ли да зърнете този магистър?
— Успях. Дори разговарях с него.
— О?
— В отсъствието на игумена отидох да го потърся. Защото казват, че тия дни магистърът се сприятелил с игумена.
Крис Хюз следеше разговора с усилие и едва сега схвана, че става дума за професора.
— Магистър ли? — възкликна той.
— Познаваш ли магистъра? — попита Клеър. — Едуард де Джоунс.
Крис побърза да отрече:
— Ъъъ… не… не… никак дори и изобщо…
При тия думи сър Даниъл се вторачи в него с нескрито изумление. После се обърна към Клеър.
— Що казва той?
— Казва, че не познава магистъра.
Учудването на стареца не намаля.
— На какъв език?
— Някакво английско наречие, сър Даниъл, смесено с галски език, ако не греша.
— Такъв галски не съм чувал — отсече сър Даниъл и се завъртя към Крис. — Говориш ли лангедокски? He? Loquerisquide Latine?
Питаше го дали говори латински. Крис имаше само академични, книжовни познания за езика. Никога не бе опитвал да го говори. Заеквайки, той отвърна:
— Non, Senior Danielis. Solum perpaulum. Perdoleo. (Само малко. Съжалявам.)
— Per, per… dicendo ille Ciceroni persimilis est. (Говори като Цицерон.)
— Perdoleo. (Съжалявам.)
— Тогаз по-добре да запазиш мълчание. — Старецът се обърна към Клеър. — Какво ви каза магистърът?
— Не можа да ми помогне.
— Знае ли тайната, която дирим?
— Твърди, че не знае.
— Но игуменът знае — каза сър Даниъл. — Игуменът трябва да знае. Нали неговият предшественик, епископ Лаон, бе архитект при последната реконструкция на Ла Рок.
— Магистърът казва, че Лаон не е бил архитект — отвърна Клеър.
— Тъй ли? — Сър Даниъл се навъси. — А той откъде знае?
— Мисля, че игуменът му е казал. Или може да го е видял в старите пергаменти. Магистърът се е захванал да разчисти и подреди документите на манастира.
— Тъй значи — промърмори замислено сър Даниъл. — Питам се защо ли.
— Нямах време да го попитам. Точно тогава людете на лорд Оливър нахълтаха в светата обител.
— Е, магистърът скоро ще бъде тук — каза сър Даниъл. — И лорд Оливър лично ще му зададе тия въпроси. — Старецът се навъси, явно не твърде доволен от тази мисъл. После рязко се обърна към едно момче на девет или десет години, което стоеше зад него. — Отведи оръженосеца в моята стая, където може да се почисти и изкъпе.
При тия думи Клеър го изгледа втренчено.
— Чичо, не ми осуетявайте плановете.
— Та нима съм го правил някога?
— Знаете, че опитахте.
— Мило дете — каза сър Даниъл, — единствената ми грижа е за вашата безопасност… и вашата чест.
— А моята чест, чичо, все още не е обречена никому. — Клеър дръзко пристъпи към Крис, обгърна шията му с ръце и го погледна в очите. — Ще броя всеки миг, докато те няма, и сърцето ми ще страда за теб — каза тя тихо и очите й се навлажниха. — Върни се скоро при мен.
Тя леко докосна устните му със своите и неохотно се отдръпна, задържайки за момент пръсти върху раменете му. Той се почувства замаян. Гледаше я в очите и осъзнаваше колко е красива…
Сър Даниъл се изкашля и нареди на момчето:
— Погрижи се за оръженосеца и му помогни да се изкъпе.
Момчето се поклони на Крис. Всички в стаята мълчаха. Очевидно това бе нареждане да си тръгва. Той кимна и каза:
— Приемете моите благодарности.
Очакваше отново да срещне смаяни погледи, но поне този път всички разбраха какво говори. Сър Даниъл кимна пренебрежително и Крис напусна стаята.