Майкъл Крайтън
Фатален срок (11)

36:13:17

Крис Хюз изтича до ръба на скалата и с крясък се хвърли във въздуха, размахвайки ръце и крака под слънчевите лъчи. На шейсет метра под себе си зърна Дордона да лъкатуши из зелените поля. Падането щеше да бъде ужасно. Знаеше, че реката е твърде плитка. Нямаше никакъв шанс да оцелее.

Но сетне той видя, че скалата отдолу не е отвесна — на пет-шест метра под него стърчеше издатина, свързана с горния край на канарата. Стръмна, гола скала, в която се вкопчваха тук-там хилави дръвчета и храсти.

Крис се стовари тежко върху площадката, падна на една страна и ударът го остави без дъх. В същия миг той се затъркаля безпомощно към ръба. Опита да се задържи, вкопчвайки отчаяно пръсти в храстите, но те имаха слаби корени и оставаха в ръцете му. Докато се премяташе към края, той забеляза, че момчето посяга да го хване, ала прелетя покрай протегнатите му ръце. Продължи надолу и целият свят се премяташе лудешки наоколо. Момчето остана назад с изкривено от ужас лице. Крис знаеше, че ще изхвръкне през ръба; знаеше, че ще падне…

С глухо пъшкане той се блъсна в едно дърво. Остра болка избухна в корема му и прелетя по цялото тяло. За момент загуби представа къде е; усещаше само болката. Светът бе зеленикавобял. Крис бавно се завърна в него.

Дървото бе спряло падането му, но той все още не можеше да си поеме дъх. Болката беше непоносима. Пред очите му танцуваха звезди, сетне танцът им бавно отмина и накрая той видя, че краката му висят над ръба на пропастта.

И се движат.

Надолу.

Дървото се оказа хилаво борче и допълнителната тежест бавно го превиваше. Крис усети, че се плъзга покрай стъблото. Нямаше как да спре. Впи пръсти в борчето и стисна с всичка сила. Успя — плъзгането престана. Той бавно започна да се изтегля покрай стъблото нагоре към скалата.

И тогава с ужас видя как бледите корени на дървото започват един по един да се изтръгват от пукнатините в камъка. След броени секунди цялото борче щеше да полети надолу.

После усети дръпване за яката и видя над себе си момчето, което му помагаше да се изправи на крака. Изглеждаше не толкова изплашено, колкото раздразнено и възмутено.

— Хайде де, давай!

— Божичко — изпъшка Крис. Той се просна задъхан на равното. — Дай ми само минутка…

Една стрела профуча край ухото му като куршум. Крис усети вятъра от нейното преминаване. Мощта й го порази. Подтикван от страха, той запълзя по площадката, като се вкопчваше в ниските стъбла. Още една стрела изсвистя между клоните.

Ездачите ги гледаха от скалата горе. Черният конник гневно изкрещя:

— Глупец! Идиот!

После зашлеви стрелеца с такава сила, че лъкът изхвръкна от ръцете му. Нямаше повече стрели.

Момчето задърпа Крис за ръката. Крис не знаеше накъде отива пътеката под канарата, но хлапето явно имаше план. Над тях конниците се завъртяха и поеха обратно към гората.

Скоро площадката се превърна в тясна издатина, не по-широка от педя, която заобикаляше ъгъла на скалата. Под тях зееше пропаст чак до реката. Крис се загледа към водата, но момчето сграбчи брадичката му и рязко я вирна нагоре.

— Не гледай надолу. Ела.

Хлапето притисна гърди към канарата, разпери ръце и предпазливо тръгна по издатината. Все още задъхан, Крис го последва. Знаеше, че ако се поколебае дори за миг, ще го обземе паника. Вятърът дърпаше дрехите му, мъчеше се да го откъсне от скалата. Той притисна буза към топлия камък и впи пръсти в пукнатините, опитвайки да преодолее ужаса.

Отпред момчето изчезна зад ъгъла. Крис продължи. Ъгълът беше остър, а пътеката под краката му изчезваше, оставяйки само пустота. Наложи се да прекрачи боязливо над бездната, но когато мина оттатък, той въздъхна от облекчение.

Видя, че канарата завършва с дълъг горист склон, който слизаше чак до реката. Момчето размаха ръка. Крис побърза да го настигне.

— Оттук нататък е лесно.

Момчето пое надолу и Крис го последва. Почти веднага усети, че склонът далеч не е тъй полегат, както изглеждаше отдалече. Под дърветата беше мрачно, стръмно и мочурливо. Момчето се подхлъзна по разкаляната пътека и изчезна надолу в гората. Крис продължи да слиза, като се вкопчваше в клоните. После също загуби равновесие, падна по гръб и започна да се пързаля. Без сам да знае защо, той си помисли: Аз съм абсолвент от Йейл. Аз съм историк със специалност „История на технологиите“. Сякаш опитваше да се вкопчи в своята самоличност, която бързо избледняваше от съзнанието му като сън, който е сънувал и сега вече забравя.

Хлъзгайки се стремглаво по калния склон, Крис се блъскаше в дървета, усещаше как клони драскат лицето му, но с нищо не можеше да забави скоростта на падане. Продължаваше да лети все надолу и надолу.

 

 

Марек се изправи с въздишка. Сигурен беше, че по тялото на Гомес няма никакъв маркер. Кейт стоеше до него и хапеше устни.

— Знам, че тя спомена за резервния маркер. Знам го.

— Нямам представа къде може да бъде — каза Марек. Кейт неволно посегна да се почеше по главата, после напипа перуката и усети болка в удареното място.

— Тая проклета перука…

Тя млъкна. Втренчи се в Марек.

После тръгна към храстите край пътеката.

— Къде отхвръкна? — попита тя.

— Кое?

— Главата й.

Откри я след малко, изненадана от това, колко дребна изглежда. Без тяло човешката глава не беше много голяма. Помъчи се да не гледа прерязаната шия.

Потискайки отвращението си, тя клекна, преобърна главата и погледна сивото лице с изцъклени очи. Между отпуснатите челюсти провисваше връхчето на езика. Из устата бръмчаха мухи.

Кейт вдигна перуката и веднага видя керамичния маркер. Беше залепен за вътрешната мрежичка. Кейт го измъкна.

— Открих го — каза тя.

Завъртя плочката върху дланта си. Видя бутона върху ръба, където блестеше малка светлинка. Бутонът бе толкова малък и тесен, че можеше да се натисне само с нокът.

Готово. Нямаше съмнение, че са го намерили.

Марек пристъпи и се наведе над плочката.

— Изглежда ми същият — каза той.

— Значи можем да се върнем — каза Кейт. — Когато си искаме.

— Искаш ли да се върнеш? — попита Марек.

Кейт се замисли.

— Дойдохме да намерим професора — каза тя. — И мисля, че трябва да го направим.

Марек се усмихна широко.

После чуха тътен на копита и се хвърлиха в храстите само секунди преди шестимата мрачни конници да прелетят по калната пътека надолу към реката.

 

 

Крис залиташе напред, затънал до колене в блатистото мочурище край реката. Калта полепваше по лицето му, по косата, по дрехите. Толкова много кал го покриваше, че усещаше тежестта й. Пред себе си видя момчето — то вече бе нагазило във водата и се миеше.

Като се промъкна през последните гъсталаци по брега, Крис скочи в реката. Водата бе леденостудена, но това изобщо не го интересуваше. Той потопи глава, прекара пръсти през косата си и разтърка лице, опитвайки да отмие калта.

Момчето излезе на отсрещния бряг и седна на припек върху един плосък камък. Каза нещо, което Крис не чу, но слушалката преведе:

— Не си ли сваляш дрехите, когато се къпеш?

— Защо? Ти не го стори.

Момчето сви рамене.

— Но ти можеш, ако искаш.

Крис преплува отсреща и се измъкна на брега. Облеклото му все още бе облепено с кал и след като излезе навън, имаше чувството, че замръзва. Смъкна всичко, освен колана и долните гащи, изплакна дрехите във водата и ги просна на камъните да съхнат. Тялото му беше осеяно с драскотини, пришки и синини. Но кожата му вече изсъхваше и слънчевите лъчи прогонваха студа. Той извърна лице нагоре и затвори очи. Чу тихата песен на жените из нивите. Чу птиче чуруликане. Мирното плискане на реката по бреговете. За момент усети как го обзема покой, по-дълбок и по-цялостен от всяко друго чувство, изпитвано досега.

Легна на камъните и навярно задряма за няколко минути, защото когато се събуди, чу глас:

— Howbite thou speakst foolsimple ohcopan, eek invich array thouart. Essay thousooth Earisher?

Говореше момчето. След миг чу тъничкия глас да превежда в ухото му:

— Говориш простичко на своя приятел и се обличаш странно. Кажи истината. Ирландец си, нали?

Крис бавно кимна, обмисляйки положението. Изглежда, момчето го бе чуло да разговаря с Марек на пътеката и ги смяташе за ирландци. Едва ли имаше смисъл да го разубеждава.

— Аха — каза той.

— Аха? — повтори учудено момчето. Произнесе сричката бавно, като подви устни навътре и оголи зъби. — Аха?

Думата явно му бе непозната.

Не разбира от „аха“, помисли си Крис. Реши да опита на френски:

— Oui.

— Oui… oui… — Момчето изглеждаше объркано и от тази дума. После лицето му се проясни. — Ourie? Seyngthou ourie?

Преводът прозвуча след секунда: „Дрипав? Искаш да кажеш дрипав?“

Крис поклати глава. Работата ставаше много объркана.

— Казвам „да“. Обикновено английско „йес“.

— Йеззз? — изсъска момчето.

— Точно така — кимна Крис.

— Ah. Earisher.

„А, ирландец“ — преведе слушалката.

— Да.

— Ние казваме „тъй е“. Или пък thousay trew.

— Thousay trew — повтори Крис и чу превода на собствените си думи: „Истината казваш.“

Момчето кимна, доволно от отговора. Известно време поседя мълчаливо. Огледа Крис от глава до пети.

— Значи не си прост?

Прост ли? Крис сви рамене. Естествено, че не беше прост. Имаше висше образование.

— Thousay trew.

Момчето кимна.

— Така си и мислех. Издават те маниерите, макар че тия дрехи не подхождат на потеклото ти.

Крис премълча. Не беше сигурен за какво става дума.

— Как се наричаш? — попита момчето.

— Кристофър Хюз.

— А, Кристофър де Хуз — бавно изрече хлапето. То сякаш оценяваше името по някакъв неразбираем за Крис начин. — Къде е Хуз? Из ирландските земи ли?

— Thousay trew.

Отново замълчаха и продължиха да се припичат на слънцето.

— Рицар ли си? — попита накрая момчето.

— Не.

— Значи си оръженосец — кимна замислено момчето. — Така ще да е. — То се обърна към Крис. — А на колко години си? Двайсет и една?

— Почти позна. Двайсет и четири.

Отговорът накара хлапето да премига от изненада. Какво толкова чудно, че съм на двайсет и четири, помисли си Крис.

— В такъв случай, добри ми оръженосецо, благодаря от сърце, задето ме спаси от сър Гай и неговата банда.

Момчето посочи към отсрещния бряг, където шестимата мрачни конници стояха край водата. Бяха оставили конете да се напият, но не откъсваха погледи от Крис и хлапето.

— Хич дори не съм те спасил — каза Крис. — Ти ме спаси.

Отговорът предизвика нов озадачен поглед.

— Хич дори?

Крис въздъхна. Очевидно тия хора нямаха твърде богат речник. Беше толкова трудно да изрази дори и най-простата мисъл; усилието го изтощаваше. Но той опита отново:

— Не те спасих аз. Напротив, ти ме спаси.

— Добри ми оръженосецо, ти си толкова скромен — отговори момчето. — Дължа ти живота си и за мен ще е удоволствие да ти услужа с каквото мога, щом се завърнем в замъка.

— В замъка? — повтори Крис.

 

 

Кейт и Марек предпазливо излязоха от гората и се отправиха към манастира. Никъде не видяха ездачите, които бяха минали по пътеката. Гледката беше мирна; право отпред се разстилаха манастирските ниви, оградени с ниски каменни зидове. В ъгъла на една от тях стърчеше висок шестоъгълен камък, изваян изящно като камбанария на готическа църква.

— Това ли се нарича montjoie? — попита Кейт.

— Браво, позна — каза Марек. — Да, това е километричен камък или пътепоказател. Срещат се навсякъде.

Тръгнаха между нивите към триметровата стена, която ограждаше целия манастир. Селяните в полето не им обръщаха внимание. По реката бавно слизаше шлеп, натоварен с някакви големи вързопи. Кърмчията пееше весело.

Край манастирския зид бяха скупчени колибите на селяните, които обработваха нивите. Зад тях Марек забеляза ниска врата в стената. Манастирът заемаше толкова голяма площ, че имаше врати и от четирите страни. Това не беше главният вход, но Марек реши, че ще е най-добре да опитат първо него.

Вървяха между колибите, когато отнякъде долетя конско пръхтене, последвано от успокоителен глас. Марек рязко вдигна ръка към Кейт.

— Какво? — прошепна тя.

Той посочи. На двайсетина метра от тях, прикрити зад една къщичка, стояха пет коня и коняр. Конете бяха украсени богато, носеха седла от червено кадифе със сребърни инкрустации по ръбовете. От двете им страни се спускаха широки ивици плат.

— Това не са селски коне — каза Марек. Но ездачите не се виждаха никъде.

— Какво ще правим сега? — попита Кейт.

Крис Хюз следваше момчето към Кастелгард, когато в слушалката му внезапно се раздаде пращене. Чу гласа на Кейт:

— Какво ще правим сега?

— Нямам представа — отговори Марек.

— Намерихте ли професора? — попита Крис.

Хлапето се завъртя и го изгледа.

— На мен ли говориш, оръженосецо?

— Не, момко — каза Крис. — Просто сам си говоря.

— Просто сам си? — повтори момчето и поклати глава. — Понякога езикът ти е труден за разбиране.

— Крис — обади се в слушалката Марек. — Къде си, по дяволите?

— Отивам към замъка — отговори на глас Крис. — В този прекрасен ден.

Докато говореше, той отправи взор към небето, за да изглежда, че размишлява на глас. Чу отговора на Марек:

— Защо отиваш натам? Още ли си с момчето?

— Да, чудесно е.

Момчето пак се обърна с тревожно лице.

— На въздуха ли говориш? Да не би да губиш разсъдък?

— Не — каза Крис. — Разсъдъкът ми е наред. Просто бих желал моите спътници също да дойдат в замъка.

— Защо? — обади се Марек.

— Сигурен съм, че подир време ще те открият — каза момчето. — Разкажи ми за своите спътници. Също ли са ирландци? Слуги… или и те като теб не са прости?

— Защо му каза, че не си прост? — долетя от слушалката гласът на Марек.

— Защото съм образован.

— Крис! — възкликна Марек. — „Прост“ означава човек от простолюдието. Останалите са благородници. От високо потекло. Така привличаш вниманието и си докарваш неудобни въпроси за своя род, на които не можеш да отговориш.

— О — въздъхна Крис.

— Сигурен съм, че си образован — каза момчето. — Ами твоите приятели? И те ли са благородници?

— Вярно казваш — отговори Крис. — И моите спътници са благородници.

— Крис, мътните да те вземат! — ядоса се Марек. — Не си играй с неща, дето не ги разбираш. Сам си дириш белята. И ако продължаваш така, ще я намериш.

Застанал до селяшките колиби, Марек чу Крис да казва:

— Просто открий професора, ако обичаш.

После момчето пак зададе някакъв въпрос, но смущенията заглушиха думите му. Марек се обърна и погледна към Кастелгард отвъд реката. Видя момчето да върви малко пред Крис.

— Крис — каза той. — Виждам те. Върни се при нас. Ще те чакаме тук. Не бива да се делим.

— Твърде ще да е трудно.

— Защо? — попита раздразнено Марек.

Крис не му отговори пряко.

— А кои ли ще да са онези конници на отсрещния бряг, добри ми сър?

Очевидно говореше на момчето.

Марек завъртя глава към брега и видя как конете пият, докато ездачите им гледат подир бегълците.

— Това е сър Гай дьо Малегант, наричан Гай Тет Ноар, тоест Черната глава. Служи при милорд Оливър. Сър Гай е прославен рицар… най-вече с безбройните си убийства и жестокости.

— Не може да се върне при нас заради конниците — каза Кейт.

— Истината казваш — обади се Крис.

Марек тръсна глава.

— Изобщо не биваше да се откъсва от нас.

Скръцване на врата зад гърба му го накара да се обърне. Видя познатата фигура на професор Едуард Джонстън да излиза на светло през страничната порта на манастира. Беше сам.