Майкъл Крайтън
Фатален срок (59)

00:15:02

Крис се обливаше в пот. Той изпъхтя, преобърна по гръб неподвижното тяло и продължи да претърсва. Вече няколко минути трескаво ровеше из кафяво-сивите униформи на двамата мъртви войници с надеждата да намери ключа. Туниките бяха дълги, отдолу имаше ризи — с две думи, много плат. Не че беше лесно ключът да се скрие; за такъв катинар трябваше железен ключ, дълъг поне петнайсет сантиметра.

Но не го намери. Нито у първия войник, нито у втория. Той изруга и се изправи.

В другия край на подземието Арно все още се биеше с Оливър; мечовете звънтяха непрестанно, отмерено. Марек обикаляше с факла покрай стените и претърсваше най-тъмните кътчета. Но и той нямаше успех.

Крис имаше чувството, че в главата му тиктака часовник. Озърна се. Къде можеше да се укрие ключът? И веднага осъзна, че може да е навсякъде — закачен на стената или пъхнат под някоя стойка за факли. Той пристъпи до лебедката и огледа около механизма. Там го откри — голям железен ключ, паднал край основата на лебедката.

— Ето го!

Марек вдигна глава и погледна брояча, докато Крис тичаше да отключи клетката. Ключът влезе в катинара, но не искаше да се завърти. Отначало Крис помисли, че нещо заяжда, но след трийсет секунди мъчителни усилия бе принуден да признае, че това не е необходимият ключ. Гневен и безпомощен, той го захвърли на пода. Обърна се към професора.

— Съжалявам. Наистина съжалявам.

Както винаги професорът остана невъзмутим.

— Мислех си, Крис — каза той. — Спомнях си какво точно стана.

— Аха…

— И смятам, че е у Оливър. Той ме заключи лично. Мисля, че е задържал ключа.

— Оливър?

Отсреща Оливър продължаваше да се бие, но вече личеше, че губи. Арно беше по-добър майстор на меча, а Оливър — пиян и изморен. Мрачно усмихнат, Арно отблъскваше Оливър с отмерени удари към ръба на кладенеца. Там Оливър се подпря на ниската ограда, задъхан, потен и прекалено изтощен, за да продължи.

Арно бавно вдигна острието към гърлото на Оливър.

— Милост — изпъшка Оливър. — Моля за милост.

Но явно не я очакваше. Арно натисна малко по-силно. Оливър се закашля.

— Милорд Арно — пристъпи напред Марек. — Трябва ни ключът за клетката.

— А? Ключ? За клетката?

Задъханият Оливър се усмихна.

— Аз знам къде е.

Арно размърда меча.

— Казвай.

Оливър поклати глава.

— Никога.

— Ще ни кажеш — изрече Арно. — Ще ти пощадя живота.

При тия думи Оливър трепна.

— Воистина ли?

— Аз не съм коварен и двуличен англичанин — каза Арно. — Дай ни ключа и се кълна като истински френски благородник, че няма да те убия.

Няколко секунди Оливър само пъшкаше и се взираше в Арно. Накрая се надигна и каза:

— Много добре.

Той захвърли меча, бръкна под дрехата си и извади тежък железен ключ. Марек го грабна. Оливър пак се завъртя към Арно.

— И тъй, аз изпълних своето. Държиш ли на думата си?

— Несъмнено. Няма да те убия… — Арно пристъпи напред, бързо приклекна и сграбчи Оливър през коленете. — Ще те изкъпя.

И той преметна Оливър в кладенеца. Далече долу отекна плясък; плюейки вода, Оливър изплува на повърхността. Изруга и посегна да потърси опора в каменната стена. Но камъните бяха облепени с черна слуз. Пръстите на Оливър се хлъзнаха. Нямаше как да намери опора. Той отчаяно запляска с длани. Погледна нагоре към Арно и изруга.

— Добре ли плуваш? — попита Арно.

— Много добре, френска свиньо.

— Чудесно — каза Арно. — Тогава ще ти трябва повече време за банята.

И той обърна гръб на кладенеца. Кимна на Крис и Марек.

— Задължен съм ви. Дано Господ бъде благосклонен към вас, додето сте живи.

После Арно изтича навън, за да се включи в битката. Чуха как стъпките му заглъхват.

Марек отключи катинара и клетката се отвори със скърцане. Професорът излезе.

— Колко остава?

— Единайсет минути — каза Марек.

Побягнаха към изхода. Марек куцаше, но не изоставаше. Зад тях се чуваше как Оливър пляска из кладенеца.

— Арно! — кънтеше звукът му под мрачните сводове. — Арно!