Майкъл Крайтън
Фатален срок (49)

02:22:13

Стъпалата водеха надолу към мрака. Кейт слезе първа с факла в ръката. Крис я последва. Минаха през тесен тунел, който изглеждаше изсечен от човешка ръка, после навлязоха в много по-широко подземие. Това вече бе естествена пещера. Нейде високо отляво зърнаха бледа светлинка; там навярно имаше вход към пещерата.

Скалата под нозете им продължаваше да се спуска. Кейт различи отпред тъмно водно пространство и чу шума на река. Из въздуха се носеше силна сладникаво-кисела миризма, напомняща мирис на урина. Кейт се изкатери по няколко скали и стигна до водата от другата им страна. Край нея имаше тясна пясъчна ивица.

И в пясъка видя отпечатък от човешка следа.

Няколко отпечатъка.

— Не са скорошни — каза Крис.

— Къде е пътят? — попита тя.

После го видя отляво — изкуствено изсечена пътека в скалата, по която можеше да се заобиколи езерото.

Тя тръгна напред.

Пещерите не я плашеха. Заедно с приятелите си алпинисти бе посетила няколко в Колорадо и Ню Мексико. Кейт се промъкна по тясната скална площадка, забелязвайки тук-там човешки следи и бледи драскотини по скалата, оставени може би от върховете на мечове.

— Знаеш ли — каза тя, — пещерата не може да е много дълга, ако са я използвали, за да пренасят вода в замъка при обсада.

— Само че не са я използвали — възрази Крис. — Замъкът има собствен водоизточник. Може да са носили храна или други запаси.

— Дори и така да е. Колко път може да са минавали?

— През четиринайсети век — каза Крис — селяните са изминавали по трийсет километра на ден, без да им мигне окото. Понякога и повече. Дори поклонниците са вървели по двайсетина километра дневно, а в групите им е имало жени и старци.

— О… — промърмори Кейт.

— Този проход може да е дълъг петнайсет километра — каза Крис. После добави: — Но се надявам да не е.

След като преодоляха издадената скала, те видяха тунел, който се отклоняваше от пещерата край мрачното езеро. Проходът бе висок около метър и половина, а на ширина имаше не повече от метър. Но край брега на езерото бе привързана съвсем малка дървена лодка. Тя се полюшваше и тихичко блъскаше скалата.

Кейт се обърна.

— Какво мислиш? Да вървим пеш или да вземем лодката?

— Да я вземем — каза Крис.

Седнаха в лодката. Вътре имаше гребла. Кейт държеше факлата, а Крис хвана греблата и подкара напред удивително бързо, защото течението му помагаше. Плаваха по подземната река.

Кейт се тревожеше за времето. Предполагаше, че им остават не повече от два часа. Значи трябваше да стигнат до замъка, да намерят професора и Марек, после да се измъкнат на открито, за да могат да повикат машините — и всичко това само за два часа.

Радваше се, че течението ги носи бързо през пещерата. Факлата в ръцете й съскаше и пращеше. После чуха глухо шумолене, сякаш издавано от хартии, подмятани по вятъра. Звукът се засили. Чуха цвърчене.

Звукът долиташе от дълбините на пещерата.

Кейт погледна въпросително Крис.

— Вечер е — каза Крис.

В този момент тя ги видя — изпървом само няколко, после мъглив облак, после безброй прилепи, излитащи от пещерата като кафяв поток над главите им. Усети полъха на стотици пляскащи криле.

Прилепите продължиха да се нижат из въздуха още няколко минути, после отново настана тишина, нарушавана само от прашенето на факлата.

Лодката се плъзгаше напред по черната вода.

Факлата почна да гасне. Кейт бързо запали една от другите, които Крис бе взел от параклиса. Първоначално бяха четири, сега оставаха три. Щяха ли да им стигнат, докато се измъкнат на бял свят? Какво щяха да правят, ако последната факла изгаснеше? А им оставаше още път — може би километри. Щяха ли да лазят напред из мрака, търсейки опипом пътя си дни наред? Щяха ли да се спасят, или да загинат тук, в тъмнината?

— Престани — каза Крис.

— Кое?

— Не мисли за това.

— За кое?

Крис се усмихна.

— Всичко върви добре. Ще се справим.

Тя не го попита откъде знае. Но думите му донякъде я успокоиха, макар да усещаше, че самият той не е уверен.

Бяха минали по лъкатушна, много ниска галерия, но сега отпред се разкри огромна пещерна зала с провиснали сталактити, достигащи на места до пода или водата. Във всички посоки трепкащата светлина на факлата избледняваше и чезнеше сред мрака. Все пак Кейт различи пътека покрай тъмния бряг. Очевидно тя прекосяваше цялата пещера.

По-тясна и по-бърза, реката се провираше между сталактитите. Би приличала на блато в Луизиана, ако не се намираше под земята. Но, така или иначе, напредваха бързо; Кейт усети прилив на увереност. С тая скорост можеха да изминат петнайсет километра за броени минути. Все пак имаха шанс да се справят за два часа. Дори с лекота.

Злополуката дойде толкова бързо, че тя едва осъзна какво става.

— Кейт! — възкликна Крис.

Тя извърна глава тъкмо навреме, за да види как край ухото й прелита сталактит. После камъкът блъсна главата й, блъсна и факлата… ивицата горящото платно се откъсна от пръчката и Кейт я видя като в забавен филм как пада към отражението си в черната водна повърхност. Пламъкът запращя и изгасна.

Озоваха се в пълен мрак.

Кейт ахна.

Никога не бе срещала подобен мрак. Нямаше и искрица светлина. Чуваше звънтенето на капки, долавяше лек хладен полъх, усещаше огромното пространство наоколо. Лодката продължаваше напред; блъскаха се безредно в сталактитите. Кейт чу пъшкане, после лодката бясно се разлюля и откъм кърмата долетя плясък.

— Крис?

Тя опита да не се поддаде на паниката.

— Крис! Крис, какво да правим сега?

Отговори й само ехото.