Майкъл Крайтън
Фатален срок (39)

09:10:23

Сега остава само да се измъкнем живи от воденицата, помисли си Кейт. Марек отиде до вратата и предпазливо надникна към войниците в ковачницата. Кейт пристъпи след него.

Преброи девет войници. Плюс дьо Кер. Общо десет.

Десет срещу двама.

Войниците не изглеждаха тъй увлечени в търсенето, както преди. Мнозина се споглеждаха над чуковете и вдигаха рамене, сякаш искаха да кажат: „Не свършихме ли вече? Какво повече?“

Очевидно нямаше начин Кейт и Марек да се измъкнат, без да ги забележат.

Марек посочи стълбата към горната рампа.

— Качвай се горе и изчезвай — каза той. — Аз ще те прикривам. Сборен пункт надолу по течението, на северния бряг. Разбра ли?

Кейт погледна войниците.

— Ти си сам срещу десет — отбеляза тя. — Оставам.

— Не. Един от нас трябва да се измъкне. Аз ще се справя. Ти върви. — Марек бръкна в джоба си. — И вземи това. Той й подаде керамичната плочка. Кейт изтръпна.

— Защо, Андре?

— Взимай.

Измъкнаха се от стаята. Кейт тръгна към стълбището, по което бяха дошли. Марек прекоси помещението към прозорците над реката.

Кейт бе минала половината път, когато чу вик. Всички войници тичаха към Марек, който бе отметнал монашеската качулка и вече се биеше с един от тях.

Кейт не се поколеба. Тя измъкна колчана изпод расото, зареди първата стрела и опъна лъка. Спомни си думите на Марек: За да убиете човек… Тогава й се бяха сторили смешни.

Един войник крещеше и сочеше към нея. Тя го простреля; стрелата се заби между шията и рамото. Той залитна назад и с писък рухна в един от нажежените мангали. Втори войник отстъпваше, търсейки прикритие, когато Кейт го улучи право в гърдите. Той се свлече мъртъв на пода.

Още осем.

Марек се биеше едновременно с трима, между тях и Дьо Кер. Мечовете звънтяха, мъжете лъкатушеха между чуковете и прескачаха въртящите се маховици. Марек вече бе убил един войник, който лежеше зад него.

Още седем.

Но в този момент Кейт видя войника да става на крака; само се бе престорил на мъртъв и сега предпазливо пристъпваше да нападне Марек изотзад. Кейт зареди нова стрела и го простреля. Човекът се хвана за бедрото и падна; беше само ранен; Кейт го простреля в главата, докато лежеше на дъсчения под.

Посягаше за още една стрела, когато видя, че Дьо Кер е прекъснал боя с Марек и тича към нея по стълбата с удивителна бързина.

Кейт трескаво напипа нова стрела, зареди я и стреля по Дьо Кер. Но бе прибързала и не улучи. Дьо Кер наближаваше.

Кейт пусна лъка и побягна навън.

Тичаше по рампата към мелницата и се взираше във водата под себе си. Навсякъде виждаше речни камъни под кипнала бяла пяна; беше прекалено плитко, за да скочи. Трябваше да се върне дотам, откъдето бяха дошли. Зад себе си чу Дьо Кер да крещи. На стражевата кула отпред неколцина стрелци опънаха лъковете.

Докато първите стрели започнат да падат, тя вече бе стигнала вратата на мелницата. Дьо Кер тичаше назад, крещеше на стрелците и размахваше юмрук. Наоколо му се сипеха стрели. На горния етаж в мелницата залостената врата пращеше под ударите на войници. Кейт знаеше, че стълбата няма да ги удържи задълго. Отиде до отвора в пода и се спусна на долния етаж. Събудени от суматохата, пияните войници се изправяха, залитайки. Но при толкова много прах из въздуха замътените им очи не виждаха почти нищо.

Точно това й подсказа идеята — прахът във въздуха. Кейт бръкна в кесията и извади едно от червените кубчета. Отстрани видя цифрата 60. Дръпна връвчицата и го захвърли в ъгъла.

Мислено започна да отброява. Петдесет и девет. Петдесет и осем.

Дьо Кер нахълта на горния етаж, точно над нея, но се колебаеше да скочи — не знаеше дали е въоръжена. Кейт чу отгоре викове и трополене — войниците от караулката бяха разбили вратата. Сигурно бяха десетина човека. Може би повече.

С крайчеца на окото си забеляза как един от пияните войници до чувалите се хвърли напред да я сграбчи. Ритна го с всичка сила между краката, той изхлипа и се сгърчи на пода. Петдесет и две. Петдесет и едно.

Тя се приведе и мина в страничната стаичка, през която бе влязла в началото. Водното колело скърцаше и разплискваше вода. Тя затвори вратичката, но нямаше нито резе, нито ключалка. Всеки можеше да влезе. Петдесет. Четирийсет и девет.

Погледна надолу. Отворът в пода, по който колелото продължаваше движението си надолу, бе достатъчно широк, за да мине през него. Сега трябваше само да хване някоя от лопатите и да се спусне с нея, докато стане безопасно да скочи в плитката вода.

Но докато гледаше колелото и се мъчеше да пресметне движението, тя осъзна, че никак няма да е лесно. Колелото сякаш се въртеше невероятно бързо, прелитащите лопати се мержелееха пред очите й. Пръските вода я заслепяваха. Колко време оставаше? Трийсет секунди? Двайсет? Гледайки колелото, тя бе изгубила представа за времето. Но знаеше, че не може да чака. Ако Крис имаше право, цялата мелница щеше да хвръкне във въздуха всеки момент. Кейт посегна напред, сграбчи една минаваща лопата… започна да пада заедно с нея… уплаши се… пусна я… пак посегна… пак не посмя… после отстъпи назад, пое дъх, напрегна се.

Чу тропота на войници, скачащи един подир друг от горния етаж в съседното помещение. Нямаше време.

Трябваше да бяга.

Тя дълбоко пое дъх, сграбчи поредната лопата с две ръце и притисна тяло към колелото. Хлъзна се през отвора… и изскочи на светло… беше успяла!… Но внезапно нещо я дръпна от колелото и тя увисна във въздуха.

Погледна нагоре.

Робърт дьо Кер стискаше ръката й в желязна хватка. Посягайки през отвора, той я бе хванал в последния момент. И сега я държеше, увиснала над водата. На сантиметри от нея колелото продължаваше да се върти. Кейт разтърси тяло, опитвайки да се изтръгне от хватката на Дьо Кер. Той я гледаше мрачно, решително.

Тя продължи да се бори.

Дьо Кер стискаше.

После тя видя нещо да се променя в очите му — кратък миг на неувереност — и мокрият дървен под взе да поддава. Обединената им тежест се оказваше прекалено голяма за старите дъски, поливани с вода от колелото години наред. Сега те бавно провисваха надолу. Едната дъска се строши беззвучно и коляното на Дьо Кер хлътна през нея, но той продължаваше да стиска.

Колко време още? — запита се тя. Със свободната си ръка заблъска по китката на дьо Кер.

Колко време още?

Дьо Кер беше като булдог, не изпускаше жертвата. Още една дъска се строши и той залитна настрани. Счупеше ли се трета, щеше да падне заедно с Кейт.

И пет пари не даваше за това. Щеше да стиска докрай.

Колко време още?

Със свободната си ръка Кейт се вкопчи в отминаващата лопата и използва силата на колелото, за да я дръпне надолу. Ръцете й изгаряха от напрежение, но имаше резултат… дъските изпращяха… Дьо Кер пропадаше… пусна я… и тя прелетя последните метър-два към буйната бяла пяна около колелото.

Сетне пламна ослепителна жълта светлина и дървената сграда над нея изчезна сред нажежен полъх и грохот. Кейт зърна как дъските хвърчат на всички страни, после се преметна и потъна с главата надолу в леденото течение. За миг пред очите й заиграха звезди, сетне загуби съзнание под кипналата вода.