Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Timeline, 1999 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Любомир Николов, 2000 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,2 (× 50гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Превод: Любомир Николов
Художник: Веселин Цаков
Издателство „Хемус груп“ ООД, 2000
ISBN 954-758-001-9
Alfred A. Knopf, New York, 1999
История
- —Добавяне
- —Добавяне на анотация (пратена от SecondShoe)
- —Допълнителна корекция от thefly
11:01:59
Тримата седяха сред монашеското множество около дълга маса в просторната трапезария. Пред всекиго имаше паница с гореща месна супа, а в средата на масата — подноси, отрупани със зеленчуци, говеждо и печени петли. Никой не помръдваше. Свели глави за молитва, монасите пееха:
Pater noster qui est in coelis
Sanctivicetur nomen tuum
Adveniar regnum tuum
Fiat voluntas tua
Кейт крадешком хвърляше погледи към храната. Над петлите се вдигаше пара! Изглеждаха тлъсти и по подносите се стичаше жълтеникав сок. После забеляза, че монасите около нея изглеждат озадачени от мълчанието й. Изглежда, би трябвало да знае тази молитва.
До нея Марек пееше на висок глас:
Panem nostrum quotidianum
Da nobie hodie
Et dimmitte nobis debita nostra
Тя не знаеше латински и не можеше да се присъедини, затова запази мълчание до финалното „Амин“.
Монасите надигнаха глави и й кимнаха. Тя изтръпна — точно от този момент се боеше. Защото щяха да я заприказват, а тя не можеше да отговори. Какво да прави?
Погледна към Марек, който изглеждаше съвършено спокоен. И с право; нали говореше езика.
Един монах безмълвно й подаде поднос с месо. Всъщност из цялата трапезария цареше мълчание. Храната се подаваше без приказки; нямаше нито звук, освен тихото тракане на чинии и ножове. Всички се хранеха мълчаливо!
Тя пое подноса, кимна и си сипа солидна порция, после продължи да добавя още, докато зърна неодобрителния поглед на Марек. Подаде му подноса.
В ъгъла на трапезарията един монах започна да чете на латински. Думите отекваха мелодично в ушите на Кейт, докато се хранеше с апетит. Бе прегладняла! Не си спомняше по-приятна трапеза. Тя се озърна към Марек, който се хранеше със спокойна усмивка. Кейт се наведе над чудесната супа и след малко пак погледна Марек. Той вече не се усмихваше.
Марек държеше под око входовете. Дългата правоъгълна трапезария имаше три врати — една отдясно, една отляво и една в средата, точно насреща.
Преди малко бе зърнал група войници в зелено и черно да се сбират край дясната врата. Те надничаха, сякаш се интересуваха от трапезата, но оставаха навън.
Сега видя втора група на вратата отсреща. Когато Кейт го погледна, той се приведе плътно до ухото й и прошепна:
— Лявата врата.
Монасите наоколо ги стрелнаха с неодобрителни погледи. Кейт кимна в знак, че е разбрала.
Накъде водеше лявата врата? Там нямаше войници, а помещението от другата страна бе тъмно. Каквото и да се криеше отвъд нея, трябваше да рискуват. Марек хвана погледа на Крис и леко помръдна палец: време е да ставаме.
Крис кимна едва забележимо. Марек бутна напред паницата и понечи да стане, когато един монах в бяло расо пристъпи до него, приведе се и прошепна:
— Игуменът желае да ви види.
Игуменът на манастира „Света майка“ бе енергичен мъж малко над трийсетте, с тяло на атлет и зорки очи на търговец. Черното му расо бе изящно бродирано, на шията му висеше тежък златен кръст, а когато им протегна ръка за целувка, върху нея проблеснаха четири пръстена. Посрещна ги в слънчевия двор и тръгна напред заедно с Марек, а Крис и Кейт поизостанаха. Навсякъде имаше войници в зелено и черно. Игуменът се държеше любезно и весело, но имаше навика често да сменя темата, сякаш за да завари събеседника си неподготвен.
— От душа съжалявам за присъствието на тия войници — каза той, — но изглежда, че в манастира са се промъкнали нашественици — хора на Оливър, и докато не ги открием, трябва да бъдем предпазливи. Милорд Арно любезно ни предложи закрилата си. Добре ли се нахранихте?
— Превъзходно по Божия милост и ваша воля, милорд игумен.
Игуменът се усмихна.
— Не обичам ласкателствата — каза той. — А и нашият орден ги забранява.
— Ще го имам предвид — обеща Марек.
Игуменът погледна войниците и въздъхна.
— Толкова много войници ще съсипят дивеча.
— Не ви разбрах, отче.
— Дивечът, дивечът — повтори раздразнено игуменът. — Вчера сутринта отидохме на лов и се завърнахме, кажи-речи, с празни ръце. И един сръндак не успяхме да донесем. А людете на Сервол още не са пристигнали. Колкото дивеч не изтребят, ще го подплашат. Месеци ще трябват, за да се върне покоят в горите. Е, какви вести носите за магистър Едуардус? Казвайте, понеже изгарям от нетърпение да ги чуя.
Марек се навъси. Игуменът не изглеждаше напрегнат и нетърпелив. Но сякаш чакаше да получи конкретни сведения.
— Милорд игумен, той е в Ла Рок.
— О? При сър Оливър?
— При него, милорд.
— Твърде печално. Предаде ли ви известие за мен? — Игуменът зърна недоумението в очите на Марек. — Не?
— Милорд игумен, Едуардус не ми е предал известие.
— Може би го е прикрил под някакви простички, обичайни слова?
— Съжалявам — каза Марек.
— Аз съжалявам още повече. Значи сега е в Ла Рок?
— Там е, отче.
— Воистина туй не го желаех — призна игуменът. — Понеже смятам, че Ла Рок не може да се превземе.
— И все пак има таен проход към замъка… — напомни Марек.
— О, проходът, проходът. — Игуменът махна с ръка. — Тоя проход ще ме погуби. Само за него слушам. Всички жадуват за тайната, и най-вече Арно. Магистърът ми помагаше да прегледаме старите документи на Марцелус. Сигурни ли сте, че нищо не ви е казал?
— Заръча да потърсим брат Марсел.
Игуменът изсумтя.
— Не ще и дума, тайният проход е дело на брат Марсел, който бе помощник и писар на Лаон. Ала от години насам старият Марсел не беше добре с главата. Затова го оставяхме да живее във воденицата. По цял ден мънкаше и си мърмореше, сетне изведнъж почваше да крещи, че вижда демони и духове, подбелваше очи и крайниците му се мятаха бясно, докато видението отмине. — Игуменът поклати глава. — Другите монаси го тачеха, смятаха тия видения за признак на благочестие, а не за болест, каквато бяха в действителност. Но защо ви е заръчал магистърът да го дирите?
— Магистърът каза, че Марсел имал ключ.
— Ключ ли? Ключ? — Игуменът изглеждаше много раздразнен. — Естествено, че имаше ключ, той имаше много ключове и всички са във воденицата, но не можем…
Игуменът залитна напред и се втренчи стреснато в Марек. Всички по двора крещяха, сочеха нагоре.
— Милорд игумен — започна Марек.
От устните на игумена бликна кръв и той рухна в ръцете на събеседника си. Марек го отпусна на земята. Напипа стрелата в гърба му още преди да я види. Нови стрели засвистяха надолу и се забиха, потрепвайки, в тревата до тях.
Марек вдигна глава и видя кафяви фигури да стрелят трескаво от църковната камбанария. Една стрела събори шапката на Марек; друга разкъса ръкава на туниката му. Трета стрела прониза рамото на игумена.
Следващата улучи Марек в бедрото. Той усети как по крака му прелетя огнена болка, загуби равновесие и падна по гръб. Опита да се изправи, но беше като замаян. Пак се просна назад, докато стрелите свистяха от всички страни.
В другия край на двора Крис и Кейт бягаха да се скрият от смъртоносния дъжд. Кейт изкрещя, залитна и падна със стрела в гърба. После се изправи, залитайки, и Крис видя, че стрелата е разкъсала дрехата под мишницата, без да закачи тялото. Друга стрела плъзна по крака му, раздирайки панталона. Сетне достигнаха покрития коридор, където рухнаха задъхани зад една от колоните. Стрелите трополяха наоколо по каменните стени и арки.
— Добре ли си? — попита Крис. Кейт кимна.
— Къде е Марек?
Крис стана и предпазливо надникна иззад колоната.
— О, не — възкликна той и побягна по коридора.
Марек с усилие се изправи и видя, че игуменът още е жив.
— Простете ми — каза Марек, докато вдигаше ранения на рамо, за да го пренесе до ъгъла.
Войниците в двора обсипваха камбанарията с облаци стрели. Оттам стреляха все по-рядко.
Марек стигна под свода на закрития коридор и сложи игумена да легне на една страна. Игуменът изскубна стрелата от рамото си и я захвърли настрани. От усилието се задъха.
— Гърбът… гърбът ми…
Марек леко го завъртя. Стрелата потрепваше с всеки удар на сърцето.
— Милорд, желаете ли да я извадя?
— Не! — Игуменът отчаяно метна ръка през врата на Марек и го придърпа надолу. — Още не… Свещеник… свещеник…
Очите му се извъртяха нагоре. По коридора към тях тичаше свещеник.
— Идва, милорд игумен.
Това сякаш облекчи малко игумена, ала той продължаваше да стиска Марек с всичка сила. Гласът му бе глух, почти шепот.
— Ключът за Ла Рок…
— Да, милорд.
— … стая…
Марек изчака малко.
— Коя стая, милорд? Коя стая?
— Арно… — избъбри игуменът, клатейки глава, сякаш, за да я избистри. — Арно ще се сърди… стая… — Той отпусна ръка. Марек издърпа стрелата и му помогна да легне на пода. — Всеки път, щом пожелаеше… да направи… никому не каза… затуй… Арно…
Той затвори очи.
Говорейки бързо на латински, монахът се вмъкна между тях, свали сандалите на игумена и сложи на земята малко шишенце. После започна да дава последно причастие.
Подпрян на една от колоните, Марек изтръгна стрелата от бедрото си. Беше влязла под ъгъл и не тъй дълбоко, както се боеше; по острието имаше само около два сантиметра кръв. Той пусна стрелата, докато Крис и Кейт се приближаваха.
Те погледнаха крака му и стрелата. От раната течеше кръв. Кейт повдигна жакета си и изряза с кинжала парче платно от ризата. Омота го около бедрото на Марек като временна превръзка.
— Не е толкова зле — каза Марек.
— Превръзката няма да навреди — отвърна Кейт. — Можеш ли да вървиш?
— Естествено, че мога.
— Пребледнял си.
— Нищо ми няма — отсече той и се отдръпна от колоната, за да погледне към двора.
На земята лежаха четирима войници, надупчени със стрели. Другите бяха изчезнали; вече никой не стреляше по камбанарията; от високите прозорци излитаха кълба дим. В другия край на двора също се стелеше гъст, черен пушек — идваше откъм трапезарията. Целият манастир започваше да гори.
— Трябва да намерим ключа — каза Марек.
— Но той е в стаята на Марсел.
— Не съм сигурен.
Марек си бе спомнил, че при последния му разговор с графоложката Елси стана дума за ключ. И че някаква дума я озадачава. Не си спомняше подробностите — тогава бе разтревожен за професора, — но помнеше ясно, че Елси преглеждаше един пергамент от купчината, намерена в манастира. Същата купчина, в която беше и записката на Джонстън.
И Марек знаеше къде да намери пергаментите.
Тримата тичаха по коридора към църквата. Някои от витражите бяха разбити и през тях излиташе дим. Отвътре се раздадоха викове и след секунди изскочи отряд войници. Марек рязко се завъртя и хукна обратно.
— Какво правим? — попита Крис.
— Търсим вратата.
— Коя врата?
Марек се стрелна наляво по колонадата, после пак наляво по съвсем тесен отвор, който ги изведе в малко помещение, може би склад. Осветяваше го пламък на факла. На пода имаше вграден дървен капак; Марек го дръпна и видя стъпала, слизащи надолу в мрака. Той грабна факлата и тримата се спуснаха надолу. Крис влезе последен и затвори капака.
Долу го посрещна мрачно, влажно подземие.
Факлата пращеше в студения въздух. Под трепкащата й светлина зърнаха покрай стената грамадни бъчви с диаметър около два метра. Намираха се във винарската изба.
— Знаете, че войниците скоро ще открият това място — каза Марек. После без колебание ги поведе през още няколко помещения, пълни с бъчви.
Подтичвайки след него, Кейт попита:
— Знаеш ли къде отиваш?
— А ти не знаеш ли? — отвърна той.
Но тя не знаеше; двамата с Крис вървяха плътно зад Марек, за да не напуснат кръга от успокояваща светлина. Почнаха да отминават гробници — плитки ниши в стената, където лежаха мъртви тела, обвити в прогнили савани. Понякога зърваха черепи с полепнали тук-там кичури коса; друг път се мяркаха крака с вече оголени кости. От мрака долиташе цвърчене на плъхове.
Кейт потръпна.
Марек продължаваше все напред, докато накрая изведнъж спря в почти празна зала.
— Защо спряхме? — попита Кейт.
— Не знаеш ли? — погледна я Марек.
Тя се озърна и осъзна, че се намира в същата подземна зала, където бе пропълзяла преди няколко дни. Видя същия саркофаг, само че сега капакът беше на място. До другата стена имаше дървена маса, отрупана с парчета мушама и вързопи пергамент, омотани с канап. Отстрани, върху ниска каменна стена, лежеше само един пакет ръкописи… и блестеше самотна леща от очилата на професора.
— Трябва да я е загубил вчера — каза Кейт. — Войниците сигурно са го хванали тук.
— Вероятно.
Марек започна да преглежда пергаментите от вързопа един по един. Бързо откри посланието на професора, после се върна към предния лист. Навъси се, разчитайки текста под светлината на факлата.
— Какво е? — попита Кейт.
— Описание — каза той. — Описание на подземна река и… ето го. — Той посочи към полето на ръкописа, където бе надраскана забележка на латински. — Тук пише „Ключът е у Марцелус“. После се споменава нещо за… ъъъ… врата или отвор и големи крака.
— Големи крака ли?
— Чакай малко. Не, не е това. — Марек се замисли. Спомняше си какво бе казала Елси. — Пише „Краката на великана“. Великански крака.
— Великански крака — повтори тя и го огледа със съмнение. Сигурен ли си, че не грешиш?
— Така пише.
— А това какво е? — попита Кейт.
До пръста на Марек имаше две думи, подредени една над друга:
DESIDE VIVIX
— Спомням си — каза Марек. — Елси рече, че тази дума не й е позната — vivix. Ho не спомена за deside. А то изобщо не ми прилича на латинска дума. Не е и окситанска, нито пък старофренска.
Той отряза с ножа парченце пергамент, после надраска с острието върху него двете думи и го прибра в джоба си.
— Но какво означава? — настоя Кейт.
Марек поклати глава.
— Нямам представа.
— Добавено е в полето — каза тя. — Може би нищо не означава. Може да е безсмислица или сметка, или нещо такова.
— Съмнявам се.
— Да не би по онова време да не са драскали безсмислици?
— Драскали са, но не ми изглежда така, Кейт. Това е сериозна бележка. — Марек пак се наведе над ръкописа и плъзна пръст по редовете.
— Добре. Добре… Тук пише, че Transitus occultus incipit… тайният проход започва… propre ad capellam viridem, sive capellam mortis — в зеления параклис, наричан още параклис на смъртта… и…
— Зеленият параклис? — повтори тя със странен глас.
Марек кимна.
— Точно така. Но не пише къде е параклисът. — Той въздъхна. — Ако проходът наистина е свързан с варовиковите пещери, може да бъде навсякъде.
— Не, Андре — възрази Кейт. — Не е навсякъде.
— Какво искаш да кажеш?
— Искам да кажа, че знам къде е зеленият параклис.
— Имаше го на предварителните карти за проекта Дордона — каза Кейт. — Разрушен параклис, съвсем близо до зоната на проекта. Спомням си, че се чудех защо не са включили и него. На картата беше написано: „chapelle verte morte“ и си помислих, че означава „параклис на зелената смърт“. Помня го, защото звучеше като разказ на Едгар По.
— Помниш ли точно къде беше?
— Не съвсем, но е в гората на около километър северно от Безенак.
— Възможно е — каза Марек. — Един километър не е прекалено много за тунел.
Иззад тях долетя тропотът на войници, нахлуващи в подземието.
— Време е да вървим.
Марек ги поведе наляво към коридор, от който започваше стълбище. Кейт го бе виждала само веднъж, затрупано от купчина пръст. Сега стъпалата водеха нагоре към дървен капак в тавана.
Марек се изкачи и напъна с рамо. Капакът се отвори лесно. Видяха небе, посивяло от дим.
Марек се измъкна навън, Крис и Кейт го последваха.
Излязоха в овощна градина. Правите редове плодни дръвчета бяха отрупани с яркозелени пролетни листа. Тримата побягнаха напред и скоро стигнаха до манастирската стена. Беше висока около три метра и половина, нямаше как да я прескочат. Но те се изкатериха по едно дърво, стъпиха върху стената и скочиха от другата страна. Право пред себе си видяха гъста гора. Втурнаха се към нея и отново навлязоха под мрачния свод на дърветата.