Сергей Лукяненко
Фалшивите огледала (12)

11

Няма никакви карти. Както навремето.

Нито пък служебни входове. Те са станали напълно излишни от момента, в който хората са престанали да потъват в дълбината.

— Опитай — казва Крейзи. — Виж… кое как е.

— Може би все пак ще дойдеш с мен? — питам аз.

Арката от черен мрамор, където е входът за „Лабиринт на Смъртта“, си е все същата. Завихря се на кълба аленочервена мъгла, прелитат бавни, сякаш сънени разряди мълния и бавно пъпли безкраен поток от хора.

Част от тях са истински, другата част е добавена от компютъра. За масовост.

— Вече съм стар за тази игра — изрича Крейзи. Стоим малко встрани от потока. Аз все още съм в тялото на Стрелеца, а Крейзи е сменил своето с по-младо и силно. Питам го:

— Много ли е променена местността?

— Не само местността. Това вече е втори етап на играта, а онази, старата, е пренесена на допълнителен полигон. Там продължават да отблъскват атаките на извънземните.

— А тук?

— Ответен удар. Земен крайцер с десантчици каца на вражеска планета.

Леле-мале…

Колко съм изостанал от живота. Интересувам се:

— Но основата си е същата, нали?

— Основата, дявол да го вземе, си е все същата от времето на „Волфенщайн“. Убивай всичко, което се движи. Събирай всичко, което ти падне.

— Тогава какъв е проблемът?

Крейзи свива рамене. Поглежда към безкрайния поток.

— Леонид, разбираш ли… не, по-добре виж сам… Ще те чакам в кабинета. Успех!

Правилно. Няма смисъл да се шашкам предварително.

— По дяволите! — казвам аз и го плясвам по дланта. И се присъединявам към мудно крачещата колона.

Лицата наоколо са най-различни. Хлапаци с още ненаболи мустаци, яки мъжища, по-възрастни белокоси опълченци. Сякаш цялата Земя е тръгнала да бие с пришълците. Старият милитарист Хайнлайн щеше да изпадне във възторг от тази гледка.

Има и жени, разбира се. Но са малцинство.

Мяркат се и инвалиди — с патерици, дори в колички.

Политкоректност, така да се каже… без нея сме за никъде.

— Привет…

Леко усещане за дежа вю…

Но не ме поздравява Алекс, който от чиста омраза не се откачи от мен цели трийсет и три нива…

Някакво девойче, най-много да е на седемнайсет. Чернокосо, със съвсем къса подстрижка. Личицето май е прекалено младо и наивно. Обаче фигурката е един път. Дънки, мъжка риза на карета…

Виждал съм я някъде…

— И вас ли ви отказаха за работа? — пита момичето. И аз си спомням. Тя се разправяше със секретарката, когато ходих да търся Ричард.

— Аз им отказах.

— Не ви устройваха условията, така ли?

Хвърлям поглед напред — още сме далеч от арката. Потискащото бучене полека нараства.

Защо пък да не си поприказваме?

— Нещо такова.

— Не си от приказливите.

Кимвам.

— Казвам се Нике.

— Аз съм Стрелеца.

— Отдавна ли играеш?

— Отдавна не играя.

— Хайде да изминем заедно началото? Там е много трудно.

Едва сдържам усмивката си.

— Не става, извинявай. Аз съм си единак по природа.

Ще ми е неприятно да я убивам, докато тя се цели с пистолет в гърба ми. По-добре да не се стига дотам.

— Добре — лесно се съгласява девойката.

— Предложи на друг — казвам аз.

— Като намеря някой истински — ще му предложа. — Тя веднага загубва интерес към мен и внимателно се оглежда за подходящия човек.

Какво пък, изглежда сме в компанията предимно на компютърни имитации. В „Лабиринта“ всяка секунда влиза по геймър, но не и по двайсет-трийсет…

— Стрелец, никога ли не ти е хрумвало, че и в живота е същото? — пита изведнъж Нике. — Че те заобикалят манекени? С различни лица и характери. С повече или по-малко свобода на волята. Но въпреки това деветдесет процента са кукли. Направени от някого, за да ни е по-весел животът.

— Защо пък? — дори съм леко смутен от подобно предположение.

— Ами, ако се вярва в прераждането на душите… Нали броят на хората непрекъснато нараства. Тогава откъде ще се намери душа за всеки? И затова навсякъде бродят манекени. Наглед са нормални, но нямат души.

Разбира се, мога да кажа, че не вярвам в прераждането.

Но това не е аргумент.

Вече сме при портала. Бученето действа потискащо, въздухът мирише на озон, някои от съседите ни по опашка забавят ход, неуверено се оглеждат наоколо. Да, входът в „Лабиринта“ както винаги впечатлява и те настройва на особена вълна.

— Всичко хубаво, Стрелец! — извиква девойката и се затичва. Гмурва се в виещата се на кълба мъгла.

Правилно. Никакво туткане!

Хуквам след нея и арката затуля небето. Мъгла. Тишина.

Очаквам, че веднага ще се тропосам на чуждата планета. В първия „Лабиринт“ нещата се започваха светкавично. Но ме очаква изненада.

Огромна зала. Стени от метал, нисък таван със студено светещи лампи. Покрай едната стена — отворени кабини с душове, покрай другата — ниски вани под стъклени похлупаци.

Тълпа хора — някои са още със старите си дрехи, а другите вече са голи и се мият под душовете или объркано бродят из залата.

И малко на брой набити, мускулести мъже и жени с униформи, стиснали палки в ръце.

— Какво се пулиш! — към мен се приближава, поклащайки палка, млада негърка. Тя дъвче дъвка, има белег на бузата, гърдите й са окичени с някакви ордени. — Шибан новобранец… марш под душа!

Не ми се спори. Нямам желание и за силово уреждане на отношенията, пък и на всичко отгоре кобурите ми засега са празни.

Разсъбличам се, хвърлям дрехите на пода — върху купчината чужди парцали. Мушкам се под душа.

Водата е зеленикава и смърди на химикали. Как ли докарали толкова правдоподобна болнична миризма?

Мия се дълго и грижливо. Случващото се започва да ме забавлява. Сержантите се разхождат из залата, подкарвайки „новобранците“ към душовете, а после — към ваните. Похлупаците на ваните незабавно се изпълват с белезникава мъгла.

— Увличаш се, мамка ти! Да не си на баня!

Ударът с палката по ребрата не е прекалено болезнен, но е обиден. Още повече когато си гол и те удря жена.

— Напразно правите това, сержант — казвам аз.

Негърката присвива очи.

— Само се обади още веднъж… В анабиозната камера, по-живо!

Тръгвам към най-близката свободна вана, следван от негърката, като под конвой. Имам глупавото усещане, че ей сега ще ме сритат по задника.

А към съседната кабинка се приближава Нике. Също чисто гола. Погледите ни се срещат.

Макар че светът е виртуален, а телата — нарисувани, изпитвам неудобство. Жената сержант не се брои, тя е на работа…

Впрочем, и ние също.

— По-бързо!

Намигвам на Нике и се пъхам във ваната. На дъното има локвичка леденостудена течност, стърчат някакви дюзи и електроди. Хибрид между джакузи и електрически стол… по-точно — електрическа вана…

В последния миг негърката още веднъж ме фрасва с палката — този път съвсем мръсно. Не успявам да реагирам — стъкленият похлупак се спуска, от дюзите приижда мъгла…

— Ще ми паднеш ти! — изкрещявам, превивайки се от болка и опирайки колене в стъклото.

Но в този миг от скосените конуси на електродите ме удрят сини разряди и настава тъма…

 

 

Времето не съществува. Тъмнина.

И далечен, тъжен вой на сирена…

Отварям очи и тъпо гледам към разбития похлупак. През дупката в стъклото бавно се измъква бялата мъгла.

Кацнахме ли вече?

Защо ли е толкова тъмно… а на тавана горят само две или три мъждиви крушки?

И похлупакът на анабиозната вана… Защо трябва да се похабява инвентарът?

Побутвам похлупака, но той не поддава. Опитвам се да разширя дупката в стъклото — порязвам си ръцете, обаче успявам да откъртя огромно парче. Сега вече мога да се измъкна…

Гледката е ужасяваща.

Половината зала е смачкана и сплескана. Там ваните са разбити, от някои стърчат осакатени тела, по пода има локви кръв.

Нещо лошо се е случило с десантния ни кораб…

Надничам по съседните вани, но там е празно, а похлупаците им са отворени.

Значи са решили, че съм мъртъв? И са тръгнали?

Бързо обикалям залата в търсене на каквото и да било оръжие. Ядец. Обаче намирам мъртъв сержант с кажи-речи същите габарити като моите. Мозъкът му е размазан от някаква циклопична греда… но така перфектно, че униформата не е пострадала и дори не е изцапана. Разсъбличам трупа без капка колебание. Нали точно затова лежи тук, тоя мъченик, за да мога аз да се облека.

Но къде е оръжието, по дяволите?!

Някак неправилно започва играта.

В лек тръс прекосявам залата и изскачам в някакъв коридор. Светлината навсякъде е бледа, нереална. Претърсвам пипнешката няколко отсека, но не намирам оръжие. Само фенер, забравен върху неработещ пулт.

Става ми все по-интересно. Напразно съм пренебрегвал „Лабиринта“, напразно!

След четвърт час най-после намирам изхода от кораба. Не е люк, а пробойна в стената, с разтопен метал по ръбовете. Предпазливо докосвам метала — още е горещ. Навеждам се и надничам навън.

Пейзажът е великолепен.

Високо светлотеменужено небе, далеч горе плуват облаци. Кръжат някакви птици и от време на време долитат тъжните им гърлени крясъци.

Скачам долу на земята и леко си натъртвам краката. Отдалечавам се колкото се може повече от кораба и го фиксирам с поглед. Легнал е върху почвата, разцепен на две при удара в скалата. Твърдо кацане. Машината е наистина исполинска, около триста метра дълга…

И наоколо няма жива душа.

Къде ли са оцелелите ми другари по нещастие?

Едва след пет минути, приближавайки се към скалната верига, намирам първия.

По-точно първата. Нике. Отчасти Нике, отчасти парчета окървавена почва. Така е размазана, както и на Бош не се е присънвало.

Затова пък мъртвата й ръка стиска пистолет…

— Така е то, момиче — казвам аз. — А ти ми приказваш за кукли и марионетки…

Сега за мен точно тя е такава марионетка. Дошла и загинала тук, за да ме снабди с оръжие.

Или все пак е съвпадение?

Оглеждам оръжието. Пистолетът стреля с разряди от бледосин пламък, при това при евентуално задържане на спусъка изстрелът е с по-голяма мощ. Съдейки по индикатора, зарядът на оръжието на практика е неизчерпаем.

Да бе… егати сложната работа. С такова оръжие само последният глупак е способен да загуби играта.

В доста по-ведро настроение поемам към скалите.

Птиците все така печално се дерат над главата ми. Боря се с изкушението да пострелям по тях.

— Аз съм Стрелеца! — казвам си аз. За да се настроя на онази бойна вълна, която винаги ме е спасявала до момента, в който наистина освирепявам. — Аз съм Стрелеца!

Пещера в скалите — възможно най-подозрителното място. Държа пистолета в готовност за стрелба, паля фенерчето, тръгвам. Пещерата почти веднага преминава в тунел — груба работа, но явно с изкуствен произход. Отдавна е време да се започне със стрелбата.

И противникът не ме кара да чакам дълго.

Отначало дочувам кънтящи стъпки и тежко дишане плюс страхотно сумтене. Заемам удобна позиция преди завоя, долепвам се до стената. Чакам.

Появява се някакво същество, мязащо на чудовищно угоен и леко бръснат мечок, който върви на задни лапи. Извисява се две глави над мен. Натискам спусъка и изстрелвам в гърдите на чудовището серия сини мълнии.

Право в матовите пластини на бронята му.

Чудовището не отронва нито звук. Не благоволява да го стори. Затова пък от рамото му изхвърча къса ракета със сплескан връх.

Ох…

Боли…

Умирам към пет секунди. Според предубеденото ми мнение — прекалено дълго за човек, размазан по пода. Междувременно виждам, как съществото се надвесва над мен и сграбчва с лапа пистолета ми, забелязвам, че плочките на бронята са леко потъмнели и вдлъбнати от изстрелите ми…

Накрая умирам.

 

 

— Под душа, мамицата ти! Какво си се опулил?!

Този път ми крещи някакъв момък, също със сержантска униформа. Обаче не ме халосва с палката, което вече е прогрес.

Значи всеки път ще се започва от качването в кораба? И пак ще се съживяваме голи, оплескани в кървища?

Отново виждам Нике.

Момичето е объркано. Аха…

Та кои са истинските и кои са куклите? Май всички сме в кюпа, а?

— Напълнихте ли гащите? — Сержантът вече се обръща към всички. Изглежда, никой от влезлите не е оцелял достатъчно дълго, за да закъснее за втория опит. Компанията си е същата. Вече започвам да различавам отделни лица, освен Нике — възрастния, много интелигентен на вид господин, юношите близнаци (като нищо може наистина да са близнаци), пищна дама, която ми прилича на Луиза, и пъпчив младок, явно нарисуван от човек, който мрази цялата световна младеж.

— Нечестна игра! — изказва общото мнение единият от близнаците. Вторият само кимва.

— Никого не държим насила. — Сержантът се изхрачва върху пода. — Страхливците могат да си вървят.

Мълчаливо отивам под душа.

Останалите — също.

— Благодаря за пистолета — казвам на Нике.

— Какъв пистолет? — тя се мие от калта и кървищата в съседната кабинка. Вече никой от нищо не се притеснява.

— Видях трупа ти. И взех оръжието.

Девойката ми обръща гръб. После казва:

— Ако натискаш спусъка цели три секунди, се генерира по-мощен заряд.

— Благодаря, и сам го разбрах. В оня свят с тия заряди се трепят само мухи.

Отново ни подкарват към ваните.

Съскане на белия газ. Кратка болка от електрическите разряди. Тъмнина.

 

 

Този път се събуждам заедно с всички. Сега залата е пострадала по-малко, но нещо е станало с апаратурата на повечето анабиозни вани. Там се покоят обгорени тела.

— Това са ония, дето нямат души — казва Нике с победоносна усмивка.

Принуден съм да се съглася. Загинали са най-невзрачните персонажи. Явни програмни рожби.

Всички, които бях категоризирал като истински геймъри, са живи.

Живи са и трима от сержантите. Те ни раздават пистолети и унили сиви униформи. В яркия свят извън кораба тия дрехи в защитни цветове само ще ни превърнат в мишени.

Малобройният ни отряд се измъква навън. Там аз се спирам.

— Да тръгваме! — изревава сержантът.

— Върви сам… нали се сещаш къде — казвам аз и слагам ръка върху дръжката на пистолета.

— Какво???

— Аз съм Стрелеца. Ще тръгна сам.

Пъпчивият юноша е в див възторг. Интелектуалецът и близнаците гледат неодобрително. Нике размишлява.

Сержантът се поколебава. После кимва:

— Добре… глупако. Тръгвай сам.

Групата потегля. Нике стои и ме гледа. Пита:

— Защо се делиш от групата?

— Защото е прекрасна мишена — казвам аз. — Възможно най-добрата цел за ракетно оръжие.

— А какво ще направиш сам?

— Ще помисля.

Нике гледа към отдалечаващия се отряд. Свива рамене и се затичва подире им.

А аз наистина сядам на камъка и размишлявам. Доста дълго. После поемам след отряда.

От една страна, това е пълна свинщина — да пуснеш пред себе си група за разчистване на местността. От друга — не съм дошъл тук да си играя игрички.

И най-важното — не вярвам в техния успех.

Правилно постъпвам, че не вярвам…

Тунелът прилича на разфасовъчен цех на кланица. Парчетата от телата са навсякъде. Оръжие няма, уви…

Затова пък отново се чуват тежки стъпки.

— Аз съм Стрелеца — повтарям няколко пъти и прехапвам устни. Дали не е остаряло заклинанието…

Стъпките наближават все повече и повече…

В мига, в който чудовището би трябвало да се покаже зад ъгъла, натискам спусъка. Пистолетът леко вибрира, акумулирайки усилен заряд. И изхрачва тъмносин съсирек пламък в гърдите на врага.

Никакъв ефект!

Скачам напред. Завъртам се под самия нос на изрода. Да не е луд да стреля с ракетомета под краката си?

Не е!

Затова пък ударът на дебелата лапа, който уж само ме е закачил, болезнено ме запокитва в стената…

През цялото време не спирам да стрелям. Пистолетът прави все по-внушителни паузи между изстрелите, зарядът не успява да се възстанови. Но все пак постигам своето.

Гръдната броня се пръсва и чудовището пада.

Ставам. С бучаща глава, натъртен хълбок и треперещи ръце.

Хубаво си поиграхме!

Кръвта думка в слепоочията ми: „дум, дум, дум“…

Каква ти кръв в слепооочията! Насреща ми изскача второ, абсолютно същото чудовище. Само че свежо, пращящо от енергия и закопняло за екшън. А аз вече съм полумъртъв, с едва стрелящ пистолет…

Дълбина-дълбина, не съм твой…

Ще играем без правила!

Светът, колкото и да е странно, се е променил доста умерено. Великолепна изработка на средата, направо смайваща! Но аз вече не бях в „Лабиринт на Смъртта“, а в апартамента си, в шлема и гащеризона, стиснал в ръка рисувания пистолет.

Изстрел — и аз плонжирах вдясно. Чудовището върху екрана се завърта, наистина, тромавичко, но все пак прекалено бързо.

Сега да се отдръпна…

Скок нагоре…

Плонж назад…

Гадината не спира да стреля. Ракетите се забиват в стените, ударните вълни ме люлеят.

Танц между огнени цветя.

Полусмазана пчела, подхвръкваща пред огнедишаща мечка — ето това съм в момента.

И успявам да жиля много рядко…

Но все пак успявам.

Изстрелях последния заряд, вече разбирайки, че не съм в състояние да удържа на безумното темпо. Несъмнено решението да се доближа плътно до врага бе правилно, но откъде да знам, че ще ми налети второ чудовище…

Врагът издава приглушен рев и се сгромолясва мъртъв.

deep

[Enter]

Сядам до разкъсаното тяло. Оставям пистолета в скута си и избърсвам потта от челото си.

И това е самото начало на играта?

Първото ниво?

Но нали все пак се справих…

Претърсвам помещението. Движенията ми са забавени — ранен съм. Но под някакви празни сандъци откривам аптечка. Вечната и вероятно неизбежна отстъпка на създателите на играта — и за хората, и за чудовищата медикаментите са еднакви.

Притискам апаратчето към тялото си, болката преминава. Веднага се зареждам със сила, розовата мъгла пред очите ми изчезва.

Е, напред! Все пак аз съм Стрелеца!

Излизам от тунела на хълмиста равнина. В далечината съзирам някакви колиби.

Птиците надават печални крясъци. Все по-силни и по-силни…

Вдигам глава тъкмо за да ме уцели клюнът в лицето.

Птиченцето мяза най-много на миниатюрен птеродактил. В зейналата човка стърчат тънки остри зъби…

Това пък какво е?

Успявам почти минута да удържам натиска на ятото, стреляйки във всички посоки.

Дори повалям една птичка.

После пет секунди наблюдавам как летящите твари пируват с тялото на Стрелеца.

Не се гнусят и от парчетата от униформата, просто ги поглъщат. За мезе, вероятно.

 

 

— Аха, ето, че го закъса! — победоносно констатира сержантът. Същия, когото заплашвах с пистолета. — Е… ама и ти си един Стрелец…

Същевременно ме оглежда с проблясък на интерес.

— Наслушал се е на разни истории и е решил е да си поиграе на Стрелеца — казва интелектуалецът не особено осъдително. — Господа, нека подходим сериозно към проблема! Необходими са ни колективни усилия! Играта е отборна!

Сержантите изобщо не протестират против инициативата му. И даже не усмиряват никого с палките. Явно, такава е била целта им — да изковат от нас задружна бойна единица.

Те с любопитство продължават да се вглеждат в мен. В оплесканото ми с кръв тяло.

— Птичките, а? — пита негърката. Цъка с език.

Нима по вида ми се познава колко далеч съм се придвижил?

— Или мухите?

И мухи ли има там?

Мълчаливо отивам под душа. Отмивам кръвта. Вдигам дрехите си от пода.

Гледат ме с разбиране. Но и с известно презрение.

— Не се ядосвай. — Младият сержант слага ръка на рамото ми. — Имаш заложби. Но сам, при това без никакъв опит…

Нямам ни най-малко желание да заставам в строя. Да си играя на задружен отбор. Да се състезавам с други отбори. Не съм дошъл тук да си играя!

Наистина ще ми коства цял месец усилия, за да измина новия „Лабиринт на Смъртта“ до края.

С толкова време просто не разполагам.