Сергей Лукяненко
Лабиринтът на отраженията (14)

10

Минавам четиринайсет нива. За седем часа.

Днес се роди една легенда.

Зад себе си оставих трупове и руини. Позабавих се на шесто ниво — то е съвсем ново и необичайно. После заседнах на дванайсето — бил съм на подобни места, но арената винаги си е арена, така че да натръшкаш над сто чудовища не е като да натиснеш три бутона.

За щастие, другите геймъри на практика вече не се месят. Слуховете плъзват из „Лабиринта“, като пресичат нивата с недостижима дори за дайвърите лекота. Дълбината не е страшна за слуховете, тях никога и нищо не може да ги спре.

Слуховете са враг на дайвъра. Но сега те всяват страх и това работи в моя полза.

На финала на четиринайсето ниво разбирам, че не издържам повече. Изплувам за миг от дълбината и се убеждавам, че наближава седем сутринта.

За компютрите е вредно да се изключват. При хората е тъкмо обратното.

Четиринайсето ниво е градски спортен център. Компютърът с менюто на играта беше сложен на съдийската маса до огромния басейн с лениво поклащащи се в чистата вода туловища на чудовища амфибии, които мязат на крокодили. Не се трепят лесно, затова се наложи да използвам плазмагъна, за да кипна водата в басейна. Изчаквам я да поизстине, потапям се във вонящия бульон и около десет минути чакам преследвачите си — двама истерични геймъри, момче и момиче, които ме гонят вече три нива. Страшно бързаха, защото бяха сигурни, че веднага ще се спася от спортния център, и нахълтаха в залата непредпазливо, макар и ефектно. Момчето е с плазмагън на колана, момичето — с двуцевка в ръце. Както съм под водата ги нацелвам с ракета и те изчезват в огнения вихър.

Измъквам се от басейна, като се подпирам на хлъзгавото тяло на свареното чудовище, и надничам в зейналата яма. Там не е останало нищо, детонирали са енергийните клетки на плазмагъна на хлапака.

— Аз съм Стрелеца — все пак казвам аз. Това вече се е превърнало в ритуал, а аз съм привърженик на добрите традиции.

Записвам се — „Стрелец, 14“, и чуквам клавиша за изход. Нека всичко е честно и по правилата. Малко почивка… и пак съм тук.

Непременно ще се върна.

На пода до съдийската масичка се отваря люк — изходът от играта. Скачам вътре и се озовавам в съблекалнята.

Изходът от „Лабиринта“ е не по-малко тържествен и пищен от входа. Но тържествеността е друга — празнична, весела. Стая със стени от розов мрамор, ярка слънчева светлина зад прозореца на тавана, мек диван, масичка с плодове и храна, огромен шкаф от махагон с дърворезба. Свалям бронираната жилетка, шлема, маскировъчния гащеризон, натиквам ги заедно с камарата желязо в индивидуалното си шкафче. Само аз ще мога да се възползвам от спечеленото имане при следващото си влизане в „Лабиринта“. Вземам душ, преобличам се. Край, трябва да си вървя. Не ми се иска да прекъсвам програмата, защо са ми повече главоболия, в края на краищата, отиването до хотела и излизането по нормалния начин ще ми отнемат само пет минути.

От съблекалните се излиза в просторна зала с колони, откъдето вече се виждат улиците на Дийптаун. Това е границата между Сумрачния Град и обикновената виртуалност, граница, размита като океанска звукова бариера.

Обикновено залата с колоните е празна. Поединично и на групи, геймърите излизат от своите съблекални и бавно тръгват към близкото ресторантче „BFG-9000“ или към бар „Cacodemon“, за да полеят победата или поражението.

Днес тук има поне сто човека. И това е моя заслуга. Май са се събрали всички, на които съм видял сметката. Внимателно оглеждат всеки излизащ от съблекалнята, сякаш е възможно да бъде запомнено лицето ми под шлема-маска. И в мен се взират, но явно обликът ми не се връзва с този на безпощадния Стрелец, врязал се в съзнанието им в последните мигове на играта.

Отивам при най-близката група, разговорът секва и мускулест мъж с квадратна брадичка рязко пита:

— Стрелеца?

За щастие се досещам какво има предвид и кимвам…

— Да… — на лицето ми се изписват яд и злоба. — С гранатомет… ама че мръсник! И вика: „Аз съм Стрелеца!“.

Май прекалих… Нацелят ли те с гранатомет, трудно ще чуеш каквото и да било. Но фигурата на Стрелеца вече е обвита с ореола на мистиката и думите ми за гранатомета прозвучават като обикновени оправдания на неудачник.

— Ти си стотният — казва типът с квадратната брадичка. — Казвам се Толик.

— Аз съм Льоня.

— Сто души изби тоя, чумата да го тръшне! — с възхита и ненавист съобщава Толик. — Откъде се взе… Запознай се — Жан, Дамир, Катка… Всичките ни изработи на девето ниво.

Честно казано, нямам спомен. Там беше адски шумно… когато геймърите предприеха предпоследен опит да се организират и масово да опаткат наглия Стрелец.

— А мен на петнайсето! — казвам аз. — Така добре се движех, а той…

— Чухте ли? — крещи Толя. — Стрелеца е минал на петнайсето!

Тълпата възбудено забръмчава в отговор.

Безнадеждно махвам с ръка и поемам към изхода.

— Хей! — крещи Толик. — А няма ли да го изчакаш?

— Джобовете ми не са бездънни! — отговарям аз. — Сами ще му натриете мутрата…

— Това да — кимва Толик. — Стига да го разпознаем.

Той въпреки всичко ме подозира, но не може да докаже съмненията си. Кимвам, правя още една крачка. И виждам Алекс.

Първата ми жертва стои леко встрани, мълчи и с интерес слуша диалога.

И като че ли няма намерение да се меси. Вендета, значи. Един срещу един.

Това ме устройва. Отминавам… още две-три секунди и ще изляза от залата на улицата на Дийптаун.

— Стрелец! — някой ме вика отзад по име и стотина души едновременно въздъхват.

Обръщам се. Гласът беше прекалено настойчив, няма смисъл да продължавам да се будалкам.

Не е Алекс. Гилермо е.

— Стрелец — казва той и тръгва към мен. — Извинете, че ви задържам… Вие поставихте осем рекорда за преминаване на нива, нали?

Сигурно е така. Не гледам Гилермо, а към стотината си неотдавнашни жертви. Погледите им не обещават нищо добро.

— Ръководството реши да ви уведоми, че нямате право да претендирате за обявените награди… нали? Понеже работите при нас на договор.

Слава богу, сега поне говори тихо и никой не ни чува.

— Дори не съм възнамерявал — съобщавам аз, замаян от ярост.

Гилермо май се досеща, че не е избрал най-подходящия момент за разговор. Но така са му заповядали.

— Все пак искаме да ви изплатим малка премия… двеста долара… като благодарност за интензивната работа. Направихте чудесна реклама на „Лабиринта“… едва се справяме с потока нови геймъри.

Прави пауза, оглежда залата и казва гузно:

— Можете да дойдете за парите сега, заедно с мен. Нашият офис има много изходи.

Благодаря. Ако има нещо, което не понасям, това е да ме бутнат в блатото, а после сърдечно да ми подадат ръка за помощ.

— Ще намина при първа възможност.

Гилермо въздъхва, разперва ръце — демек, аз съм само подчинен, така ми наредиха… И тръгва към отдалечения край на залата, където хлътва в някакви служебни коридори.

В мен са впили поглед деветдесет и девет чифта очи.

— Аз съм Стрелеца — казвам.

Деветдесет и девет чифта крака се отлепят от пода. Не, деветдесет и осем.

Алекс стои като закован, само измъква от пазвата си дълъг лъскав пистолет и изкрещява:

— Бягай, скапаняк!

Името не ми харесва, но съветът е разумен. Всеки от обидените, с изключение на Алекс може би, дълбоко в себе си е наясно, че е убит абсолютно честно. Но на глас съвсем други ги приказва. И затова всички са готови да отмъщават за невинно пострадалите другари, като забравят, че те доскоро са им били съперници.

Побягвам.

Зад гърба ми изплющяват няколко изстрела — Алекс отчаяно се опитва да задържи преследвачите, после изкрещява след мен:

— Сам ще те из…

Викът се прекъсва. Не само той има вирусно оръжие, пригодено за улиците на Дийптаун. А може би се е намесила службата за сигурност на „Лабиринта“.

Тичам.

Само това ми липсваше, да се разтворя във въздуха. Ако обидените геймъри разберат, че плюс всичко съм и дайвър — ловът ще прерасне в хайка.

А така ми се спи…

Пресечка, втора, трета. Намалявам детайлизацията, за да тичам още по-бързо. И насмалко да подмина сградата с надпис „Всякакви забавления“ на четирите основни езика на Дийптаун.

За щастие надписите са много големи и аз навреме схващам техния смисъл. Също така се сещам за разказа на Маниака за системите на сигурност във виртуалните бордеи.

Изборът е прост и аз се втурвам към въртящата се стъклена врата.