Луис Карол
Алиса в огледалния свят (1)

ПЪРВА ГЛАВА
ОГЛЕДАЛНАТА КЪЩА

Едно беше сигурно — бялото коте нямаше никаква вина. За всичко беше виновно черното коте. Защото през това време старата котка миеше муцунката на бялото коте (а то стоеше сравнително доста мирно); така че, виждате, то в никакъв случай не можеше да бъде замесено в провинението.

Дайна миеше муцунките на децата си по следния начин: най-напред натискаше клетото животинче с едната лапа по ухото, а с другата започваше да търка муцунката му на обратната страна, като почваше от носа. И тъкмо сега, както казах, тя се беше заловила здравата с бялото коте, което лежеше мирничко и дори се опитваше да мърка — навярно защото усещаше, че всичко това се прави за негово добро. Но Дайна беше измила черното коте рано следобед и докато Алиса седеше свита в един ъгъл на голямото кресло, като ту си мислеше нещо, ту задрямваше, котето се впусна в дълга игра с кълбото прежда, което Алиса преди това беше почнала да навива. Котето търкаляше кълбото насам-натам, докато то се размота. И сега преждата лежеше развита и объркана, а в средата й котето гонеше опашката си.

— Ах ти, лошо, лошо животинче! — извика Алиса, като вдигна котето и го целуна лекичко, за да му покаже, че е изпаднало в немилост. — Наистина Дайна трябва да те възпитава по-добре! Трябва, Дайна, чуваш ли! — добави тя, като погледна с упрек старата котка и й заговори с най-строг глас. После се покатери на креслото заедно с котето и с кълбото и започна отново да го навива. Но тя не можеше да прави това много бързо, защото през цялото време говореше ту на себе си, ту на котето. Кити седеше кротко на коляното й и се преструваше, че наблюдава как върви навиването, като от време на време слагаше леко едната си лапичка на кълбото, сякаш искаше да помогне в работата.

— Знаеш ли какъв празник е утре, Кити? — подхвана Алиса. — Щеше да се сетиш, ако беше дошла с мене на прозореца. Само че тъкмо тогава Дайна те миеше и ти не можа да дойдеш. Видях момчетата, те носеха съчки за празничния огън. Да знаеш колко съчки и клони носеха, Кити! Само че беше толкова студено и заваля такъв силен сняг, че те се разотидоха. Нищо, Кити, утре ще отидем да видим празничния огън.

При тези думи Алиса намота два-три пъти прежда около врата на котето, за да види как ще му прилича. То се уплаши, подскочи, кълбото се търкулна на пода и пак се размота.

— Знаеш ли, Кити, толкова се ядосах — продължи Алиса, когато се настаниха удобно на креслото, — като видях каква пакост си направила, че за малко щях да отворя прозореца и да те хвърля на снега! И ти си го заслужаваш, малко, пакостно животинче! Какво ще кажеш за свое оправдание? Не ме прекъсвай! — продължи Алиса, като вдигна пръст. — Сега ще изброя всичките ти провинения. Първо, ти измяука два пъти, докато Дайна те миеше тази заран. Не можеш да отречеш това, Кити: чух те! Какво казваш? (Тя си представяше, че котето отговаря нещо.) С лапа ти бръкнала в окото, така ли? Но това си е твоя грешка, защото си държиш очите отворени. Ако беше ги стиснала здраво, нищо нямаше да се случи. Значи не се оправдавай вече, ами слушай! Второ, ти дръпна Снежанка за опашката, когато слагах пред нея чинийката с мляко. Какво? Била си гладна ли? А откъде знаеш, че и тя не е била гладна? Сега трето, ти размотаваше по малко прежда от кълбото всеки път, когато не те гледах!

— Това са трите ти провинения, Кити, а ти не си наказана още за нито едно от тях. Знаеш ли какво? Ще ти събера всичките наказания за идущия петък… Представи си, че събират и моите наказания! — продължи тя, като говореше повече на себе си, отколкото на котето. — Какво ли ще ми направят на края на годината? Предполагам, че когато дойде денят, ще ме пратят в затвора. Или… я чакай! Да предположим, че всяко наказание е да си легна без вечеря. Тогава, като дойде нещастния ден, ще трябва да си легна без петдесет вечери!… Е, какво, това не е чак толкова страшно. Предпочитам да си легна без петдесет вечери, отколкото да ме накарат да ги изям на един път!

— Чуваш ли как пада снегът по прозореца, Кити? Колко мило и нежно почуква! Също като че ли някой целува целия прозорец отвън. Чудя се дали снегът обича дърветата и полята, та ги целува толкова нежно! После той ги покрива, знаеш, с бяло одеяло и може би им казва: „Спете, милички, докато пак дойде лято“. А като се събудят през лятото, Кити, те се обличат целите в зелено и танцуват, когато духа вятър — о, това е толкова хубаво! — извика Алиса, пусна кълбото и плесна с ръце. — И толкова ми се иска да е вярно! Сигурна съм, че на гората й се приспива наесен, когато листата започват да жълтеят.

— Кити, можеш ли да играеш шах? Не се смей, мила, питам те сериозно. Защото когато преди малко играехме, ти гледаше така, като че ли разбираш. А когато казах „шах!“, ти измърка. Наистина това щеше да бъде чудесен мат, Кити, и аз щях да спечеля, ако не беше този отвратителен Конник, който се втурна между фигурите ми. Кити, мила, нека си представим…

Бих искал да мога да ви опиша половината случаи, при които Алиса казваше любимата си фраза „нека си представим“. Вчера например тя спори дълго със сестра си, защото беше казала: „Нека си представим, че сме царе и царици“, а сестра й, която обичаше да бъде точна, възрази, че това е невъзможно, защото са само две. Накрая Алиса се принуди да каже: „Е, добре, тогава ти ще си едната царица, а аз ще бъда всички останали царе и царици“. Друг път уплаши не на шега старата си бавачка, като й извика неочаквано на ухото: „Бавачке, нека си представим, че съм гладна хиена, а ти — кокал!“

Но ние се отклонихме от речта на Алиса пред котето.

— Нека си представим, че ти си Черната Царица, Кити! Знаеш, ако си скръстиш лапите, ще заприличаш съвсем на нея. Хайде, миличка, опитай, моля ти се!

Алиса взе Черната Царица от масата и я сложи пред котето, за да види то как трябва да си скръсти лапите. Но опитът излезе неуспешен, главно, както каза Алиса, защото котето не искаше да си сложи ръцете правилно. За да го накаже, тя го вдигна пред огледалото, за да види само колко е непослушно.

— И да знаеш, че ако не си послушна — прибави тя, — ще те сложа в Огледалната Къща. Какво ще правиш тогава?

— Сега да щеш само да слушаш, Кити, и да не говориш толкова много, ще ти разкажа всичко, каквото си мисля за Огледалната Къща. Първо, стаята, която виждаш в огледалото, е също като нашата, само че нещата са наопаки. Мога да видя цялата стая, като се кача на стола пред камината, цялата освен една мъничка част точно зад камината. Ах, толкова ми се иска да видя и това мъничко ъгълче. И така ми се ще да знам палят ли и там огън през зимата. Не можеш нищо положително да кажеш, освен че когато нашата камина пуши, тогава и в другата стая се вижда пушек. Но това може да е нарочно, само да се правят, че уж и те имат огън. После книгите им приличат много на нашите, но думите са обърнати. Знам това, защото веднъж държах една наша книга пред огледалото и тогава и те държаха една книга в другата стая.

— Дали ще ти хареса да живееш в Огледалната Къща, Кити? Чудя се дали ще ти дават и там мляко? Но може би огледалното мляко не е добро за пиене… И, о, Кити, сега идваме до коридора. Можеш да видиш само мъничко от коридора в Огледалната Къща, ако отвориш широко вратата на нашата стая. Това, което виждаш, прилича съвсем на нашия коридор, само че по-нататък той може да е съвсем различен, знаеш. О, Кити, колко знаменито ще бъде да можем да отидем в Огледалната Къща! Сигурна съм, че в нея има, о, такива чудесни неща! Нека си представим, че можем някак да влезем в нея. Нека си представим, че стъклото става леко като тюл, така че можем да минем през него. Я, наистина, то се превръща в мъгла! Сега ще бъде много лесно да минем…

Докато казваше това, Алиса се покатери на камината, макар че навярно сама не знаеше как се намери там. И наистина стъклото започна да се превръща в тънка сребриста пара. Следващия миг Алиса мина през него и леко скочи в Огледалната Стая. Най-напред тя погледна дали камината гори и остана много доволна, че в нея намери истински огън, който гореше така буйно, както и в тяхната стая.

„Значи тука ще ми бъде топло колкото и в старата стая — помисли Алиса. — Всъщност още по-топло, защото тука никой няма да ме пъди от огъня. Ах, колко смешно ще бъде, като ме видят през стъклото, а няма да могат да дойдат при мене!“

После тя започна да се оглежда и забеляза, че това, което можеше да се види от старата стая, беше съвсем обикновено и неинтересно, но всичко останало беше до невероятност различно. Например картините, които висяха на стената зад камината, изглеждаха като живи, а старият часовник на камината (знаете, в огледалото вие виждате само гърба му) имаше лице на старче, което й се усмихваше.

„Тяхната стая не е толкова добре разтребена като нашата“ — си помисли Алиса, забеляза няколко шахматни фигури, паднали в пепелта. Но в същия миг извика „о!“ от учудване и се отпусна на колене и ръце, за да ги разгледа. Защото шахматните фигури се разхождаха две по две!

— Ето Черния Цар и Черната Царица — каза Алиса шепнешком, за да не ги уплаши. — А това е Белия Цар и Бялата Царица, седнали на края на лопатата… А ето двата Топа, те се разхождат, хванати за ръка… Не вярвам, че могат да ме чуят — продължи тя, като наведе още повече глава. — Почти съм сигурна, че не могат и да ме видят. Усещам някак, че ставам невидима…

Изведнъж нещо изпищя на масата зад Алиса и тя обърна глава тъкмо навреме, за да види една Бяла Пионка, която се търкаляше и риташе. Алиса я наблюдаваше с голямо любопитство, за да разбере какво ще стане по-нататък.

— Това е гласът на детето ми! — извика Бялата Царица, като се спусна край Царя така стремително, че го събори в пепелта. — Моето мило Лили! Моето царствено котенце! — И тя започна да се катери трескаво по решетката на камината.

— Царствена глупачка! — каза Царя, като си потърка носа, който беше ударил при падането. Той с право беше малко сърдит на Царицата, защото беше покрит с пепел от главата до краката.

Алиса реши да им помогне и тъй като горкичката Лили се задушаваше от писъци, вдигна бързо Царицата и я сложи на масата до кресливата й дъщеричка.

Царицата пое дъх и седна. Тя се беше задъхана от бързане. Известно време тя притискаше мълчаливо малката Лили до гърдите си. Щом се поокопити, извика на Белия Цар, който седеше мрачен сред пепелта:

— Пази се от вулкана!

— Какъв вулкан? — каза Царя и погледна тревожно към огъня, като че ли там беше най-вероятно да се намира някой вулкан.

— Той… ме… изхвърли… — отвърна Царицата, която беше все още задъхана. — Опитай се да дойдеш тука горе… по обикновения начин… да не те изхвърли и тебе!

Алиса гледаше как Белия Цар се закатери бавно по решетката и накрая каза:

— Както си тръгнал, ще ти трябват часове и часове, докато стигнеш до масата. По-добре да ти помогна, нали? — Но Царя не обърна внимание на въпроса й. Съвсем ясно беше, че той нито я вижда, нито я чува.

И така, Алиса го улови много внимателно и го вдигна във въздуха по-бавно от Царицата. Но преди да го сложи на масата, си помисли, че ще е добре да го поизтупа, защото беше цял покрит с пепел.

Тя разказваше по-късно, че не била виждала в живота си такава гримаса, каквато направил Царят, когато се намерил във въздуха, държан от невидима ръка, която го чистела. Той беше прекалено смаян, за да може да извика, само устата и очите му се разтваряха все по-широко и по-широко, ставаха все по-кръгли и по-кръгли, докато Алиса се разсмя така, че ръката й се разтрепера и за малко щеше да го изпусне на пода.

— Моля ти се, не прави такива гримаси, драги! — извика тя, забравила напълно, че Царя не може да я чуе. — Така силно ме разсмиваш, че едва успявам да те държа. И не си отваряй толкова широко устата. Всичката пепел влиза в нея… Е, сега, мисля, че си доста чист — прибави тя, като приглади косата му и го сложи на масата до Царицата.

Царя падна веднага по гръб и остана неподвижен. Алиса се уплаши от това, което беше направила, и тръгна из стаята, за да види дали има някъде вода да го напръска. Но тя намери само едно шише мастило и като се върна с него при масата, видя, че Царя се беше свестил и разговаряше шепнешком с Царицата, толкова тихо, че Алиса едва успя да чуе какво си казваха. Царя казваше:

— Уверявам те, мила, вледених се от страх чак до върха на мустаците си.

На това Царицата отговори:

— Ти нямаш мустаци.

— Ужаса на онзи миг — продължи Царя — няма никога, никога да го забравя!

— Ще го забравиш положително — отвърна Царицата, — ако не си го запишеш.

Алиса наблюдаваше с голямо любопитство как Царя извади един грамаден бележник и започна да записва. Внезапна мисъл мина през главата й: тя хвана края на молива, който стърчеше доста над рамото на Царя, и започна да пише вместо него.

Горкият Цар гледаше озадачен и нещастен. Известно време той се бори мълчаливо с молива, но Алиса беше много по-силна и най-после той рече задъхан:

— Мила, аз наистина трябва да си купя по-тънък молив. Просто не мога да си служа с този — той пише разни неща, които аз не искам…

— Какви неща? — запита Царицата, като надникна в бележника. (Там Алиса беше написала: „Белия Конник се хлъзга по ръжена. Той едва пази равновесие.“) — Това не е бележка за твоето приключение!

На масата до Алиса лежеше една книга. Както наблюдаваше Белия Цар (защото тя още се боеше малко за него и държеше готово мастилото да го полее, ако пак му стане лошо), Алиса обръщаше страниците, за да намери някъде нещо, което да може да прочете. „Та това е написано на неразбираем език!“ — си казваше тя.

Написаното изглеждаше така:

ДЖАБЕРУОКИ

Бе сгладне и честлинните комбурси

тарляха се и сврецваха във плите;

съвсем окласни бяха тук щурпите

и отма равапсатваха прасурси.

Известно време тя беше твърде озадачена, но после я осени светла мисъл:

— Ах! Та това е Огледална книга сигурно! И ако я сложа пред огледалото, думите ще се покажат в правилния си вид!

Стихотворението, което Алиса прочете, беше следното:

ДЖАБЕРУОКИ

Бе сгладне и честлинните комбурси

тарляха се и сврецваха във плите;

съвсем окласни бяха тук щурпите

и отма равапсатваха прасурси.

 

„От Джаберуока бой се, сине мой!

От нокти хищни, зъби що раздират!

От Джубджуб бой се птицата и крий,

та зракът мощни да не те съзира!“

 

Той грабна своя остър меч в ръка

и дълги дни врагът заклет иска,

възправен сред безмеждната гора,

замислен край митичната река.

 

И както той замислено стоеше,

ей Джаберуока с огнени очи

цвифейки във леса довтасал беше,

рикае, мята снопове лучи.

 

Напред! Назад! Напред! Удри! Режи!

Свистеше мечът остър в синий вдух.

Остави звяра мъртъв да лежи,

препусна бързо коня остроух.

 

„Уби ли Джаберуока, сине мой?

Ела в прегръдките ми, храбра младост!

О, славен ден, охей! Охей! Охой!“

Той скачаше и цвифеше от радост…

 

Бе сгладне и честлинните комбурси

тарляха се и сврецваха във плите;

съвсем окласни бяха тук щурпите

и отма равапсатваха прасурси.

— Изглежда много хубаво — каза Алиса, като го прочете. — Само че е извънредно трудно за разбиране! (Виждате ли, тя не искаше да признае дори на себе си, че изобщо никак не го разбира.) Усещам, че някак ми изпълва главата с идеи, само че не знам с какви! Във всеки случай някой убива нещо. Това във всеки случай е ясно…

„Но — помисли Алиса, като подскочи — ако не побързам, ще трябва да се върна обратно през огледалото, без да съм видяла как изглежда останалата част от къщата. Да погледна най-напред в градината!“

В миг тя изскочи от стаята и се спусна тичешком по стълбите. Всъщност това не беше тичане, а по-скоро нов начин да се слиза бързо и лесно по стълбите, както си каза Алиса: едва допря края на пръстите си до перилата и изведнъж полетя леко надолу, без даже да докосва стълбата с краката си. После тя прелетя през хола, щеше да мине и през вратата по същия начин, ако не се беше хванала за дръжката на вратата. Алиса беше малко замаяна от толкова летене и много се зарадва, че пак върви по обикновения начин.