Ернст Мулдашев
Златните плочи на Харати (22)

Как живеят местните жители на Хималаите

Те са ниски и слаби, с жилести крака и ръце, дори и лицата им са белязани от трудния начин на живот. Сексуално хималайските жени биха привлекли само еротоманите, макар вероятно мъжете да са на същото мнение за нашите жени.

Характерна особеност тук е липсата на нормални пътища. Затова всеки разчита преди всичко на собствените си два крака. За тази цел би трябвало да се ползват добичета — коне, мулета и магарета, но те се срещат рядко. Причината изглежда е не само в традицията, разглеждаща човека като ходеща машина, но и в отсъствието на пасбища по стръмните склонове. Всеки по-удобен участък, където няма дървета или камъни, се използва за терасовидно земеделие. Отглеждат се ориз, царевица, дал и други зеленчуци. Хималайците приготвят от тях основната си храна — далбат, която поглъщат с усмивка на умиление. Те смятат, че е по-добре да мъкнеш всичко сам, отколкото да разчиташ на лакомите коне или мулета, които изяждат всички насаждения.

За пренасянето на по-тежки товари обикновено се използват плетени кошове. Веднъж видяхме как в такъв кош пренасяха болен старец. Четирима младежи се изкачваха по стръмнината, като си предаваха коша със стареца.

— Накъде сте го понесли? — попитах ги аз.

— В болницата, в града.

— Колко превала минахте?

— Четири.

Знаех, че височината им е около 500–800 метра. А ги очакваха още три.

Липсата на пътища е белязала всички страни на хималайския живот. Пътеката тук е като линията на живота. Затова в много участъци те са застлани с камъни, направени са стъпала. Всяко семейство дава своя дан в ремонта на пътеките. Смята се за особено изискано, ако отидеш на любовна среща през три превала или донесеш на любимата си брошка от града.

В Хималаите думата пътник е свещена. Тук винаги ще го нахранят и приютят, като деликатно ще подхвърлят: „Добре би било, ако платите“. Веднъж срещнах мъж, уморено поседнал преди следващия преход. Попитах го:

— Щастлив ли сте?

— О-о… — усмихна се той широко, от цялата си душа. А после, нарамил коша с дървата, продължи пътя си.

Като завършихме тренировъчния поход, с автобус тръгнахме от Покхара до Катманду, а оттам трябваше да поемем към Тибет. Селиверстов, който седеше до мен, измъкна уокмена, сложи си слушалките и се усмихна доволно.

— Шефе, искаш ли да послушаш? — попита той.

— Да.

Надянах слушалките и потънах с наслада в прекрасната музика. Чувствах се силен и здрав, тялото ми, в отлична физическа форма, усещаше онова, което медиците наричат „мускулна радост“.

В този миг изобщо не можех да си представя как Тибет ще изтощи силните руски мъжаги, и как веднъж аз, превивайки се от болка, ще падна върху рехавата тибетска трева и ще заплача.