Беа Нади
Приказки за боговете (6)

Стълбове дим се виеха като тънки лозови стъбла над града. Горяха къщите на служителите на Империята, на богатите търговци и на невинните хорица, имали нещастието да живеят в съседство с тях. Скоро и последният бастион на Императора, централната крепост, щеше да падне под напора на въстаниците.

Облегнат на агатора си, Урзу гледаше тъжно картината на разрушението. Кацнал на висок хълм сред блатата, недалеч от малка пещера, приготвена набързо за пренощу-ване, той мислено оплакваше злата си съдба.

Целият му живот, а и живота на всички сатариани, се беше обърнал с главата надолу. Колко много неща се бяха променили през последните няколко години! През многовековната си история, записана подробно на лимерови таблички и съхранявана грижливо в библиотеките на Империята, планетата не помнеше такова развитие. А сега тези библиотеки бяха едни от първите жертви на освободителното движение, като че ли знанията, натрупани с много труд и усилие, бяха главните виновници за потискането на народа, като че ли те бяха най-опасното наследство на хилядолетната мощ на Империята. Горяха не само библиотеките, горяха училищата, горяха институциите, създадени от поколения Императори, за да осигурят един макар и ограничен и бавно развиващ се, но спокоен и без големи катаклизми живот на тази планета.

Но през последните два века сред недоволните все по-често се надигаха бунтове. Жестокото им потушаване от страна на Императорите само усилваше желанието за освобождение от тиранията, за независимост от волята на Императора.

С болка Урзу си спомняше спокойните дни на детството и юношество си, когато животът течеше с обичайния си бавен ритъм; когато всяка сутрин селяните влизаха през портите на Главния град, за да продадат стоката си на пазарите; когато всички деца посещаваха училища, отговарящи на индивидуалните им възможности; когато веднъж в сезона на главния площад изпълняваха присъдите на малкото на брой престъпници; когато в кулата редовно се събираха управниците на провинциите, за да докладват на Императора какво бяха извършили и какво предстоеше да бъде направено.

Всичко това се промени след като баща му, сегашният Император, реши да престане да се бори с въстаниците. Все по-рядко той ги наказваше за дръзките им набези, оставяше им чудните си машинки, агаторите. С тяхна помощ те успяваха да преодолеят огромни разстояния за броени дни и да организират освободителното движение по цялата планета.

Императорът се оттегли в лабораторията си и остави съветниците, много от които бяха свързани с въстаниците, да управляват Империята, простираща се върху цялата планета и извоювана някога в жестоки борби от предшествениците му. Продължаваше да знае всичко, ставащо на Сатариус, незнайно от къде, но вече не се намесваше в развоя на събитията. Особено след като жена му, майката на Урзу, загина при нещастен случай с агатор преди две години. Не че я обичаше много, но дотогава той като че ли все пак чувстваше някаква отговорност за собственото си семейство. Урзу отново се връщаше мислено към разговора с баща си, преди той да го прати тук, при черните хълмове, за да бъде на сигурно място по време на завземането на крепостта.

За първи път в живота на Урзу, Императорът го заведе в личните си покои. Никой, освен един стар прислужник, нямаше право да влиза в горните етажи на кулата, където се намираха обсерваторията, лабораторията и жилищните помещения на Императора.

Колко учуден остана Урзу от скромното обзавеждане на тези стаи! Знаеше, че баща му не държеше на лукса и удобствата, но никога досега не беше осъзнавал така силно разликата между своя и неговия начин на живот. Урзу обичаше дребните красиви неща и стаите му бяха пълни с мебели, резбовани от най-големите майстори, меки бродирани възглавници, всякакви дрънкулки от скъпоценни камъни и ценни метали. А Императорът — великият Император, от когото и сега се страхуваха всички хора в това царство, спеше в стая с белосани стени, без никакви картини, на обикновено легло покрито с една пуранова^[1] кожа.

Сега той покани сина си да седне на това легло и се заразхожда мълчаливо из стаята. Имаше загрижен, но не и изплашен вид. Урзу търпеливо чакаше баща му да започне разговора.

— Скоро бунтовниците ще завземат крепостта. Трябва да напуснеш това място и да се скриеш извън града. Разпоредих се да приготвят агатора ти с най-необходимите неща. След два дни се върни и потърси приятеля си Ринес.

— Но той ръководи въстаниците в града! — извика Урзу учуден. Съвсем скоро той за пръв път бе разбрал, че най-добрият му приятел от детските години отдавна работеше за врага.

— Да — продължи Императорът, — но той иска да ти запази трона след като ме свали от него. Още не се чувстват готови да поемат сами цялата отговорност на властта. Съгласи се с техните условия и управлявай както искаш или по-точно казано, както ти позволят. Аз искам само едно от теб. Вземи си жена и й направи колкото се може по-скоро дете.

Урзу се смая от това изискване. Нямаше желание точно сега да мисли за жена и семейство.

— Знам, че не си падаш много по нормалните сексуални отношения, но ти трябва да продължиш рода. — Императорът се спря до прозореца и отправи замислен поглед в далечината. — Всичко друго е без значение.

— Но защо, татко, защо? — Урзу скочи огорчен от леглото. — Защо остави бунтовниците да завладеят цялото ти царство? Ти можеше да ги победиш по всяко време, можеше да им развалиш агаторите, можеше да запазиш не само властта, но и мира на тази планета. Дори сега, ако използваш магическите си сили, ти още можеш да ги спреш.

Урзу недоумяваше какво беше накарало баща му да промени така рязко политиката си. От незапомнени времена тяхната фамилия владееше тази планета. Никой не беше успял да оспори властта на силните личности в семейството им, раждани като че ли специално за тази цел през едно поколение. Баща му беше наследил от дядо си всички необходими качества за върховен владетел — и високото силно тяло, и пронизващите зелени очи, способни само с един поглед да запалят всяко нещо край себе си, и бързия ум, и магическите способности, неподвластни на никой друг сатарианин. И нищо не подсказваше, че той някога ще промени начина на управление, към който се придържаха всички Императори от векове.

Императорът се обърна и го погледна със съчувствие. Урзу остана изненадан от топлината в този поглед. Той не познаваше друго отношение освен строгост, суровост и снизходително пренебрежение.

— Защото така пожела приятелката ти — отвърна баща му тихо и тъжно.

Говореше за Ани. Урзу веднага разбра, че става дума за нея. Откакто преди пет години това момиче се появи за осем дни в двореца и после изчезна по загадъчен начин, Урзу не можеше да я забрави. Въпреки многото време изминало оттогава, той я виждаше като жива във въображението си, красива и силна, изключително умна, с толкова много познания, нетипични за една жена — тя от всичките му момичета го разбираше най-добре и му помагаше да се справи със сложните задачи, задавани му от Императора.

А се оказа някакъв шпионин, изпратен да открадне най-ценната вещ на баща му — един невзрачен камък, предназначението на който така и остана тайна за Урзу. Използвайки безграничното доверие, което имаше в нея, тя си беше осигурила достъп до съкровищницата на баща му и успя да излъже не само него, но и Императора.

Тогава баща му говореше нещо за висши сили срещу които бил безсилен и дори не го наказа. Беше говорил с Ани само един час в кулата си, но знаеше повече за нея, отколкото Урзу въобще някога успя да разбере.

След този случай Императорът се промени. Урзу не можеше да не забележи, че това беше началото на рухването на Империята.

— Заради откраднатия камък ли вече нищо не вървеше като трябва? — попита Урзу изумен, сядайки отново на леглото. Не бяха говорили за Ани откакто тя изчезна и Урзу се надяваше да разбере нещо повече за нея.

— Не, Камъкът нямаше никакво значение — засмя се тъжно баща му. Отправяйки замечтан поглед към безкрайността, той продължи:

— Знаеш, че и тогава имаше проблеми с бунтовниците. Бяха я вербували да им сътрудничи и тя нямаше как да им откаже. Иначе нямаше да може да изпълни задачата си. Началникът на охраната я следеше зорко и ме информира за тази връзка. Повиках я тогава, за да разбера, доколко представлява опасност за мен. Попитах я, какво да правя с бунтовниците и тя ме посъветва да им предам властта.

Урзу скочи отново от леглото. Как така? Нали твърдеше в последните си думи, които успяха да обменят в Отановата гора преди да изчезне пред очите му, че няма нищо общо с бунтовниците. И как е успяла да предложи такова чудовищно нещо на баща му!

— И ти не я уби веднага? — попита Урзу смаян. Баща му не се церемонеше много с враговете си тогава.

Но сега стоеше до прозореца с поглед отправен към града, потънал в спомените си. Изведнъж Урзу си спомни думите на майка си, когато я попита, защо баща му взе лимеровата табличка с прощалните думи на Ани. Тя каза — „За него нейната загуба означава много повече, отколкото? за теб.“

И чак сега Урзу прозря, че Императорът също беше обикнал Ани тогава. В него се надигаше закъсняла, изгаряща ревност. Не можеше по нищо да се мери с Императора, баща му го превъзхождаше във всяко отношение. За първи път Урзу се зарадва на мистериозното изчезване на Ани. Разбра, че за него тя все едно вече беше загубена от момента, в който тя се е срещнала с баща му.

Императорът се бе обърнал и го гледаше с проницателните си очи. На устните му се появи жалостива усмивка. Беше разбрал за чувствата на сина си.

— Не, не я убих. Вслушах се в съвета й и оставих бунтовниците да постигнат целта си. Отдавна общественото развитие на Сатариус се нуждаеше от някаква промяна Цивилизацията беше в застой от дълго време и нещо трябваше да я разтърси.

— Но тази промяна донесе само мъка и несигурност на този народ — възрази Урзу, учуден от доводите на баща си — и кой знае още колко кръв ще се пролее.

— Много — отговори Императорът, — всяко нещо си има своята цена. И свободата на този народ не може да се постигне даром. Но той заслужава шанса да постигне мечтата си и да се развива с ускорени темпове.

Както винаги, когато ставаше дума за политическите решения на баща му, Урзу не разбираше дълбокия смисъл на действията му. За какво беше тази свобода на народа, когато тя водеше до хаос в снабдяването, до глад и разруха, до убийства и несигурност в утрешния ден?

Императорът го гледаше, отгатвайки като винаги мислите му, и отговори на незададения въпрос:

— Не можеш да разбереш тези неща, сине, Раздразнен от тази оценка за неговата незрялост, Урзу попита агресивно:

— А Ани разбираше ли ги?

— Да, но няма за какво да се обиждаш. Тя идваше от друг свят, където вече бяха извършени много промени от този вид.

Урзу остана като зашеметен. Нима имаше и други светове? Досега той смяташе, че познава света, в който живее, а там съществуваха само Сатариус, двете слънца, двете луни и множество звезди на небето.

Прочитайки мислите на сина си, Императорът не му позволи да го разпитва повече.

— Сега не е време да се говори за тези неща. Бунтовниците всеки момент могат да стигнат до стените на крепостта. Трябва да побързаш.

— А ти какво ще правиш? — Урзу изведнъж усети, че може би вижда баща си за последен път.

— Не мисли за мен. Аз знам какво да правя, — отговори сурово Императорът.

Свикнал да приема без възражение решенията на баща си, Урзу се отправи на път. Прескочи с агатора източната стена на крепостта и се насочи към края на града. Караше малкия агатор и нямаше опасност някой да го настигне и залови.

Бунтовниците разполагаха само с един-единствен агатор от този тип, попаднал в ръцете им след бягството на Ани, но баща му беше намалил мощта му чрез своите магии. Явно още тогава той беше решил да даде някакъв шанс на въстаниците, като не спираше изцяло машината от движение.

Разхождайки се край хълма, Урзу отново се замисли върху странното твърдение на баща му, че Ани била от друг свят. Какво ли искаше да каже с това? Тя изглеждаше като обикновена сатарианка, макар и много хубава. Но се държеше различно и говореше странно. Неведнъж Урзу я беше сравнявал на шега с баща си. А тя доста се притесняваше от това. Имаше нещо общо между двамата — неуловимо, но осезаемо. Тя винаги разбираше, какво иска да постигне Императорът и се пазеше, но не се страхуваше от него. И дори баща му не успя да й попречи да изпълни хитрия си план.

Свикнал с мисълта, че няма кой да победи баща му, Урзу изведнъж осъзна, че и той беше уязвим. И заедно с това прозрение дойде и увереността, че Императорът нямаше да бяга от бунтовниците. Щеше да очаква смъртта си в кулата, жертвайки се за бъдещето на сина си.

Урзу се закова на място като ударен от гръм. Не можеше да допусне това! Той трябваше да го спаси! Въпреки че баща му никога не показваше обичта си към него и той дълги години се беше страхувал от Императора както всички хора на планетата, Урзу го обожаваше и обичаше.

Изтича до агатора си, скочи в него и потегли с максимална скорост обратно към двореца.

* * *

Сатара се беше привел над звездните си карти в обсерваторията, за да изчисли бъдещето на Урзу. Но не успяваше да се концентрира. Събитията на Сатариус се развиваха много бързо и бяха излезли от контрол. Урзу се лъжеше, че Императорът би могъл да направи още нещо, за да ги спре. А и самия той не желаеше да промени решението си.

Само едно го притесняваше. Щеше ли Урзу да има скоро син, за да се превъплъти след смъртта си в него? Беше създал тази наследствена линия още при населяването на Сатариус с хора. Така през едно поколение, след смъртта на дядо си, се раждаше момче с по-особени гени. Ставаше по-висок и по-силен от най-едрите жени на планетата, имаше точен и бърз ум и магически способности. Когато това момче поотраснеше малко, Сатара се свързваше с него, докато се слееше напълно с личността му. Така неговият дух се превъплъщаваше от тялото на един Император в друг и той имаше възможността пряко и изотвътре да влияе върху развитието на тази планета и обитателите й, преживявайки заедно с творението си всичките радости и несгоди на този свят.

Досега се справяше добре. Във всеки случай не по-лошо отколкото Веова на Земята. Последният разполагаше с цяла армия помощници ангари и наглеждаше Земята от разстояние.

Но сега възникна сериозно препятствие в добре замислената система. Бунтовниците щяха да поискат главата на Императора и той беше длъжен да им я даде, за да може този исторически етап да приключи по естествен начин. Но ако Урзу нямаше дете, Сатара нямаше в кого да се въплъти. Неговият дух не можеше да се прояви напълно в обикновено сатарианско тяло. Да изгради нова естествена мутация нямаше време, защото не искаше да остави планетата си в тези смутни времена дълго без управление.

Хвърляйки кратък поглед към картите, той изведнъж разбра, че просто не иска да види съдбата на Урзу. Синът му нямаше бъдеще!

Откъм двора се чуха викове. Бунтовниците бяха проникнали в крепостта и стражата се предаваше. Много от неговите служители бяха в сговор с бунтовниците и те лесно преодоляваха преградите. Никой не обичаше Императора. Династията беше управлявана от хилядолетия чрез пълна диктатура и всички се страхуваха от него. Едва ли имаше някой, който да не желаеше смъртта му.

Сатара отиде до прозореца и видя в центъра на площадката едноместен агатор, заобиколен от биещи се хора. Застина. Урзу се беше върнал!

Той бързо напусна обсерваторията й слезе до шестия етаж, където сина му стоеше пред стълбището и защитаваше с меч в ръка достъпа към покоите на баща си.

Приятелят му Ринес се опита да спре хората си и да убеди Урзу да предаде Императора доброволно. Но Урзу не го слушаше, а само крещеше, размахвайки меча си:

— Няма да пипате баща ми!

Сатара само успя да извика: — Сине, остави ги! — когато дългият нож на една бивша стражарка проникна дълбоко в гърдите на Урзу. Сразен, той падна право в ръцете на баща си.

Когато видяха Императора, всички се отдръпнаха изплашени. Сатара не им обърна никакво внимание. Подпря Урзу внимателно на стената и тихо го упрекна:

— Сега ли намери да не ми се подчиниш?

— Обичам те татко — отговори Урзу със слаб глас, — Не исках да те убият.

Императорът го притисна към себе си, дълбоко трогнат от признанието на сина си. Нямаше как да му помогне, само нежно отвърна:

— И аз те обичам, сине.

С щастлива усмивка на уста Урзу се отпусна в ръцете на баща си. Сатара гледаше с болка и учудване сина си. От къде това слабичко момче намери сили за тази отчаяна постъпка? Не го беше оценил както трябва. И чак в мига на смъртта между сина и бащата се появи онази близост, за която Урзу беше мечтал цял живот.

Императорът положи сина си на пода и вдигна глава към враговете си. Стояха притиснати до отсрещната стена, вцепенени от ужас, убедени, че сега иде техен ред. Сатара се бореше срещу болката и надигащата се омраза в душата му. Можеше да ги изпепели само с един поглед. Но нямаше смисъл да ги погубва, това нямаше да му върне Урзу. Не можеше да спре колелото на съдбата, на което сам беше дал начален тласък. С огромни усилия на волята си той се пребори с желанието за мъст и се изправи. Погледна ги и рече спокойно:

— А сега убийте и мен.

Никой не мръдна от мястото си. Примиреността на смъртния им враг, само ги караше да се страхуват още повече от него. Мина една дълга минута, преди Ринес да се съвзема от случилото се:

— Съжалявам за смъртта на сина ви. Урзу беше добро момче. Но вие ще бъдете съден за всичките злини, които причинихте на народа. Засега ви задържаме под стража. Моля, последвайте ни в подземието.

Всички очакваха Императорът да се съпротивлява, никой не смееше да се докосне до него. А той, без да каже нито дума, слизаше след Ринес по стълбите, последва ги през двора до подземието, остави се да го приковат с най-тежките вериги, които намериха, за стената в голямата килия, от която освободиха всичките други затворници. Той само гледаше пред себе си безучастен и безразличен, като че ли другите въобще не съществуваха.

Новината за залавянето на Императора се разпространи като ураган по цялата планета. Всички хора излязоха на улицата да празнуват радостното събитие. Прегръщаха се, целуваха се, танцуваха. Империята, просъществувала хилядолетия, беше паднала и всички бяха свободни.

Само лакеят на Урзу плачеше и отиде в затвора, за да отнесе малко вода и храна на бащата на бившия си господар.

* * *

Веова седеше на трона в централата на ангарите, вглъбен в мислите си. Както винаги, той внимателно следеше какво става на Сатариус. Едно време го правеше, за да открива всички грешки на Сатара и да злорадства над тях. Но те не бяха толкова много и Веова по-скоро се разяждаше от завист. Не можеше да прости на бившия си първи помощник, че се беше осмелил да създаде собствена система без помощта му.

После тези непрестанни наблюдения се превърнаха в навик. Както и враждебността, с която посрещаше съперника си, когато той се връщаше при тях, за да прекара времето между две прераждания на тяхното ниво.

А не винаги бе било така. Едно време Веова обичаше този прекрасен на вид ангар, успял да се откъсне от мрежата на колективния дух на това общество и да развие невиждана индивидуалност в тази среда. Чувствайки силата му, оценявайки изключителния му ум, Веова му поверяваше най-сложните задачи и му остави на разположение творческите сили на лявата страна. Това беше прекрасно време на сътрудничество, работата им спореше и двамата бяха щастливи.

След това настъпи времето на неудачите. Нещата на Земята вече не вървяха както преди и те трескаво търсеха причините за провалите си. Тогава Сатара реши, че грешката е била направена още в самото начало, по време на създаването на земната система, когато Веова използвал само Силите на дясната страна за изграждането й.

Веова отричаше тези твърдения и между тях възникна един дълъг и мъчителен спор. Сатара искаше да повтори експеримента с равномерно разпределени Сили на друга планета, но Веова твърдо отказваше. И тогава Сатара открадна Камъка на мъдростта и ги напусна, за да осъществи замисъла си сам, макар и само със Силите на лявата ръка.

Според него тази система трябваше да се провали по същия начин, както системата на Земята.

Веова не можеше да прости тази своеволна постъпка на първия си помощник. Не можеше един ангар, макар и умен и силен, да се постави на нивото на теорите и да изгражда системи. Веова се почувства обиден и застрашен, въпреки че осъзнаваше превъзходството си на теор.

Направи всичко възможно да попречи на Сатара да осъществи замисъла си, но той успяваше да отблъсне всичките му атаки. И когато Веова на края успя да си върне Камъка на мъдростта, пращайки земен човек за него, Сатара само му се подигра, задето не беше разбрал за връзката между Камъка, жената и помощника й — теор. Веова беше изпратил на Сатариус, без да подозира това, двойка Делени. Те бяха решили, че Веова не е достоен да притежава Камъка, който беше творение на Делените, и теорът го отнесе със себе си на горното ниво.

Сатара като че ли не страдаше особено от загубата на Камъка. Но след всичко това нещата на Сатариус бързо се промениха. Системата изпадна в криза. Първоначално Веова ликуваше — все пак беше успял да навреди на съперника си. После разбра, че последният нарочно оставяше всичко построено дотогава да рухне.

Добре разбираше подбудите му. Нееднократно пред него бяха стояли подобни проблеми на Земята. Трябваше да разтърси всичко, за да намери друг път на развитие. Все повече се възхищаваше от неприятеля си. Дори се гордееше с него. Каква ли сила трябва, за да се развиеш от обикновен ангар в самостоятелен творец, достигащ почти нивото на теорите!

Последните новини от Сатариус притесниха Веова. Сатара беше измислил хитър начин да се въплъти в един индивид от създадената от него раса и да управлява системата си отвътре. А сега непрекъснатата серия от последователни прераждания беше застрашена. Синът на Императора загина преди да има наследник и скоро щяха да отсекат главата на Императора, Откъснат от планетата си, Сатара трудно щеше да я управлява сам. Системата можеше да рухне и така спорът между тях щеше да се реши в полза на Сатара. Веова не можеше да допусне това. Трябваше да намери начин да спаси Императора от сигурна смърт.

Имаше само един начин да постигне това навреме. Трябваше отново да прибегне до помощта на човека, измъкнал Камъка от Сатара. Жената тогава се справи отлично, познаваше ситуацията на Сатариус и дори имаше връзка с бунтовниците. Само не знаеше дали второто й Аз — теорът — щеше да участва и този път.

Реши да рискува. Накара ангарите да отворят отново времеви прозорец и да прехвърлят жената от Земята в централата.

* * *

Ани се събуждаше. Още със затворени очи тя чуваше гласове около себе си и виждаше ярка светлина през клепачите си. Имаше нещо страшно познато наоколо, а в главата й нахлуваха безброй спомени. Спомени за голямото, светло помещение, златния трон със стареца и златокоси-те същества наоколо; за планетата Сатариус и за другото си тяло на сатарианка; за Императора и сина му; за Камъка и неговите приказки за вселената; за чувството й на щастие със онова светещо топче — другото й Аз. Замръзна за миг, пълна с надежда, отвори очи и скочи на крака, викайки на глас:

— Боар, къде си?

Гледаха я учудените зелени очи на ангарите. Разочарована, тя се огледа неспокойно. Беше в централата на ангарите, но от Боар нямаше и следа. Викаше го мислено, но без успех. Тогава чу думите на Веова:

— Приятелят ти го няма. Не знам дали има намерение да се появи този път.

Седеше на трона си и я гледаше с тъжните си уморени очи. Съзнанието й се проясни напълно и Ани си спомни всичко, като че ли бяха изминали само няколко секунди от мига, в който миналия път я изпратиха обратно на Земята. А най-вече си спомни болката от раздялата с Боар, преди той да се върне на своето ниво. Помнеше и всичко за живота си на Земята през тези изминали няколко години. Като че ли излизаше от някаква частична амнезия.

— Какво искаш този път? — попита тя малко грубо Веова.

— Искам да те помоля да ми помогнеш или по-точно, да помогнеш на Императора на Сатариус, — отговори той.

Ани направо се смая. За първи път Веова я молеше за нещо. Миналия път просто й заповяда. Нямаше представа откъде идва тази промяна в него. Малко преди да я върне на Земята и да изтрие всичките й спомени за случилото се, той беше заплашил и нея, и семейството й с проклятие, заради това, че не му даваше Камъка, и може би само присъствието на Боар го накара да промени намерението си. За наказание би искала да му откаже сега, но той говореше за Сатара в образа на Императора, а тя не беше равнодушна към съдбата на този сатарианин. Какво ли се беше случило на Сатариус през тези години?

Прочитайки мислите й, Веова отговори:

— Бунтовниците завладяха планетата, убиха Урзу и хвърлиха Императора в затвора. Скоро се очаква екзекуцията му.

Ани изтръпна. Правилно се беше сетила, че на тази планета някога ще се пролее много кръв, но защо толкова скоро? Спомни си един пророчески сън на Сатариус, виждайки отново ужасната картина на търкалящата се в пясъка отрязана глава на Императора.

Не искаше това да се случи. Съжаляваше, че тогава посъветва Императора да се оттегли от властта и да остави бунтовниците да победят. Нямаше предвид той да загине, а да продължи да ръководи хода на събитията на Сатариус тайно, в сянка.

Разбираше, че понятието „загиване“ нямаше смисъл, доколкото се отнасяше до Сатара. Смъртта нямаше власт върху него. Той отново щеше да се превърне във великолепния ангар със златни коси, показан й от Камъка тогава. Но тя го познаваше само в превъплътения му вид на Император и беше заобичала този внушителен сатарианин с черна вълниста коса и проницателни зелени очи. Не искаше тази прекрасна глава да се въргаля в прахта.

— Ще отида — отговори тя на Веова, — ще направя всичко възможно, за да го измъкна от там.

Какво ли щеше да си помисли сега Боар? Щеше ли да одобри решението й? Чувстваше силен копнеж към него, но някак усещаше, че този път той нямаше да се появи. Трябваше да преодолее съпротивата само на сатарианите, а не на висше същество, каквото беше Сатара. Докато имаше и най-малкия шанс да оцелее при изпълнението на тази задача, Боар нямаше право да й помогне.

Стана й много мъчно и самотно. Изведнъж осъзна колко добре си живееше на Земята, когато нямаше никаква представа за съществуването на Боар, и колко трудно трябва да му е да знае винаги всичко за нея и да не забравя никога кой е всъщност.

Прогони мислите за Боар в дъното на съзнанието си и се концентрира изцяло върху предстоящото дело.

* * *

Отново пътуваше с космически кораб от границите на царствата към Сатариус. Но това пътуване не приличаше на предишното, сега беше сама и можеше да, разчита само на себе си. Щеше да кацне близо до града, малко встрани от мястото, където се приземиха миналия път и където би трябвало все още да се намира старият им кораб.

Непрекъснато я налитаха спомени за миналото пътуване с Боар. Спомняше си първата среща с него и това, че за малко щеше да умре от силата на възникналите чувства помежду им. Той едва успя да й прелее достатъчна енергия, за да преживее шока. После, вече като сатарианка, тя по-добре се справяше със стремежа си към сливане с Боар. Някога бяха едно същество и се бяха разделили, за да изпълнят някаква задача, за която дори Боар нямаше представа. От Камъка на мъдростта Ани знаеше, че така би трябвало да бъде. Но при среща на двойка Делени винаги възникваше стремеж към сливане и на тях им костваше големи усилия да го преодолеят. Щяха да се слеят отново и да изпитат онова върховно щастие за което само мечтаеха, едва след като изпълнят задачата си. Просто техните личности щяха да престанат да съществуват и щеше да се роди отново онова висше съвършено същество, което бяха преди, но вече обогатено с опита, събран от двете си части.

Но и така, както бяха разделени, те се обичаха с една възвишена любов, несравнима с обичта между хората. И това беше неотменна даденост на природата им.

Замисли се за Веова и Сатара. Знаеше от Боар, че и те бяха двойка Делени по своята същност. Но нито един от тях не подозираше това. Колко сложни бяха техните взаимоотношения! Хем се обичаха, хем се мразеха.

Принудени да живеят на едно и също ниво, те бяха изложени на същото привличане като Ани и Боар, но Камъка на мъдростта не им беше открил истинската им същност. Най-вероятно така бе пожелало онова висше същество, което те са представлявали, преди да се разделят. Двете му части бяха почти еднакви по способности и мощ, независимо от това, че единият се беше проявил като теор, а другият като ангар.

 

Омразата ги държеше на разстояние един от друг, за да не се стигне до спонтанно сливане помежду им. Последното би било равносилно на катастрофа за Делените, ако се случеше преди да изпълнят предназначението си.

Какви ли бяха подбудите на Веова да спаси Императора? Той все още мразеше Сатара и би трябвало да се радва на провала му. А може би несъзнателно го обичаше и искаше да му помогне? Ако Боар беше тук или ако държеше Камъка в ръката си, Ани щеше да получи отговор на въпросите си.

Чувстваше се много самотна през това седемдневно пътуване. Веова й върна тялото на сатарианското момиче, което бе ползвала предишния път, само че остаряло с пет години. То почти не се беше променило. Малко по-зряло, то беше все така красиво и здраво. Ани се чувстваше в него доста по-добре, отколкото в земното си тяло.

Към възвърнатата й памет ангарите бяха дописали събитията, станали на Сатариус през тези пет години и Ани се зае с анализирането на тази информация.

Сатара беше последвал съвета й и беше оставил на бунтовниците малко повече свобода. Не им разваляше вече агаторите, с които те се придвижваха бързо по планетата и така те успяха да организират цяла мрежа от въстанически групи. След две години завладяха първата си провинция. Екзекутираха високопоставените чиновници и избиха семействата им. Дълго потисканият страх се превърна в люта омраза към всичко, което принадлежеше на Императора и династията му. Горяха дворци и училища, библиотеки и корабостроителници.

И народът се радваше на освободителите си, сляп за факта, че не всичко в така уреденото преди общество беше лошо. Ани често се бе възхищавала от техните постижения и умното управление на Сатара.

Но копнежът към свобода не можеше да се потиска непрестанно и, въпреки че Императорите потушаваха жестоко бунтовете, те не спираха. Това не можеше да продължава вечно. Трябваше да настъпи някаква промяна.

След като Императорът се отказа да ги преследва, бунтовниците завладяваха все повече провинции. Накрая стигнаха до портите на Главния град, последното владение на Императора. Тук свършваше информацията.

Ани се зачуди защо не бяха убили Императора веднага, а го бяха хвърлили в затвора. Може би така удължаваха малко радостта си от победата. А може би просто не смееха да посегнат на него. Тя си спомни, какво впечатление й направи Императорът в краткото време на двете срещи с него. Висок и як, той не приличаше на другите сатариански мъже, които бяха по-дребни и слаби от жените си. Момичетата много го харесваха, въпреки страха, който им внушаваше. Той несъмнено щеше да бъде мъж-идол и за всяка земна жена. Ани си спомни мощното привличане, изпитала тогава към него. И сега, когато мислеше за Императора, тръпки полазиха цялото й тяло.

Усмихна се на себе си. Нима го беше пожелала тогава? Не познаваше сексуалните трепети на сатарианското си тяло, но знаеше, че се почувства духовно много близко до Сатара. Може би имаше и някакво по-специфично привличане между различните Делени. Само едно знаеше със сигурност — че искаше да го спаси на всяка цена от грозящата го опасност.

* * *

Приземи се сред ниски хълмове, близо до едно езеро. Не беше толкова скрито място като урвата, където бяха кацнали с Боар миналия път. Зачуди се какво да прави с кораба за да го предпази от чужди погледи. Тъй като нищо не й идваше на ум, тя го остави просто така, като затвори и закодира люка. Нямаше намерение да се бави много, бързаше към града и всяка минута можеше да се окаже ценна.

Съжаляваше, че нямаше агатор. Тези антигравитационни машинки, освен бързи, бяха и напълно безшумни. За Ани те представляваха най-голямото чудо, изобретено от Сатара на тази планета. Само той знаеше тайната на действието им и заедно с него и изобретенията му щяха да си отидат от този свят.

Изведнъж Ани се улови, че мисли за Императора като за вече умрял. Стана й лошо от тази мисъл и тя ускори крачката си, за да стигне в града преди здрач. Оставаха само няколко часа. Виждаше в далечината градската стена и източната порта. Престана да мисли за каквото и да е, дишаше ритмично и само ходеше и ходеше …

Стигна Главния град един час преди залез на Голямото слънце. Нямаше как да стигне още днес до центъра на града, където се намираше крепостта. А чуваше, как сатарианите си приказваха радостно за утрешната екзекуция на Императора.

Щеше да закъснее! Огледа се панически какво да прави, като че ли някой можеше да й помогне. Градът изглеждаше зле. Имаше много изгорени къщи, особено на по-богатите търговци, които се ползваха с известни привилегии при Императора. Отдалеч видя една четириетажна сграда, обградена от викащи и размахващи ножове момичета. Бяха изкарали собственика навън и го биеха с камшици. Ани чу как викаха:

— Къде ти е агаторът, дебераф^[2] такъв? Къде си го скрил?

Горкият сатарианин само прикриваше главата си с ръце и дори не можеше да отговори. Ани реши, че тук й се открива някакъв шанс. Изтича до къщата, разбута зрителите и извика с мощен глас на момичетата:

— Спрете за малко да го биете, глупачки такива! Не виждате ли, че той е готов да каже, къде му е агаторът.

Другите се обърнаха учудени към нея. Ани знаеше, че тялото й освен красиво, беше и доста силно и че спокойно можеше да се бие поне с три-четири от момичетата, ако се наложеше. Но властният й глас се оказа достатъчен, за да ги подчини на волята си. Момичетата се отдръпнаха.

Тя се обърна към нещастника в краката й.

— Кажи сега къде се намира този агатор. Знаеш, че всички агатори трябва да се предадат в крепостта на централния съвет. — Ани просто измисляше. Но явно беше уцелила вярната посока. Никой не възрази.

— Ще ви кажа, само не ме бийте повече! — помоли се разплаканият търговец. Стана и ги заведе до една голяма врата откъм задната страна на къщата. Отвори я и Ани видя четириместен агатор. Чу радостните възгласи на жените и реши да не оставя плячката да й се изплъзне.

— Някой от вас знае ли как се кара това чудо? — попита ги Ани. Никой не отговори. Агаторите бяха малко на брой и едва ли някой владееше това изкуство.

— А аз знам. Нека три от вас се качат с мен да откараме машината към двореца.

Момичетата гледаха объркани. Не знаеха коя е тя, но и не смееха да й се противопоставят. Тъй като никоя не прояви желание, Ани просто избра три от тях, накара ги да седнат и се качи на мястото на водача.

Не беше карала такава голяма машина. Урзу я бе учил да управлява триместен агатор и тя знаеше, че принципът на управлението при по-големите машини е същият. Провери горивото, ригозите^[3] бяха съвсем леко почервенели. Щеше да им стигне до центъра. Мушна ръцете си в отворите и напипа дръжките и копчетата. Концентрира се за миг и натисна с левия показалец копчето за старт. Агаторът се издигна на половин метър. Притегли ръчките леко към себе си и ги избута напред. Машината тръгна нагоре и напред и излезе от гаража. Управляваше се също като триместен. Ани вече нямаше проблеми. Видя изплашените лица на момичета зад себе си и се засмя.

— Хайде на път! — извика тя от радост и даде пълен напред.

Летеше с максимална скорост по един от централните булеварди направо към центъра. Щеше да стигне в крепостта преди залеза на второто слънце.

* * *

Ринес се разхождаше напред-назад в заседателната зала на кулата. След като не можа да предотврати разбиването на обсерваторията и лабораторията на Императора от полудялата тълпа, той все пак успя да запази удобното обзавеждане на работните помещения в кулата. Сега там се намираше главната квартира на централния съвет, който оглавяваше.

След смъртта на Урзу възникнаха горещи спорове кой да поеме управлението в ръцете си. Никой не им се видя достатъчно добър за тази работа. За малко да се избият помежду си, докато стигнаха до заключението да управляват заедно като съвет и да определят решенията с гласуване.

Това не се харесваше много на Ринес. Той би предпочел Урзу да поеме официално властта и да влияе скрито на решенията му. Но тази глупачка от охраната не можа да се въздържи и го уби. А какво беше хрумнало на самия Урзу, така я не разбра. Би трябвало да се радва на премахването на деспотичния си баща я на възможността да седне на неговото място. Винаги се беше страхувал от Императора и за тези петнадесет години приятелство Ринес остана с впечатление, че той мрази баща си. Отгоре на всичко самият Император го беше отпратил да се скрие, докато приключи завземането на крепостта. А Урзу се върна в последния момент, за да загине, яростно защитавайки този звяр — Императора.

От две седмици го бяха приковали в подземието и го измъчваха как ли не. Искаха да разберат къде се намираха легендарните съкровища, за които се носеше мълвата. Бяха намерили на дъното на кулата само мръсния склад с всякакви гадости. Кожи, кости, косми, парцали, земя и шишенца с някакви миризливи течности — това намериха там. И малко нешлифовани кристали, каквито се намират почти навсякъде в планините.

Нищо не можаха да направят с тези неща. Изнесоха ги едно по едно и ги изгориха на клада в двора на крепостта. А Императорът само им се смееше и казваше, че цялото му съкровище било това, което се намирало в главата и сърцето му. Изгаряха кожата му с нажежено желязо, нарязваха я с нож, изтръгнаха ноктите му и го биеха с камшици. А той продължаваше да им се надсмива, Като че ли болката нямаше власт над него.

Накрая се предадоха. Утре щяха да му отсекат главата и да започнат да строят едно ново щастливо общество на Сатариус. Ринес се беше замечтал за бъдещето, когато на вратата се почука.

Влезе входната стража и каза, че една млада непозната жена иска на всяка цена да говори с него. Той се зачуди, но я покани. Не вярваше на очите си. Беше Ани.

— Ани, къде пропадна през всичките тези години? — извика радостно той. — Никой не те е виждал, откакто открадна малкия агатор на господарката и го остави в Отановата гора. Ние тогава успяхме да го пренесем в скривалището, преди да се върнат хората от стражата.

— И какво направихте с него? — попита Ани уж развеселена. — Аз едвам го откарах там, а сигурно никой от вас не знаеше как работи.

— Намери се едно умно момченце. Изпробва всичките копчета, докато разбере как се управлява. Беше първият ни работещ агатор — похвали се Ринес.

Ани се замисли върху това, каква огромна роля беше изиграла за хода на събитията на Сатариус. Трябваше да има някакво предопределение в това.

— Но ти кажи, къде беше през това време. Търсихме те навсякъде, но никъде не те намерихме — продължи Ринес.

Тогава той я беше свързал с бунтовниците и тя доста се ядоса заради това. Щяха да я убият, ако не се беше съгласила да им сътрудничи. Императорът естествено разбра веднага за това и цялата й мисия за кражбата на Камъка за малко да се провали. Добре, че Императорът беше достатъчно умен и й повярва, че нямаше нищо общо с тях. Измисли набързо нещо за залавянето си, за подземието, за тайното й откарване в провинцията и как успяла едва наскоро да избяга оттам.

Ринес се учуди на разказа й, но нищо не възрази. Ани пристъпи към своята молба:

— Ринес, разбрах, че утре искате да обезглавите Императора. Мисля, че е много рано за това. Доколкото разбрах, той не се съпротивлява и не прави опит да избяга. Той знае толкова много неща, които могат да бъдат от полза за новата власт. — Ани правеше отчаян опит да отложи изпълнението на присъдата. Не виждаше как ще осъществи бягството на Императора само за една нощ. Трябваше й някаква подготовка. — Не може да се отложи. Вече всичко е огласено. Утре сутринта на площада ще бъде целият град — обясни Ринес, учуден от молбата й. — Освен това няма никакъв смисъл. Той нищо не казва. Опитахме вече всичко. Имам чувството, че иска да умре.

— Поне ме пусни при него да опитам и аз късмета си. Може би на мен ще каже как създава онзи кристал за агаторите. Иначе те скоро ще се развалят окончателно.

Тя го погледна с умоляващ поглед. А Ринес се засмя.

— Не, Ани. Кой знае как го мразиш след всичките си преживявания. Може да му сториш нещо, докато лежи там във вериги. А на мен ми трябва утре за екзекуцията истинският Император. Забраних на всички да влизат там от вчера. Само лакеят на Урзу се грижи за него. Избий си тази идея от главата.

Ани не се опита повече да го убеждава. Нямаше смисъл. Ринес беше умно момче и тя трябваше да внимава да не прекали. Зарадва се на новината, че лакеят се грижи за Императора. Преди пет години тя се разбираше добре с него и познаваше добрата му душа. Трябваше да го намери.

Ринес я покани да преспи в замъка и тя му благодари. Отиде в двореца, за да издири лакея. Намери го в стаята за прислужници.

Когато прислужникът я видя, се разплака.

— Горкият ми господар Урзу, как не можахте да го спасите?

Ани го прекъсна, като му обясни, че е в града едва от днес.

— Разбрах, че се грижиш за Императора. Как е той? — попита тя.

— Страшно го измъчиха. Много ми е жал за него. Беше се променил, откакто ти изчезна. Не знаех, че обича толкова сина си, но след смъртта на Урзу, той като че ли вече не желае да живее. И сега все си мисля, че има начин да избяга оттам. Едната окова го убиваше и пред очите ми той просто я разтопи с погледа си и я разшири. Нищо не му струва да свали оковите си и да избяга. Но не иска.

Изведнъж Ани осъзна, че тя не можеше да спаси Императора, ако той не пожелаеше. Уплаши се от мисълта, че той щеше да умре още на сутринта. Желанието, да го види отново, непреодолимо се надигна в нея и тя тихо помоли лакея.

— Моля ти се, заведи ме при него. Искам да говоря с него и да му направя компания поне до утре. Искам да разбера толкова много неща за Урзу. Може би на мен ще ми разкаже.

Лакеят я погледна учуден и изплашен.

— Но издадоха заповед, да не се пуска никого при него.

— Зная, но аз няма да му причиня зло. Отнеси му нещо за пиене и отвлечи вниманието на стражата. Аз ще се проммъкна някак покрай тях. А утре ме изведи оттам, преди да дойдат да го вземат.

Ани го погледна през сълзи, които незнайно как изведнъж се появиха в очите й. Осъзна, че плаче от истинска мъка по Императора.

Лакеят я гледаше притеснен, въздъхна и каза:

— Добре. Винаги съм те обичал. И Урзу също те обичаше до края. Ще го направя в негова памет.

Взе две кани с вино, даде й черно огромно наметало и те тихо напуснаха двореца.

Навън вече беше тъмно и студено. Ани се уви цялата в наметалото и следваше лакея на няколко крачки разстояние. Стражата пред подземието се беше прибрала в малка стая до вратата и се грееше на огнището. Лакеят почука и влезе. Ани остана скрита до входа. Чуваше смеха на стражарите. Един от тях излезе и побърза да отключи вратата с думите:

— Не можа ли да се сетиш по-рано! Какъв зверски студ е навън тази нощ. Слизай бързо и му отнеси това вино. Нека му е сладко за последно. После ела да заключа пак.

Той отвори вратата и се върна бързо в топлото помещение. Ани влезе още преди лакея. Стана много по-лесно, отколкото предполагаше. Явно те вече разбираха, че Императорът няма да им избяга и бяха занемарили всякаква бдителност. Наистина лесно можеха да се измъкнат оттук. Тя отново се надяваше, че ще успее да убеди Сатара да я последва.

Лакеят отключи тежката метална врата в края на коридора и й даде, каната с вино. Другата беше оставил на стражарите.

— Виж какво можеш да направиш. Но не се надявай прекалено. Напълно е недостъпен.

Ани влезе и той заключи вратата след нея.

* * *

Намираше се в едно огромно празно помещение. При мъждукащата светлина на маслената лампа на пода едва различаваше натрупаната слама и полуседящата фигура на Императора върху нея. Беше закован за стената с дълги и тежки вериги. Тя тихо приближи с лудо биещо сърце. Очите му бяха затворени, може би спеше. Тя остави внимателно каната на пода и клекна до него. Целият беше в рани и засъхнала кръв. Краищата на пръстите му бяха подути. Беше облечен само с кожена препаска на слабините си и Ани се любуваше на мускулестото му тяло. Въпреки че беше доста отслабнал, той излъчваше онази мъжественост, по която въздишаха всички жени.

Неспособна да се въздържи да не го докосне, Ани нежно милваше раните по тялото му с върховете на пръстите си. Погледна го в лицето и видя леката усмивка на устните му. Преди малко я нямаше и тя се изплаши.

— Радвам се да те видя, Ани — каза той нежно и отвори очи. Познаваше магнетичния пронизващ поглед на тези яркозелени очи. Но сега в тях имаше още нещо, което я прониза направо в сърцето. Тя се разплака и той я прегърна с двете си, тежки от веригите ръце и я притисна към себе си.

Ани затови лице в гърдите му и ги изми със сълзите си. Искаше времето да спре и да плаче така докато свят светува. Той я галеше леко по косата и някакъв странен мир обхвана душата й. Престана да плаче и го погледна с умоляващи очи.

— Елате да ви изведа от тук.

Усмивката на лицето му стана по-лъчезарна и той тихо отговори с дълбокия си глас:

— Ти си тук и нищо друго няма значение. Веова ли те изпрати да ме спасиш?

— Да, но не само той иска да ви спаси, аз също искам — отговори Ани с тежко предчувствие. Нима ще откаже сега помощта, само защото тя идваше от Веова?

Сатара се засмя.

— Старият мърморко не може да понесе, че нещата на Сатариус се провалят и той ще изгуби баса.

— Не сте прав — възрази Ани, — той просто ви обича. Сатара я погледна учуден. Какво знаеше тя за техните взаимоотношения с Веова? Тя беше държала Камъка достатъчно дълго в ръцете си, за да разбере много неща. Тя беше от Делените, най-високо развитите същества в тази вселена, които той познаваше. А изрече тези думи с истинско убеждение.

— Едно време ме обичаше, но това беше много отдавна. Сега само се старае да ми навреди. Но аз съм му благодарен за това, че те изпрати при мен. Защото много исках да те видя пак.

Ани просто загубваше ума си. Не беше силна като тогава, преди пет години. Нямаше Боар, да й предава част от силата си и да прояснява ума й. Последните думи на Императора отново я накараха да заплаче, но не знаеше дали от радост или от мъка.

— Аз ви моля, елате с мен. Лесно можем да избягаме оттук. Не искам да умрете — умоляваше го Ани.

Но той само нежно избърса сълзите й и я погледна с такава любов, че на Ани й се зави свят.

— През всичките тези години имаше двама души на тази планета, които копнееха за теб — отговори й той, по-галвайки я леко. — Синът ми копнееше за майчините ти грижи, а аз копнеех за самата теб, за духа ти, за душата ти и за това прекрасно тяло.

Тя сведе очи от срам. Не беше очаквала тази изповед от негова страна. А чувстваше искреността му.

Той взе главата й в ръцете си и я накара да го погледне право в очите. Тя се вгледа в тях и през тях и те я отведоха някъде много далеч в един прекрасен свят. Нещо далечно и дълбоко в нея се събуди и тя усети копнежа си към някакво друго, нереално състояние. Заля я такава вълна от щастие, че забрави за това, къде се намираше и отново усети онова чувство, че се разпада на безброй отделни частици. Беше толкова близо до чувството, което изпитваше с Боар, но беше все пак различно.

Той откъсна погледа си от нея, притисна я силно в обятията си като й говореше тихо и нежно:

— Обичам те, Ани, и те желая.

Тя нямаше вече сила да устои на мощното му привличане. Усети, че просто се прилепи плътно до тялото му и че цялата трепереше от желание. Искаше да се слее с него, да бъдат едно цяло. Галейки я нежно с ръце, той бавно свали кожените й дрехи, а тя покриваше израненото му тяло с целувки.

Усети неговите устни по тялото си и притисна главата му, с гъстата дълга коса, още по-силно до себе си. Стенеше от удоволствие при всяко негово движение. Ръцете му оставяха горещи следи по кожата й и Ани се виеше в неговата прегръдка.

Той не бързаше да проникне в нея и тя едва издържаше нарасналото желание. И когато вече се беше отчаяла, той я завладя съвсем и тя се вдигаше и отпускаше в обятията му.

Душата й напускаше това тяло, пълно със страст, и се срещна с неговата душа някъде далеч в пространството. Там те се сливаха в пълно блаженство. Бяха ту двама, ту един и не искаха вече да се разделят никога. Бяха станали богове и целият свят беше техен …