Робърт Лъдлъм
Уикендът на Остърман (8)

Вторник, 10:00 часа сутринта

Прекалено разстроен, за да седи в експреса от Садъл Вали, Тримейн реши да отиде в Ню Йорк с колата си.

Докато се носеше по шосе 5 към моста „Джордж Вашингтон“, той забеляза в огледалото за обратно виждане светлосин кадилак. Когато даде вляво, за да изпревари другите коли, кадилакът направи същото. Свърна вдясно, промушвайки се през бавния поток от коли, и кадилакът го последва — непрекъснато беше с няколко автомобила зад него.

На моста Тримейн се приближи до будката, за да плати таксата, и забеляза, че кадилакът се изравни с него на съседното платно, по което колите се движеха по-бързо. Опита се да види кой кара колата.

Беше жена. Тя извърна лице. Тримейн успя да види само задната част на главата й. Независимо от това му се стори смътно позната.

Кадилакът префуча покрай него, преди да беше в състояние да разсъждава по-нататък. Движението попречи на опитите му да последва колата. Беше сигурен, че кадилакът го следи, както и че шофьорът не иска да бъде разпознат. Защо? Коя беше тя?

Беше ли тази жена Блакстън?

Разбра, че е неспособен да свърши каквато и да било работа в кабинета си. Отмени предварително уговорените срещи и още веднъж прегледа папките на обединените фирми, които неотдавна успешно беше прекарал през съда. Една папка особено много го интересуваше. „КамеронУлънс“. Три фабрики в малък град в Масачусетс, от поколения собственост на семейство Камерон. Нападнати отвътре от най-големия син. Беше принуден с подкуп да продаде своя дял от компанията на верига от магазини за облекло от Ню Йорк, която имаше претенции към марката „Камерон“.

Те получиха марката и затвориха фабриките, а градът се разори. Тримейн беше представял веригата от магазини в бостънския съд. Семейство Камерон имаше дъщеря. Неомъжена жена, неотдавна преминала трийсетте. Своенравна, агресивна.

Шофьорът на кадилака беше жена. Почти на същата възраст.

И все пак, за да избере една, трябваше да отхвърли толкова много други възможности. Основателите на обединени фирми знаеха на кого да се обадят, когато ставаше въпрос за правни проблеми. Тримейн! Той беше експертът. Четирийсет и четири годишен магьосник, владеещ отлично новия правен апарат, помитащ остарели юридически понятия в разрастващата се икономика на конгломератите.

Дъщерята от семейство Камерон ли беше в светлосиния кадилак?

Откъде можеше да знае? Имаше толкова много други. Семейство Камерон. Семейство Смит от Атланта. Семейство Бойнтьн от Чикаго. Семейство Фъргюсън от Рочестър. Корпорациите преследваха старите семейства, богатите семейства. Старите богати семейства не се лишаваха от нищо, те бяха мишени. Кой от тях можеше да бъде Блакстън?

Тримейн стана от стола и се разходи безцелно из стаята. Повече не можеше да понася затвореното пространство. Трябваше да излезе.

Чудеше се какво щеше да каже Танър, ако му се беше обадил и му беше предложил да обядват. Как щеше да реагира? Щеше ли непринудено да приеме? Щеше ли да му откаже? Щеше ли да се измъкне? Би ли било възможно, ако Танър приемеше поканата, да научи нещо, свързано с предупреждението на Блакстън?

Тримейн вдигна слушалката и набра номера. Клепачите му потрепваха почти болезнено.

Танър беше зает с някакво събрание. Тримейн почувства облекчение; беше глупаво, че го потърси. Не остави никакво съобщение и бързо излезе от кабинета си.

На Пето Авеню такси спря точно пред него, като му препречи пътя на ъгловата пресечка.

— Ей, сър! — Шофьорът показа главата си през прозореца.

Тримейн и още няколко пешеходци се учудиха кого вика. Всички се спогледаха.

— Вие, сър! Името ви е Тримейн, нали?

— Аз? Да…

— Имам да ви предам нещо.

— На мен? Как така?…

— Трябва да бързам, светофарът ще се смени, а съм получил двайсет долара, за да ви го предам. Трябва да ви кажа да вървите на изток по Петдесет и четвърта улица. Просто продължавайте да вървите и мистър Блакстън ще ви намери.

Тримейн сложи ръката си на рамото на шофьора.

— Кой ви каза? Кой ви даде…

— Откъде да знам? От девет и половина сутринта в колата седи някакъв чудак, а таксиметровият апарат е включен. Има бинокъл и пуши тънки пури.

Знакът „Не преминавай“ започна да мига.

— Какво каза той?… Ето! — Тримейн бръкна в джоба си и извади няколко банкноти. Даде на шофьора десет долара. — А сега ми кажете, моля ви.

— Вече ви обясних, сър. Преди няколко секунди слезе от таксито и ми даде двайсет долара, за да ви кажа да вървите на изток по Петдесет и четвърта улица. Това е всичко.

— Не е всичко! — Тримейн сграбчи шофьора за ризата.

— Благодаря ви за десетте долара.

Шофьорът бутна ръката на Тримейн, даде сигнал с клаксона, за да разпръсне нарушаващите правилата за уличното движение пешеходци пред себе си и потегли.

Тримейн овладя паниката си. Пристъпи назад към бордюра на тротоара и се отдръпна под сенника на витрината зад себе си. Гледаше хората, които се движеха на север, и се мъчеше да различи мъжа с бинокъл и тънка пура.

След като не го откри, той започна да си проправя път от вход на вход към Петдесет и четвърта улица. Вървеше бавно и се взираше в минувачите. Някои, които се движеха в същата посока, но много по-бързо, се блъскаха в него. Други, отправящи се на юг, забелязваха странното държание на русия мъж в скъпи дрехи и се усмихваха.

На ъгъла на Петдесет и четвърта улица Тримейн спря. Въпреки лекия ветрец и тънкия костюм, той се потеше. Знаеше, че трябва да върви на изток. В това нямаше никакво съмнение.

Едно нещо беше ясно. Блакстън не беше шофьорът на светлосиния кадилак. Блакстън беше мъж с бинокъл и тънки пури.

Тогава коя беше жената? Беше я виждал преди. Знаеше със сигурност!

Тръгна на изток по Петдесет и четвърта улица. Вървеше вдясно. Никой не му направи знак, никой дори не го погледна. После пресече Парк Авеню към острова.

Никой.

Лексинггън Авеню. Покрай огромните строителни обекти. Никой.

Трето Авеню, Второ, Първо.

Никой.

Тримейн навлезе в последната част на улицата. Сляпа улица, която свършваше на Ийст Ривър, оградена от двете страни с навесите над входовете на жилищните блокове. Мъже с куфарчета и жени, някои, от които носеха кутии от универсалния магазин, влизаха и излизаха от двете сгради. В края на улицата имаше светлокафява лимузина мерцедес-бенц, паркирана напречно, сякаш по средата на завоя. А близо до нея стоеше мъж в елегантен бял костюм и панамена шапка. Беше доста по-нисък от Тримейн. Дори от трийсет ярда Тримейн забеляза, че беше с тъмен тен. Носеше големи слънчеви очила с дебели рамки и гледаше право в Тримейн, докато той се приближаваше към него.

— Мистър Блакстън?

— Мистър Тримейн. Съжалявам, че ви накарахме да вървите пеша толкова дълго. Знаете ли, трябваше да сме сигурни, че сте сам.

— А защо да не бъда сам?

Тримейн се опитваше да познае акцента. Беше едва забележим, но не можеше да се свърже със североизточните щати.

— Човек, който е изпаднал в затруднение, често погрешно търси компания.

— В какво затруднение съм изпаднал аз?

— Получихте ли бележката ми?

— Разбира се. Какво означава тя?

— Точно това, което пише в нея. Приятелят ви Танър е много опасен за вас. И за нас. Просто искаме да наблегнем на този факт, както би трябвало да постъпват помежду си добрите бизнесмени.

— С какъв бизнес се занимавате, мистър Блакстън? Предполагам, че Блакстън не е истинското ви име, ето защо не мога да ви свържа с нищо познато.

Мъжът с белия костюм с шапка и тъмни очила направи няколко крачки към мерцедеса.

— Казахме ви. Приятелите му от Калифорния…

— Семейство Остърман?

— Да.

— Компанията ми няма нищо общо със семейство Остърман. Абсолютно нищо.

— Но вие имате, нали?

Блакстън мина пред колата и се изправи от другата й страна.

— Не говорите сериозно! Вярвайте ми, щом казвам, че е така.

Мъжът посегна към дръжката, но не отвори вратата. Чакаше.

— Една минута! Кой сте вие?

— Засега „Блакстън“ е достатъчно.

— Не!… Какво казахте? Не бихте могли…

— Можем. Ето в какво се състои разликата. И след като сега знаете, че можем, това би послужило до известна степен като доказателство за значителното ни влияние.

— За какво намеквате?

Тримейн натисна с ръце предната част на мерцедеса и се наведе към Блакстън.

— Мина ни през ума, че може би работите с приятеля си Танър. Ето защо искахме да се срещнем с вас. Подобна връзка би била абсолютно нежелателна. Не бихме се поколебали публично да разгласим приноса ви за материалното състояние на семейство Остърман.

— Вие сте луд! Защо трябва да работя с Танър? Върху какво? Не ви разбирам.

Блакстън свали слънчевите си очила. Очите му бяха сини и проницателни. Тримейн забеляза, че имаше лунички по носа и скулите.

— Ако е вярно, в такъв случай няма нищо, за кое го да се притеснявате.

— Разбира се, че е вярно! Не съществува никаква причина да работя с Танър върху каквото и да било!

— Логично е. — Блакстън отвори вратата на мерцедеса. — Продължавайте по същия начин.

— За Бога, не можете просто така да си тръгнете. Виждам се с Танър всеки ден. В клуба. Във влака. Какво, по дяволите, трябва да мисля, какво трябва да говоря?

— Имате предвид какво трябва да търсите? Ако бях на ваше място, щях да се държа така, сякаш никога не сме се виждали… Той може би ще прави намеци, ако казвате истината, може би ще проучва. Ще разберете.

Тримейн се изправи, като правеше усилия да остане спокоен.

— Заради всички нас може би е по-добре да ми кажете кого представяте. Би било хубаво, наистина.

— О, не, съветнико! — Краткотраен смях придружи отговора на Блакстън. — Вижте, забелязахме, че през последните няколко години сте придобили доста обезпокоителен навик. Нищо сериозно, поне засега, но трябва да се има предвид.

— Какъв навик?

— Периодично пиете прекалено много.

— Това е смешно!

— Казах, че не е сериозно. Справяте се отлично с работата си. И все пак в подобни моменти не можете нормално да се контролирате. Не, би било грешка да ви обременявам, особено в сегашното ви тревожно състояние.

— Не си отивайте, моля ви!…

— Ще поддържаме връзка. Може би ще сте научили нещо с наша помощ. Във всеки случай, винаги ще наблюдаваме… работата ви по обединяването на фирмите с голям интерес.

Тримейн трепна.

— А семейство Остърман? Трябва да ми обясните.

— Имате мозък в правната си глава и няма да кажете нищо на семейство Остърман! Нито пък ще им намекнете нещо! Ако Остърман работи с Танър, ще разберете. Ако не работи, не му обяснявайте нищо за себе си. — Блакстън седна на седалката на шофьора в мерцедеса и запали двигателя. Малко преди да потегли, извика: — Пазете главата си, мистър Тримейн. Ще държим връзка.

Тримейн се опита да подреди мислите си; чувстваше как клепачът му трепка. Слава Богу, че не се беше свързал с Танър! Без да е подготвен, той можеше да каже нещо, нещо опасно.

Нима Остьрман е бил такъв голям глупак или страхливец, за да издрънка истината за Цюрих на Джон Танър? Без да се консултира с тях?

Ако случаят беше такъв, Цюрих трябваше да бъде уведомен. Цюрих трябваше да се погрижи за Остьрман. Те щяха да го разпънат на кръст!

Трябваше да намери Кардоне. Нужно беше да решат какво да правят. Той изтича до един уличен телефон.

Бети му каза, че Джоу е отишъл на работа. Секретарката на Кардоне го уведоми, че Джоу е все още в отпуск.

Джоу играеше игри. Трепкането над лявото око на Тримейн почти го заслепяваше.