Робърт Лъдлъм
Уикендът на Остърман (6)

Вторник, 9:30 часа сутринта калифорнийско време

Остърман се скиташе безцелно из двора на студиото, опитвайки се да прогони от съзнанието си телефонния разговор, който беше провел преди зазоряване. Разговорът го преследваше.

Нито той, нито Лийла успяха да заспят отново. Дълго се опитваха да стеснят кръга от възможности и когато изчерпаха всички варианти, започнаха да изследват по-важния въпрос — „защо“.

Защо се бяха обадили на него? Какво стоеше зад телефонния разговор? Дали Танър се беше захванал с поредното си разкритие?

Ако беше така, неговите разкрития нямаха нищо общо с него. Нямаха нищо общо с Бърни Остърман.

Танър никога не говореше с подробности за работата си. Само с най-общи факти. Когато станеше въпрос за това, какво смята за несправедливост, той беше на особено мнение. И тъй като двамата мъже често не се разбираха по отношение на понятието „честна игра в бизнеса“, избягваха подробностите.

Бърни възприемаше Танър като кръстоносец, който никога не е вървял пеш. Никога не му се беше случвало баща му да се прибере вкъщи и да заяви, че от следващия ден е без работа, или майка му да стои до полунощ и да върши чудеса с износената дрешка на детето, което трябваше сутринта да отиде на училище. Танър можеше да си позволи да се възмущава и беше свършил добра работа. Имаше обаче неща, които той никога нямаше да разбере. Ето защо Бърни никога не беше говорил с него за Цюрих.

— Ей, Бърни! Чакай! — Ед Пъмфрит, пълничък, неуверен режисьор на средна възраст, го настигна на тротоара.

— Здрасти, Еди. Как върви работата?

— Отлично! Опитах се да се свържа с теб в кабинета ти. Момичето каза, че си излязъл.

— Нямаше какво да правя там.

— Обещаха ми, сигурно и на теб са обещали. Ще бъде хубаво да работим заедно.

— О?… Не, нищо не са ми обещали. Върху какво ще работим?

— Какво е това? Шеги? — Пъмфрит леко се бранеше. Сякаш знаеше, че Остърман го възприема като посредствен човек.

— Никакви шеги. Аз приключвам тук тази седмица. За какво говориш? Кой ти обеща?

— Новият шеф на отдел „Серийни филми“ ми се обади по телефона тази сутрин. Аз ще се захвана с половината от епизодите на поредицата „Изтребителя“. Каза, че ще правиш четири последователни серии. Идеята ми харесва.

— Каква идея?

— Сценарият. Трима мъже, които работят върху голяма тайна сделка в Швейцария. Веднага ме грабна.

Остърман спря и погледна Пъмфрит.

— Кой ти каза?

— За какво?

— Няма никакви четири серии. Никакви сценарии. Никаква сделка. А сега ми обясни за какво става дума.

— Ти се шегуваш. Бих ли се занасял с влиятелни хора като теб и Лийла? Бях страшно доволен. Шефът на отдел „Серийни филми“ ми се обади и ми каза да те помоля за сценария!

— Кой ти се обади?

— Как беше… Новият шеф на отдел „Серийни филми“, който дойде от Ню Йорк.

— Кой?

— Спомена ми името си… Танър. Така беше. Танър. Джим Танър, Джон Танър…

— Джон Танър не работи тук! Кой те накара да ми кажеш това? — Той хвана Пъмфрит за ръката. — Теб питам, кучи сине!

— Пусни ме! Ти си луд!

Остърман осъзна грешката си, Пъмфрит не беше нищо друго, освен куриер. Той пусна ръката на режисьора.

— Съжалявам, Еди. Извинявай… Имам много проблеми. Прости ми, моля те! Аз съм свиня.

— Добре, добре. Ти си прекалено напрегнат. Там е бедата. Много си напрегнат, приятелю.

— Този човек, Танър, сутринта ли ти се обади?

— Преди около два часа. Да ти кажа право, не го познавам.

— Виж, направил си е лоша шега. Разбираш ли? Няма да правя сериите, повярвай ми… Забрави за тях, чуваш ли?

— Шега?

— Честна дума. Ясно ли ти е?… Виж какво, говориха с мен и Лийла за един проект. Ще настоявам за теб като подходящ човек, какво ще кажеш?

— Ей, благодаря!

— Няма защо. Нека тази малка шега да си остане между нас. Може ли?

Остърман не си направи труда да изслуша докрай благодарствения отговор на Пъмфрит. Отдалечи се забързано по улицата на студиото към колата си. Трябваше да си иде вкъщи при Лийла.

На предната седалка на колата му седеше огромен мъж в шофьорска униформа! Той слезе, след като Бърни се приближи, и задържа вратата отворена.

— Мистър Остърман?

— Кой сте вие? Какво търсите в…

— Имам да ви предам нещо.

— Но аз не искам да го чуя! Искам да знам защо седите в колата ми!

— Внимавайте с приятеля си Джон Танър. Внимавайте какво говорите с него.

— Какво, за Бога, искате да кажете?

Шофьорът сви рамене.

— Аз просто ви предавам съобщение, мистър Остърман. А сега бихте ли искали да ви откарам вкъщи?

— Не, разбира се! Аз не ви познавам! Не разбирам…

Задната врата се затвори леко.

— Както желаете, сър. Просто се опитвам да бъда учтив с вас.

Шофьорът се обърна с хитра усмивка.

Бърни стоеше сам, неподвижен, и се взираше след него.