Робърт Лъдлъм
Уикендът на Остърман (5)

Вторник, 3:30 часа сутринта калифорнийско време

Белият френски телефон с приглушения си холивудски звънец иззвъня пет пъти. Лийла сънено си помисли, че е глупаво да го държат откъм страната на Бърни. Никога не събуждаше него, а само нея. Смуши го с лакът в ребрата.

— Скъпи… Бърни. Бърни! Телефонът.

— Какво? — Остърман отвори объркан очи. — Телефонът? О, да върви по дяволите! Как може човек да чува телефона? — Пресегна се в тъмнината и напипа тънката слушалка.

— Да?… Да, Бърнард Остърман е на телефона… Междуградски? — Покри слушалката с ръка, седна в леглото и се облегна назад. Обърна се към жена си: — Колко е часът?

Лийла запали нощната лампа и погледна часовника.

— Три и половина. Господи!

— Сигурно е някой идиот от онази хавайска серия. Там още няма полунощ. — Бърни се мъчеше да долови глас в слушалката. — Да, централа, чакам… Разговорът е от много далеч, мила. Ако е от Хаваите, могат да накарат онзи режисьор да седне на пишещата машина. Свършено е. Не трябваше въобще да се захващаме… Да… централа? Бихте ли побързали?

— Каза, че искаш да видиш онези острови, но без униформа, спомняш ли си?

— Извинете… Да, централа, Бърнард Остърман е на телефона, по дяволите! Да? Да? Благодаря, централа… Ало? Много слабо ви чувам. Ало?… Да, по-добре е. Кой се обажда?… Какво? Какво казахте?… Кой е! Как се казвате? Не ви разбирам. Да, чувам ви, но не ви разбирам… Ало?… Ало! Един момент! Казах един момент! — Остърман се обърна и провеси крака от леглото. Одеялата се изхлузиха след него и паднаха на пода. Започна да удря вилката на белия френски телефон. — Централа! Централа! Проклетата линия прекъсна!

— Кой беше? Защо крещиш? Какво казаха?

— Той… кучият син ревеше като бивол. Каза… каза да внимаваме за… Тан Ен. Нищо повече. Искаше да се увери, че съм чул думите. Тан Ен. Какво по дяволите е това?

— Как го каза!

— Тан Ен! Непрекъснато го повтаряше!

— Звучи безсмислено… От Хаваите ли беше? Каза ли телефонистката откъде е разговорът?

Остърман гледаше втренчено жена си на слабата светлина в спалнята.

— Да, чух ясно. Беше от чужбина… От Лисабон. От Лисабон, Португалия.

— Не познаваме никого в Португалия!

— Лисабон. Лисабон, Лисабон… — Остърман си повтаряше тихо името. — Лисабон. Не е замесен. Лисабон не беше замесен.

— Какво искаш да кажеш?

— Тан ЕН!…

— Тан… тан. Танър. Може ли да бъде Джон Танър? Джон Танър!

— Не е замесен!

— Това е Джон Танър — отговори тихо Лийла.

— Джони?… Какво имаше предвид с „внимавайте за“? Защо трябва да внимаваме? Защо ще се обажда в три и половина сутринта?

Лийла седна в леглото и посегна да вземе цигара.

— Джони има врагове. Раната, която отвори на пристанището в Сан Диего, все още не е заздравяла.

— Сан Диего — да! Но Лисабон?

— Миналата седмица „Дейли Върайати“ писа, че ще ходим в Ню Йорк — продължи Лийла, вдишвайки дълбоко дима от цигарата — и че навярно ще отседнем в бившите си съседи, семейство Танър.

— Е, и?

— Вероятно сме прекалено известни. — Тя погледна мъжа си.

— Може би ще е добре да се обадя на Джони. — Остърман посегна към телефона.

Лийла го хвана за ръката.

— Полял ли си?

Остърман отново легна.

* * *

Джоу отвори очи и погледна часовника си. Шест и двайсет и пет. Беше време да става, да се пораздвижи малко в салона. Можеше да отиде в Клуба да поиграе един час голф.

Обичаше да става рано, за разлика от Бети. Винаги, когато имаше възможност, тя спеше до обед. Спяха на отделни двойни легла, защото на Джоу му беше известно, че две тела под общата завивка взаимно се омаломощават с температурата си. Ползата от съня намаляваше почти наполовина, ако през цялата нощ леглото се споделяше с друг човек. Тъй като предназначението на брачното легло беше изключително сексуално, нямаше смисъл да губят ползата от съня.

В случая две двойни легла бяха най-подходящи.

Свърши десетминутната тренировка на велоергометъра и пет-минутните упражнения с гирите, които тежаха по седем фунта и половина. Сложи малките тежести на пода и тръгна към интеркома.

— Да? Кой е?

— Телеграма, мистър Кардионе.

— Кой?

— Пише Кардионе.

— Името ми е Кардоне.

— Не е ли Апъл Драйв 11?

— Идвам веднага.

Затвори интеркома и взе кърпа от закачалката, обви я около себе си и бързо излезе от салона. Това, което беше чул, не му хареса. Стигна до предната врата и я отвори. Пред него стоеше дребен мъж в униформа и дъвчеше дъвка.

— Защо не се обадихте? Доста рано е, нали?

— Указанията бяха да я доставя. Трябваше да дойда с кола дотук, мистър Кардионе. Почти петнайсет мили. Службата ни е денонощна.

Кардоне се подписа.

— Защо петнайсет мили? „Уестърн Юниън“ има клон в Ридж Парк.

— Не е от „Уестърн Юниън“, сър. Телеграмата е от Европа.

Кардоне сграбчи плика от ръката на униформения мъж.

— Изчакайте за момент. — Не искаше да изглежда възбуден, ето защо влезе спокойно във всекидневната. Спомни си, че беше видял чантата на Бети върху пианото. Извади две еднодоларови банкноти и се върна до вратата. — Заповядайте. Извинявайте, че е трябвало да се разкарвате дотук.

Затвори вратата и разкъса телеграмата.

„L’uomo bruno palido non e amico del Italiano. Guarda bene vicini di questa maniera. Proteciate per la fina della settimana.

Da Vinci“

Кардоне влезе в кухнята, намери молив на поставката за телефона и седна на масата. Написа превода на гърба на едно списание.

„Мургавият мъж не е приятел на италианеца. Внимавайте с подобни съседи. Пазете се в края на седмицата.

Да Винчи.“

Какво означаваше това? Какви „мургави… съседи“? В Садъл Вали не живееха чернокожи. Съобщението беше безсмислено.

Изведнъж Джоу Кардоне замръзна. Светлокафявият съсед можеше да означава само Джон Танър. Краят на седмицата — петък, тогава пристигаше семейство Остърман. Някой в Европа му казваше да се пази от Джон Танър и предстоящия уикенд на Остърман.

Грабна телеграмата и погледна датата.

Цюрих.

О, Господи! Цюрих!

Някой в Цюрих, който се наричаше „Да Винчи“, някой, който знаеше истинското му име, познаваше Джон Танър и беше уведомен за семейство Остърман, го предупреждаваше!

Джоу Кардоне гледаше втренчено през прозореца към тревната площ в задния двор. Да Винчи, Да Винчи! Леонардо.

Художник, войник, архитект на войната — всичко за всички.

Мафията. О, Господи! Кой от тях?

Костела-но? Батела? Може би Латрона.

Кой от тях го заплашваше? И защо? Той беше техен приятел.

Докато разтваряше телеграмата на кухненската маса, ръцете му трепереха. Прочете я още веднъж. Всяко изречение постепенно извикваше във въображението му все по-опасни тълкувания.

Танър!

Джон Танър беше открил нещо! Но какво!

И защо съобщението идваше от Цюрих?

Какво общо имаше всеки от тях с Цюрих?

Или семейство Остърман?

Какво беше открил Танър? Какво щеше да прави?… Един от хората на Батела нарече веднъж Танър с някакво име. Какво беше то?

„Volturno!“ — ястреб. „… не е приятел на италианеца… Внимавайте… Пазете се…“ Как? От какво! Танър не би му се доверил. А и защо трябваше да го прави?

Той, Джоу Кардоне, не беше синдикат, не беше мафия. Какво би могъл да знае той!

Но съобщението на Да Винчи беше пристигнало от Швейцария. Оставаше още една възможност, страшна възможност. В Коза Ностра бяха разбрали за Цюрих! Щяха да го използват срещу него, ако не успееше да спре „светлокафявия мъж“, който не беше приятел на италианеца. Ако не беше в състояние да предотврати това, което Джон Танър се канеше да направи, той щеше да бъде унищожен.

Цюрих! Семейство Остърман!

Беше направил нещо, което смяташе за правилно! Беше го направил, за да оцелее. Остърман го представи по такъв начин, че той не изпита никакви съмнения. А сега вече работата беше в чужди ръце. Не в неговите. Вече нямаше да може да стигне до него.

Джоу Кардоне излезе от кухнята и се върна в миниатюрния си гимнастически салон. Без да слага ръкавиците, започна да удря крушата. Все по-бързо и по-бързо, все по-силно и по-силно.

В мозъка си чуваше стържещ звук:

„Цюрих! Цюрих! Цюрих!“

* * *

Вирджиния Тримейн чу мъжа си да става от леглото в шест и петнайсет и веднага разбра, че нещо не е наред. Мъжът й рядко се размърдваше толкова рано.

Изчака няколко минути. След като той не се върна, тя стана, облече си хавлията и слезе долу. Дик се беше изправил до еркерния прозорец на всекидневната, пушеше цигара и четеше нещо от лист хартия.

— Какво правиш!

— Виж това — отговори той тихо.

— Кое? — Тя взе хартията от ръката му.

„Бъдете изключително внимателен със съседа си, журналиста. Приятелството му не е нищо повече от фанатизъм. Той не е такъв, какъвто изглежда. Може би ще трябва да съобщим на полицията за гостите от Калифорния.

Блакстън^[1].“

— Каква е тази бележка? Кога я получи?

— Преди двайсетина минути чух шум до прозореца. Достатъчно силен, за да ме събуди. Някой форсираше двигател на кола. Караше напред-назад по улицата. Мислех, че и ти си чула.

Издърпа нагоре завивката.

— Струва ми се, че чух. Не обърнах внимание…

— Слязох и отворих вратата. Този плик беше на изтривалката.

— Какво означава това?

— Все още не знам.

— Кой е Блакстън?

— Коментарите. Основите на правната система… — Ричард Тримейн се отпусна в креслото и подпря челото си с ръка. С другата ръка леко въртеше цигарата по ръба на пепелника. — Моля те… Нека да помисля.

Вирджиния Тримейн отново погледна листа със загадъчното съобщение.

— „Приятел, журналиста.“ Означава ли, че …?

— Танър се е захванал с нещо и този, който е донесъл бележката, е в паника. А сега се опитват да паникьосат и мен.

— Защо?

— Не знам. Навярно смятат, че мога да им помогна. И ме заплашват, за да не откажа. Заплашват всички нас.

— Семейство Остърман.

— Правилно. Те ни заплашват с Цюрих.

— О, Господи! Те знаят! Някой е разбрал!

— Така изглежда.

— Мислиш ли, че Бърни се е уплашил? И е проговорил?

Окото на Тримейн трепна.

— Трябва да е луд, ако го е направил. Ще го разпънат от двете страни на Атлантическия океан… Не, не е това.

— Тогава какво е?

— Човекът, написал бележката, е някой, с който съм работил в миналото или на когото съм отказал. Може би е от сегашните случаи. Навярно от папките, които в момента са на бюрото ми. Танър е надушил нещо и вдига шум. А те се надяват да го спра. Ако не го направя, с мен е свършено. Преди да е станало каквото и да било… Преди Цюрих да е започнал да работи за нас.

— Не могат да те докоснат! — каза жената на Тримейн с яростна предизвикателност, която прозвуча неестествено.

— Стига, скъпа. Хайде да не се заблуждаваме взаимно. Във висшите кръгове аз съм специалист по анализ на обединените фирми. На борсата блъфирам с курса на акциите. По думите на съдията Ханд^[2] — фондовата борса в момента е обезумяла от фалшиви, фиктивни сделки.

— Неприятности ли имаш?

— Всъщност не — винаги бих могъл да кажа, че са ми дали погрешна информация. В съда ме харесват.

 

— Уважават те! Работиш по-усърдно от който и да било човек, когото познавам. По дяволите! Та ти си най-добрият адвокат, който се е раждал!

— Бих искал да мисля така.

— Ти наистина си!

Ричард Тримейн стоеше до големия еркерен прозорец и гледаше тревната площ зад къщата си, която струваше седемдесет и четири хиляди долара.

— Не е ли странно? Навярно си права. Аз съм най-добрият в система, която ненавиждам… В система, която Танър би разкъсал на парчета в някоя от програмите си, ако знаеше какво я движи. Ето с какво е свързана кратката бележка.

— Мисля, че грешиш. Според мен това е някой, когото си победил. А сега иска да си оправи сметките с теб. Някой, който се опитва да те уплаши.

— Значи тогава е успял. Нещата, които Блакстън ми казва, не са нови за мен. Това, което съм аз, и това, което правя, ме превръща в естествен враг на Танър. Или поне така би си помислил… Само ако знаеше истината! — Той я погледна и пресилено се усмихна: — А в Цюрих знаят истината.