Робърт Лъдлъм
Уикендът на Остърман (3)

Понеделник, 3:25 часа следобед

За учудване на Танър от ФКС бяха изпратили лимузина да го посрещне на летището.

Кабинетът на Кранстън беше на шестия етаж на сградата на ФКС. По един или друг повод директорът на отдел „Новини“ на всяка по-голяма телевизионна компания беше викан тук. Кранстън беше професионалист — уважаван от телевизионните компании, както и от сменящите се администрации — и по тази причина Танър откри, че мрази непознатия Лорънс Фасет, който можеше да каже с възмущение:

— „…Кранстън не е упълномощен да взема подобни решения.“

Никога не беше чувал за Лорънс Фасет.

Танър бутна вратата на стаята, през която се влизаше в кабинета на Кранстън. Беше празна. Бюрото на секретарката беше чисто — нямаше бележници, нямаше моливи, нямаше никакви документи. Светлината в стаята идваше от кабинета на Кранстън. Вратата беше отворена и той чу тихото бръмчене на климатичната инсталация. Щорите бяха спуснати, навярно за да не допускат лятната слънчева светлина. До стената на кабинета видя сянката на фигура, която се движеше към вратата.

— Добър ден — каза мъжът, появявайки се.

Беше с няколко инча по-нисък от Танър, навярно десет и половина или единайсет, но с много широки рамене. Русата му коса беше късо подстригана, очите му под светлокафявите гъсти вежди бяха доста раздалечени. Вероятно беше на възрастта на Танър, но несъмнено по-атлетичен. Дори и стойката му беше гъвкава, мислеше си Танър.

— Мистър Фасет?

— Аз съм. Няма ли да влезете? — Вместо да се върне в кабинета на Кранстън, Фасет пресече стаята, като мина през приемната, и заключи вратата. — По-добре е да не ни прекъсват.

— Защо? — попита Танър учуден.

Лорънс Фасет огледа стаята.

— Да. Да. Разбирам какво искате да кажете. Уместен въпрос. Влезте, моля.

Фасет влезе пред Танър в кабинета на Кранстън. Щорите на двата прозореца, които гледаха към улицата, бяха спуснати до долу. Бюрото на Кранстън беше също така празно, както и бюрото на секретарката му, като се изключат двата пепелника и още едно нещо. В средата на разчистеното пространство имаше малък касетофон „Уолънсак“ с два проводника — единият беше пред стола на Кранстън, другият — пред стола до бюрото.

— Това магнетофон ли е? — попита директорът на отдел „Новини“.

— Да. Бихте ли седнали, моля?

Джон Танър остана прав. Когато проговори, гласът му беше тих и гневен.

— Не, няма да седна. Тази работа не ми харесва. Методите ви са съвсем неясни или може би прекалено ясни. Ако възнамерявате да запишете нещо от думите ми, знаете чудесно, че няма да ви разреша без присъствието на адвокат от компанията.

Фасет също стоеше прав зад бюрото на Кранстън.

— Не е свързано с ФКС. Когато ви обясня, ще разберете моите… методи.

— По-добре е да ми обясните бързо, защото се каня да си тръгвам. Бях извикан от ФКС, за да донеса графика на предаванията на „Стандард Мючуъл“, посветени на общественото обслужване — той е в куфарчето ми — и да подпиша двете копия на страниците, които вашата служба е пропуснала да ни изпрати. От думите ви стана ясно, че ще бъдете с Кранстън, когато пристигна. А попадам в кабинет, който очевидно не се използва… По-добре е да ми дадете обяснение, защото до един час ще получите известие от нашите адвокати. Ако това са репресивни мерки срещу отдел „Новини“ на „Стандард Мючуъл“, ще ви вдигна във въздуха.

— Съжалявам… Тези неща не са толкова лесни.

— Другояче не би могло и да бъде.

— Хайде, стига. Кранстън е в отпуск. Използвахме името му, защото сте си имали работа с него.

— Казвате ми, че умишлено сте ме излъгали?

— Да. Отговорът е във фразата, която току що използвахте… Мисля, че казахте „Бях извикан от ФКС“. Мога ли да ви покажа документите си за самоличност?

Лорънс Фасет бръкна във вътрешния джоб на сакото си и извади малък пластмасов калъф. Подаде му го през бюрото. Танър го отвори.

Картата най-отгоре удостоверяваше, че Лорънс К. Фасет е служител на Централното разузнавателно управление.

Другата карта беше разрешително да влиза в комплекса в Маклейн по всяко време на денонощието.

— За какво е всичко това? Защо съм тук? — Танър върна документите на Фасет.

— Ето кое е причината за магнетофона. Нека първо да ви покажа. Преди да ви обясня защо съм ви повикал, ще трябва да ви задам няколко въпроса. Има два бутона, които могат да изключват магнетофона. Единият е при мен, другият — при вас. Ако ви задам въпрос, на който не искате да отговорите, трябва просто да натиснете бутона „Изключено“ и устройството спира. От друга страна, за ваша сигурност, ако преценя, че давате поверителна информация, която не ни засяга, аз ще спра магнетофона. — Фасет пусна устройството със своя бутон, а после посегна през бюрото към бутона пред стола на Танър и го спря. — Виждате ли? Съвсем просто е. Минал съм през стотици подобни интервюта. Няма за какво да се тревожите.

— Прилича ми на предварителен разпит. Без право на адвокат и без призовка. Каква е целта? Ако мислите, че можете да ме сплашите, вие сте луд.

— Целта е да изясним самоличността ви… Вие сте абсолютно прав. Ако имахме намерение да шантажираме някого, щяхме да изберем уязвим човек, докато вие сте устойчив като Дж. Едгар Хувър^[1]. Но дори и той няма влияние върху емисиите на новините на компанията.

Танър погледна човека от ЦРУ, който седеше изискано зад бюрото на Кранстьн. Фасет имаше цел. ЦРУ не би си разрешило да използва толкова безочлива тактика спрямо човек от неговия ранг.

— Какво искате да кажете с „да изясним самоличността ви“? Вие знаете кой съм.

— Това би трябвало да ви даде известна представа за важността на информацията, която съм упълномощен да ви предоставя. Просто допълнителна предпазна мярка в съответствие с особеното значение на данните… Знаете ли, че през Втората световна война един актьор — ефрейтор от Британската армия, за да бъда по-точен — се е представял за фелдмаршал Монтгомъри на конференции на високо равнище в Африка и дори някои от съучениците му от Санхърст^[2] не са могли да го познаят.

Директорът на отдел „Новини“ взе проводника и натисна последователно двата бутона. Магнетофонът тръгна и спря. Любопитството на Джон Танър, примесено със страх, растеше. Той седна.

— Да започваме. Помнете обаче, че ще го изключа и ще напусна, когато поискам.

— Разбирам. Ваше право е — до известна степен.

— Какво искате да кажете? Без уговорки, моля.

— Повярвайте ми. Ще разберете. — Успокояващият поглед на Фасет изигра ролята си.

— Да започваме — каза Танър.

Мъжът от ЦРУ взе светлокафява папка с тънки корици и я отвори. После включи магнетофона.

— Името ви е Джон Реймънд Танър?

— Не е точно така. Гражданското ми име е Джон Танър. Реймънд беше кръщелното ми име и не е вписан в свидетелството ми за раждане.

Фасет се усмихна.

— Много добре.

— Благодаря.

— Настоящият ви адрес е Орчард Драйв 22, Садъл Вали, Ню Джърси?

— Да.

— Роден сте на 22 май 1924 година в Спрингфийлд, Илинойс, от брака на Лукас и Маргарет Танър?

— Да.

— Когато сте били на седем години, семейството ви се е преместило в Сан Матейо, Калифорния?

— Да.

— С каква цел?

— Фирмата на баща ми беше преместена в Северна Калифорния. Той беше началник-отдел „Личен състав“ във верига от универсални магазини. „Брайънт Сторс“.

— Благоприятно стечение на обстоятелствата?

— Сравнително.

— Учили сте в държавно училище в Сан Матейо?

— Не. Изкарах две години в гимназията в Сан Матейо, а останалите две — в частно училище. „Уинстън припарътъри“^[3].

— След завършване на гимназията сте постъпили в Станфордския университет?

— Да.

— Били ли сте член на някакви братства или клубове?

— Да. На братството „Алфа Капа“^[4]. На „Трайлън Нюс Съсайъти“ и на няколко други. Не мога да си спомня… На клуба на фотографите, мисля, но не се задържах дълго там. Работих в университетското списание, но напуснах.

— Имаше ли някаква причина?

Танър погледна мъжа от ЦРУ.

— Да. Енергично се противопоставях на дискриминацията срещу нисеите^[5]. Списанието я подкрепяше. И до днес се противопоставям.

Фасет отново се усмихна.

— Трябваше да прекъснете образованието си?

— Повечето студенти бяха принудени да го направят. В края на втората година от следването си постъпих в армията.

— Къде ви обучаваха?

— Във Форт Бенинг. В пехотата.

— Трета армия? Четиринайсета дивизия?

— Да.

— Участвали сте във военните действия в Европа?

— Да.

— Най-високият ви чин е бил старши лейтенант?

— Да.

— Изкарали сте школа за офицери във Форт Бенинг^[6]?

— Не. Получих офицерско звание, когато бях на действителна служба във Франция.

— Виждам, че са ви били присъдени и няколко военни отличия.

— Бяха Почетни грамоти за цялата войскова част — в тях се изказваше благодарност на батальона, а не индивидуални награди.

— Няколко седмици сте били в болница в Сен Ло^[7]. Ранили ли са ви?

За момент Танър изглеждаше смутен.

— Отлично знаете, че не съм бил. Във военното ми досие няма вписано „Пурпурно сърце“^[8].

— Бихте ли ми обяснили какво се е случило?

— Паднах от един джип на път за Сен Ло. Изкълчих си бедрото.

И двамата мъже се усмихнаха.

— Уволнили сте се през юли 1945 година и през септември сте се върнали в Станфордския университет.

— Да… Ще изпреваря въпроса ви, мистър Фасет. Смених специалността си, която беше английски език, с журналистика. Завърших през 1947 година със степен бакалавър на хуманитарните науки.

Лорънс Фасет задържа поглед върху папката пред себе си.

— В трети курс сте се оженили за Алис Маккол.

Танър Посегна към бутона и изключи магнетофона.

— Може би дойде моментът да си тръгна.

— Спокойно, мистър Танър. Просто установяваме самоличността ви… Не подкрепяме теорията, че дъщерите са виновни за греховете на бащите си. Само „да“ или „не“ е достатъчно. Танър отново пусна магнетофона.

— Точно така.

На това място Лорънс Фасет вдигна проводника от бюрото и натисна бутона. Танър видя как ролките спряха и погледна мъжа от ЦРУ.

— Следващите ми два въпроса засягат обстоятелствата, довели до брака ви. Предполагам, че няма да искате да отговорите.

— Предположението ви е правилно.

— Повярвайте ми, те не са важни.

— Ако ми бяхте казали, че са, веднага щях да напусна.

Али беше достатъчно съсипана. Танър не би позволил личната трагедия на жена му да бъде обсъждана от когото и да било. Фасет пусна отново магнетофона.

— От брака си с Алис Мак… Танър имате две деца. Момче, Реймънд, на тринайсет години, и момиче, Джанет, на осем години.

— Синът ми е дванайсетгодишен.

— Рожденият му ден е вдругиден. Да се върнем малко назад. След завършване на университета сте постъпили на работа в „Сакраменто Дейли Нюс“.

— Като репортер. Бях и стилов редактор, куриер, кинокритик и сътрудник в отдел „Реклама“, когато имах време.

— Във вестника сте работили три години и половина, а после сте получили работа в „Лос Анджелес Таймс“?

— Не. Бях в Сакраменто… две години и половина… След това временно работих в „Сан Франциско Кроникъл“ около една година, преди да ме назначат в „Таймс“.

— В „Лос Анджелес Таймс“ сте постигнали доста голям успех като репортер, който се занимава с разследвания…

— Провървя ми. Предполагам, че имате предвид работата ми по операцията в Сан Диего.

— Да. Предложили са ви за наградата „Пулицър“, мисля.

— Не я получих.

— После са ви повишили в главен редактор в „Таймс“?

— Станах заместник-главен редактор. Нищо особено.

— В „Таймс“ сте работили пет години…

— По-скоро шест, мисля.

— До януари 1958 година, когато сте започнали работа в „Стандард Мючуъл“ в Лос Анджелес.

— Правилно.

— Останали сте в Лос Анджелес до март 1963 година, когато са ви преместили в Ню Йорк. Оттогава са ви повишавали няколко пъти?

— Дойдох на изток като редактор на емисията „Новини“ в седем часа. Разширих дейността си с документални и извънредни предавания, докато стигнах до сегашната си длъжност.

— Която е?

— Директор на отдел „Новини“ в „Стандард Мючуъл“.

Лорънс Фасет затвори папката и изключи магнетофона. Облегна се назад и се усмихна на Джон Танър.

— Не беше чак толкова неприятно, нали?

— Искате да кажете, че свършихме?

— Не, не… всичко, а попълването на раздел „Самоличност“. Изкарахте. Дадохте ми достатъчно погрешни отговори, за да изкарате теста.

— Какви?

— Тези неща — Фасет потупа папката — са посочени от следствения отдел. Хора с високи чела довеждат други хора с бради и те вкарват материала в компютри. Сигурно не е възможно да отговорите на всички въпроси правилно. Ако го бяхте направили, би означавало, че сте се готвили прекалено усърдно. Например, вие сте работили в „Сакраменто Дейли Нюс“ три години. Не две и половина, нито три и половина. Семейството ви се е преместило в Сан Матейо, когато сте били на осем години и два месеца, а не на седем години.

— Проклет да съм…

— Честно казано, дори да бяхте отговорили правилно на всички въпроси, може би пак щяхте да изкарате. Хубаво е, че сте нормален. Във вашия случай трябваше всичко да имаме на запис… А сега, страхувам се, идва трудната част.

— Трудна в сравнение с какво? — попита директорът на отдел „Новини“.

— Просто трудна… А сега да включа магнетофона. — Той го направи и взе лист хартия. — Джон Танър, трябва да ви уведомя, че въпросите, които ми предстои да обсъдя с вас, се окачествяват като изключително важна държавна тайна. Най-тържествено се заклевам, че информацията по никакъв начин не е свързана с вас или със семейството ви. Разкриването й на когото и да било е в разрез с интересите на правителството на Съединените щати в най-лошия смисъл — до такава степен, че хората от държавните служби, на които е известна тази информация, могат да бъдат преследвани по Закона за защита на националната сигурност, т. 18, ал. 793, ако нарушат изискванията за сигурност… Ясно ли е всичко, което казах дотук?

— Да… Аз обаче нито съм длъжен да ви изслушам, нито мога да бъда подведен под отговорност.

— Разбирам. Намерението ми е да ви предоставя важната поверителна информация на три етапа. В края на първия и втория етап можете да помолите да ви освободя от интервюто и ние ще разчитаме само на вашата интелигентност и преданост към правителството да мълчите за това, което ви е казано. Ако обаче се съгласите с третия етап, при който ще ви бъдат разкрити някои самоличности, вие поемате същата отговорност, както и хората в правителствените служби, и може да бъдете преследван по Закона за защита на националната сигурност, ако нарушите споменатите изисквания за сигурност. Ясно ли е, мистър Танър?

Преди да проговори, Танър се размърда на стола. Погледна въртящите се ролки на магнетофона, а после и Фасет.

— Ясно е, но да бъда проклет, ако се съглася. Нямате право да ме викате тука под фалшив претекст, а после да ми казвате, че мога да бъда подведен под отговорност.

— Не съм искал съгласието ви. Ако разбирате правилно какво казвам.

— Ако ме заплашвате, вървете по дяволите!

— Само ви обяснявам условията. Защо трябва да го възприемате като заплаха? Нима е нещо повече от ежедневната ви работа с договорите? Можете да напуснете по всяко време, преди да сте дали съгласието си да разкрия пред вас някои имена. Нима е толкова нелогично?

Танър си помисли, че в действителност не беше нелогично. Сега любопитството му трябваше да бъде задоволено.

— Казахте преди малко, че няма нищо общо със семейството ми? Нищо общо с жена ми?… Или е мен?

— Заклех се и думите ми са записани на лентата.

Фасет осъзна, че Танър беше добавил „или с мен“ като нещо, което му е хрумнало впоследствие. Пазеше жена си. Закриляше я.

— Продължавайте.

Фасет стана от стола и отиде до щорите.

— Между другото, не е нужно да седите. Записващото устройство има много чувствителни микрофони. Миниатюрни, разбира се.

— Ще остана седнал.

— Както ви е удобно. Преди няколко години имаше слухове за операция на съветското НКВД, която щеше да има огромно въздействие върху американската икономика, ако беше извършена. Опитахме се да я проследим, да научим нещо за нея. Не успяхме. Остана си слух. Оказа се по-добре пазена тайна от руската космическа програма. По-късно, през 1966 година, един източногермански разузнавач премина към нае. Даде ни първите конкретни сведения за операцията. Осведоми ни, че източногерманското разузнаване поддържа връзки с агенти на запад, с ядро или група, известна като „Омега“. Ще ви дам географското кодово название след малко… Или може би не. То ще дойде във втория етап. Зависи от вас. „Омега“ е трябвало редовно да изпраща секретни документи на източногерманското разузнаване. Двама въоръжени куриери са щели да ги пренасят със самолет до Москва при най-строга секретност. Действията на „Омега“ са стари, колкото и самият шпионаж, и изключително ефикасни в наши дни при големите корпорации и огромните концерни. „Омега“ е книга на страшния съд.

— Какво?

— Книга на страшния съд. Списъци на стотици, може би вече хиляди хора, набелязани за това наказание. В случая не чума, а изнудване. Мъжете и жените в тези списъци са с влиятелни длъжности в десетки гигантски компании в ключовите области. Немалко имат огромна икономическа власт. Власт и ресурси да купуват на борсата, а също така и да отказват да купуват. Четирийсет-петдесет човека, действащи заедно, биха могли да създадат икономически хаос.

— Не разбирам. Защо биха го направили? Защо трябва да го направят?

— Казах ви. Изнудване. Всеки един е уязвим и има хиляди причини, поради които може да бъде използван. Сексуални отклонения, правни нарушения, злоупотреби със служебното положение, фалшификации на цени, манипулации на борсата, укриване на доходи. Книгата засяга много хора. Мъже и жени, чиято репутация, търговски сделки, длъжности, дори семейства, биха могли да бъдат съсипани. Освен, ако не отстъпят.

— Това е доста лошо мнение за света на бизнеса и въобще не съм сигурен, че е точно. Поне не в степента, в която го описвате. Едва ли се намира на ръба на икономическия хаос.

— О? Фондацията „Крофорд“ направи задълбочено проучване на водещите сили в промишлеността на САЩ от 1925 до 1945 година. Четвърт век по-късно резултатите все още са поверителни. Според проучването през този период трийсет и два процента от общата финансова мощ в страната е постигната със съмнителни, да не кажем незаконни, средства. Трийсет и два процента.

— Не вярвам! Ако беше истина, щеше да бъде оповестено:

— Невъзможно е. Щеше да настъпи законно клане. Съдът и парите не са безупречна комбинация… Днес на власт са големите сдружения. Вземете който и да било вестник. Обърнете на страниците с финансовата информация и прочетете за манипулаторите. Погледнете обвиненията и контра обвиненията. Те са златна мина за „Омега“. Справочник за кандидати за завербуване. Нито едно от тези момчета не живее в дълбоко замразяване. Нито едно. Отпуска се заем без гаранции, временно се разширява борсовият марж^[9], на добър клиент се доставят момичета. „Омега“ рови с подходящи за целта хора и в кофата се събира много тиня. Не е особено трудно да се постигне. Трябва просто да бъдеш точен. Достатъчно, за да сплашваш.

Танър извърна поглед от русия мъж, който говореше с такава прецизност. С такава спокойна увереност.

— Не искам да мисля, че сте прав.

Изведнъж Фасет се върна обратно до бюрото и изключи магнетофона. Ролките спряха.

— Защо не? Работата не се състои само в това, че се разкрива информация, което би могло да бъде сравнително безвредно, а в начина, по който се предлага тя. Да вземем например вас. Представете си, само си представете, че в местния вестник на Садъл Вали бъде публикувана някаква история, основана на събития от преди около двайсетина години, станали извън Лос Анджелес. Децата ви учат там, жена ви е доволна от хората около себе си… Колко време, мислите, бихте останали там?

Танър се измъкна със залитане от стола и погледна по-ниския мъж зад бюрото. Гневът му беше толкова силен, че ръцете му трепереха. Говореше много развълнувано, едва доловимо.

— Отвратително!

— Така действа „Омега“, мистър Танър. Успокойте се. Аз само исках да ви дам пример. — Фасет отново включи магнетофона и продължи да говори, след като Танър се върна уморено на стола си. — „Омега“ съществува. Ето че стигам до последната част… от първия етап.

— Каква е тя?

Лорънс седна зад бюрото. Изгаси цигарата си докато Танър вадеше от джоба си пакет.

— Сега знаем, че „Омега“ има разписание. Дата, на която да започне хаосът… Нищо ново не ви казвам, като признавам, че моята служба често разменя хора със Съветите.

— Да, известно ми е.

— Нормалното съотношение е един от нашите за двама-трима от техните…

— И това ми е известно.

— Преди дванайсет месеца на границата с Албания беше извършена подобна размяна. Четирийсет и пет дни продължиха пазарлъците. Бях там, затова сега съм тук. По време на размяната с нас се свързаха няколко служители на тяхното външно министерство. Най-добре бих ви ги описал, ако ги нарека „поддръжници на умерената линия“. Същите като нашите.

— Разбирам на какво се противопоставят нашите. На какво обаче се противопоставят съветските?

— На същото. В Президиума са привържениците на твърдата линия в политиката на милитаристите.

— Ясно.

— Осведомени сме, че съветските милитаристи са определили краен срок за последната фаза на операция „Омега“. В този ден планът ще бъде изпълнен. Без да бъдат предупредени, стотици властни ръководни кадри в американските бизнес общества ще бъдат намерени и заплашени с политическо унищожение, ако не се подчинят на дадените им заповеди. Резултатът би могъл да бъде голяма финансова криза. Не е изключена и икономическа катастрофа… Това е истината. Край на първия етап.

Танър стана от стола, дръпвайки от цигарата си. Започна да крачи напред-назад пред бюрото.

— С тази информация мога ли да реша да изляза оттук?

— Да.

— Вие сте опасен човек! Господи, наистина сте опасен! … Лентата се върти. Продължавайте.

— Добре. Втори етап. Знаехме, че „Омега“ е съставена от съвсем същия вид хора, които щеше да атакува. Трябваше да бъде така, в противен случай връзките никога нямаше да се осъществят и уязвимите места никога нямаше да се открият. По същество бяхме наясно какво да търсим. Хора, които можеха да проникнат в големите компании, които работеха в тях или с тях, които можеха да се свържат с необходимите лица… Както вече споменах, „Омега“ е кодовото название на група агенти. Има също така и географско кодово название, както и централа за препращане на информация. След като е преминала през този източник, достоверността й, както може да се предполага, се установява поради своята оперативна секретност. На географското кодово название на „Омега“ е трудно да се направи точен превод, но най-близкият е „Бездна от… кожа“ или „Козя кожа“.

— „Бездна от кожа“? — Танър изгаси цигарата си.

— Да. Не забравяйте, че го научихме преди повече от три години.

След година и половина упорито търсене набелязахме единайсет участъка в страната, а един от тях трябваше да бъде „Бездна от кожа“…

— Един от тях е Садъл Вали^[10], Ню Джърси?

— Нека да не бързаме.

— Прав ли съм?

— Поставихме агенти в тези участъци — продължи мъжът от ЦРУ, без да обръща внимание на въпроса на Танър. — Проверихме хиляди граждани — много скъпа операция — и колкото повече разследвахме, толкова повече доказателства получавахме, че Садъл Вали е „Бездна от кожа“. Работата беше свършена точно. Водни знаци върху канцеларските материали, анализ на частици прах по секретните документи, които немският офицер ни донесе, когато премина на наша страна, хиляди други неща, проверени понякога многократно… Но главно информация за някои граждани, открита по време на разследванията.

— Мисля, че вече трябва да стигнете до същността на въпроса.

— Вие ще решите дали да го направите. Почти съм на края на втория етап. — Танър остана безмълвен, ето защо Фасет продължи:

— Вие сте в състояние да ни окажете огромна помощ. В една от най-деликатните операции в сегашните отношения между Съединените щати и Съветите вие можете да направите това, което никой друг не е в състояние да направи. Може би ще ви хареса, защото както вероятно сте разбрали от думите ми, поддръжниците на умерената линия и от двете страни в момента работят заедно.

— Моля ви да ми разясните по-подробно.

— Само фанатиците подкрепят този вид екстремизъм. И за двете страни е прекалено опасно. В съветския президиум има борба за власт. Поддръжниците на умерената линия трябва да надделеят заради нас. Единият начин да го постигнем е да разобличим поне част от „Омега“ и да осуетим датата за началото на операцията.

— А аз какво мога да направя?

— Вие познавате „Омега“, мистър Танър. Познавате „Омега“ много добре.

Танър затаи дъх. За момент му се стори, че сърцето му е спряло. Почувства, че кръвта нахлу в главата му. Започна да му прилошава.

— За мен подобно твърдение е невероятно.

— Ако бях на ваше място, и за мен би било. Независимо от всичко обаче е вярно.

— И, доколкото разбирам, стигнахме до края на втория етап?… Копеле! Кучи син! — Гласът на Танър излизаше почти като шепот.

— Можете да ме наричате както си искате. Ударете ме, ако имате желание да го направите. Аз няма да отвърна на удара… Казах ви, че вече съм минал през подобно нещо.

Танър стана от стола и стисна с пръсти челото си. Обърна се с гръб към Фасет, а после рязко се завъртя.

— Ами ако не сте прав? — прошепна той. — Ако проклетите ви идиоти са направили още една грешка.

— Не са… Не можем да твърдим, че сме проучили изцяло „Омега“. Но сме стеснили кръга. Вие сте в уникално положение.

Танър отиде до прозореца и започна да вдига щората.

— Не я докосвайте Свалете я! Фасет скочи от стола, хвана китката на Танър с едната ръка, а с другата връвта на щората. Танър погледна агента в очите.

— Ако сега изляза, ако напусна с това, което ми казахте, ще трябва да живея със съзнанието, че някой близко до мен е враг. Няма да знам кой е в дома ми, с кого разговарям на улицата? Завинаги ще помня, как ми сграбчихте ръката в страха си, че някой може да стреля през прозореца, ако вдигна щората?

— Не драматизирайте прекалено много. Просто предпазни мерки.

Танър ее върна обратно към бюрото, но не седна.

— Вървете по дяволите! — каза той тихо. — Знаете, че не мога да напусна…

— Приемате ли условията?

— Да.

— Трябва да пи помоля да подпишете клетвена декларация. — Той извади лист от папката и го сложи пред Танър. На него имаше сбито изложение на характера и наказателните мерки по Закона за защита на националната сигурност. То се отнасяше до „Омега“, без изрично да се споменава. — Веществено доказателство А, определено като „Магнетофонен запис“.

Танър се подписа и остана прав, взирайки се във Фасет.

— Сега ще ви задам следните въпроси. — Фасет взе папката и я отвори на последните страници. — Познавате ли следните личности, които посочвам? Ричард Тримейн и съпругата му Вирджиния… Моля, отговорете.

Изумен. Танър тихо промълви:

— Да.

— Джоузеф Кардоне с истинско име Джузепе Амбруцио Кардионе и съпругата му Елизабет?

— Да.

— Бърнард Остърман и съпругата му Лийла?

— Да.

— По-силно, моля ви, мистър Танър.

— Казах „да“.

— Информирам ви, че една, две или и трите споменати семейни двойки играят съществена роля в операция „Омега“.

— Вие сте си изгубили ума! Вие сте луд!

— Не сме… Споменах за размяната на албанската граница. Тогава ни уведомиха, че „Омега“, „Бездна от кожа“ работи в едно предградие на Манхатън и тази информация потвърди нашия анализ. А именно, че „Омега“ се състои от двойки, мъже и жени, фанатично отдадени на милитаристичната политика на съветските експанзионисти. Тези двойки са били добре платени за услугите си. Посочените двойки — семейство Тримейн, Кардоне и Остърман — в момента притежават кодирани банкети сметки н Цюрих, Швейцария, със суми, които далеч надхвърлят обявените от тях доходи.

— Това, което казвате, не е възможно.

— Дори и да допуснем, че става дума за съвпадение, макар и да сме проучили щателно всяка от двойките, според нас те ви използват като много успешно прикритие за „Омега“. Вие сте безупречен журналист. Не твърдим, че и трите двойки са замесени. Може да се допусне, че една или може би две от тях се използват като примамки, подобно на вас. Но е съмнително. Доказателствата — швейцарските банкови сметки, професиите им, необичайните обстоятелства на вашата връзка — сочат към това.

— А как сте изключили мен? — попита Танър сковано.

— Животът ви, откакто сте се родили, се обследва под микроскоп от професионалисти. Ако грешим по отношение на вас, не би трябвало да сме тук.

Изтощен, Танър с усилие се отпусна на стола.

— И какво искате от мен?

— Ако информацията ни е точна, семейство Остьрман пристига в петък, за да прекара с вас и семейството ви уикенда. Така ли е?

— Беше така.

— Не отменяйте гостуването. Не променяйте нищо.

— Сега е невъзможно…

— Само така можете да ни помогнете. На всички нас.

— Защо?

— Смятаме, че през следващия уикенд ще успеем да вкараме „Омега“ в клопка. Ако ни сътрудничите. Без вас не можем.

— Как?

— До пристигането на семейство Остърман остават четири дни. През този период нашите обекти — семейство Остърман, Тримейн и Карлоне — ще бълат безпокоени. Всяка двойка ще проведе телефонни разговори, без да може да проследи източника, ще получи телеграми през Цюрих, ще осъществи срещи с непознати в ресторанти, във фоайета на хотели, на улицата. Смисълът на акцията е да им се предаде едно обикновено съобщение — че Джон Танър не е това, което изглежда. Вие сте нещо друго. Може би двоен агент, информатор на Политбюро, или дори предан член на собствената ми организация. Информацията, която ще получат, е объркваща, предназначението й е да ги извади от равновесие.

— И да превърне семейството ми в мишена. Няма да го разреша!

Те ще ни убият!

— Няма да го направят.

— Мислите ли? Ако казвате истината… Макар и въобще да не съм убеден, че е вярно. Познавам тези хора. Не мога да допусна!

— В такъв случай няма никакъв риск.

— Защо не?

— Ако една, две или и трите двойки — не участвуват в „Омега“, ще се държат нормално. Ще съобщят за инцидентите на полицията или на ФБР. Тогава ние ще се намесим. Ако една или две двойки направят подобни съобщения, а останалите — не, ще знаем кой е „Омега“.

— А… да предположим, че сте прав. Тогава какво? Какви са вашите гаранции?

— Няколко фактора. Понятни дори и за глупците. Казах ви, че „информацията“ за вас ще бъде фалшива. Който е в „Омега“, ще използва своите източници, за да я провери в самия Кремъл. Всички наши сътрудници са подготвени. Те ще се намесят. Информацията, която „Омега“ ще получи от Москва; ще бъде истината. Истината до този следобед. Вие сте просто Джон Танър, директор на отдел „Новини“ в телевизионна компания, и не участвате в никакъв заговор. Клопката ще се състои в това, което ще бъде добавено. Москва ще уведоми онзи, който ви проверява, да бъде подозрителен към другите двойки. Възможно е те да са изменници. Ние ги разделяме. Предизвикваме конфронтация и се намесваме.

— Получава се ужасно гладко. Звучи прекалено лесно.

— Ако посегнат на живота ви или на живота на някой друг от вашето семейство, цялата операция „Омега“ ще бъде в опасност. Няма да смеят да поемат този риск. Датата за начало на „Омега“ е след по-малко от месец.

— Този факт не е достатъчен.

Има и нещо друго. Най-малко двама въоръжени агенти ще отговарят за всеки член от семейството ви. Ще бъдете денонощно под наблюдение. Агентите няма да се отдалечават на повече от петдесет ярда. По което и да било време.

— Сега вече знам, че сте луд. Не познавате Садъл Вали. Външните хора, които се спотайват наоколо, веднага ще бъдат забелязани и прогонени! Ще станем за смях:

Фасет се усмихна.

— В момента имаме тринайсет души в Садъл Вали. Те са постоянни жители на градчето.

— Господи мили! — каза Танър тихо. — 1984-а^[11] година май че вече ни дебне.

— Времената, в които живеем, често го налагат.

— Нямам избор, нали? Нямам никакъв избор. — Той посочи магнетофона и клетвената декларация, която лежеше до него. — Вече съм окачен на въжето?

— Отново прекалено много драматизирате нещата.

— Не драматизирам нищо… Трябва да направя точно това, което искате от мен, нали? Трябва да го изтърпя… Единствената алтернатива е да изчезна и да бъда преследван. Да бъда преследван от вас и ако сте прав, от тази „Омега“.

Фасет отвърна на погледа на Танър без следа от хитрост. Танър беше казал истината и двамата го знаеха.

— Става дума само за шест дни. За шест дни от човешкия живот.