Робърт Лъдлъм
Уикендът на Остърман (18)

ЧЕТВЪРТА ЧАСТ
Неделя следобед

Неделя следобед в Садъл Вали, Ню Джърси. Двете патрулни коли бавно бродеха нагоре-надолу по улиците, както обикновено, и мързеливо завиваха в сенчестите пресечки. Шофьорите се усмихваха на децата и махаха на хората, погълнати от неделните си занимания. В малките чуждестранни коли със сгъваеми покриви и в блестящите комбита се виждаха чанти за голф и тенисракети. Слънцето грееше ярко, дърветата и тревните площи лъщяха, оснежени от юлската буря.

Садъл Вали беше будно и се подготвяше за истински неделен следобед. Водеха се разговори по телефона, съставяха се планове, поднасяха се извинения по повод на случки от предишната вечер. Извиненията се посрещаха със смях — по дяволите, та нали ставаше дума за събота вечер! В Садъл Вали, Ню Джърси, хората бързо прощавала случилото се в съботните вечери.

Последен модел тъмносиня лимузина с гуми с бяла лента на външните стени се движеше по алеята за коли на семейство Танър. Джон Танър стана от дивана и с мъка се приближи до прозореца. Горната част на гръдния му кош и цялата му лява ръка бяха превързани с бинтове. Превързан беше и левият му крак от бедрото до глезена.

Танър погледна през прозореца към двамата мъже, които се приближаваха към къщата. Разпозна полицая Дженкинс чак когато го погледна за втори път. Дженкинс не беше в полицейска униформа. Приличаше на човек, който живее в Садъл Вали, а работи в големия град — банкер или шеф на рекламна агенция. Танър не познаваше другия човек. Никога не го беше виждал.

— Пристигнаха — извика той към кухнята. Али излезе и застана във вестибюла. Беше облечена небрежно в панталон и риза, но погледът й съвсем не беше небрежен.

— Мисля, че се налага да изтърпим и това. Детегледачката излезе с Джанет. Рей е в клуба… Предполагам, че Бърни и Лийла вече са на летището. Ако са успели да стигнат дотам. Трябваше да дават свидетелски показания, да подписват документи. Дик действа като адвокат на всички.

Камбанката иззвъня и Али се отправи към вратата.

— Седни, скъпи. Лекарят каза да не прекаляваш.

— Добре.

Дженкинс и непознатият му спътник влязоха. Алис донесе кафето и четиримата седнаха един срещу друг, семейство Танър на дивана, а Дженкинс и мъжът, когото той представи като Гровър, в креслата.

— Вие сте човекът, с когото говорих в Ню Йорк, нали? — попита Джон.

— Да, аз съм. Работя в ЦРУ. Между другото, и Дженкинс също.

Получи назначение преди година и половина.

— Вие бяхте много убедителен полицай, мистър Дженкинс — отбеляза Али.

— Не беше трудно. Хубаво място, приятни хора.

— Мислех, че е „Бездна от кожа“. — Танър не можеше да скрие враждебността си. Беше дошло времето за обяснения. Той ги беше поискал.

— И това, разбира се — добави Дженкинс тихо.

— В такъв случай е по-добре да поговорим за нея.

— Хубаво — каза Гровър. — Ще обобщя с няколко думи. „Разделяй и убивай“. Ето какъв беше принципът на Фасет. Принципът на „Омега“.

— Значи тогава наистина е имало Фасет. Искам да кажа, че Фасет е било истинското му име.

— Имаше, разбира се. Десет години Лорънс Фасет беше един от най-добрите оперативни работници в ЦРУ. Отлично досие, отдаденна работата. А после му се случиха някои неща.

— Продаде се.

— Не е толкова просто — отговори Дженкинс. — Нека да кажем, че ангажиментите му се промениха. Драстично. Той стана врагът.

— И вие не знаехте?

Гровър се поколеба, преди да отговори. Сякаш търсеше думите, които щяха да бъдат най-малко болезнени. Едва забележимо кимна с глава.

— Знаехме… Открихме постепенно, в период от няколко години. Изменници от калибъра на Фасет никога не могат да бъдат разкрити изведнъж. Процесът е бавен — поредица от назначения, задачи с противоречиви цели. Рано или късно се проявява някакъв модел. Когато това стане, ние се възползваме оптимално, както всъщност и направихме.

— Струва ми се ужасно опасно и сложно.

— Известна опасност съществува може би, но в действителност не е сложно. Фасет беше манипулиран така, както манипулираше вас и приятелите ви. Гаранция за включването му в операция „Омега“ беше досието му. Фасет се справяше блестящо, а ситуацията беше взривоопасна… Някои закони в шпионажа са основни. Правилно допуснахме, че врагът ще го задължи да запази „Омега“ непокътната, че няма да разреши да се разпадне. Той беше едновременно и отбраняващата, и атакуващата сила. Стратегията беше добре обмислена, повярвайте ми. Започвате ли да схващате?

— Да. — Гласът на Танър едва се чу.

— „Разделяй и убивай“. „Омега“ съществуваше. „Бездна от кожа“ беше Садъл Вали. Проверките на жителите й разкриха сметките в швейцарските банки на семейство Кардоне и Тримейн. Когато се появи Остьрман, се оказа, че и той има банкова сметка в Цюрих. Обстоятелствата бяха идеални за Фасет. Той беше открил три двойки, свързани с незаконни или поне силно съмнителни финансови сделки.

— Цюрих. Ето защо името Цюрих изнервяше всички. Кардоне се вцепени от ужас.

— И имаше всички основания да го направи. Той и Тримейн. Единият — съдружник в силно спекулативна брокерска къща, до голяма степен финансирана от мафията, а другият — адвокат в компания, занимаваща се с неетично обединяване на фирми — Тримейн, специалистът. Можеха да бъдат съсипани. Остьрман щеше да загуби най-малко, но независимо от всичко, като част от средствата за масова информация, възбуждането на следствие би било катастрофално за него. Вие по-добре от нас знаете, че телевизионните компании са чувствителни.

— Да — каза с безразличие Танър.

— Ако през уикенда Фасет успееше така да засили недоверието между трите двойки, че те да започнат да си отправят обвинения, следващата крачка щеше да бъде насилие. След като тази възможност се откриеше, истинската „Омега“ възнамеряваше да убие най-малко две от семействата и Фасет щеше да ни представи заместител на „Омега“. Можеше ли някой да се усъмни? Хората щяха да бъдат мъртви. Беше … блестящо.

Танър с мъка стана от дивана и, накуцвайки, стигна до камината. Гневно хвана полицата над камината.

— Радвам се, че можете да седите тук и да правите професионални преценки — обърна се той към държавните служители. — Нямахте никакво право! Жена ми, децата ми за малко не бяха убити. Къде бяха хората ви? Какво стана с охранителната апаратура на най-голямата корпорация в света? Кой подслушваше с онези електронни неща, за които се предполагаше, че са монтирани из цялата къща? Къде бяхте всички вие? Оставихте ни да измрем в онова мазе!

Гровър и Дженкинс изчакаха бурята да отмине. Приеха спокойно, с разбиране враждебността на Танър. Бяха изпадали в подобни ситуации и преди. Гровър заговори тихо в контраст с гнева на Танър.

— При такива операции допускаме, че стават грешки — ще бъда откровен, обикновено се допуска поне една груба грешка. Неизбежно е, като се вземе предвид техническото обезпечаване.

— Каква грешка?

— Аз бих искал да отговоря на този въпрос… — обади се Дженкинс. — Грешката беше моя. Аз бях старши офицер в „Кожата“ и единственият, който знаеше за измяната на Фасет. Единственият. В събота следобед Макдърмът ми каза, че Коул е получил изключителна важна информация и иска веднага да ме види. Не проверих във Вашингтон, не поисках потвърждение. Просто приех и незабавно тръгнах за града… Мислех си, че Коул или някой друг тук, в „Кожата“, е открил кой е в действителност Фасет. Ако случаят беше такъв, от Вашингтон трябваше да дойдат нови указания…

— Бяхме подготвени — прекъсна го Гровър. — Имахме разработени и резервни варианти, които трябваше да се пуснат в действие.

— Пристигнах в Ню Йорк, качих се в апартамента в хотела… а Коул не беше там. Знам, че звучи невероятно, но той беше излязъл да вечеря. Просто беше излязъл да вечеря. Беше оставил името на ресторанта и аз отидох там. Придвижването до ресторанта ми отне време. Таксита, натоварено движение. Не можех да използвам телефона — всички разговори се записваха. Някой можеше да съобщи на Фасет. Най-после се добрах до Коул. Той не знаеше за какво става дума. Не беше изпращал никакво съобщение.

Дженкинс замълча, историята го караше да се ядосва и да се чувства неловко.

— И това ли беше грешката? — попита Али.

— Да. Така Фасет разполагаше с времето, което му трябваше. Аз му предоставих нужното време.

— Фасет не рискуваше ли прекалено много? Не си ли беше поставил сам клопка? Нали Коул е щял да отрече, че е изпращал съобщение?

— Беше преценил риска. Беше избрал подходящ момент. Тъй като Коул непрекъснато поддържаше връзка с „Кожата“, едно-единствено съобщение, особено предадено чрез второ лице, можеше да бъде изопачено. Фактът, че аз се подведох, също му говореше нещо. Казано просто, аз трябваше да бъда убит.

— А как да си обясним липсата на охрана? Заминаването ви за Ню Йорк не би трябвало да е свързано с изчезването й.

— Казах ви, че Фасет е опасен човек — продължи Гровър. — Когато ви разкрием защо тя не беше на мястото си, защо на мили разстояние нямаше нито един пост, ще разберете колко блестящ е всъщност Фасет… Той постепенно е изтеглил всички постове под предлог, че вие сте „Омега“. Човекът, когото те пазеха, рискувайки живота си, всъщност беше врагът.

— Какво!

— Помислете си само. След като вие сте мъртъв, кой би могъл да го опровергае?

— А защо е трябвало да му вярват?

— Електронните подслушвателни устройства. Престанаха да действат в цялата къща. Едно по едно престанаха да предават. Вие бяхте единственият човек, който знаеше, че съществуват. Следователно вие постепенно ги унищожавахте.

— Но аз не съм ги унищожавал! Не знаех къде са! И сега не знам!

— Нямаше да бъде от значение, дори и ако го бяхте направили — обади се Дженкинс. — Тези предаватели са щели да работят от трийсет и шест до четирийсет и осем часа, не повече. Снощи видяхте едно от тях. Върху него бяха капнали киселина. Всички бяха такива. Киселината постепенно разяждаше миниатюрните дискове и излъчването се прекратяваше… Всички хора от постовете разбраха, че не работят. Тогава Фасет заяви, че е направил грешка. Вие сте работели за „Омега“, а той не бил разбрал. Казаха ми, че го е направил много успешно. Има нещо величаво у човек като Фасет, когато си признава, че е допуснал голяма грешка. Той изтегли постовете и после двамата с Маколиф пристъпиха към убийството. Можаха да го направят, защото аз не бях тук, за да ги спра. Фасет ме беше отстранил от сцената.

— Знаехте ли за Маколиф?

— Не — отговори Дженкинс. — Дори не го подозирахме. Прикритието му беше наистина гениално. Фанатизирано провинциално ченге, ветеран от нюйоркската полиция, а в добавка и консервативен. Честно казано, за първи път се усъмнихме, че може би е замесен, след като ни казахте, че полицейската кола не е спряла, когато сте й сигнализирали от мазето. В този момент в района не е имало никаква полицейска кола. Маколиф се е погрижил за това. Той обаче носи червена сигнална лампа в багажника си. Просто устройство, което може да се закачи на покрива. Обикалял е къщата ви и е правел опити да ви накара да излезете. Когато най-накрая дойде тук, две неща ни направиха впечатление. Първо, че го бяха намерили по радиотелефона. Не вкъщи. Второто беше описанието, което дежурните дадоха за него. Маколиф непрекъснато се държал за стомаха, твърдейки, че е получил тежка криза от язвата си. Маколиф не боледуваше от язва. Съществуваше вероятност да е ранен. Предположението се оказа вярно. „Язвата“ му представляваше дълбока отворена рана в стомаха. Акт на внимание от страна на мистър Остърман.

Танър взе цигара, а Али му поднесе огьнче.

— Кой уби мъжа в гората?

— Маколиф. Не се смятайте за виновен. Той така или иначе е щял да бъде убит, дори и ако не бяхте станали и запалили лампата.

Той също така е напръскал с газ семейството ви в сряда. Използвал е запасите на полицията, предназначени за борба с масовите безредици.

— А нашето куче? В спалнята на дъщеря ми?

— Фасет — каза Гровър. — В един и четирийсет и пет са ви донесли лед; оставили са го на предната веранда. Фасет е видял шанса да всее още по-голяма паника, ето защо той просто е внесъл леда вътре. Всички сте били при басейна. След като е влязъл в къщата, Фасет е щял да си послужи с хитрост — той беше професионалист. Искал е да мине просто за човек, който доставя лед. Дори и да бяхте го видели, можеше да ви каже, че това са допълнителни предпазни мерки от негова страна. Вие, естествено, нямаше да го оспорите. Очевидно Фасет е бил мъжът на пътя, който е напръскал с газ семейство Кардоне и Тримейн.

— Било е изчислено така, че непрекъснато да държи всички нас в паника. Без почивка. Да принуди мъжът ми да мисли, че е някой от трите семейства. — Али погледна втренчено Танър и тихо каза: — Какво направихме? Какво им казахме?

— В даден момент бях убеден, че всеки от тях е… предател. Сигурен бях.

— Отчаяно търсехте доказателства. Отношенията в къщата през уикенда бяха силно обтегнати. Фасет го знаеше. — Гровър погледна към Дженкинс. — Вие, естествено, трябва да разберете, че всички те бяха уплашени. И имаха основание. Освен личната си професионална вина, те имаха една голяма, обща вина.

— Цюрих?

— Точно така Тя обяснява последните им действия. Снощи Кардоне нямаше да ходи при умиращия си баща във Филаделфия. Беше извикал съдружника си Бенет. Не искаше да говори по телефона и смяташе, че къщата му може би е под наблюдение. И все пак не искаше да се отдалечава прекалено много от семейството си. Срещнаха се в един крайпътен ресторант на шосе 5… Кардоне каза на Бенет за цюрихските машинации и предложи да си подаде оставката като разрешение на проблема. Идеята му беше да свидетелства по обвинението за министерството направосъдието срещу опрощаване на вината.

— Тримейн каза, че заминава на следващата сутрин…

— „Луфтханза“. Директно за Цюрих. Той е добър адвокат, много ловък, обигран посредник в подобни дела. Опитваше се да се измъкне, като спаси, каквото може.

— И двамата поотделно изоставяха Бърни в беда.

— Мистър и мисис Остърман си имаха свои планове. Можеха да направят инвестиции в някакъв синдикат в Париж, който беше готов да приеме предложението им. Трябваше само да изпратят телеграма на френските си адвокати.

Танър стана от дивана и, накуцвайки, се приближи до прозорците, които гледаха към задния двор. Едва ли искаше повече да слуша. Болестта, изглежда, не беше оставила нито един от тях незасегнат. Фасет го беше казал.

„… Това е спирала, мистър Танър. Никой вече не живее в дълбоко замразяване.“

Танър бавно се върна при държавните служители.

— Имам още въпроси.

— Никога няма да сме в състояние да ви дадем всички отговори — каза Дженкинс. — Каквото и да ви кажем сега, въпроси ще има дълго време. Ще откриете непоследователност, привидни противоречия и те ще се превърнат в съмнения. И отново ще изникнат въпроси… Ето кое е най-трудното. Всичко беше прекалено субективно за вас. Прекалено лично. Пет дни действахте в състояние на изтощение, почти без сън. Фасет разчиташе и на тези обстоятелства.

— Имам предвид друго — конкретни неща… Лийла носеше брошка, която се виждаше в тъмното. По стената около нея нямаше никакви следи от куршуми… Мъжът й не беше у нас снощи, когато аз бях в града. Междувременно някой продупчи гумите на колата ми и се опита да ме прегази… Срещата край гарата на Ласитър Роуд беше моя идея. Как е разбрал Фасет, след като никой от тях не му е казал?… Как можете да бъдете толкова сигурни? Не сте знаели за Маколиф. По какво съдите, че те не са… — Танър спря, осъзнавайки какво се готвеше да изрече. Погледна Дженкинс, който се взираше в него.

Дженкинс беше казал истината. Въпросите бяха налице, заблудите — прекалено лични.

Гровър се наведе напред на стола.

— С времето ще дойдат всички отговори. Въпросите не са трудни. Фасет и Маколиф работеха заедно. След като напусна мотела, Фасет премести телефонните подслушвателни устройства на новото място. Лесно е могъл да предаде съобщение на Маколиф да ви убие, а после да отиде на гарата, след като Маколиф му е казал, че не е успял. Да се снабдят с автомобили не е проблем. Срязването на гумите не е кой знае какъв подвиг… Брошката на мисис Остърман? Случайност. Стената без следи от куршуми? Доколкото разбирам, местоположението й прави пряката стрелба невъзможна.

— „Почти“, „би могъл“… о, Господи! — Танър се върна до дивана и с мъка седна. Взе ръката на Али. — Чакайте! — каза той, заеквайки. — Вчера следобед в кухнята се случи нещо…

— Знаем — кротко го прекъсна Дженкинс. — Жена ви ни каза.

Али погледна Джон и му кимна. Очите й бяха тъжни.

— Приятелите ви, семейство Остърман, са забележителни хора — продължи Дженкинс. — Мисис Остърман е видяла, че мъжът й иска, че трябва да излезе и да ви помогне. Той не е могъл да стои настрана и да гледа как ви убиват… Те са много свързани помежду си. Тя му е дала разрешение да рискува живота си заради вас.

Джон Танър затвори очи.

— Не мислете — каза Дженкинс.

Танър погледна Дженкинс и разбра.

Гровър стана от стола. Действието му беше сигнал за Дженкинс и той направи същото.

— А сега трябва да тръгваме. Не искаме съвсем да ви изтощаваме. По-нататьк ще има много време. Ние ви го дължим… О, между другото, това нещо е ваше — Гровър бръкна в джоба си и извади плик.

— Какво е то?

— Клетвената декларация, която подписахте за Фасет. Споразумението с „Омега“. Имате честната ми дума, че записът е заровен в архивите, което означава, че е загубен за хиляда години. Заради двете държави.

— Разбирам. Още едно последно нещо. — Танър спря, страхувайки се от въпроса.

— Какво има?

— Кой от тях ви се обади? Кой от тях ви каза за гарата на Ласитър Роуд?

— Направиха го заедно. Срещнали са се тук и са решили да се обадят в полицията.

— Просто така?

— В това е иронията, мистър Танър — каза Дженкинс. — Ако го бяха направили по-рано, нищо нямаше да се случи. Те обаче са се събрали чак през последната нощ и са си казали един на друг истината.

* * *

Из Садъл Вали се носеха слухове. В слабо осветената сграда на „Вилидж Пъб“ се събираха хора и си говореха тихо. В Клуба около басейна седяха двойки и си шушукаха за странните слухове, които се разпространяваха, че семейство Кардоне е заминало на дълга почивка и никой не знаеше къде — Джоу имал затруднения с фирмата, каза някой. Ричард Тримейн пиеше повече от обикновено, а за него „обикновено“ всъщност значеше „прекалено много“. Разказваха се и други истории за семейство Тримейн. Вече нямаха прислужница, къщата беше съвсем различна отпреди. Градината на Вирджиния беше занемарена.

Скоро обаче приказките секнаха. Садъл Вали беше жилаво градче. След известно време жителите му забравиха да питат за семейство Кардоне и Тримейн, които в действителност въобще не можаха да свикнат с тях. Приятелите им едва ли бяха желани посетители в Клуба. Просто времето не беше подходящо хората да си създават грижи. Имаше много работа. През лятото в Садъл Вали беше прекрасно. И защо не?

Изолирано, спокойно, неприкосновено.

А Джон Танър знаеше, че повече няма да има уикенд на Остърман.

Разделяй и убивай.

В крайна сметка „Омега“ беше спечелила.