Робърт Лъдлъм
Уикендът на Остърман (14)

Четвъртък, 3:00 часа сутринта

Фасет беше поставил удивителна сцена. Когато Танър се върна вкъщи, стаите бяха „оправени“, но все още съществуваше безпорядък. Столовете не бяха на местата си, килимите бяха изместени встрани, лампите не бяха сложени както трябва — домакинята все още не ги беше подредила.

Али му разказа как полицаите са й помогнали. Дори и да подозираше тайно споразумение, не се издаде. Но като дете Алис Маккол беше живяла с насилието. Гледката с полицаи в дома й не й беше непозната. Беше свикнала да реагира колкото е възможно по-спокойно.

Мъжът й, от друга страна, въобще не беше свикнал с ролята, която трябваше да играе. Вече втора нощ сънят му беше накъсан, почти не можеше да спи. Погледна циферблата на часовника на радиото. Беше почти три часа, а мозъкът му все още препускаше и очите му отказваха да се затворят.

Нямаше смисъл. Трябваше да стане, да се разходи, може би да хапне, да почете, да пуши.

Да върши нещо, което да му помогне да спре да мисли. Преди да си легнат, той и Али бяха пийнали по няколко чаши бренди — на Али пиенето й беше дошло прекалено много и сега спеше дълбоко колкото от алкохола, толкова и от изтощението.

Танър стана от леглото и слезе на долния етаж. Повъртя се безцелно, изяде остатъка от пъпеша в кухнята. Във вестибюла прегледа рекламите, пристигнали по пощата, прелисти няколко списания във всекидневната. Накрая излезе и тръгна към гаража. Все още се усещаше слабата — вече почти неуловима — миризма на газта, която бяха използвали, за да упоят жена му и децата. Върна се във всекидневната, като забрави да изгаси светлината в гаража.

Допуши последната цигара и се огледа за друг пакет — повече, за да е сигурен, че не ги е свършил, отколкото от непосредствена нужда. В кабинета имаше цял картон. Когато отваряше най-горното чекмедже на бюрото си, някакъв шум го накара да вдигне поглед.

На прозореца на кабинета се почука и лъч от фенерче заигра по стъклото.

— Аз съм, Дженкинс, мистър Танър — каза сподавен глас. — Елате на задната врата.

Облекчен, Танър кимна на тъмната фигура от другата страна на стъклото.

— Ключалката на вратата на вътрешния двор беше счупена — каза Дженкинс тихо, когато Танър отвори. — Не знаем как е станало.

— Аз я счупих. Какво правите тук?

— Искаме да се уверим, че днешният следобед няма да се повтори. Четирима сме. Чудехме се какво правите вие. Целият долен етаж свети. Дори и гаражът. Случило ли се е нещо? Обадил ли ви се е някой?

— Ако ми се беше обадил някой, нямаше ли да знаете?

Дженкинс се усмихна и влезе в кухнята.

— Би трябвало. Мисля, че ви е ясно. Механичните повреди обаче на могат да се предвидят.

— Предполагам. Ще пиете ли чаша кафе?

— Само ако направите достатъчно за още три момчета. Те не могат да напуснат поста си.

— Разбира се — Танър напълни чайника. — Може ли да направя нескафе?.

— Би било чудесно. Благодаря. — Дженкинс седна до кухненската маса и премести големия полицейски кобур, който се освободи от седалката и увисна надолу.

— Радвам се, че сте навън. Наистина съм ви благодарен. Знам, че си вършите работата, но все пак…

— Не е само това. Ние сме притеснени.

— Радвам се да го чуя. Имате ли жена и деца?

— Не, сър, нямам.

— Мислех, че сте женен.

— Колегата ми, мистър Макдърмът, е женен.

— Аха, ясно… В полицията сте, чакай да видим… от две-три години, нали?

— Почти толкова.

Танър се обърна от към печката и погледна Дженкинс.

— И вие ли сте от тях?

— Моля?

— Попитах дали сте от тях. Днес следобед използвахте името „Омега“, което означава, че сте от хората на Фасет.

— Имах указания какво да ви кажа. Познавам мистър Фасет, разбира се.

— Но не сте провинциален полицай, нали?

Дженкинс нямаше време да отговори. От градината се чу вик. И двамата мъже в кухнята бяха чували вече този звук, Танър във Франция, а Дженкинс — край реката Ялу^[1]. Беше вик на човек, който умира.

Дженкинс хукна към вратата на вътрешния двор и изскочи навън, Танър го следваше по петите. От тъмнината се появиха още двама мъже.

— Това е Фъргюсън! Фъргюсън — говореха дрезгаво, но без да викат. Дженкинс заобиколи басейна и се втурна към гората отвъд градината на Танър. Директорът на отдел „Новини“ се препъваше, но се опитваше да не изостава от него.

Осакатеното тяло лежеше в избуялата трева. Главата беше отсечена, очите — широко отворени, сякаш клепачите бяха заковани с пирони.

— Отдръпнете се, мистър Танър! Стойте настрана! Не гледайте! Не повишавайте глас! — Дженкинс държеше вкаменения телевизионен журналист за раменете и го блъскаше настрани от трупа. Другите двама мъже изтичаха в гората с извадени пистолети.

Танър се свлече на земята, чувствайки, че му прилошава, изплашен повече от всякога.

— Слушайте ме — прошепна Дженкинс, коленичейки над треперещия мъж. — Не вие трябваше да видите тялото. То няма нищо общо с вас. Има известни правила, известни знаци, които са ни добре известни. Този мъж беше убит заради Фасет. Той беше предназначен за него.

* * *

Увиха тялото в брезент, двама мъже го вдигнаха и го отнесоха. Действаха безмълвно и експедитивно.

— Жена ви все още спи — каза тихо Фасет. — Това е добре… Момчето стана и слезе долу. Макдърмът му каза, че правите кафе за полицаите.

Танър седеше на тревата на отдалечения край на басейна и се — мъчеше да проумее случилото се през последния час. Фасет и Дженкинс стояха над него.

— За Бога, как е станало? — Той гледаше мъжете, които носеха тялото, и думите му едва се чуваха. Фасет коленичи.

— Бил е нападнат отзад.

— Отзад?

— От някой, който добре познава гората зад къщата ви. — Очите на Фасет срещнаха погледа на Танър и журналистът схвана неизреченото обвинение.

— Аз съм виновен, нали?

— Навярно. Дженкинс е напуснал поста си. Беше близо до него… Защо бяхте долу? Защо всички лампи на първия етаж светеха?

— Не можах да спя. Станах.

— Лампите в гаража също светеха. Защо бяхте в гаража?

— Аз… Не разбирам. Сигурно съм си мислил за днешния следобед.

— Оставихте лампите в гаража запалени… Мога да разбера човек, който е нервен, става, слиза долу, пуши, пие. Това мога да разбера. Но не мога да разбера човек, който влиза в гаража си и оставя лампите запалени… Щяхте ли да ходите някъде, мистър Танър?

— Да ходя някъде?… Не. Не, разбира се. Къде да ходя?

Фасет погледна към Дженкинс, който наблюдаваше лицето на Танър на слабото отражение на светлината, идващо откъм къщата.

— Сигурен ли сте?

— Господи… Помислили сте, че ще бягам. Помислили сте, че ще бягам, и сте дошли, за да ме спрете!

— По-тихо, моля ви. — Фасет се изправи на крака.

— Мислите ли, че бих го направил? Мислите ли, че дори и за минута бих изоставил семейството си?

— Можете да вземете и семейството си — отговори Дженкинс.

— О, Боже! Ето защо сте дошли до прозореца. Ето защо сте изоставили своя… — Танър не можа да довърши изречението. Почувства гадене и се зачуди, ако му се наложеше да повърне, къде щеше да го направи. Погледна двамата държавни служители. — О, Господи!

— Може би това така или иначе щеше да се случи — отговори Фасет спокойно. — Не беше… не беше част от първоначалния план. Но вие трябва да разберете. Държахте се неестествено. Не беше нормално да го правите. Трябва да внимавате за всяка крачка, за всичко, което правите или говорите. Не бива да забравяте. Никога.

Танър се изправи с усилие, залитайки.

— Вие няма да продължите? Трябва да спрете.

— Да спра? Един от моите хора току-що беше убит. Ако спрем сега, вие също ще бъдете мъртъв. Както и останалата част от семейството ви.

Танър забеляза тъгата в очите на агента. С подобни мъже не можеше да се спори. Те казваха истината.

— Проверихте ли останалите?

— Да.

— Къде са?

— Семейство Кардоне си е у дома. Тримейн остана в Ню Йорк, жена му е тук.

— А семейство Остърман?

— С тях ще се занимавам по-късно. А вие по-добре влезте вътре. Удвоихме охраната.

— А семейство Остърман? Не са ли в Калифорния?

— Знаете, че не са там. Вчера следобед, в четири и четирийсет и шест, им звъняхте по телефона, като използвахте кредитната си карта.

— Къде са тогава?

Фасет погледна Танър и отговори просто:

— Очевидно са направили резервация под друго име. Знаем, че са в района на Ню Йорк. Ще ги намерим.

— В такъв случай може би е семейство Остърман.

— Възможно е. По добре е да се приберете вкъщи. И не се притеснявайте. Тук има цяла армия.

Танър погледна към гората, където беше убит човекът на Фасет. За миг тялото му неволно се разтресе. Близостта на подобна жестока смърт го ужасяваше. Кимна на държавните служители и се отправи към къщата, усещайки само празнина, от която му се гадеше.

— Вярно ли е това, което каза за Тримейн? — тихо попита Дженкинс. — Той в града ли е?

— Да. Пийна си порядъчно и нае стая в „Билтмор“.

— Някой проверил ли е стаята тази нощ?

Фасет отклони вниманието си от фигурата на Танър, която изчезна в къщата. Погледна Дженкинс.

— По-рано — да. Нашият човек докладва, че е влязъл, вероятно залитайки, в стаята си малко след полунощ. Казахме му да се оттегли и да се залови с Тримейн отново утре в седем часа сутринта. Какво ви притеснява?

— Още не съм сигурен. Ще стане по-ясно, когато разберем къде е Кардоне.

— Ние знаем. Вкъщи си е.

— Предполагаме, че е вкъщи, защото нямаме причини до този момент да мислим обратното.

— Най-добре е да обясните какво искате да кажете.

— Семейство Кардоне имаше гости за вечеря. Три двойки. Всички пристигнаха заедно с кола с нюйоркска регистрация. Охраната каза, че са си тръгнали набързо в дванайсет и трийсет… Чудя се дали Кардоне не е бил в колата. Беше тъмно. Не е изключено да е бил.

— Хайде да проверим и двамата. „Билтмор“ няма да бъде проблем, А за Кардоне ще накараме Да Винчи отново да му се обади по телефона.

Осемнайсет минути по-късно двамата държавни служители седяха на предната седалка на автомобила, който беше спрял на пътя на няколкостотин ярда от къщата на Танър. Радиотелефонът се чу ясно.

— Имаме информация, мистър Фасет. С обаждането на Да Винчи не постигнахме нищо. Мисис Кардоне каза, че съпругът й не се чувства добре. Спял в стаята за гости и тя не искала да го безпокои.

С тези думи прекъсна разговора.

— Имаме потвърждение и от „Билтмор“. В стая 1021 няма никой. Тримейн дори не е спал в леглото си.

— Благодаря, Ню Йорк — каза Фасет и затвори телефона. Погледна към Дженкинс. — Можете ли да си представите човек като Кардоне да откаже телефонен разговор в четири и половина сутринта? С Да Винчи?

— Той не е вкъщи.

— Нито Тримейн е в хотела.