Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Scalp Hunters (A Romance of Northern Mexico), 1851 (Обществено достояние)
- Превод отанглийски
- Александър Паскалев, 1991 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,1 (× 10гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- hammster(2008)
Издание:
Майн Рид. Ловци на скалпове
Второ осъвременено издание
Превод: Александър Паскалев, 1991
Художник на корицата: Григор Ангелов, 1991
с/о Jusautor, Sofia
Издателство Абагар-МК/90, София, 1991
Печатница Балканпрес
История
- —Добавяне
Глава VIII
РАЗГАДАВАНЕ НА СЛУЧКАТА НА БАЛА В САНТА ФЕ
На другия ден още преди зори вратата на градината се отвори и дружината потегли. Най-напред яздеше Сегин, до него доктор Рихтер, след тях беше Хенрих Халер. Преди да се скрият, той не се стърпя и се спря, за да хвърли последен поглед към къщата. Всички заминаха, а той остана да гледа.
На терасата видя бялата фигура на Зоя и дълго не се решаваше да свали погледа си от нея. Но нетърпеливият му кон не искаше да изостава и понесе конника напред. Много пъти се обръща Хенрих, но скоро навлязоха в гъстата гора, откъдето вече нищо не се виждаше.
Гъсталакът пречеше на ездачите да вървят бързо. Не се виждаха почти никакви следи. Местността беше дива и пуста. На всяка крачка изскачаха елени и антилопи. Пътят водеше ту по брега, ту се отдалечаваше от него, за да избегне извивките на реката. Често минаваха даже и през обработваеми някога места, които отдавна бяха запустели. Срещаха следи от жилища, и даже от черкви. Някога тук е имало цяло селище, но какво е станало с неговите жители? Кой беше причината за тези опустошения?… Една дива котка изскочи от развалините и се скри в гората. От руините на кулата изхвърча кукумявка и със зловещия си вик загрози още повече тъжната картина.
Тъжно гледаше Хенрих тези жалки останки. Той се приближи до Сегин и го попита защо жителите са напуснали това място.
— Индианците — беше късият отговор.
Действително върху всичко лежеше отпечатъкът от диво нападение, извършено от племе, въоръжено с копия, топори, ножове за скалпиране и запалени факли за унищожаване на цивилизацията.
— Навахите ли? — попита Хенрих.
— Навахите и апахите.
— Сега идват ли още тук?
Страх обзе Хенрих, като си помисли, че диваците стигат толкова близо до къщата на Сегин. Нима е мъчно да съборят оградата? И какво биха могли да направят малцината останали слуги, за да защитят къщата?
— Те не слизат вече насам — отговори Сегин засмяно, сякаш бе отгатнал мисълта на Хенрих.
— Защо?
— Това е нашето царство. Ей сега ще видите неговите дивни обитатели. Горко на индианците, ако посмеят да проникнат в тези гори.
Все нови и нови гледки се откриваха пред нашите пътници. От двете страни на реката се простираха планински вериги, които се сближаваха постепенно и образуваха тесен проход. Там водата се промъкваше между две отвесни скали, като се пенеше силно и гръмко шумеше. А скалите бяха островърхи, издигаха се на повече от 300 метра височина. Те бяха необикновено гладки и… страшни.
— Виждате ли онзи връх? — внезапно попита Сегин, сочейки една скала, която се издигаше най-високо над пропастта.
— Да, виждам. Човек би ни се видял оттам като кукла.
— Оттам именно искахте да скочите, когато ви намерихме. Висяхте над тази пропаст.
Хенрих се стресна. Зави му се свят и за да не падне, слезе от коня.
— Без вашия добър кон — отбеляза докторът — не би останало и едно здраво парченце от вас.
— О, Моро, скъпи Моро! — каза младежът, като целуна коня си между очите.
Сегин също с възхищение погледна това чудно животно. Хенрих промени разговора, за да му олекне:
— Много искам да науча едно нещо, но досега не съм имал случай да ви попитам. Защо искахте при първата ни среща непременно да купите моя кон?
— Понеже сега сте посветен в семейните ми тайни, ще ви обясня това. За да открадна дъщеря си, трябваше ми кон като вашия Моро. Тогава аз не знаех още, че враговете ми ще имат поход за нови опустошения и бях решен да се вмъкна в самия им лагер. Техните коне отстъпват на арабските и не биха могли да ме стигнат. Аз смятах да вляза в лагера им, преоблечен като индиански воин. Те нямаше да ме познаят, защото владея езика им доста добре.
— Във всеки случай такава смелост би била много опасна — каза докторът.
— Но вие знаете, докторе, че се реших на това, след като изчерпах всички други средства. Това беше една отчаяна стъпка, която трябваше да извърша непременно, ако получех коня.
— Много добре сте направили, че не сте продали Моро — каза докторът. Сега можем много повече да се надяваме на успех.
— Наистина, като че ли провидението се съжали над мен. Никога обстоятелствата не са били така благоприятни, както сега. От една страна, е удобно за нас отсътствието на навахите, а от друга — моята дружина се усили с пристигането на ловците. Те смятат, че мечите кожи не си струват куршумите и затова предпочитат онези на червенокожите. Да, този път мога да се надявам, че ще успея.
Навлязоха под сенките на една кестенова гора, където Сегин предложи да спрат за почивка.
Пуснаха конете да пасат, а пътниците насядаха на една полянка, за да закусят от храната, с която бяха натоварени техните мулета. Почиваха повече от час в беседи върху интересни особености на местността, по която пътуваха. Хенрих с най-голямо удоволствие се учеше от по-опитните си и знаещи спътници. Първото му пътуване с търговците го запозна твърде малко с този край. Тогава той страдаше от пустинната треска и впечатленията му бяха неясни. А сега с цялото си съзнание възприемаше всичко наоколо.
Мисълта, че някога този край е бил завоюван от войниците на Кортес, после пак завладян от първите си владетели и отново подложен на опустошения, възбуждаше въображението на младия момък. Сегин днес беше особено приказлив. Той отговаряше на всички въпроси и показваше при това най-големи познания.
— Имате право, че не са се запазили никакви точни свидетелства от тези времена. Хората, които са можели тогава да начертаят географска карта на тези места за потомството, бяха заети с добиване на злато. А жалките техни потомци и до днес мислят как да се крадат едни други и как да си напакостят. Те не знаят и не искат да знаят нищо повече зад пределите на своето селище. Те знаят само, че имат врагове, които ги заплашват отвсякъде и от които се боят като деца от мечка. Сега ние сме в центъра на континента, в американската Сахара. Сред тези пустини Ново Мексико е като оазис. За да се отиде от нея в друга някоя плодородна местност, би трябвало да се върви хиляда мили. Плодородието си Ново Мексико дължи на реката Дел Норте. Това е единственото място, където живеят бели от десния бряг на Мисисипи до бреговете на Тихия океан, тоест до Калифорния. Нали минахте през пустинята, за да стигнете в Санта Фе?
— Да, колкото се отдалечавахме от Мисисипи, местността ставаше все по-безплодна. През последните 300 мили едва намирахме трева и вода.
— Също и по цялото продължение на Скалистите планини няма да срещнете нито едно дръвце. На изток даже се забелязват вулканични образувания на почвата. Вулканите, въпреки че са утихнали навсякъде, са оставили следи от лава и нито климатът, нито растителността са ги изменили. Всъщност климатичните условия изобщо не играят тука някаква роля.
— Как така? Не ви разбирам — каза Хенрих.
— Искам да кажа — продължи Сегин, — че атмосферните изменения тук не са големи, дъждовете са непознати. Има места, където няколко години подред не е падала нито веднъж роса.
— Как си обяснявате това?
— Аз имам моя теория, която не би удовлетворила учените. Дъжд вали само когато въздухът е наситен с пари, а парите се образуват само ако има вода на земята. Тук обаче вода се среща много рядко, защото това място е много високо, намираме са на около 3000 метра над морето, и затова няма извори, които по законите на хидростатиката би трябвало да се пълнят с вода от по-горните слоеве. Предположете, че тази местност е била някога цялата покрита с вода, че тя е била едно море, заградено от всички страни с планини. Водата няма откъде да се излее, но пак след време тя би отишла в океана, като остави след себе си само едно сухо дъно.
— Как е възможно това? Чрез изпарение ли? Колко време би било необходимо за това?
— Напротив, от неизпарение.
— Тогава нищо не разбирам.
— Сега ще ви обясня. Това място е много високо и затова въздухът е хладен, а изпарението слабо. В океана то е по-силно. Вятърът отнася тези пари на сушата, където те падат във вид на силни дъждове и препълват вътрешните морета с вода.
— Като че ли започнах да разбирам малко.
— Слушайте по-нататък — продължи Сегин. — Водата след това започва да търси изход от морето и най-после намира. Тя малко по малко си прокопава широко корито и се излива през него до капка. Разбира се, за това са потребни цели векове. Дъното на бившото море ще изсъхне, а геолозите ще се чудят на голямата пясъчна долина.
— Значи твърдите, че долините между крайокеанските планини и Скалистите планини са легла на пресъхнали вътрешни морета.
— Аз съм убеден в това.
— Наистина и до днес съществува такова море — каза Хенрих.
— Голямото Солено езеро, нали? Да. Но по-вярно е, че съществува цяла система от солени и пресни езера, потоци и реки. Тази водна система от всички страни е заградена с планини и хълмове, така че водите й не са свързани с океана.
— Но защо то не изчезва?
— Преди всичко, защото това езеро не е много нависоко. Между него и океана става равномерна размяна на парите, така то не се препълва и не се разлива. Каспийско, Аралско и Мъртво море представляват същото явление и това подкрепя моята теория. Бреговете на Соленото езеро са плодородни заради поройните дъждове, но те дължат произхода си на водите от езерото, а не от океана.
— Нима искате да кажете, че изпаренията от океана не идват до вътрешните части на материка?
— Това не е точно така, защото тогава не би валяло никога дъжд в пустините. Понякога силни бури отнасят облаците много навътре в сушата, но те едва стигат до отдалечените части на материка и невинаги са в състояние да паднат като дъжд. Голяма част от парите, които се издигат над Тихия океан и вървят на запад, се изливат още на брега, а тези, които се намират в горните слоеве на атмосферата, минават бреговите височини на планините и проникват по-надалече, но пък са задържани от планините на Сиера Невада. Те се сгъстяват и се връщат назад в океана по течението на река Сакраменто. Част от тях се изливат на дъжд, но и тази вода се отнася от реките Хил и Колорадо. А последните остатъци от парите бедно поръсват най-високите склонове на планините. Ето как се образуват потоците и реките, а също и оазисите, които красят ужасните пустини. Парите на Атлантическия океан имат същата участ, когато минават през Алеанските планини. Сгъстени, те падат на дъжд в долините на Охайо и Мисисипи. От която и страна да погледнеш, плодородието на нашия материк се намалява към центъра. А причината за това е липсата на вода. На много места, където едва пониква трева, самата почва е богата. Нали така, докторе?
— Съвършено вярно — каза доктор Рихтер. — Само небесна влага липсва на тази благодатна почва. Щом падне малко дъжд, растителността става разкошна. Господин Халер може да забележи това по течението на Дел Норте. Същото се забелязва и в бившите испански заселища по течението на Хил.
— Не можете ли да ми кажете по повод на това — попита Хенрих — защо испанските владения бяха оставени на произвола на съдбата? Аз никога не съм чувал за причината за упадъка на тези прекрасни колонии.
— О — горещо извика Сегин, — причината се корени в неспособността на испанския народ да колонизира! Тук се иска настойчив народ, който да не е разглезен от удобствата и прелестите на живота, способен да издържа на големи борби. А потомците на Кортес се оказаха неспособни пред енергията на апахите, навахите и команчите, покорени преди от техните славни деди. Погледнете испанските владения в Сопора, Чиуауа — те са почти запустели! Погледнете Ново Мексико — населението страда всяка година от нападенията на индианците. Обаче докторът ми прави знак да прекратим вече разговорите. И наистина, време е да тръгваме. Качвайте се на конете и напред! Отдавна не е валяло и може да се пътува по брега. Иначе би трябвало да заобикаляме цели 15 мили през планините. Вървете по-близо до скалите и следвайте стъпките ми. Вашите другари знаят, че всяка крачка трябва да бъде пресметната в тези проходи.
Слънцето наближаваше да залезе, когато малката дружина стигна до лагера на ловците на скалпове. Това не причини никакво вълнение в лагера. Всеки продължаваше да се занимава с работата си, без да покаже някакъв признак на почит или уважение към новодошлите.
Хенрих беше много уморен от дългата езда. Той си постла килимчето и легна под едно дърво, но въпреки умората не можа да заспи веднага. Занимаваше го новата гледка. Струваше му се, че вижда пред себе си художествена картина, която изобразява нощното свърталище на разбойниците от теснините на Абруцо.
Лагерът беше разположен на брега на Дел Норте на една полянка, обградена с кестени, които се издигаха високо над дребните и гъсти палмови дървета. Жилищата в лагера бяха лоши палатки и кожени индиански колиби. Но много от ловците се задоволяваха и с разпъната на колове биволска кожа. По-нататък в гъсталака се виждаха по-добре направени колиби от клони, покрити с листа или тръстика, събрана от брега на реката. Много пътечки водеха от полянката към гората. Навътре се виждаше и друга зелена полянка, на която пасяха мустанги и мулета. Навсякъде бяха разхвърляни юзди, седла и товари. Пред колибите висяха голи саби, а по земята се търкаляше всякакъв вид оръжие и принадлежности към него. Около грамадни огньове, в които горяха цели дървета, седяха купища от хора не за да се греят, а за да си пекат месо за вечеря. Някои си поправяха оръжията или дрехите.
— Говорът на тази орда беше смес от различни езици и наречия. Хенрих можа да чуе френски, английски, испански и индиански фрази. Това бяха повечето груби възгласи или остроумни нападки. Можеше да се помисли, че различните народи са изпратили тук свои представители да се надпреварват в ругатните.
В тази тълпа можеха да се различат три групи. Във всяка от тях господстваше един език и известна прилика в облеклото. Трима души, които разговаряха недалеч от Хенрих, бяха типични представители на тези групи. Единият беше мексиканец, обут в зелени кадифени панталони, сгънати в пояса и широки отдолу, украсени с обшивка от черна кожа и сребърни ивици. Обувките му бяха тъмночервени, с широки носове и грамадни шпори, които бяха обкичени с висулки и при най-малкото движение звънтяха. На пояса му имаше червен копринен шарф, чиито краища бяха обшити с ресни, висящи от лявата страна. Кафявата му сукнена дреха покриваше цялата му фигура над пояса, освен якия му врат и обшитата предница на ризата. На главата си имаше широкопола шапка от лакирана кожа, украсена със сребърни обшивки. На едното му рамо висеше наметка, а на другото ловджийска чанта. Той се опираше на пушката си, поясът му бе отрупан с пищови, а от лявата страна висеше испански нож, който допълваше въоръжението му.
Вторият от събеседниците беше англо-американец. Той също стоеше прав, опрян на дългата си пушка. Беше много висок, едър и показваше наследствената сила на саксонеца. Широкото му здраво лице се скриваше наполовина зад гъстите бакембарди. Светлият цвят на лицето му беше станал съвсем тъмен от дългото скитане по море и по суша. Костюмът му беше местен. Всяка негова част носеше и печата на своя произход. Очевидно материалите за него бяха добити със собствения му барут и куршуми. Беше облечен с кожена блуза, която бе омекнала от дима, панталони и мокасини от същия материал, с подметки от бизонска кожа. Блузата му стигаше под пояса, а горе завършваше с широка яка, която падаше на раменете му. Под нея се подаваше риза от по-тънка антилопова кожа. На главата на саксонеца имаше шапка от енотова кожа. Отпред беше украсена с муцунката на диво животно, а отзад с опашка, която се развяваше. Въоръжението му се състоеше от една торбичка за куршуми, направена от кожата на дива котка, голям украсен рог, крив нож, тежък пищов и пушка, дълга метър и половина. На гърдите му висеше кесийка, украсена с бодли от таралеж. В нея се пазеха принадлежностите за пушене — единственият признак за разкош у този човек.
Третият ловец, който разговаряше другарски с другите двама, беше индианец.
Сегин и докторът отидоха да разгледат лагера, а останалият самичък Хенрих попита Годе:
— Тези индианци роби ли са? Те не са вързани и свободно ходят из целия лагер.
— Те са съюзници — отговори канадецът — от племето на делаварите и павните.
Макар и да беше много уморен, Хенрих се упъти към индианските колиби. Той виждаше пред себе си потомците на онова знаменито племе, което първо се е сражавало с европейците на островите на Атлантическия океан. Приближи се до тях с любопитство. Едни седяха около огъня и пушеха с червените си изящно изрязани лули, а други важно се разхождаха наоколо. Между тях царуваше голяма тишина, която рязко отличаваше тяхната група от оглушителния шум на другите. От време на време някой запитваше нещо и получаваше кратък отговор. Понякога се разбираха само с поклащане на главата или пък замахваха с ръка. Лулите мълчаливо минаваха от ръка на ръка.
Гледайки тези деца на пустинята, Хенрих изпитваше нещо повече от обикновено любопитство. През ума му мина цялата история на войните с племената на делаварите. Пред него имаше типични представители на това силно племе.
И наистина, това бяха потомци на свободолюбиви бащи, които, гонени от белокожите, само с бой отстъпвали всяка педя земя. Те все повече и повече се оттегляли навътре в страната, чак до самия „кървав“ участък. Белите не преставали да ги преследват. Делаварите не искали да живеят заедно с победителите и трябвало да си пробиват път през своите събратя, които ги надминавали три пъти по численост. Кървавите битки, измяната, нарушените договори много намалили техния брой.
Проходът на река Озаго бил последната им опора и гони-телите им признали правото да го владеят, но било късно. Делаварите така привикнали към скитническия войнствен живот, че не можели да се заловят отново да обработват земята. След известно време воините изчезнали някъде, като оставили само старците, жените и децата. Но, пита се, къде са отишли? Къде са се заселили? Който искаше да ги намери, можеше да търси в пустините и горите — навсякъде се скитаха или като независими дружини, или в съюз с предишните си врагове, стига да е възможен ловът на мечки, бобри и бизони. В съюз с предишните си врагове — белите, те се сражаваха с дивите индиански племена вуто, кроу, навахи, апахи и др.
Хенрих разглеждаше внимателно лицата и облеклото им и макар да нямаше дори и двама еднакво облечени, се забелязваше известно еднообразие. Повечето от тях носеха блузи от пъстра материя. Най-много биеше на очи украсата на главите им. Над тях стоеше голям тюрбан, завит от фланела или от червен плат, а над него сноп от орлови пера или крило от гълъбов жерав. Костюмът им се допълваше с панталони от хубава и обувки от нещавена кожа. На много панталоните бяха обшити със скалпове, броят на които свидетелстваше за храбростта на притежателя им. Обувките им се отличаваха от онези, които носят индианците от долините — шевът беше външен, двоен, без всякакви украси. Те отдавна бяха оставили индианския лък и много от тях така изкусно владееха пушките, че биха могли да служат за пример на белите. Запазили бяха само традиционния си топор и томахавката.
Минавайки от място на място, Хенрих се спря при една група мексикански планинци. Те бяха дребни на ръст, но свирепи на вид. Това бяха така наречените циболеро — хора, които гледат едър добитък. В постоянната си борба с индианците бяха станали необикновено храбри за испанци. Те пушеха много тютюн, като го свиваха с мамулени листа, и на постланите си килимчета играеха на карти. Който спечелеше, получаваше тютюн. Победените се ругаеха грубо, а победителите им се смееха. Разговаряха на грубо испанско наречие, което едва се разбираше.
Освен тези характерни групи имаше и отделни личности — французи, канадски пътници, бежанци от североизточната армия, които се познаваха по белите им шинели. Те пееха военни песни с особен жар. Имаше и покорни индианци, с които се държаха като със слуги, а също така и мулати, негри, избягали от плантациите на Луизиана, които предпочитаха живота, пълен с приключения. Тук имаше хора в мундири, които бяха напуснали длъжностите си, заемани някъде на границата. Имаше даже пришълци и от Сандвичевите острови. Изобщо, лагерът беше необикновена смесица от лица, племена и костюми. Съдбата ги бе събрала тук от разни места и те образуваха особена общност — армията от ловци на скалпове.