Майн Рид
Ловци на скалпове (7)

Глава VII
БИОГРАФИЯТА НА ЛОВЕЦА НА СКАЛПОВЕ

Десетте дни изминаха незабелязано. Госпожа Сегин и докторът гледаха на Хенрих като на член от семейството. Той беше необикновено нежен и скромен. Разказваше им за своето минало и им откриваше своя вътрешен свят, но към Зоя беше много предпазлив. Чакаше да се върне Сегин, за да открие на девойката своето намерение. Не се съмняваше в съгласието на баща й и мислено си представяше неговото учудване и признателността за предложението на един човек, който принадлежеше към честна и уважавана фамилия.

Хенрих вярваше, че по този начин напълно ще се разплати със Сегин за своето спасение, и спокойно кроеше плановете на бъдещия си живот. Веднага след сватбата смяташе да напусне със Зоя тази дива страна, където името на баща й е прокълнато, и да се засели с нея в Нови Орлеан. Там щеше да остави завинаги всяка мисъл за пътешествия, като се предаде само на истинско семейно щастие. Тези мисли го занимаваха една сутрин, разхождайки се край брега над кестените, когато при него дойде хубавицата.

— Господин Хенрих! Господин Хенрих! — викаше тя отдалече, после се спря и си сложи ръката на сърцето, което силно биеше. — Знаете ли — каза тя най-после, — че баща ми си дойде през нощта? Аз току-що го поздравих. Той говори с мама и каза, че иска да поговори и с вас още сега. Слугите тръгнаха да ви търсят, но аз ви видях тук и дотичах да ви съобщя това. Татко ще види, че аз умея най-добре да изпълнявам неговите желания.

Тя се смееше весело, когато даваше тези обяснения. Младежът се развълнува. Очевидно сега се решаваше тяхната съдба, а тя не се сещаше дори. Може би разположението на Зоя към него се основаваше на доброто възпитание, което задължава хората да се отнасят винаги любезно към гостите си. А може би нейната младост и детска наивност не й позволяваха още да чувства нещата така дълбоко, както той самият.

Тези мисли мъчеха младия момък, затова той мълчеше, пристъпвайки редом със Зоя. А тя се смееше, късаше цветя, викаше любимите си гълъби и му се сърдеше, че не се радва на връщането на баща й.

Като се приближиха до къщата, Хенрих не можа да се сдържи и каза:

— Вие искате да се радвам, когато ми предстои раздяла с вас?

Зоя се спря.

— Как раздяла! — повтори тя, при което червенината на лицето й изчезна. — Но защо? Ние живеем така добре заедно.

Хенрих улови ръката на девойката.

— Искате ли никога да не се разделим? Това е най-горещото ми желание.

— Господин Халер! — извика някой зад него със сериозен тон.

Младежът пусна ръката на Зоя, обърна се и видя Сегин, който излезе от един гъсталак и навъсено го гледаше.

— Татко — извика Зоя, като се хвърли в обятията му — истина ли е, че искате да отведете от нас господин Халер? Не знаете ли, че с това ще огорчите мама, доктора и мен?

Сегин милваше русата глава на дъщеря си и направи знак, на Хенрих да го последва. Отидоха горе в стаята. Сегин затвори прозорците и вратата. В това време неговият вид беше твърде мрачен и младежът си помисли, че мечтите му се разбиват на прах.

„Не така — мислеше си той — трябваше да постъпи Сегин, когато правят на дъщеря му такава чест и измиват от нея петното, сложено от баща й.“

Сегин седна на канапето, посочи място и на него и каза иронично:

— Не вярвам да се съмнявате, че аз искам за зет човек, който ми прилича в нравствено отношение. Моята репутация ви е известна. Сега вникнете по-добре в работата и тогава кажете, ще настоявате ли на предложението си, което научих от жена си.

— Господине, аз настоявам на него и искам ръката на вашата дъщеря.

Сегин замълча, но след малко продължи:

— Какво знаете за мен? Разбира се… истинско.

— Зная, че бяхте много великодушен към мен — аз ви оскърбих жестоко, а вие ми спасихте живота. А колкото се касае за другото, знам още вашето име и вашето прозвище.

— Тук — показа Сегин пространството, заобиколено от оградата, — никой не знае моето прозвище. Да не са ви разправяли за моите подвизи някои от вашите другари от кервана?

— Да.

— И така, вие сте чули, че аз съм Сегин, ловецът на скалпове, че жителите на Ел Пазо ме пращат против апахите и навахите, като ми плащат за индианските скалпове, с които украсяват стените на града си. Това ли са ви разказвали?

— Да, господине.

— И ако всичко това би било вярно… Нима искате да се ожените за дъщерята на един убиец?

— Господине — извика младият момък, — вашите престъпления не са нейни. Слава богу, тя е така невинна, че дори не подозира злодействата на баща си, Вие можете да бъдете и демон, но тя ще си остане завинаги ангел.

По лицето на Сегин пролича горчива тъга.

— Престъпления! Демон! — повтори той. — Имате право да говорите така. Навярно така са ви предали басните, които се разказват по мой адрес, за отровната храна, за обезоръжените индианци, разстреляни с оръдия, и други подобни жестокости.

— Да, господине, но ще прибавя, че братовчед ми Севрен свиваше при тези думи рамене, което ме караше и аз да се отнасям недоверчиво към тези истории.

— Господин Халер, тези истории са до една измислени от началото до края. Лъжливи са.

— Колко ме радва това! Като изпитах върху себе си вашата добрина, ставаше ми винаги мъчно, като си помислех за ужасите, които ви се приписват.

— Дори да са верни тези ужасни истории — продължи Сегин, — те едва ли биха могли да се сравняват със злодействата, които вършат индианците над беззащитните заселища. Ако знаехте всичко, което се е извършило тук през последните десет години! Злодейства, убийства, изгаряне на цели села, отвличане на жени и деца, удушване на мъже пред прага на техните жилища, опустошения на цели области! Велики Боже! Също и моето сърце бе поразено от тези диваци и затова може би всевишният ще се смили над мен в деня на Страшния съд.

При тези думи Сегин закри лицето си с ръце и отпусна главата си на масата. А когато си махна ръцете, то прие пак обикновения си тъжен и горд израз.

— Господин Халер, трябва да знаете моята биография. Вие сте казали на жена ми, че сте свободен от семейни връзки и можете да решите самостоятелно въпроса на женитбата си. Дори вярвате, че Севрен, единственият ви сродник, ще се съгласи. Същото вярвам и аз, защото знам, че той е много добре разположен към мен. Но сам аз не мога да се съглася с предложението ви в тази форма, както го направихте. Човек, който е толкова строг спрямо честта, че не иска да подаде ръката си на публично опозорен мъж, не може да го признае за свой тъст. Не противоречете и не се извинявайте. Това не е още моят решителен отказ. Но ако аз ви докажа, че всичките укори против мен са лъжливи, тогава ще ми позволите да ви предложа и моите брачни условия!

— Разбира се! — отговори Халер, — победен от думите на ловеца на скалпове.

— И така, трябва да ме опознаете напълно — каза Сегин. — Аз не съм французин, както мислят хората, а креол от Нови Орлеан. Моите родители избягаха от Сан Доминго, където след въстанията на негрите конфискуваха цялото им имущество. Аз учих за инженер, след това отидох в мексиканските рудници. Няколко години прекарах в околностите на Потози. Като спечелих някоя и друга пара, започнах да работя на свой риск. Говореше се, че по бреговете на Хил има златна руда. И действително в почвата проблясваше златен пясък, а на повърхността почти на всяка стъпка се срещаше млечен кварц, традиционният спътник на златото. Аз познавах добри и честни рудокопачи. Като изминах с тях една част от Мимоарските планини, улучих мястото на златото. Започнахме да копаем. След пет години моите работници натрупаха добри пари, а аз станах богат човек. Чак тогава си помислих, че и аз мога най-после да се наслаждавам на семейното щастие. Отдавна бях направил нужния избор. Още от детинство обичах моята братовчедка Адел и напуснах Нови Орлеан с цел да натрупам състояние преди женитбата. В това време всяка работа ми беше приятна, защото ме приближаваше към осъществяването на мечтата. Но ще остане ли тя вярна на своето обещание? Тези съмнения мъчеха моята душа, когато се връщах в родния град. Адел ме чакаше. Ние се венчахме и се преселихме във Валверд — най-близкия град до моите рудници. Тогава той беше един от цъфтящите градове, а сега от него останаха само развалини. Господ благослови нашия съюз и ни се родиха две момиченца. По-малката, Зоя, още от детинство приличаше на майка си. А по-старата, Адел, беше мой жив портрет… Ние ги обожавахме, даже се гордеехме с тях. Те бяха нашата най-чувствителна струна и там именно ни порази грозният удар. В Санта Фе назначиха нов губернатор — Армиго. И до днес той е най-голям враг на тукашните хора със своите произволи и безправие. Той завидя на почтеното положение, което заемах в обществото, и започна да ми прави на всяка крачка такива пакости, които биха възмутили и най-лошия човек. Веднъж той даваше прием в двореца Албукерк и аз трябваше да бъда там. Отидох, но той ме оскърби публично. Дори да беше не само губернатор, но даже и крал на целия свят, пак не бих отминал това оскърбление. Протестирах, поддържан от група другари, и исках удовлетворение с оръжие в ръка, но той мислеше иначе. Вместо да постъпи като честен кавалер, заповяда на стражата да ме затвори в тъмницата. Нито сянка от правосъдие. Държаха ме няколко седмици затворен и после ме пуснаха. А когато се върнах в дома си, намерих го наполовина разграбен и опустошен. Жена ми от страх притискаше до гърдите си малката Зоя. Губернаторът Армиго бе подкупил няколко кръвожадни навахи, за да нападнат къщата ми. Но не им стигнало това, че ме съсипаха, ами отвели със себе си и моята бедна Адел. Жена ми денем и нощем бълнуваше за нея.

Сегин замълча и Хенрих дълго време не се решаваше да прекъсне скръбното мълчание, предизвикано от спомена на ужасната катастрофа.

— Но как се спасиха госпожа Сегин и Зоя? — попита Хенрих най-после.

— Един от моите хора ги отнесъл на гръб в гората и ги скрил в една колиба. Братът на този човек, който е носил дъщеря ми Адел, бил убит по пътя. А самият спасител на жена ми и Зоя е Жозе, нашият верен вратар. Можете да си представите колко добросъвестно изпълнява своите задължения… Армиго искаше да ме съсипе нравствено и материално. Затова навахите нападнаха и рудника ми. Там те избили рудокопачите, унищожили и изгорили всичко. С оцелелите от тях тръгнахме да гоним индианците, но не ги достигнахме и се върнахме с празни ръце в съборените жилища, където ни чакаха плач и ридания. О, господине, вие сте изпитали голяма скръб при загубата на родителите си, но тя не може да се сравни с тъгата на родителите, които губят своята рожба.

Сегин се улови за главата и дълго време мълча, преди да продължи:

— Скоро моята история ще свърши. Ще се свърши само до нашите дни, защото никой не знае бъдещето. Цели години се скитах около индианските заселища да търся детето си. Командвах цяла дружина от нещастници като мен — едни бяха изгубили жените си, други — децата си, и все по същия начин. Но скоро нашите средства, а може би и храбростта, се изтощиха и те един след друг започнаха да ме напускат. Губернаторът на Санта Фе не ми помагаше с нищо. Още тогава подозирах Армиго, а сега това вече е доказано, че е съюзник с водачите на навахите. Той им обещава да не ги преследва, а в замяна на това те му обещават да грабят само враговете му. Когато разплетох нишката на тази вероломна интрига, разбрах кой е причината за моите нещастия. От тогава насам два пъти животът му беше в ръцете ми, но аз не исках да ги цапам с мръсната му кръв. Той е направил много престъпления против хората, но нека го съди всемогъщият съдия, а аз не се отклоних от целта си нито на стъпка.

И така, моята дружина се разпръсна, като се страхуваше, че Армиго ще започне пак да ни преследва, а аз напуснах Санта Фе, преминах Долината на смъртта и се заселих в Ел Пасо. Известно време прекарах в бездействие, но скоро се залових отново за работа. Честите нападения на апахите от окръзите Сокора и Чиуауа накараха правителството да се погрижи за по-добра защита, укрепленията бяха поправени и напълнени с войска. Съставиха се дружини от доброволци, на които се плащаше според числото на кожите, одрани от черепите на убитите индианци. На мен ми предложиха да предвождам тези дружини. Понеже исках да освободя дъщеря си, аз се съгласих. По този начин и аз станах ловец на скалпове. Това е една ужасна длъжност. Ако се ръководех само от чувството за отмъщение, отдавна бих бил удовлетворен. Ние проляхме толкова кръв, че напълно наказахме индианците за техните злодейства. Но аз искам и съм длъжен да освободя дъщеря си Адел. Аз знам, че тя е в плен у навахите. Досега се въздържах, защото нямах много средства. С големи усилия събрах достатъчно хора, с които да навляза в пустинята, лежаща на север от Хил, където са разположени техните села.

— А сега надявате ли се на успех?

— Потърпете, Халер, сега ще свърша. Вътрешните работи отвличаха досега вниманието на правителството от нашите нужди. Но от известно време насам започнаха да ценят нашите услуги по-добре. Никога моите хора не са били така добре въоръжени. Преди няколко дни един човек, избягал от лагера на навахите, ми каза, че войските и на двете племена се готвят да заминат на юг. Те навярно искат да стигнат до вратите на Дюранго. А аз имам намерение да се възползвам от тяхното отсъствие, за да проникна в лагера им и да освободя дъщеря си.

— Уверен ли сте, че тя е още жива? — попита Хенрих нерешително.

— Да, уверен съм напълно. Пленникът, за когото ви споменах, я е виждал често. Диваците я държат като кралица с особени права и власт. Да, тя е жива и ако сполуча да я освободя, това ще бъде краят на този мой живот. Аз ще се преселя на друго място с цялото си семейство.

Хенрих развълнувано слушаше разказа на Сегин. Неприятното чувство, което усещаше към него и което веднъж открито изяви, отстъпи сега място на силно състрадание и даже възхищение. Колко мъки е изтърпял този нещастен баща! Изповедта му накара Хенрих да го уважава. Той улови ръцете на Сегин и с просълзени очи каза:

— Ще ми простите ли, че бях така жестоко лъган за вас?

Онзи се усмихна.

— Сега се запознахте с бащата на Зоя. Все още ли искате нейната ръка?

— Много повече, отколкото преди, ако само ме смятате за достоен за такава чест.

— Аз вече казах, че ще ви предложа някои условия. Няма да дам Зоя така лесно. Вие трябва да я заслужите.

— По какъв начин? — попита Хенрих разпалено. — Аз съм готов на всякакви условия, на всякакви жертви.

— Трябва да ми помогнете да освободя нейната сестра. Трябва да дойдете с мен в пустинята.

— Когато пожелаете, но мога ли да я считам като моя невеста?

— Аз ще ви представя като жених. Довечера ще направим годежа, а утре, щом се разсъмне, ще тръгнем.

— Значи трябва сега да си прегледам оръжието и коня — каза Хенрих, на когото се искаше по-бързо да излезе и да сподели радостта си с госпожа Сегин и Зоя.

— Не се безпокойте, всичко е наред. Даже и слугата ви Годе се върна тази нощ. Той ще дойде с нас. Сега ще отида при жена си и дъщеря си, за да узная нейните чувства към вас. Вие елате в трапезарията след половин час.

Хенрих се намираше в тревожно очакване, затова посрещна много по-хладно верния си слуга, отколкото той имаше право да очаква. Разбира се, здраво му стисна ръката, радваше се, че го вижда жив и здрав след толкова нещастия, но разсеяно слушаше неговите разкази за избавянето му от Долината на смъртта и за дадената му поръчка до кервана на другарите му.

— Друго ви занимава сега, капитане, нали? — забеляза най-после Годе. — Не ви интересуват моите приключения. Тук забелязах едно розово девойче… Добре са ви гледали. Никой не би казал, че сте били болен. Може би тук ви е така добре, та няма да поискате да се отделите от тази къща и тогава — сбогом на всичките ни приключения!

— Лъжете се, Годе, още утре тръгвам на път и вярвам, че и вие ще тръгнете с мен…

— Много добре! — каза канадецът, като потриваше ръце.

— А накъде ще вървим?

Хенрих нищо не отговори, защото видя през открехнатата врата Сегин, който му махаше с ръка. Той се спусна бързо към трапезарията, като по пътя прекатури масата с растенията на доктора.

Добрият доктор си изтри очите, които бяха малко влажни, и засмян каза:

— За този младеж няма нищо свято. Той влезе като ураган, пръсна моите растения, строши ми масата и освен това разстрои моята мила Зоя.

Тя действително плачеше, но не от тъга. В къщи и в градината през целия ден след това се чуваше нейното весело тананикане. Тя се мъчеше да забрави, че годеникът й ще замине утре. Хенрих също страдаше от близката раздяла. Много му се искаше да изпроси отсрочка, но не смееше. Знаеше, че му предстои не къса раздяла за няколко дни, както се мъчеха да го уверят майката и дъщерята, а твърде опасен поход. Въпреки това обаче тръгна с надежда и беше щастлив като никога. Не се съмняваше, че ще се завърне благополучно при своята любима.