Майн Рид
Ловци на скалпове (4)

Глава IV
НЕПОЗНАТИЯТ С ЧЕРВЕНАТА НАМЕТКА

След обяда Хенрих се залови с балния си тоалет. Облече си фрак, обу черни панталони, като грижливо им оправяше гънките от дългото стоене в куфара, след това си извади и белите ръкавици… В този момент при него влезе Севрен. Той обикновено бе твърде сериозен, но сега щом влезе в стаята, и прихна да се смее.

Младежът се зачуди.

— Какво има?

— Какво ли? — отговори Севрен с още по-силен смях. — Ти наистина ли смяташ с този костюм да отидеш на бала?

— Но… аз нямам по-хубави дрехи от тези — смутено отговори Хенрих. — Никога не съм имал намерение да ходя на бал, а и сега не бих отишъл, но понеже ти искаш да видя всичко в града, и аз… Ама ти защо не си облечен още?

И наистина Севрен не бе променил нищо от костюма си и ловджийската жилетка — и поясът, и ножът, и револверите стояха на него.

— Извини ме, но това е моят бален костюм. И ти трябва отново да облечеш ловните си дрехи. Смешно е върху този костюм да опашеш пояс със затъкнати в него револвери и ножове.

— Нима е необходимо да се ходи на бал с пояс?

— А къде ще сложиш оръжието си? Няма да го държиш в ръце я!

— Ще го оставя у дома.

— А! Това вече е непредпазливо и против местните обичаи. Нито един човек не би отишъл на фанданго без оръжие. Хайде, обличай сега старите си дрехи и не забравяй да си вземеш и оръжието. Такъв е тукашният обичай за бален костюм.

Хенрих трябваше да се съгласи. Когато влязоха в голямата бална зала, построена до главния площад, тя вече беше пълна с гости. Тук имаше ловци, търговци, каруцари — всички облечени с пътни дрехи. Между тях имаше и около 60 туземци и толкова млади момичета, които принадлежаха към най-долния слой от населението. Много от мъжете си съблякоха палтата, за да танцуват по-леко. На главите си имаха шапчици. И жените бяха спретнато облечени — къси жакети, бели нагръдници и малки копринени пантофки.

Танцувалният салон беше дълъг, а от двете му страни имаше отделни стаички, в които танцьорите пушеха, пиеха и разговаряха по време на почивката. Няколко музиканти свиреха в единия ъгъл на арфи, китари и мандолина. Понякога те засвирваха по-силно и се получаваше силна индианска кантилена. В отсрещния ъгъл няколко планинари пушеха и пиеха.

Хенрих седна на един стол и гледаше въртящите се двойки. Група планинци повика Севрен на тяхната маса, за да поговорят с него, а младежът остана сам. До себе си забеляза един човек, с когото Севрен размени няколко думи при входа и който му направи особено впечатление. Той започна да го разглежда.

Съдейки по костюма му, не беше американец, нито мексиканец, нито пък испанец, макар цветът на лицето му да беше тъмен. Той носеше малка остра брадичка. Очите му, доколкото можеха да се забележат под нахлупената шапка, бяха гълъбови и кротки. Черните му вълнести коси бяха вчесани на път. Облеклото му беше мексиканско: червена наметка, обшита по края си с черно кадифе. Горната му дреха почти закриваше зелените му кадифени панталони с жълти копчета и бели ръбове. Долу те завършваха с кожени гамаши, под които се показваха ботушите му, снабдени с големи шпори. На главата му имаше черна широкопола шапка с широка златна кордела. Две златни пискюлчета висяха от шапката му по тукашната мода. Той се наведе към светлината, като че ли искаше да скрие лицето си.

Въпреки това Хенрих намираше, че внушава известна симпатия. Чертите на някога красивото му лице изразяваха достойнство и спокойна тъга. Забеляза, че и другият го наблюдава с не по-малък интерес.

И двамата откриха това, когато срещнаха погледите си. След това непознатият извади една цигара и я подаде на младия човек с думите:

— Искате ли да запалите?

— С удоволствие — отговори младият момък и взе цигарата.

Едва запушиха, и непознатият го попита не иска ли да продаде коня си.

Хенрих се стъписа от този неочакван въпрос и каза:

— Не, господине, не.

— Аз ще ви дам много добра цена.

— На никаква цена, съжалявам, че съм принуден да ви откажа.

— Ще ви дам 500 долара за него.

— Не желая и хиляда.

— Добре — давам ви хиляда.

— Извинете, въпросът тук не е за гари, а за чувства. Аз обичам моя кон и за нищо на света не искам да се разделя с него.

Непознатият въздъхна.

— Това е голям удар за мен. Аз съм пропътувал 200 мили само за да купя този кон.

— Много съжалявам — вежливо му отговори Хенрих, — но аз изпробвах вече качествата на това животно. Станахме добри другари и никога не бих се съгласил да го продам.

— А ако знаехте защо искам да го купя, може би…

Непознатият се поколеба малко, но като се убеди, че всички опити ще бъдат безполезни, не се реши да продължи, а се поклони и изчезна в тълпата.

Балът се оживи. Няколко военни, облечени в хубави мундири, се промъкнаха към танцуващите, опитвайки се да покажат своята ловкост във валса. Губернаторът на Санта Фе — дебел, с простодушна физиономия човек — се разхождаше из залата, придружен от няколко добре облечени граждани, които вероятно бяха висшето новоамериканско общество. Напитките се отразиха върху настроението на танцуващите. Ловците и каруцарите станаха по-шумни и по-остри. А мексиканците, възбудени от виното и старата омраза, хвърляха свирепи погледи към американците.

Хенрих продължаваше да наблюдава тази чудна смес от веселби и неми заплахи. Пред него се изпречи непознатият с червената наметка.

— Извинете, господине — каза той, като се поклони и седна, — научих, че вашият керван ще пътува за Чиуауа. Ще ходите ли с него?

— Да, там ще намерим купувачи за нашите стоки.

— А на връщане ще дойдете ли пак в Санта Фе?

— Навярно.

— Може би тогава ще се съгласите да ми продадете коня си. Вие лесно ще се сдобиете с такова животно в долината на Мисисипи.

Като видя отрицателното движение на младежа, непознатият добави:

— Поне обещайте ми, че ако някога решите да го продадете, ще предпочетете мен пред другите.

— От все сърце — каза Хенрих, който разбра, че зад това настояване се крие нещо много по-сериозно, от колкото някакъв каприз.

Разговорът им бе прекъснат от един огромен полупиян мисуриец, който настъпи небрежно крака на непознатия, като викаше:

— Ей, господин, стари търговецо, отстъпи ми мястото си да седна!

— Че защо? — попита го мексиканецът, като стана и го изгледа презрително.

— Защо ли? Вървете по дяволите с вашите въпроси! Аз искам да седна, защото съм уморен. Ето защо, чу ли, говедо!

Този човек беше така груб и нахален, че и Хенрих се намеси.

— Чакайте — каза той на мисуриеца, — вие нямате право да заемате мястото на този господин, а още повече да употребявате такива изрази.

— Какво ви влиза на вас в работата, хлапе? — После пияният се обърна към непознатия и му каза: — Ей, ти, с широката шапка, чуваш ли? Махни се да седна!

И той улови мексиканеца за дрехата, като искаше да го изгони. Непознатият му нанесе такъв удар с юмрук, че го повали на дъските.

Това послужи като сигнал за обща бъркотия. Навсякъде започна общ бой. Пияните викаха и проклинаха наляво и надясно. Голи ножове лъснаха на светлината, жените пищяха от страх, чуха се няколко гърмежа и цялата зала се изпълни с гъст дим. Лампите угаснаха, а в тъмнината ставаше ужасна битка, придружена с викове, крясъци и тежко падане на тела.

Хенрих стоеше на мястото си, без да употреби някакво оръжие. Веднага обаче усети силен удар по лявото рамо и студени тръпки. Падна на канапето. Там лежа, докато се прекрати бъркотията, но усещаше, че кръвта тече от раната му и попива в дрехите.

В салона донесоха свещи. Когато осветиха бойното поле, стана ясно, че американците са победили. Мексиканците бяха изчезнали с жените си с изключение на няколко ранени, които се търкаляха по пода. Ловците тичаха от място на място и бързо жестикулираха. Едни се мъчеха да оправдаят случката, други я осъждаха. Макар че Севрен принадлежеше към последните и неговото мнение винаги се уважаваше, сега той мълчеше. Първата му грижа беше да намери Хенрих и да види какво е станало с него.

Като забеляза безпокойството му, братовчед му се помъчи да се пошегува с раната си:

— Един пияница ме удари с ножа си по рамото и потече малко кръв.

— Сега ще видим, събличай се! — каза Севрен и поиска да му свали ризата.

Но Хенрих отказа да го прегледат тук и с помощта на Севрен и Годе отиде в хотела.

По пътя се мъчеше да успокои роднината си, но беше изтекла много кръв от раната му и това го правеше от минута на минута по-слаб. Той не съзнаваше ясно положението си.

Изобщо голяма рядкост е раненият да определи точно колко опасна е нанесената му рана. Той може да умре от голяма загуба на кръв и пак да не усети силни болки.

Като стигнаха в хотела, Хенрих падна на кревата от слабост. Севрен разкъса блузата му от горе до долу и с помощта на Годе, който беше опитен в тези неща, започна да преглежда раната.

— Дълбока ли е? — попита болният.

— Не е дълбока като кладенец и не е широка като железопътна линия — каза канадецът, като замахна с юмрука си към танцувалната зала и промърмори нещо по адрес на неизвестния злодей. — Ще трябва да лежите само няколко дни. Благодарете на Бога. Вижте, господин Севрен, какъв майсторски удар с испански нож. Още два сантиметра и гръбнакът отиваше! Но сега сте вън от всякаква опасност.

— Да, Хенрих — каза Севрен, който в това време промиваше раната и налагаше компрес с умението на добър хирург.

Когато раненият си поотдъхна, Севрен го попита как и по какъв начин е получил тази рана.

— Не видя ли на бала онзи човек, който сякаш се криеше от всички? Той имаше яркочервена наметка — каза младежът.

— Да, разбира се, той седеше до тебе и си криеше лицето под шапката. Този човек е много по-странен, отколкото изглежда. Аз съм го виждал много пъти и го познавам. Може би аз бях единственият на бала, който го познаваше… И губернаторът трябва да го познава, но навярно не го е забелязал. Аз още не мога да се начудя защо е дошъл там, когато танците изобщо не го интересуват, въпреки че кара много хора да играят по гайдата му.

— Аз ще ги обясня каза Хенрих и му разказа за предложението във връзка с коня, а също и за спречкването с грубия мисуриец.

Севрен не обърна внимание на последното обстоятелство, но желанието на господина да купи коня го учуди много.

— За какво му е твоят кон? Да измине 200 мили и да предлага хиляда долара — чудо и пак чудо!

— Пазете се от него — каза Годе. — Ако той е пропътувал толкова мили и предлага толкова пари — значи е решителен човек и не би се спрял пред нищо. Вие сте му отказали, но кой знае, страх ме е, че той ще открадне коня ви.

Това силно огорчи Хенрих, който погледна въпросително братовчед си.

— С позволението на капитана — така наричаше той роднината си от деня, когато стана случката с бизона — аз ще скрия коня.

— Не се безпокойте, Годе — каза Севрен. — Този човек е неспособен да открадне. Но във всеки случай Моро трябва да се пази. В Санта Фе има толкова много вагабонти, които биха откраднали цели табуни коне наведнъж. Затова не оставяйте Моро да се отдалечава много. Най-добре е да го привържете за нашата врата.

Годе изчезна, като кълнеше града и неговите жители с най-лоши думи.

— Що за таен човек е този? — попита раненият.

— Бих ти разказал много интересни факти от неговия живот, но не искам да те уморявам, като предполагам, че може да те втресе. Той е знаменитият Сегин — любител на скалпове. Не ти ли разказваха за него нашите другари? Предполагам, че си чул от тях нещо, защото легендите за него служат за неизчерпаем източник на разговор по време на почивките по околните места.

— А, значи това е водачът на ловците на скалпове, който получава пари за проливаната кръв! — каза Хенрих с презрение. — Какъв негодник!

Едно черно петно се показа на стената — това беше човешка сянка. Раненият повдигна главата си и видя пред себе си мексиканеца с червената наметка, който бе влязъл неусетно в стаята. Севрен се здрависа смутено с него, отдалечи се до прозореца и гледаше към улицата.

Хенрих искаше да изрази възмущението си и с очи да изгони Сегин, но замълча неволно, усещайки властта на този човек върху себе си. Дали той бе чул обидното название преди малко? По лицето му личеше, че никак не е озлобен. Хвърли към младежа същия поглед на тъга и достойнство, с който го бе поразил на бала. Просто да не повярваш, че тази благородна физиономия е лице на разбойник, способен на всякакви жестокости.

— Господине — каза той, — дълбоко съжалявам за случилото се с вас нещастие, още повече че аз станах неволна причина за него. Опасна ли е раната ви?

— Не — отговори Хенрих сухо, което смути Сегин.

— Радвам се — каза той след малко. — Аз дойдох да ви благодаря за великодушната намеса в разпрата ни с мисуриеца и да си взема сбогом с вас, защото след десет минути ще напусна Санта Фе.

Той протегна ръката си към Хенрих, който обаче не подаде своята. Разказите за големите жестокости, които се приписваха на Сегин, не му излизаха от ума и той почувства силно отвращение към него. Онзи стана с протегната ръка и сконфузен израз на лицето.

— Аз не мога да се ръкувам с вас — каза най-накрая младежът.

— Защо? — кротко попита чужденецът.

— Защо ли?… — Защото вашата е изцапана с човешка кръв.

Сегин гледаше печално към Хенрих, без да показва и най-малък признак на гняв. Той мушна ръката си под наметката и като въздъхна тежко, тихо излезе от стаята. Севрен почтително се поклони и го изпрати с очи.

Младежът видя мексиканеца като си отиваше, цял сгушен в мантията си. Изглеждаше съвсем омърлушен и след малко изчезна.

— Не постъпих ли много сурово с човека? — попита Хенрих. — В погледа му има нещо, което говори, че не всички злини, които му се приписват, са верни. Аз не вярвам да ме обвинявате за презрителните ми обноски към него.

— Тихо! Тихо! Погледни там — каза Севрен, сочейки полуотворената врата.

При светлината на луната се виждаха три човешки фигури, които се бяха сгушили край стената. По външен вид те приличаха на индианци. След малко се скриха в сянката на входа.

— Това са такива врагове на Сегин, каквито не би му пожелал и ти, ако го познаваше по-добре. Много ме е страх, че тези хищни зверове ще го вкарат в някоя клопка. Но той умее да се пази. Ако го нападнат, ще му се притека на помощ. Бъди спокоен, сега ще се върна.

С тези думи Севрен излезе бързо навън. Като остана сам, раненият започна да размишлява за чудното стечение на обстоятелствата, които го докараха до това печално положение. Той се упрекваше, че е оскърбил човека, който се отнесе така съчувствено към него и към когото братовчед му хранеше уважение. В това време се появи Годе и прекъсна тъжните мисли на господаря си. Той привърза коня към прозореца и седна да го пази. Почти по същото време се мярна и Севрен.

— Е, какво стана? — попита го Хенрих с интерес.

— Той избяга с коня си, преди да дойдат индианците. Нали ти казах, че умее да се пази.

— Нима те не могат да го преследват на коне?

— Не вярвам. Другарите му са наблизо, а губернаторът, аз съм уверен, че той е пратил тези разбойници по следите му, не е в състояние да го преследва, щом е вече в планината.

— Разкажи ми, моля ти се, историята на този човек.

— Днес не бива. Трескав си, мили мой, и не искам да те вълнувам. Годе ще поседи при теб, а аз ще отида в лагера. Ще се помъча да задържа кервана, докато ти оздравееш и бъдеш в състояние да яздиш. Ще направя всичко възможно, за да успея… Лека нощ!