Майн Рид
Ловци на скалпове (22)

Глава XXII
НАВЛИЗАНЕТО В ГРАДА

Два часа преди изгрева авангардът стигна до навахската теснина. Тя се пазеше от петима, които доверчиво ги оставиха да се приближат и бяха взети в плен. Скоро пристигна и дружината, премина теснината и настигна останалите в гората, където се настаниха на почивка край реката.

В долината цареше гробна тишина. Луната осветяваше заспалия град. Край реката се виждаха сенките на стражата, която пазеше робите.

Отложиха атаката за утре. Работата сега беше много по-мъчна, отколкото при първото нападение, защото навахските воини бяха в града и битката заплашваше да бъде кръвопролитна. Сегин беше уверен, че ще победи, но се страхуваше да не би диваците в яда си да избият робите, когато се появят неговите сили пред града.

Той знаеше, че „царицата на тайните“ и другите пленнички са в храма, затова реши да отиде още в зори с преоблечения авангард и Хенрих да завладее храма и да пресече пътя на индианците към робините. При първия сигнал дружината ще се спусне в галоп към града.

Зората, така нетърпеливо чакана от Хенрих и Сегин, се показа най-после…

Едва млечно-кварцовите планински върхове се зарумениха, и авангардът потегли към града. Халер вървеше между двама делавари.

Като приближиха, видяха няколко навахи на терасата. Зарадвани, че беглецът е уловен, те се втурнаха да съобщят новината на другарите си. Из целия град се чуваха радостни викове. Авангардът стигна до храма.

Всички наслизаха от конете и се затичаха към стълбите. На терасата на храма се бяха насъбрали много любопитни жени. Между тях беше и Адел. Сегин я позна, отиде при нея, хвана я и я отведе в една от вътрешните стаи. След малко дойдоха госпожа Сегин и Зоя и размениха накратко радостните си впечатления със Сегин и Хенрих. Тук бяха и другите робини. Без да губи време, капитанът затвори всичките и остави хора да пазят с револвери в ръце пред вратите. От града се чу отчаян див вик. Хитростта на ловците беше открита. От всички краища се стекоха индиански воини, въоръжени със стрели и копия. Те се струпаха около храма и започнаха да стрелят. Но сред неописуемия вик и писък на изненаданите диваци се разнесе и призивният сигнал на Сегиновия рог.

Дружината веднага изскочи от гората и като вихър се понесе към града. Тя се раздели на две части, за да нападне от две страни. Град от стрели се изсипа върху ловците и порази немалко хора, но те се вмъкнаха в града, където се завърза ожесточена борба. Другата част, предвождана от Ел Сол и Севрен, се отправи към храма. Като се убедиха, че робините са в безопасност, те се спуснаха в града и подкрепиха другарите си. Диваците се криеха по къщите и оттам се защитаваха. Жените с разплетени коси и диви писъци бягаха по улиците или се криеха в гората. Подплашените коне препускаха от улица в улица и най-после се изгубваха в полето. Навред върлуваше една ужасна, невъобразима бъркотия.

Хенрих беше ням зрител на тази бъркотия и кървава драма. Той пазеше вратата, зад която бяха затворени пленничките. Оттук можеше да вижда всички подробности на битката. И от едната, и от другата страна падаха много хора, защото навахите се бранеха отчаяно. Но и прекараните мъки и тегла на белите усилваха храбростта им. Победата беше несъмнена, защото имаха и по-добро оръжие. Копията на червенокожите, толкова опасни в открито поле, губеха своето значение в теснините на града.

На терасата на една от съседните къщи Хенрих видя страшна сцена, която погълна цялото му внимание.

Двама души се бореха с отчаяна жестокост. Те бяха Дакома и Ел Сол. Младежът ги позна по дрехите. Дакома действаше с копието си, а Ел Сол с приклада на пушката си. В минутата, когато ги съгледа, Дакома отстъпи назад и в миг заби копието си в рамото на своя противник. Хенрих извика. Той чакаше другарят му да падне веднага мъртъв. Но Ел Сол вдигна томахавката си, спусна се върху Дакома, разби му главата и го повали в краката си, но и самият той падна върху трупа му. След малко стана, извади копието от раната и като се наведе към улицата, завика със слаб, но тържествен глас:

— Ела тук, Луна! Аз отмъстих за смъртта на майка ни!

Хенрих видя как девойката се затича към него, а след нея и Харей, който взе на ръце падналия ранен марикопа. Той бе изгубил съзнание при последното усилие. Рубе, Севрен и още няколко се втурнаха да му помогнат… Индианецът бе ранен тежко, но не и смъртно. Тази утешителна вест Севрен донесе на своя братовчед.

Битката завърши. Навахите избягаха в гората.

Целта на похода бе постигната — пленниците бяха вече свободни. След този урок навахите трудно биха се решили да нападнат още веднъж белите. На другия ден с изгрева на слънцето армията премина теснината и потегли към снежните планини.

Мъките на Хенрих бяха възнаградени. Той изпълни възложената му тежка задача — заслужи ръката на Зоя и не се отдалечаваше от нея.

Спомените за скорошните опасности и лишения повишаваха цената на щастието, на което заслужено се наслаждаваше сега. Той се отделяше от Зоя само когато отиваше да види Ел Сол, когото носеха на носилка. От двете страни на носилката стояха винаги Луна и Харей. Индианецът бързо се поправяше и разбираше много добре приятните разговори на Луна и Харей, които радваха Хенрих.

— По-добре е да се слеем с белите, отколкото да ги мразим — му каза Ел Сол. — Любовта стои много по-високо от омразата. Човешките племена са сестри по природа и са създадени да се допълват едно друго. Аз нямам нищо против любовта на сестра си и Харей… Или ще ми кажете, че това са разсъждения на един нищожен червенокож?

Хенрих му стисна ръката и му изказа искрената любов и голямото уважение, които изпитваше към него.

Луна и Харей се отдалечиха, а червенокожият, развълнуван от похвалите на Халер, продължи:

— Сестра ми в много отношения е съвършена дивачка, но нейната душа е благородна и аз много се радвам, че тя оцени най-после любовта на този отличен младеж, който я обича. А аз съм полуиндианец и не мога да предвождам своето племе, т.е. не мога да живея с него. Сестра ми с помощта на моите съвети ще вземе властта в ръцете си и съм уверен, че нейният мъж, толкова храбър и великодушен, скоро ще спечели доверието на марикопите и ще им стане вожд.

— А защо не последвате примера на сестра си? — попита Хенрих. — И вие можете да приложите на практика теорията си за сливането на племената. И много бели жени биха се съгласили твърде охотно да се омъжат за вас.

Марикопа въздъхна и неволно погледна към палатката на Сегин…

Пътя изминаха без пречки. Индианците не ги преследваха — навярно не бяха могли да съберат достатъчно воини.

На петия ден стигнаха до злощастната долина Дел Оро. Минаха покрай старите рудници, където стана битката и плениха Хенрих. Тук се спряха да погребат останките на доктор Рихтер, Годе и другите ловци, убити в колибата за мирни преговори. Госпожа Сегин и Зоя проляха немалко сълзи над гроба на стария си другар.

След няколко дни армията тържествено навлезе в Ел Пасо. Цялото население на града посрещна и поздрави победителите. По-голяма част от гражданите дойдоха не от любопитство, а защото бяха лично заинтересовани. Жените радостно посрещнаха своите бащи, братя, мъже, които се върнаха здрави от опасния и труден поход.

Още на другия ден Сегин се приготви да тръгва към дома си на Дел Норте. Той научи, че цялата му ограда е останала здрава, защото навахите, уплашени от доброволците, не успели да ограбят и изгорят постройките, а само отвели двете робини. Капитанът взе със себе си и Севрен, и Хенрих. Ел Сол също бе поканен да остане със сестра си у тях, докато оздравее напълно. Повикаха и Харей, който беше много щастлив от поканата.

Скромният Ел Сол отказваше да отиде със Сегин, но после отстъпи на молбите на капитана. Адел си беше така тъжна и мълчалива. Тя винаги отблъскваше ласките на майка си и Зоя. Само към Луна беше много по-разположена. С нея можеше да разговаря на езика, който смяташе за свой. Увереността й, че е истинска индианка, я караше да се отнася дружелюбно към Ел Сол. Тя често помагаше на Луна в грижите около ранения й брат и ги убеждаваше да се върнат в своята родина и да я заведат при навахите, нейните съплеменници. Напразно Луна се мъчеше да я увери, че Сегин е нейният баща. Само чрез Луна родителите узнаваха за печалното настроение на бедната девойка, затова Сегин помоли нея и брат й да останат по-дълго у тях.

Една седмица след пристигането в Дел Норте всички се събраха на балкона. Хенрих и Зоя бяха щастливи. Те постоянно ходеха насам-натам. А Сегин се разхождаше с наведена глава и кръстосани на гърдите ръце — тъжни мисли го потискаха.

Госпожа Сегин също гледаше с печален поглед своята първа дъщеря.

Адел не носеше вече индианския си костюм, а градските рокли й тежаха. Тя искаше от яд да ги къса и хвърляше скъпите накити, които й подариха нейните родители. Свита в един ъгъл на балкона, бе впила очите си към снежните върхове на Мимоарските планини, зад които се намираше нейната родина. Беше напълно уверена в това…

Когато отиваше при нея, Луна слагаше дружески ръка на рамото й. Адел я поглеждаше винаги с насълзени очи. Когато пък беше Ел Сол, тя се зачервяваше. Марикопа, верен на обичаите на своето племе, рядко я заприказваше и ако се обърнеше към нея, то беше винаги с думите:

— Колко измъчвате вашите родители, които така ви обичат! Защо ги избягвате?

Девойката, макар и неубедена, но покорена от тези думи, този път отиде при госпожа Сегин, седна при краката й и обръщайки поглед към Ел Сол, го попита:

— Доволен ли сте сега от мен?

Севрен виждаше тази необикновена покорност на Адел, забеляза какво влияние има индианецът над нея. Той отиде при Сегин, който още продължаваше монотонната си разходка, и му съобщи своите наблюдения.

— Аз ще бъда много щастлив, ако чрез Ел Сол спечеля любовта на дъщеря си. А мога ли да очаквам за Адел, израснала в чужда среда, по-добър мъж от него? Ако те се обичат толкова — това не е чудно, защото гой е индианец по рождение, а тя — по възпитание. Никой друг не би се наел с такава ревност и искреност да ни върне изгубената дъщеря.

Сегин беше много измъчен. Той помоли Ел Сол да остане при Адел, а сам отиде да говори с жена си.

Тогава госпожа Сегин взе мандолината си, настрои я и из-свири танца фанданго. Около нея се струпаха всички — Севрен, Хенрих, Ел Сол, Зоя и Луна — и гледаха Адел, която още седеше при полите на майка си. Сегин беше, така силно развълнуван, че закри лицето си да не го виждат другите.

При първите звуци на музиката от инструмента девойката трепна — тя местеше учудените си очи от инструмента на майка си. Слушаше като смаяна и без да мърда, гледаше със замаян поглед.

— Изпей песента, с която я приспиваше в детските й години — каза Сегин на жена си. — Ти я помниш още, тя толкова често те молеше да я пееш.

Госпожа Сегин подхвана тихата мелодия на люлчината песен. Това беше испанската кантилена „Майка и дъщеря“.

„Ти спиш, мило дете, ти мирно спиш,

и ангели небесни закрилят твоя лик…“

Веднага песента беше прекъсната от силен вик. Адел стана бързо на крака, трепереше като лист, а погледът й бе впит в лицето на госпожа Сегин. В миг тя се хвърли на шията й, като викаше:

— Мамо! Мамо!

Мъчно е да се опише сцената, която последва: ридания и сълзи, но сълзи на щастие струяха от очите на всички… Девойката престана да бъде вече „царицата на тайните“. Спомените от детинството й се пробудиха като струните на отдавна непипания инструмент и заиграха в нейната душа. Тя прегърна баща си, а това беше най-голямата награда за-скитническия му живот, който посвети на загубената си дъщеря. Тя обикна сега и сестра си, и Хенрих.

Всички ликуваха. И гостите вземаха участие в тържеството. Но вечерта Ел Сол каза на Сегин:

— Аз оздравях и искам утре да си отида. Луна също вече е излишна тука.

— Нима й е неприятно да бъде при нас?

— Не — отговори Луна, — той иска да си ходи, а аз…

Ел Сол погледна сестра си и тя млъкна, като хвърли засмян поглед към Хенрих и Зоя.

— Ел Сол — каза Хенрих, — трябва да останете тук за сватбата ни! Сега имате случай да приложите теорията на практика.

— Останете, останете — каза госпожа Сегин. — Не вярвам да стане нужда да си търсите жена дълго, както ние търсихме нашата дъщеря.

Ел Сол с благодарност целуна ръката й. Твърде скоро се осъществи неговата мечта за сливането на червенокожото племе с бялото.