Майн Рид
Ловци на скалпове (17)

Глава XVII
БИТКАТА В ТЕСНИНАТА

Като стигнаха до боровата гора, ловците тръгнаха по индианската пътека срещу течението на реката. Вървяха толкова бързо, колкото позволяваше обозът. Като изминаха пет мили, стигнаха до източния край на долината. Тук планинските скали се сближаваха и образуваха една теснина, в дълбочините на която течеше реката. Гигантската врата приличаше на онази, през която ловците влязоха в долината от западната страна, само че беше по-непристъпна. Нямаше никакъв път покрай водата и трябваше да вървят по нея. За щастие не беше дълбоко, защото се усилваше само след силни бури и дъждове.

Като обиколиха стръмните скали, войниците навлязоха в теснината. Над главите им се издигаха на неколкостотин метра грозните скали, които на много места висяха над потока. Тук-там се виждаха и малки полянки, покрити с кактуси и обградени с тънки борики. Тъмната зеленина хармонираше с дивата планинска природа. Тук царуваше вечен полумрак. А небето беше покрито със страшни черни облаци, които изглеждаха окачени по скалите. От време на време блясваше и силна светлина — светкавица, която се отразяваше в тъмната вода на потока под краката на треперещите коне. Страшният грохот на гръмотевиците се носеше като непрестанно ехо в този прицеп. Дъжд още нямаше.

Дружината, предвождана от Сегин, напредваше бързо. На завоите реката беше дълбока, така че конете дори плуваха. Но понеже нямаше друг път, трябваше да вървят. Като изминаха така няколко километра, най-после стигнаха до изхода на теснината и започнаха да се изкачват по брега.

Сегин избра двайсет души, на които конете бяха по-силни. На Ел Сол поръча да наглежда обоза и дъщеря му, при която неотлъчно се намираше Луна.

Останалите се разположиха да пазят теснината. Животните бяха скрити зад скалите. Конниците насочиха дулата на пушките си към устието на теснината и мълчаливо чакаха появяването на неприятеля.

Никакъв шум не се чуваше, но всички знаеха, че неприятелят е близо. Избраха си и удобно място за наблюдение.

В долината реката течеше бавно, но щом влезеше в теснината, ставаше по-бърза, по-тясна и много по-дълбока. Малко по-нататък тя се разширяваше, но след това се вмъкваше в най-тясното място на планинския процеп, където едва можеше да вървят двама души един до друг. В навахската долина тя отново се разширяваше и течението й ставаше по-бавно и спокойно.

За скривалище Сегин избра едно място на скалите, които образуваха самата врата на теснината. Оттам можеше и да се защитава устието на долината, а ако станеше нужда — и да се избяга в равнината. Главното беше да не оставят неприятеля да ги загради отзад, но според думите на Рубе от това нямаше защо да се страхуват.

Ако неприятелят бъде много силен, нашите ловци решиха да го задържат поне дотогава, докато товарът замине много напред. Дълго време обаче не можеха да се бавят тук, защото имаха малко храна и барут.

И така, ловците се скриха зад скалите под командата на своя капитан. Гръмотевиците не преставаха. Черните облаци, пронизвани от светкавиците, пълзяха по върховете на скалите. Едри дъждовни капки падаха нарядко по земята.

Дъждовете тук обикновено бяха рядко явление, но веднъж започнеше ли да вали, наставаше същинска тропическа буря. Електричеството, което се бе събирало дълго време в атмосферата, искаше да покаже изведнъж своята сила, като произвеждаше на мястото на съществуващия ред в природата хаос. Местността явно неведнъж бе изпитвала въздействието от подобни атмосферни явления — навсякъде имаше следи от силни наводнения.

Далече на запад бурята ехтеше с всички сили. Планините се покриваха с потоци от силния дъжд. Новообразуваните водопади оглушаваха цялата околност със своя ехтеж. А индианците още не се показваха. Това беше необяснимо.

Скоро обаче чуха друг шум, като че ли цял керван се движеше по обсипан с едър чакъл и пясък път. И наистина това беше шум на конски стъпки по каменистото дъно на реката. Навахите приближаваха. Шумът рязко спря. Навярно неприятелят се спря, за да разгледа местността. Това беше съмнение, което се оправда скоро. След няколко минути се показа над далечната скала нещо червено. Това беше челото на един индианец. Той беше много далече и не можеше да го достигне куршум. Ловците със затаен дъх гледаха нататък. Ето че се показа още един, втори, трети… много. Много тъмни фигури се появиха на хоризонта. Те се криеха зад скалите и вървяха много предпазливо.

Ловците се бяха притулили зад храстите. Индианците не можеха да ги забележат. Техният авангард искаше да види минали ли са оттук белите. Първият и най-смелият от тях, тичайки от място на място, стигна до най-голямата теснина, само главата му се показваше зад една скала. Чу се залп от няколко пушки и тя се люшна на една страна. Куршумите го пронизаха и той падна мъртъв на земята.

Авангардът беше повикан назад. А ловците приготвиха отново пушките си и чакаха. Мина много време, но никакво движение не се забелязваше от страна на противника. Без съмнение обмисляше плана си за атака. Впрочем само по един начин диваците можеха да изгонят белите от скривалището — да се втурнат срещу куршумите, като им отговорят със залп от стрели, да дотичат до тях и да се бият лице в лице. Понеже бяха повече, имаха надежда да успеят.

Ловците съзнаваха, че неприятелят е по-силен, но се надяваха, че куршумите им ще ги принудят да спрат и с това ще им дадат възможност да им изпратят и втори залп. Освен това Сегин предложи да не стрелят всички наведнъж, а на части, за да не се прекъсва огънят.

Така чакаха цял час под страшен дъжд, като скриваха, колкото можеха пушките си. Водата постоянно прииждаше. С шум се разливаше над бреговете и увличаше крайбрежните камъни със себе си. В тесните места тя се издигаше много нависоко. Цялата околност се покри с нощен мрак и само светкавиците озаряваха тази чудесна картина на разбеснялата се стихия.

— Може да са отишли да ни заобиколят — каза един.

— Не, те няма да ни атакуват, преди да настъпи нощта.

— Нека да чакат нощта — промърмори Рубе. — Ако вали още половин час така силно — всичко ще завърши благополучно.

— Ст! Сст! — се чу от тълпата. — Ето ги!

Всички устремиха погледите си към прохода. Показаха се толкова много конни индианци, че запълниха целия поток. Те си приготвиха лъковете, за да пуснат отровните си стрели, преди да се спуснат срещу неприятеля.

— Пазете се, момчета! — извика Рубе. — Целете се добре и не стреляйте на вятъра.

Още не беше свършил, и откъм индианците се чу бойният им вик. Ловците им отговориха със същия ужасен рев.

Пред изхода от теснината навахите се спряха, за да се сгъстят, и с нови сили и викове се спуснаха напред към вратата. Това извършиха толкова бързо, че преди ловците да дадат първия си залп, няколко диваци успяха да изскочат на равнината. Град от куршуми се изсипа върху тях. Срещу оловото летяха отровни стрели на червените и всичко това бе придружено с войнствени викове и жални охкания на ранените.

При всеки гърмеж падаше по един индианец във водата, но другите напредваха и се стремяха да излязат от теснината. Труповете на убитите хора и коне заграждаха реката, но тълпата ги прескачаше и препускаше напред. След първия залп настъпи тишина, понеже ловците пълнеха пушките си. Навахите поискаха да се възползват от това.

Сегин разбра опасността и веднага се спусна с револвера в ръка напред, като повика след себе си и тези, които имаха револвери.

Около петдесет души се втурнаха след него. От една страна се чу викът на навахите за нов пристъп, а от друга — командата на Сегин да стрелят.

Петдесет куршума пропищяха сред червенокожите и ги накараха да се пръснат като ято. Ударените падаха от конете и веднага бяха стъпквани от задните редове. Няколко обаче сполучиха да излязат от теснината и се нахвърлиха върху ловците. Започнаха ръкопашен бой. От едната страна действаха дългите пики и томахавки на индианците, а от другата — прикладите на пушките и дръжките на револверите.

Водата, задръстена от труповете, се надигаше все повече и повече. С нова сила затрещяха гръмотевиците. Ослепителни светкавици цепеха въздуха. Като че ли и самите стихии вземаха участие в тази смъртна борба.

А водата все прииждаше. Трупове на хора и коне плуваха и още повече затрудняваха движението по реката. Индианците се готвеха с нови сили да нападнат ловците, чиито пушки вече бяха празни.

Другарите на Сегин видяха, че няма спасение, и решиха да умрат юнашки, вместо да паднат живи в ръцете на червенокожите.

Чу се страшен шум. Това беше водата на планинския поток, изскочила от бреговете. Огромна маса, която помиташе всичко пред себе си и къртеше околните дървета, се устреми право към ловците и се готвеше да потопи цялата местност с всичко, каквото имаше по нея.

Рубе извика уплашено:

— Бягайте на брега, ако ви е скъп животът! По-бързо на брега!

Хенрих се обърна и видя как изплашените ловци се катерят по единственото достъпно място. Той едва успя да прескочи на близката издатина, и се зададе цяла планина от вода, която със страшен рев и гъста пяна се устреми към теснината. Цялата тази маса се втурна в тесния проход, удари се в скалите, отстъпи назад, но с още по-голяма сила се върна, за да потопи всичко.

Хенрих чу писъците на индианците. Те препуснаха с конете си по течението, като се мъчеха да избягат от страшната вода, но напразно. Пенливият поток ги настигна със силен рев, повдигаше ги и ги отнасяше със себе си. Те потъваха, изплуваха и пак се изгубваха в мътните му води.

— Трима от нашите загинаха! — каза тъжно Харей, който стоеше до Хенрих на такова място, откъдето се виждаха отчаяната борба и ужасните мъки на застигнатите от пороя хора.

— Кой е загинал? — попита Сегин, като гледаше другарите си и весело стисна ръката на Хенрих, разбрал, че е между живите.

— Изгубихме един делавар, дебелия Джим Харис и…

— Кого още?

— Капитане — отговори Санчес, — Киркер не се вижда тук. Бедният! Колко му се искаше да дере кожите на индианските жени и деца, а сега неговата глава ще достави това удоволствие на навахите, ако тялото му изплува над водата.

— Ами, сега ги занимават много по-важни неща, отколкото черепа на Киркер — възрази Харей. — Пороят ги завлече почти всичките. Те нека да спасят първо себе си, после да мислят за него.

В това време труповете на хората и конете изплуваха над водата и течението ги отнесе далече в теснината. Ново нападение откъм реката не можеше да се очаква, защото пороят пресече пътя на индианците. Сегин заповяда да накладат огньове и да се изсушат, защото всички бяха измокрени до кости. Диваците можеха да ги нападнат само ако заобиколят планините, което би им отнело много време, или пък след като спадне водата. Но и това не можеше да стане скоро, защото дъждът не преставаше.

Огньовете запалиха под защитата на скалите и сложиха да си пекат сухо месо. Всички се наредиха около огнищата и постоянно обръщаха към тях ту едната, ту другата страна на тялото си, от което се издигаха гъсти облаци от пара. Тук бяха и ранените. Понеже докторът замина напред с обоза, те бяха превързани на бърза ръка.

Така прекараха няколко часа. Бурята не преставаше, водата още не спадаше. Рубе уверяваше, че дори и дъждът да престане, пак ще трябва време, докато спадне водата до обикновеното си равнище. Около полунощ ловците възседна-ха конете си. Дъждът бе почти унищожил следите на мулетата от обоза. Забелязваха се тук-там стъпки от копита, осветявани от силните светкавици. Виждаха се и снежните върхове на планините. Това беше достатъчно за един опитен водач като Рубе и той уверено водеше дружината в тръс напред. Вървяха цялата нощ. Час след изгрева на слънцето, което съвсем скри следите от бурята, настигнаха обоза и останалата част от другарите си, която беше под командата на Ел Сол.

Няколко дни вървяха през места, покрити само с бъзови храсти. Изминаха около 60 мили и не намериха нито капка вода. Понеже нямаше дървета, готвеха храната си на огньове, подклаждани със съчки от артемизи. Тук срещнаха същите мъки, каквито изпитваха пътниците по безплодната и безводна пустиня. Понеже свърши храната им, започнаха да колят мулетата и конете един след друг. През последните нощи не палеха и огньове, защото предполагаха, че неприятелят им е някъде наблизо и го очакваха всяка минута.

Три дни пътуваха на югоизток. Вечерта на третия ден видяха Мимоарските планини, върховете на които бяха добре познати на ловците, защото често им служеха за ориентири.

Дружината се упъти към тях. Сегин искаше да ги премине по пътя към старите рудници. Надвечер стигнаха до така наречената „Златна яма“. Това беше един дълбок дол, в който се виждаха още следите на изоставените мини. Той беше образуван може би от някое отдавнашно земетресение и се простираше на около 20 мили дължина.

Към полунощ стигнаха с големи мъки до едно поточе. Разседлаха конете и ги пуснаха да пасат. Сегин реши да останат по-дълго, за да си починат уморените хора и животни. Той се чувстваше тук в по-голяма безопасност, понеже местността му беше добре позната.

Между върбите и памуковите дървета накладоха огньове. Никакъв дивеч не се виждаше, затова заклаха едно муле. След като се нахраниха, налягаха, покривайки се кой както може, и веднага заспаха. Оставиха един пазач, който стоеше облегнат на пушката си. Младите мексиканци и поробените индианци налягаха в средата на лагера, покриха се със своите бурнуси и заспаха.

Само Хенрих не можа да заспи веднага. Дълго време обикаля около лагера, за да разсее тъжните си мисли, породени от грозните гледки през последните дни. Но силите му го напуснаха и той легна на земята изнемощял. Тежък сън скова уморените му крайници.