Майн Рид
Ловци на скалпове (14)

Глава XIV
ЛОВ НА ХОРА

Нов гърмеж привлече вниманието на Хенрих към поляната и той се обърна. Най-напред видя само гъст дим и не можа да разбере защо се гръмна. Около 30–40 души бяха заобиколили гъсталака в средата на поляната и стояха толкова далече от него, че стрелите, които биха дошли оттам, не можеха да ги достигнат.

Явно беше, че убитият не е сам. Няколко негови другари се бяха скрили в храстите. Във всеки случай те не можеха да бъдат повече от 10–12 души, защото не биха могли да се скрият в малкия храсталак. Тях именно заградиха и ловците.

На младежа му стана много болно от този човешки лов и погледна Сегин умолително, като искаше от него да забрани този ужас, но онзи сви рамене и не каза нищо. По израза на лицето му позна, че се срамува от постъпката на своите хора, но нямаше какво да се прави. Хенрих се убеди, че е безполезно да иска да се прекрати този възмутителен лов. А и самите ловци биха се изсмели над чувствата, които го вълнуваха в тази минута. На тях им беше приятно, че са уловили такава хубава плячка. Младежът мълчаливо чакаше края на тази кървава драма.

— Какво има там? — попита един от мексиканците Барней, който бе гръмнал.

— Един червенокож — отговори той.

— Къде го виждаш? Да не сънуваш? — закрещя съседният ловец.

— Ти трябва да си видял сянката си и гърмиш по нея — му се присмя друг.

— Дяволи е видял!

— Наистина видях в храсталака нещо прилично на дявол и гръмнах.

— Чухте ли, Барней убил един дявол! Ха-ха-ха!

— Вятър! — каза друг ловец и тръгна към гората.

— Не бързай толкова — подхвърли му Харей. — Не се доверявай на коварните червенокожи. Видял ли е Барней някого или не — все пак има нещо в храстите. Трябва да се пазим. Гледайте ме мене…

Като каза това, младият ловец слезе от коня си и като се криеше зад него, тръгна на зигзаг към гората. На седлото беше закрепил пушката си с дулото напред. Другите последваха неговия пример. Настана мъртва тишина. Скоро обградиха гъсто малкото островче. Нито една стрела не излетя оттам. Нима няма никой? Ловците влязоха още по-смело в гората. Чу се шум от съчки. Веднага някой извика:

— Барней, ура! Ти си убил един червенокож! Да живее старият войник! Ела да видиш кого си убил.

— Браво, Барней, ти го уби — твоя е плячката, върви му одери черепа.

— Защо? — попита Барней.

— Как защо, глупако, награда ще получиш за това — 50 долара!

— Нима това струва толкова пари?

— Хайде, хайде, върви, не дрънкай толкова много.

— Не иска ли някой от вас да направи това вместо мен? — каза сконфузеният ирландец.

Бедният Барней, той никак не се радваше на тази сполука. Много грехове навярно бе направил в гарнизона, но с човешка кръв не бе търгувал.

Ловците претърсиха горичката, но нищо повече не намериха. Впрочем откриха един лък, който показваше, че е имало и трети индианец, а може би и повече.

— Търсете из върбалака на брега! — викна им Сегин.

Една част от ловците тръгнаха към водата. Това беше едно малко блато, водата на което бе размътена, а по бреговете имаше много бизонски стъпки. Най-отпред вървеше Рубе като най-внимателен и предпазлив. Оглеждайки се на всички страни, той се приготви да напълни пушката си, но веднага се обърна към Барней, който беше до него, и тихо каза:

— Дай ми по-бързо твоята пушка!

Ирландецът веднага му даде пълната си пушка и взе празната карабина. Рубе се престори, че се прицелва над блатото, но в миг се изви на друга страна и стреля във върха на едно дърво. Разлюляха се клоните и нещо тежко започна да пада по тях надолу. Това беше индианец.

Хенрих закри очите си пред новата жертва, но веднага се чу гласът на Рубе:

— Ах, тези казионни пушки — не съм успял да улуча!

Дивакът бягаше колкото сили имаше. Рубе се спусна с нож в ръка след него. Ловците стреляха няколко пъти по индианеца, който не напредваше много, защото бягаше на зигзаг, за да не могат да го улучат.

Един от куршумите го рани тежко, а освен това на няколко места вече течеше кръв от бронзовото му тяло.

Няколко души го гонеха, други се върнаха при конете си, за да му преградят с тях пътя. Животните пасяха в гората и само старата кобила на Рубе се скиташе по поляната между убитите бизони, точно на пътя на беглеца. Когато стигна до нея, нещастникът измъкна кола, за който бе привързана кобилата, метна се на седлото и препусна напред. Това обаче не му помогна. Рубе изсвири на коня, той позна сигнала на своя господар, спря се и въпреки усилията на индианеца, хукна да бяга назад. В това време един куршум се заби в рамото на коня. Той се изправи на задните си крака, а индианецът падна на земята. Веднага дотича един мексиканец и го промуши с дългото си копие.

Гората екна от гласа на стария Рубе. Той кълнеше и казионната пушка, и индианеца, и глупавите стрелци, които целеха врага, а улучиха неговата кобила. Успокои се чак когато видя, че раната е много лека. Тъй като нямаше никакви следи от други червенокожи, ловците накладоха огън, сготвиха и се нахраниха. След това се събраха на съвет.

Решиха да тръгнат към развалините на старата мисия, която беше само на 10 мили оттук. Там беше удобно да се чака и даже много лесно можеха да се разправят с куатеросите, към които принадлежаха тримата убити, ако ги нападнеха. Нямаше какво да чакат още. Одраха кожите на убитите бизони, нарязаха месото им, натовариха го и тръгнаха на изток.

До развалините стигнаха преди залез. Лагерът се разположи между съборените стени. Вълците и кукумявките — обитатели на тези места — се разбягаха, изплашени от новите гости. Тук имаше и една запустяла градина, по дърветата на която висяха зрели плодове. Затова вечерята беше много по-богата и разнообразна от друг път. Освен месо ядоха ябълки, круши и грозде. Край стените лъкатушеше малко поточе, така че и вода имаха достатъчно.

След вечеря уморените ловци си легнаха да почиват, но оставиха стражи при всички пътища и пътеки. Първата нощ мина тихо.

Тук се бавиха три дни. Това време беше достатъчно да изсъхне месото. Само Хенрих не беше доволен от дългата почивка. Безделието събуди отново лошите инстинкти у ловците — грубите шеги, караница, псувни и ругатни не преставаха от устата на някои от тях. Бедният младеж избяга в гората с доктора, където разговаряха по научни въпроси или си спомниха приятните минути, прекарани при брега на Дел Норте.

Сутринта на четвъртия ден двамата, които бяха оставени на Пинон да наблюдават ще дойдат ли индианците, се върнаха. Те съобщиха, че видели навахите. Били около 300 души и се упътили в указаната от стрелите посока — на юг. Това беше групата на Дакома.

След един час ловците се качиха на конете си и потеглиха по скалистия бряг на Сан Педро. Привечер стигнаха до пустите брегове на Хил и останаха да нощуват край тази река в едни прочути развалини. Това беше втората спирка на ацтеките по време на тяхното изселване.

Само Сегин, Хенрих, докторът и Ел Сол се заинтересуваха от тези забележителни руини. Другите ловци не им обърнаха никакво внимание. Мечите следи ги интересуваха много повече от намерените стари съдове и надписи. Те погнаха мечките, от които убиха две и ги изядоха за вечеря.

На четвъртия ден, откакто напуснаха Хил, дружината стигна до една преграда, под която реката Сан Карло си бе прокопала подземен път. Неудобно беше вече да вървят по течението, защото трябваше да преминат планината, която им преграждаше пътя. Сегин каза на хората си, че иска да се отбие на изток.

Ловците посрещнаха това с радостно „ура“. Пред очите и въображението им заблестя злато. Те тръгнаха в новата посока и решиха да спрат едва когато стигнат до вода.

Вървяха цяла нощ и на другия ден навлязоха в безплодната пустиня, където нямаше нито дърво, нито трева, нито пък вода.

Пред тях се виждаха една зад друга две планински вериги, върховете на които бяха покрити със сняг. Нямаше съмнение, че под снежните върхове шумолят бистри потоци към равнината, но те бяха много далече оттук. Ако не намереха някъде по-рано вода, те биха измрели до един от жажда.

Като оглеждаше наоколо, Хенрих видя пред себе си широк отвор между снежните планини. Учуди го жълтата бразда, която се отличаваше силно от околната панорама. Въздухът там беше чист и по-прозрачен и земята не беше покрита с пясък като тук. Като се приближиха повече, Хенрих видя хубава трева и прекрасни дървета.

— Памуково дърво! — извика той.

— Не, това са огромни борове — забеляза Харей — и там сигурно има река.

— По-хубаво вижте — извика трети, — това е къща.

— Къщи! Къщи! Къщи! Това е цял град! — се обадиха няколко гласа.

Хенрих яздеше със Сегин напред. Тези викове го накараха да спре. Спря се и приятелят му. Те излязоха на по-открито място. Какво е това? Пред тях се виждаха стени, къщи — цял град! Кули, покриви, едно огромно здание с купол се издигаше над целия град.

Хенрих помисли, че това е призрак, игра на въображението, мираж. Той потри очите си, пак се вгледа и видя още по-ясно къщите и кулите. Дори личаха прозорците, вратите и комините. Някои от тях изглеждаха като крепости…

Какво е това? Да не е Чиболо — градът, за който разказват испанските отци. Не е ли това градът със златните врати? И Сегин се чудеше дали наистина съществува това, което виждат, или ги лъжат очите им?

Дружината се спря неволно пред чудната гледка, но след малко препуснаха към града. Като изминаха известно разстояние, спряха като вцепенени. При стените на града стояха пълчища от въоръжени хора.

Ловците извикаха:

— Индианци! Индианци!

— Да — каза Сегин, — по тези места не живеят бели хора. Но какви индианци са тези? Червенокожите нямат такива големи коне и пушки, а и самите хора… Боже мой… те са цели гиганти… ако това не е някое видение!

А докторът в това време тихичко се смееше на уплашените ловци. Хенрих разбра неговата усмивка и се поотрезви малко. Спомни си за описанията на това явление и за да се убеди напълно, че пред него е истински мираж, вдигна ръката си. Конникът, който беше отпред, направи същото. Той препусна и видя, че един гигант иде насреща му. Тук обаче Хенрих излезе от областта на пречупване на лъчите и гигантът изчезна.

Градът също се изгуби. Вместо него се показаха планини, а вместо гигантските дървета — върби. Това много зарадва жадните ловци. Под върбите се извиваше бистро поточе. Конете зацвилиха, като подушиха водата, и след няколко минути и хората, и животните утолиха силната си жажда, която ги мъчеше толкова време. А всичко, което видяха преди малко, беше чиста оптическа измама.