Майн Рид
Ловци на скалпове (13)

Глава XIII
ЧОВЕКЪТ БИЗОН

Сегин събра хората си, за да размислят какво ще правят занапред. Той не забрави да постави и стража на скалата, за да бъде известен навреме, в случай че индианците се появят.

Положението беше твърде опасно. Навахите непременно ще се върнат да потърсят втория си вожд, уловен от белите. А всяка среща с многобройния неприятел беше гибелна за малката дружина на Сегин. Той мълчаливо обмисляше това незавидно положение, а другарите му почтително чакаха да чуят решението му.

— Другари — започна той, — не направихме добре, като пленихме наваха, но пък още по-зле щеше да бъде, ако го изпуснехме. Работата трябва да се обмисли много добре. Навахите ще се върнат — това е ясно. Ние не можем да се укрием от тях в планината, нито пък можем да пресечем военния им път.

— Защо да не идем при нашите другари? Ще заобиколим техния път — каза един мексиканец.

— Да — отвърна Харей, — и после да се срещнем лице с лице с враговете си в техния град? Малцина обаче ще могат да разправят после какво са видели там.

— Няма нужда да се срещаме с тях — възрази мексиканецът. — Те като видят, че Дакома е изчезнал, ще се върнат назад.

— Да — каза Сегин, — те ще се върнат назад по военния път. Но не бива да минем оттам, както казахте. Аз познавам мястото и местността — там няма никакъв дивеч и преди да минем Мимоарите, ще умрем от глад.

— Даже вода няма — прибави Харей, — само мишки, но и те страдат от жажда.

— Необходимо е — продължи Сегин, след като размисли малко, — да пресечем техния военен път и да тръгнем към Прието, или пък да се откажем от похода.

Мисълта да се откажат от похода стресна всички и те започнаха да кроят разни планове, но все ги отхвърляха. По време на тези спорове старият Рубе не каза нито дума. Той се бе навел и чертаеше по земята разни фигури.

— Какво правиш там? — попита го Харей.

— Мисля как да излъжем индианците.

— Е, какво намисли? — попита го Санчес.

— Не е твоя работа! Мълчи там!

— Рубе — каза Сегин, — ако си намислил нещо — кажи го. Признавам, не намирам никакъв изход.

— С удоволствие ще ви кажа, капитане, а ако искате, приемете предложението ми. Но, казвам ви, че ако постъпим така, както аз мисля, нито апахите, нито навахите ще могат да открият нашите следи. Отрежете ми ушите, ако не е вярно.

Тази любима шега на стария ловец разсмя слушателите.

— Преди всичко ви казвам, че по-рано от два дни те няма да потърсят Дакома.

— Защо?

— Знаете, че той е вторият вожд, следователно и без него може. Освен това си забрави лъка, а за тях това е много лош признак.

— Вярно — прекъсна го Харей.

— И аз ви уверявам, че когато Дакома е тръгнал назад, той никому нищо не е казал. Напротив, помъчил се е да скрие даже причината, която го е накарала да се отлъчи от другарите си.

— Твърде вероятно — каза Сегин. — Продължавай, стари приятелю.

— Освен това е забранил на другите да го следват, за да не знаят каква е работата. А ако знаеха какво е изгубил, той щеше да изпрати друг в лагера. Няма обаче никакво съмнение, че хората, които командва, ще се върнат да го търсят, но чак след три-четири дни.

— И още на другия ден ще тръгнат по дирите ни.

— Да, но ако бъдем глупави да оставим такива.

— Как ще ги скрием?

— Това е толкова лесно, както и да се отсече дърво.

— Но как? Кажи! — питаха всички в един глас.

— Навярно несполуката, капитане, която имахте при гоненето на индианеца, е повредила вашия мозък. Иначе бихте се смели над тези простаци, които не могат да се сетят каква е работата.

— Признавам — каза Сегин засмяно, — че и аз не мога да си представя как ще измамите индианците.

— Добре — каза старият ловец, доволен, че надхитри всички. — Младенеца ще ви каже ей сега как да ги пратите да лапат мухи. Вижте, че Дакома има много стрели. Трябва някой да се качи на неговия кон, да пресече пътя и да нахвърля стрелите по земята с острото на юг. И ако навахите не идат по тези следи чак докато стигнат апахите, аз ще си дам кожата на черепа за една лула от най-долния кентъкски тютюн.

— Да живее старият Рубе! — извикаха всички.

— Индианците няма да знаят защо Дакома е избрал именно този път, но пак няма да оставят неговите следи. А в това време ние ще се върнем при нашите другари.

— Прекрасно! По-добро от това не може да бъде.

— Нашите приятели няма защо да минават през това място. Те могат да пресекат пътя на индианците по-горе, близо до Хил, и да се съединят с нас от другата страна на планината, където ще намерим много дивеч.

— Това е много добре намислено — каза Сегин. — Аз съм напълно съгласен с вас. Но докато залезе слънцето, има още два часа — какво ще правим дотогава.

— Според мен най-добре е преди всичко да изпратим някого при другарите, за да им разкаже как стои работата.

— Санчес, вашият кон е добър — каза Сегин — и добре познавате местността. Идете при нашите. Ще ни намерите на север от планината, ако вървите през цялата нощ, до сутринта ще ни стигнете.

Санчес, без да каже дума, яхна коня си и замина.

— За щастие — каза Сегин, — противниците оставиха толкова много следи из тази местност, че е невъзможно да забележат дирите от последното ни сблъскване с Дакома.

— Това не трябва да ви безпокои — възрази Рубе. — Но трябва да заобиколим планината по някоя камениста пътека. Освен това съветвам ви да се скрие тялото на нещастния дигер, за да не възбуди подозрение.

— Да го заровим — предложи един.

— Още по-лошо! Трябва да го изгорим.

Така и направиха. Заличиха следите от кръвта по камъните и изгориха тялото на един от огньовете.

— А сега да се занимаем със стрелите — каза Рубе, — Ние с Харей така ще ги пръснем, че непременно ще измамим врага. За тази цел е необходимо да извървим три мили, но докато вие приготвите необходимия запас от вода и други неща за из път, ние ще се върнем.

— Много добре. Ето стрелите.

— Стигат ни само четири — каза Рубе. — Другите ще употребим за лов на вълци, тъй като по-добър дивеч ще срещнем чак зад Пинон. Харей, доведи мустанга на индианеца. Добър кон? Но пак не си давам кобилата за него. Вземи и щраусовото перо от шапката на Дакома. Трябва ми и килимче… Е, мирно де! Не говорете всички наведнъж.

— Вземи моето килимче! — извикаха ловците от всички страни.

— Три стигат. Сега, Харей, иди по военния път на 300 метра напред. Нека следите ти да бъдат ясни. Препускай понякога и в галоп.

Харей послушно изпълни заповедите на Рубе и се спря да чака нови.

Безухият привърза едно снопче щраусови пера за назъбения край на една стрела, която прикрепи за един кол, оставен от индианците. Стрелата беше обърната на юг и непременно щеше да привлече вниманието им. После той отиде при Харей и сложи на земята втора стрела с острието на юг. След това му заповяда да препусне и да спре чак след като измине 2–3 мили, а самият той вървеше подире му, но малко настрана от пътя. Като измина определеното разстояние отначало в галоп, а после бавно, Харей спря.

Рубе го настигна, постла трите килимчета напряко на пътя и заповяда на младежа да слезе от коня. После му каза да го поведе на изток, като внимава конят да стъпва от килимче на килимче. Тъй като животното стъпваше едновременно на две килимчета, третото оставаше свободно и Рубе бързо и изкусно се преместваше отпред. По този начин изминаха около 100 крачки, без да оставят следи по земята. След това Харей прибра килимчетата и препусна при другарите си.

Рубе се върна на пътя, сложи третата стрела там, където отбиха коня, измина още около половин миля на юг, сложи четвъртата стрела и тогава се върна при другите. Сполуката беше несъмнена, защото лъжливите следи бяха оставени много майсторски.

От своя страна и Ел Сол не бездействаше. Той уби няколко вълка, които ловците насякоха на части. Всички съдове бяха напълнени с вода, привързаха и Дакома за едно муле и чакаха само да се върне Рубе.

Сегин остави двама души на върха на Пинон, за да гледат, ще се върнат ли индианците да търсят вожда си и ако се върнат, по кой път ще тръгнат.

Когато нагласиха всичко, поеха към полите на планината. Тук откриха една каменна пътека, по която копитата на конете не оставяха никаква следа, и тръгнаха по нея на север, почти успоредно на военния път.

Трябваше да извървят двайсет мили, докато стигнат мястото, където щяха да се срещнат с другата част на дружината. Това беше на брега на едно малко поточе, по което имаше хубава трева за конете и дърва за огън. Другарите им дойдоха тук на сутринта, след като бяха вървели през цялата нощ.

Не се бавиха дълго, защото нямаха достатъчно храна. Затова трябваше да преминат планинския проход и да наловят дивеч от другата страна на планината.

Към обяд стигнаха в една долина, покрита с хубава гъста трева. Навсякъде се виждаха следи от диви животни.

Дружината спря. Околността беше пълна с кактуси, круши, ягоди и корени, с които сладко се нахраниха нашите ловци.

Растителната храна обаче не задоволи стомасите на всички, затова след два часа отидоха на лов. Рубе ги предвождаше. Чак след като извървяха един час, той се обърна към Сегин и каза:

— Ето пресни следи.

— От много животни ли са те?

— Трябва да са около петдесет най-малко. Пасат някъде наблизо на някоя полянка.

— Стойте, господа — каза Сегин, — по-тихо! Вървете напред, Рубе. Аз ще вървя след вас. Двамата ще открием животните.

— Мога ли да дойда и аз? — попита Хенрих, раните на когото бяха почти оздравели благодарение на медицинската помощ на Ел Сол.

И тримата се упътиха напред, като се промъкваха през гъсталака. Най-после видяха пред себе си една доста широка поляна, заградена с гъста гора. В средата й се издигаше група дървета. Виждаше се и цял ред от върби, което показваше, че там има и вода.

На поляната имаше бизони, които се скитаха в разни посоки. Някои даже бяха още мокри — сигурно скоро бяха излезли от водата.

— Можем ли да се приближим до тях? — попита Сегин.

— Да — отговори Рубе, — но трябва да се крием внимателно зад храстите.

— Но поляната е малка и те щом чуят шум, ще се скрият в храстите.

— Съвършено вярно.

— Какво да правим тогава?

— Да ги заобиколим.

— Така. Накъде духа вятърът?

— Наникъде. Въздухът е неподвижен като заклан индианец — каза Рубе. — Бизоните няма да ни усетят, а ние имаме достатъчно хора, за да ги заобиколим.

— Бързо на работа! — извика Сегин. — Рубе, разпределете половината от хората, а аз — другата. Вие, Хенрих, останете тук. Ще чакате моя сигнал. Тогава ще нападате, но се пазете добре, защото са ни необходими сили за предстоящата главна работа. По-добре е да изпуснем един бизон, отколкото да получим някоя рана. И тъй, бъдете предпазлив, мили мой, за себе си и… за другите.

Последните думи Сегин каза с усмивка и се отдалечи. А Хенрих се отдаде на приятни мечти. Мина четвърт час и той си спомни, че е време вече за работа. Прекъсна сладките си блянове, разгледа пушката си и приготви нови капсули. Силите му се възвърнаха и въпреки че искаше да следва съвета на Сегин, все пак не можеше да бездейства. Започна да си избира жертви.

Бизоните не усещаха опасността и спокойно си пасяха. Само старият им водач си тресеше от време на време гъстата грива, миришеше въздуха и сърдито удряше с крак по земята. С това изразяваше своето безпокойство.

Хенрих си мислеше колко е хубаво да убият някое животно, което дълго ще крепи техния живот. Веднага видя малък бизон, който излезе от гората и тръгна към стадото. Младежът се чудеше как се е отделило това младо животно от стадото, защото малачетата обикновено не се отлъчваха от майките си, за да не ги нападнат вълците.

Бизонът вървеше бавно и мъчно, като ранен, но вълците не му направиха нищо.

„Богат лов!“ — помисли си Хенрих и започна да се оглежда какво правят другарите му.

Нищо не се виждаше. Те навярно не можеха за половин час да заобиколят цялата поляна. Хенрих започна да смята наум.

„Поляната е дълга до половин миля в диаметър, а окръжността й е почти три пъти по-голяма. Да кажем, четири мили и половина. По-рано от един час не може да има сигнал. Значи трябва да чака. Но защо си лягат бизоните? Това е добре за нас — те няма да бягат. Един, два, три… ето вече шест налягаха… сега осем. Те се търкалят като ранени. Още два, скоро ще налягат всички и тогава ще ги нападнем много лесно. Точно сега е време за сигнал.“

Хенрих не познаваше добре нравите и обичаите на дивите бизони, но пак го учуди тяхното поведение. Високата трева и храстите пречеха да ги вижда цели. Най-после легна и последният бизон. Веднага се чу сигналът. Хенрих смушка коня си и препусна напред. Едновременно се показаха от разни места още около 50 души ловци.

Хенрих искаше да гръмне пръв и затова държеше пушката си готова. Но като се приближи повече, остана смаян. Животното, което лежеше пред него, не се помръдна. Въпреки това той вдигна пушката и се прицели. Веднага обаче видя кръв, сне бързо пушката си и поиска да спре коня си. Но Моро не го послуша веднага, а се спря чак в средата на неподвижното стадо. Той се забрави от ужас, около себе си виждаше цели потоци от кръв!

Другите ловци се слисаха също. Пред тях умираха бизоните. Някои ритаха още в последната си минута. Всеки имаше рана на шията, от която течеше гъста кръв.

Учудванията нямаха край.

— Не е ли това работа на човешка ръка? — попита Хенрих.

— Не — отговори Рубе, — ако не считате червенокожите за хора. Това е работа на индианците, залагам си главата, ако не излезе така… Ето го! Ето го!

Рубе се прицели. Хенрих погледна нататък и видя нещо, което се движеше по земята.

„Някой ранен бизон — си помисли Хенрих. — Ах, това е малачето, което преди малко дойде при стадото.“

В този миг животното скочи на задните си крака и нададе човешки вик. Косматата му покривка падна и под нея се показа индианец, който правеше отчаяни движения с ръце.

На Хенрих му дожаля за този човек, но беше вече късно. Чу се гръм, куршумът удари индианеца в гърдите и той падна на земята.

— Ех, Рубе — каза Хенрих, — защо не го остави поне да одере кожите на убитите животни! Така щяхме да се отървем от излишен труд.

— Потърсете, момчета, зад тези дървета — каза Рубе, сигурно ще намерите и други. А аз ще му одера дотогава кожата от главата.

Хенрих побърза да се отдалечи от тази ужасна операция. Като мина край индианеца, той видя при него много окървавени стрели — с тях беше ранил бизоните.

А Рубе, като го скалпираше, разсъждаваше:

— Петдесет долара за една кожа! Това е много по-доходно, отколкото ловът на бобри, я да видим към кое племе принадлежи той? Апах! Ура, другари!

— Така ли? — попита един.

— Точно така! Този е един от ония негодници, които ми отрязаха ушите. Жестоко ще отмъстя аз на тези проклети апахи! Този е шестият — добави той, като закрепи кожата за пояса си.

След това старецът направи една резка на приклада на пушката си. Тя беше шестата на това място и всяка от тях означаваше по един апах…

Като разгледа тази чудна сметка, Хенрих видя още няколко реда такива резки, които означаваха хора от други племена. Той остана смаян от това количество проляна човешка кръв.