Еркман-Шатриан
Потомъкът на върколака (8)

VIII

Зачервеното лице на Шпервер изразяваше силна възбуда и раздразнение, докато в погледа на Зебалт се четеше горчивина и неописуема мъка. Този честен и достопочтен псар, който в навечерието на идването ми в замъка Нидек ме бе поразил с меланхоличния си вид, бе слаб, изпит и сух като вейка. Носеше ловен костюм, стегнат в талията с дебел колан, на който висеше нож с рогова дръжка. Обут бе във високи до над коленете кожени гамаши. Ловния рог беше преметнал през дясното си рамо, а под ръка носеше огромния мундщук. Мека широкопола шапка с перо от чапла в гайтана и рижа козя брадичка довършваха благородния профил на ловеца.

— Да, Фриц… — продължи Шпервер като ехо… — Такива ще ти разправям, че…

Той се отпусна тежко върху един стол. С отчаян вид стисна глава в ръцете си и се завайка, докато Зебалт спокойно смъкна ловния рог, след което го положи внимателно върху масата.

— Е, Зебалт — възкликна Гедеон. — Разказвай!

И без да изчака, се обърна към мен:

— Черната Чума пак броди край замъка, Фриц!…

Щях да посрещна подобна новина с известно безразличие, ако току-що не бях чул признанията на Мари Лагут… Неочакваната вест ме стресна. Явно наистина имаше някаква неведома връзка между господаря на замъка и магьосницата отвън. Връзка, чието естество ми убягваше. Но каква? Трябваше на всяка цена да разбера за какво става дума.

— Момент, господа, момент! — възпрях с жест Шпервер и неговия приятел. — По-напред искам да разбера откъде е дошла Черната Чума. Как току-така се материализира? Нима е изскочила от Небитието?

Шпервер слисано ме изгледа.

— Фриц, тези работи са от компетентността на Всевишния! — отвърна ми. — Единствен Той вижда, Той знае всичко…

— Добре тогава… Да подхванем нещата от другия им край… По кое време на годината се появява тази магьосница край замъка? Нима само зиме?

— Нали ти казах, Фриц… Появява се всяка година осем или девет дена преди Коледа.

— И през цялото останало време броди наоколо?

— Да, в продължение на две-три седмици!

— Никой ли не я е мяркал преди или след това, макар и случайно?

— Не, никой.

— Ами тогава трябва да я заловим на всяка цена! — извиках аз развълнувано. — Това наистина не е нормално! Трябва да я хванем и да разберем какво иска… откъде идва… защо… как?

— Да я заловим! Да, разбира се!… — отговори ловецът някак отнесено, със странна усмивка.

После меланхолично поклати глава. А Шпервер продължи:

— Скъпи ми Фриц, съветът ти е добър, но сам знаеш колко лесно е да се каже и колко трудно да се направи! Можем да изберем подходящия момент, да доближим вещицата и да я простреляме, както много пъти съм искал да го направя и реално съм имал тази възможност… Но графът винаги твърдо се е противопоставял! Просто не мога да разбера… А ти ми хортуваш да я заловим по друг начин? Ти можеш ли да хванеш волна сърна за опашката? Изслушай по-напред Зебалт и ще разбереш…

Зебалт, който бе седнал до масата с кръстосани крака, ме изгледа продължително, след което започна:

— Тази сутрин, докторе, докато слизах от Алтенберг, се наложи да следвам проправената пъртина, водеща към замъка, а не моите обичайни, преки пътечки, тъй като снегът бе затрупал стръмните скатове. Вървях отнесено, не мислех за нищо, когато неочаквано някаква следа привлече вниманието ми. Спрях се. Дирята беше дълбока, пресичаше напреко пъртината. Явно някому се бе наложило да се спусне по склона, а после да се изкатери наляво… С дългогодишния ми опит на ловец съвсем уверено сега мога да заявя, че това в снега не бяха повърхностните и почти бръснещи следи на дивия заек, не беше източената вилообразна диря, оставяна от глигана, нито така познатата ни детелинка на вълчите лапи… Не, следата беше общо взето дълбока, почти мъничка дупка! Разчистих навалелия сняг, за да огледам основата и така разбрах, че оттам наскоро беше минавала Черната Чума!

— Сигурен ли сте в това?

— Дали съм сигурен? Господин докторе, познавам стъпките на тази магьосница по-добре от моите собствени. От години погледът ми е вечно впит в земята, по-добре различавам хората по тяхната диря и по ходилата им, отколкото по физиономия… А що се отнася до онези следи там в снега, оставени от нейното ходило — и дете не би могло да ги сбърка!

— Хайде, хайде! — все така недоверчиво го гледах аз. — Какво толкова специфично отличава нейното ходило от другите?

— Прекалено малко е, докторе, в шепа може да се побере. Идеално изваяно, петата е леко издължена с ясно очертани контури, палецът е силно приближен към останалите пръсти, които пък са присплеснати, сякаш стегнати в тясна обувка. Това е ходило, което би могло да се нарече удивително, господин докторе! И правичката да ви кажа — от двайсет години съм влюбен в него! Всеки път, щом го зърна, по някакъв начин то ми влияе, нещо ме обзема… И аз не знам точно какво! Боже Мили! Възможно ли е тази прекрасна, тази грациозна и изящна нога да е на… Черната Чума?

Зебалт сключи ръце и загледа отчаяно плочника.

— Добре, Зебалт, разбрахме чувствата ти! Карай по-нататък! — нетърпеливо го подкани Шпервер.

— Да, прав си. Разпознах значи следата и веднага се заех да оглеждам наоколо. Надявах се да склещя дъртата вещица в бърлогата й, но не можете да си представите какъв път се принудих да изминавам. Катерих се по сокаците край замъка, спусках се по склоновете, като оставях следата винаги да е от дясната ми страна, както правят всички заклети ловци. Така стигнах до самите покрайнини на Рейнската долина. И там следата отведнъж се шмугна в гората. Не, не бях я изгубил, но като се поогледах за всеки случай, най-неочаквано отляво забелязах и други дири, които следваха тези на Черната Чума. Спрях изненадано. Кой можеше да е това? Шпервер, Каспар Трумпф или някой друг? Приближих да проверя и представете си моето изумление — следите от стъпки не бяха на човек от нашия край! Бога ми, рекох си, познавам ходилата на всички от Шварцвалд — от Фрайбург до Нидек! А това стъпало, застинало в снега пред мен, повярвайте ми, не принадлежеше на никого от нашите! Явно беше на непознат човек, на чужденец, при това идващ отдалече. Ботушът, защото следата беше от меки и еластични ботуши с шпори, очертали едва забележима браздица след тях, та ботушът, вместо да е закръглен в края, беше квадратен, подметката бе тясна и без кабъри, беше се прегъвала при всяка крачка. Колкото до самия човек, виждаше се, че е бързал, но със ситни крачки, може би, за да не изтърве следата на магьосницата, и по всичко личеше, че е на около двайсет-двайсет и пет години. Веднага забелязах и шевовете по кончовете на ботушите — никога не бях виждал по-здрави и по-добри!

— Кой ли е могъл да бъде?

Зебалт сви рамене, разпери широко ръце и млъкна.

— Кой може да има интерес да следва старицата в такова време? — запитах и аз, като се обърнах към Шпервер.

— Ох! — изпъшка той отчаян. — Който и да е, единствено Дяволът би могъл да ни каже!

Няколко мига мълчахме замислени.

— Продължих подир следата… — обади се след малко Зебалт. — Катереше се от другата страна на долината, сред еловите горички. После, без никаква логика, изви рязко към Нащърбената канара. Това ме ядоса. „Ах, ти, дърта Чумо! — непрекъснато си повтарях, — ако дивечът се състоеше от такива екземпляри като тебе, занаятът на ловеца щеше да е истински Ад!“ Така неусетно двете следи ме отведоха на билото на Шнееберг. Вятърът здравата беше беснял там, снегът бе натрупал до над коленете. Затъвах в преспи, по едно време се уплаших — можех да хлътна и да пропадна някъде, ала какво да се прави — трябваше да премина. Стигнах до бреговете на буйния Щайнбах и изведнъж изгубих следите… От Черната Чума нямаше и помен! Спрях се, заоглеждах внимателно. Видях, че след като бе тъпкал на едно място — малко наляво, после надясно, ботушите на непознатия в крайна сметка се бяха насочили към Тифенбах. Лоша поличба! Погледнах от другата страна на потока, който за мое учудване още не беше замръзнал — пак нищо! Старата хитруша явно беше поела нагоре или надолу по реката, но във водата, за да не оставя следи! Накъде трябваше да се отправя? Нагоре? Надолу? Бога ми, и аз самият не знаех! Бях толкова объркан, че се върнах право в Нидек…

Зебалт отново млъкна.

— Забрави да разкажеш за закуската… — подсети го Шпервер.

— Ах, да, наистина… В подножието на Нащърбената канара видях, че вещицата бе палила огън. Мястото там беше съвсем почерняло. Опипах с ръка, надявайки се да е горещо, което щеше да означава, че Чумата е нейде наблизо… Ала земята бе леденостудена. Едва тогава отстрани в храстите забелязах примката…

— Примка ли?

— Да. Изглежда вещицата знае да залага примки и то доста умело, защото в снега още личаха отпечатъците на хваналия се див заек… Дъртата бе запалила огъня, за да го изпече, а после си бе устроила гуляй, вещицата му с вещица!

— И като си помислиш — извика Шпервер ядосано и тресна с юмрук по масата, — като си помислиш само, че тази дърта вещица яде месо, докато толкоз почтени хора в селата наоколо изнемогват с картофи! Ето, това ме изкарва извън кожата, Фриц! Ах, само да можех да я пипна, така…

Но той нема̀ време да довърши мисълта си. Пребледня, а ние се спогледахме смразени, изцъклили от ужас очи, невярващи!

Някакъв пронизителен вой разцепи нощната тишина — зловещият вой на вълк-единак в мразовитата, зимна нощ; вой, който човек трябва да е чул, за да може да разбере всичката мъка и горест, целия ужас, вплетени в това стенание на хищник, способно да разцепи устоите на планината… Само че този вой бе прокънтял съвсем наблизо, изпълнил бе и най-тъмните ъгълчета на стълбището, влетял в стаята, сякаш звярът бе пред прага на кулата!

Често бях слушал разкази за страховития рев на лъвовете, преди непрогледен мрак да обгърне безбрежната шир на пустинята; но ако изгаряща, знойна, душна и скалиста Африка има своите раздиращи простора зловещи трели, то заснежените равнини на Севера също имат своя гръмовен тътен, своя потаен, див зов, възможен единствено в такава мрачна зимна нощ, в която всичко се е изпокрило и спи дълбоко, в която нито едно листче не потрепва… И този див зов на природата, това е вълчият вой!

Едва бе заглъхнал зловещият рев, когато в отговор проехтя друг, на подивяла глутница кучета — бяха петдесетте псета в кучкарниците на замъка. Деряха се многогласно и малки, и големи, изпънали до скъсване веригите: тежкият хор на едрите немски овчарки се смесваше с хрипливото джавкане на скорострелните пинчери, жаловитото, уплашено пролайване на рунтавите ловджийки и меланхоличните извивания на кокершпаньолите, които сякаш ридаеха … Целият този пронизителен, невъобразим хор се сливаше с дрънченето на преплетените вериги, скърцането на яростно разклащаните, заплашващи всеки миг да се пръснат кучешки колиби… И въпреки това монотонният продължителен вълчи вой не можеше да бъде надвит — той дирижираше този пъклен многогласен концерт.

Шпервер скочи, излетя като вятър отвън на площадката и впи поглед надолу към подножието на кулата.

— Дали някой вълк не е паднал в защитния ров? — запита ни той.

Ала воят идваше от вътрешността на замъка.

Шпервер се извъртя на пети:

— Фриц… Зебалт… Бързо! — извика.

Затрополихме по стъпалата надолу и нахлухме в оръжейната. Там, под кънтящите високи сводове чувахме единствено стенанията на единака, далечният рев на глутницата от кучкарниците бе позаглъхнал, макар веригите да продължаваха да се изпъват и усукват до скъсване, сякаш животните искаха да се обесят.

Готов за сражение, Шпервер рязко измъкна дългия ловджийски нож, Зебалт направи същото. Двамата хукнаха пред мен по коридора.

Воят ни насочваше към стаята на болния. Шпервер мълчеше, ситнеше приведен, но крачките му станаха по-големи. С дългите си крака Зебалт го следваше по петите, а аз едва успявах да ги догоня. Тръпка пробяга по тялото ми, косите ми се настръхнаха. Някакво мрачно предчувствие за гибелна злина сякаш ми съобщаваше, че щяхме да станем свидетели на нещо ужасно.

Затичахме към покоите на графа. Целият замък беше на крак. Пазачите на дивеч, кучкарите, готвачите и помощник-готвачите, слугите, прислужниците — всички се щураха нагоре-надолу и не спираха да ни питат:

— Какво става? Какво се е случило? Какъв е, по дяволите, този ужасяващ вой?

Нямахме време да даваме обяснения за нещо, което и ние самите не знаехме. Без да спираме, свърнахме по коридора, водещ към господарските покои. Във вестибюла заварихме благородната Мари Лагут — тя единствена бе имала смелостта да влезе там преди нас. И сега тя изнасяше на ръце припадналата млада графиня, която, отпуснала глава на рамото й, развяваше копринените си коси.

Разминахме се с нея така устремно, че едва успяхме да зърнем разиграващата се патетична сцена. От този момент тя винаги изплува в съзнанието ми така: восъчнобледото лице на Одил и главата й, опряна в рамото на Мари-Ан, ми изглежда като трогателна картина, в която агънцето безропотно е поднесло вратле към ножа, самото то преждевременно примряло от страх.

Най-сетне се озовахме пред стаята на графа.

Вълчият вой кънтеше иззад вратата. Спогледахме се мълчаливо. Нямахме време и разум да търсим обяснения по какъв начин в замъка и точно в господарските покои се бе озовал подобен неканен гостенин. Всякакви невероятни мисли се блъскаха в главите ни.

После Шпервер рязко ритна вратата и с извадения напред ловджийски нож в ръка понечи да влети в стаята. Ала изведнъж застина на прага окаменял — поразен, смразен до мозъка на костите.

Никога до този момент не бях виждал подобно изумление да се изписва на лицето на трезвомислещ. Очите на моя пастрок се бяха изблещили и като че всеки момент щяха да изхвърчат от очните орбити, дългият му като човка нос провисна над зиналата, няма уста.

Погледнах през рамото му и онова, което видях, ме накара да се вледеня от ужас.

Приклекнал в постелята, протегнал напред измършавелите си сухи ръце, присвил глава между раменете, изпънал врат и със святкащи, вперени някъде навън очи, граф Нидек виеше прокобно, зловещо.

Вълкът!… Вълкът…това беше той!

Плоското му пламнало чело бе влажно и цялата възглавница около него бе плувнала в пот. Ала това издължено, изострено лице, тези изпъкнали скули, тази рижава, набола по бузите брада, този дълъг, извит в напрежение гръбнак, като заплашваше всеки момент да се прекърши, нервно потръпващите крака, стегнатите му мишци, този нескончаем, тежък проточен вой, дебнещата стойка, витаещият край него ужас… всичко… всичко у графа разкриваше дивия хищник, звяра, прикрил се зад човешки облик!

Отвреме навреме граф Нидек млъкваше за миг, вслушваше се внимателно и разтърсваше завеските на балдахина като листак. После поклащаше ритмично глава и отново подемаше своя вой. Виеше, не можеше да спре, безсилен бе да превъзмогне напора, само се сви, вирна нагоре глава и зави още по-зловещо и проточено, гърлото му се стегна болезнено.

Обзети от някакъв дълбок, първичен страх, Шпервер, Зебалт и аз стояхме като приковани. Дъхът ни бе секнал, не можехме нищо да сторим.

Изведнъж графът млъкна. Като истински хищник той започна да души въздуха, надигна рязко глава, заръмжа, наостри уши.

Там отвън, далече отвън, от горите, изпод високите борове и ели, натежали от сняг, се разнесе друг вой. В началото слаб, с всеки изминат миг той ставаше все по-мощен. Дотолкова, че скоро заглуши суматохата и дивия рев в кучкарниците.

Да, вълчицата отговаряше на вълка.

С пепеляво лице, пребледнял до неузнаваемост, Шпервер се обърна към мен, изпъна показалец към планината и тихо ми изшептя, доколкото можа да учлени от вълнение:

— Чуй я, синко, това е тя — вещицата!

А графът, неподвижен, изпънал до пръсване вратни жили, отворил уста и със зачервени зеници, сякаш разбираше онова, което му казваше този далечен глас, изгубен нейде сред пустошта на Шварцвалд.

В този момент Шпервер не издържа. Пристъпи плахо напред и с раздиран от плач глас извика:

— Граф Нидек, какво правите? Какво ви става?

Графът мигом се свлече в леглото като поразен. Втурнахме се в стаята да му помогнем.

Третата атака започваше. Беше ужасна!