Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Battle of Forever, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 11гласа)

Информация

Източник: Преводачът

 

Издание:

Издателство „Аргус“ — София, 2000

Редактор: Петър Колев

История

  1. —Добавяне
  2. —Добавяне на анотация (пратена от SecondShoe)

VII

Мислите му се изпариха.

Модиун се отказа от по-нататъшни размишления и стана от постелята.

Когато се облече, дочу тихи стъпки зад малкия праг на вратата. Отиде и я отвори.

Зад нея стояха четиримата му приятели хора-животни. Бяха облечени малко по-различно, отколкото предната привечер. Всеки от тях се бе стегнал в костюм, а под костюма носеха бели ризи с твърди яки. Ярки цветни вратовръзки пристягаха вратовете им. Дори и краката им изглеждаха по-иначе. До преди ден със стайни пантофи с неопределен фасон, сега приятелите му бяха обути в черни лъскави мокасини.

Изумен, Модиун се вторачи в хората-животни. Преди да успее да каже каквото и да било, човекът-мечка с весел глас му извика:

— Помислихме си, че не би имал нищо против да отидем заедно на закуска?

Поканата бе приета радушно от тялото му и Модиун не се поколеба. Всъщност, до пристигането на Судлил иззад бариерата, той действително нямаше какво да прави тук. Смътно му бе хрумнала интересната идея да направи пътешествие по планетата, да огледа. Когато след време отново се присъединеше към своите от човешката раса, пуристите със сигурност щяха да му поискат възможно най-подробен отчет. Туризмът обаче можеше да почака. Поне докато мине закуската. Модиун се усмихна.

Излезе на прага. Извъртя се на пети. Затвори вратата зад себе си. Отново се обърна. Здрависа се с всеки един от хората-животни. Неррл се оказа последен.

— Разполагаме с достатъчно време — каза му той. — Заседанието на комитета ще продължи от единайсет часа.

Денят и днес щеше да бъде прекрасен. Когато поеха, Модиун дълбоко вдъхна и отбеляза, че въздухът е чист и свеж. Поне до него не се бяха докосвали. В изключително настроение, Модиун непринудено запита своите спътници:

— Как премина вчерашното изслушване в залата?

Четири гърла му отвърнаха с недоволно ръмжене.

— Отвратителни хиени! — оплака се Дуулдн.

Другите изразиха същите чувства и от реакциите на Модиун му стана ясно, че на хората-животни не им бяха разрешили да изкажат мнението си само заради това, защото не са били подходящо облечени. Така те разстроени и отчаяни бяха останали да седят сред публиката като слушатели, а неуместните свидетелства в полза на тяхната гледна точка ги бяха осмели, поставили ги бяха в глупаво положение пред комисията.

— Можеш да бъдеш сигурен, че днес ще сложим точка на този въпрос — измърмори Дуулдн с мъркащия си глас.

Дръпнатите очички и интонацията му, смътен намек за яростта на ягуара, за което свидетелстваше и избилата по бузите лека руменина, придаваше на думите му определена свирепост.

Спомнил си какво му бе казал Нунули (целта на кораба бе вече избрана), Модиун изпита съжаление към своите спътници. Някаква реакция в тялото му го подтикна.

— А защо и аз да не дойда с вас? — предложи им той. — Ще ми се лично да видя тези прословути хора-хиени. Няма да се изказвам, просто ще наблюдавам.

Модиун казваше истината. Той действително искаше да ги види.

Четиримата хора-животни останаха във възторг.

— Може би ще те накарат да им разкажеш за Нунули — предположи Иггдооз.

— Но трябва да си намери други дрехи — избуча Руузб, — да се облече като нас.

— Аз нямам намерение да се изказвам — повтори Модиун.

След като закусиха и взеха назаем костюм за Модиун, те изведнъж забелязаха, че времето бе отлетяло за миг. Заедно с останалите Модиун забърза към улицата, където прелитаха автомобили. Почти веднага към тях приближи кола и ги взе.

Целта им се оказа високо здание в центъра на града. Асансьор ги качи на един от последните етажи. В коридора по лицата на спътниците на Модиун се появи угодническо изражение и съвсем скоро те изшептяха своите намерения в ухото на двуметровия пазач — човек-хиена, който стоеше пред затворената двойна врата, водеща, най-вероятно в заседателната зала. Съществото поклати глава, помоли ги да пазят тишина и съвсем тихо отвори вратата достатъчно широко, за да могат те да се промъкнат един след друг вътре.

Модиун седна отзад и погледът му се плъзна над множеството глави на най-странни същества. Тук присъстваха дори няколко представители на насекомите, разбира се, не бяха носачи. Впоследствие се изясни, че и те бяха тук, за да депозират и отстояват свое някакво мнение. Модиун не се заслуша в доводите им, така и не разбра какво искаха.

Вниманието му бе приковано върху членовете на комисията, състояща се единствено от хора-хиени. Бе невероятно. Той изпита непреодолимо желание да отиде по-близо до тях, да ги види, да ги огледа. По-късно обаче установи, че към комисията приближаваха само онези, които вземаха думата. Хрумна му, че е длъжен да узнае колкото се може повече за хората-хиени, след като имаше намерението да оспорва правото на комитета да взема решения. Защо пък да не го направи?

Затова когато Неррл изказа своите изпълнени със страст доводи и беше отпратен, Модиун му направи знак да се приближи. Шепнешком му съобщи, че е премислил и би желал името му да бъде включено в списъка на изказващите се.

Човекът-лисица, който се бе наклонил, за да изслуша молбата му, се изправи в цял ръст, два метра и тридесет и два, и изненадано заяви:

— Разбира се, записали сме те още от самото начало. Искаме ти лично да им разкажеш за Нунули.

Гласът му прозвуча гръмко и секретарят на събранието рязко почука по масата, призовавайки ред и тишина. Скоро Модиун се озова на стола на свидетелите. Веднага един от членовете на комитета вежливо се обърна към него.

— Представени сте като маймуна. Аз съм виждал доста маймуни и смятам, че вие не приличате на нито една от онези, които съм срещал.

— Има твърде много видове маймуни! — Модиун перифразира аргумента, който бе представил в колата един от неговите спътници.

— А вие към какъв вид принадлежите? — настояваше разпитващият.

Модиун пропусна въпроса покрай ушите си. По-скоро му бе интересно да огледа отблизо животните, завзели властта на Земята. Хората-хиени, които предния ден бе видял в задния двор на столовата и в своята стая, поради болезненото им физическо състояние не бяха подходящ обект за изучаване.

Предполагаше, че каквато и да бе силата на неговата раса, навярно също така трудно щеше да бъде изучаването на човек, страдащ от артрит или жлъчни спазми в стомаха.

Той внимателно се вгледа в своя събеседник.

Разлика действително съществуваше… и тя веднага се набиваше в очи.

На външен вид председателстващият напомняше на обичайните видоизменени животни. Формата на главата му бе като на истинска хиена, но точно толкова, колкото и на останалите животни. Както и у другите хора-животни, изражението на лицето на човека-хиена бе почти човешко, маниерите също бяха в пълна хармония с биологичната модификация.

Разликата беше недоловима, но очевидна. Модиун усети чувството им за превъзходство. Логиката им бе проста: те управляваха планетата, значи бяха по-висши от останалите.

В главата на Модиун възникна въпрос: знаеха ли хиените, че служеха за агенти на чужда, извънземна раса? Или съзнателно бяха сключили съюз с Нунули? Не, при сегашните обстоятелства той не можеше да предусети отговор от човека-хиена.

Когато веригата от усещания приключи сноването си из мозъка на Модиун, той веднага се реши да атакува настоящия порядък на нещата.

— Бихте ли могли да ми цитирате кои директиви на хората позволяват на човека-хиена да разглежда подобни въпроси?

В публиката настана вълнение. Провлачиха се крака. Дори дишането като че ли стана по-тежко, надигна се ропот.

Чукът на председателстващия отново влезе в действие, за да въдвори тишина. Един от членовете на комитета, който малко преди това бе говорил от трибуната, надигна вежди, отметна назад глава, после се овладя и заяви:

— Въпросът ви не се отнася към тези, по които комитетът може да взема решения. Ние работим по указания на правителствения департамент и кръгът от въпроси, които разискваме, е строго ограничен. Удовлетворява ли ви този отговор?

Модиун бе принуден мълчаливо да се съгласи. Беше пропуснал да отбележи кого атакува с въпросите си, защото тук се бе сблъскал с второстепенна организация. Тя бе една от онези малобройни и напълно безполезни организации, които бяха вплетени в затворения кръг; един вид като разговор с компютър, вместо с човека, който го е програмирал!

„Така значи! — помисли си Модиун. — Оказва се, че хората-хиени се държат като джентълмени!“

Действително всичко изглеждаше твърде цивилизовано и благопристойно. Модиун разбра, че не може да се противопостави на никого, достигнал такова ниво на култура.

— В такъв случай — заяви той на комитета, — аз нямам повече аргументи.

Тъкмо се изправяше и готвеше да слезе от естрадата, когато човекът-ягуар се провикна от публиката:

— А какво ще кажеш за Нунули?

За човека-хиена това бе капката, преляла чашата. Чукчето яростно затрополи по плота на масата. Появиха се хора-хиени в униформа и за няколко минути залата беше опразнена. В коридора бе прочетено съобщение, че заседанието ще продължи същия следобед от три часа.

Модиун и другарите му се отправиха към асансьорите. Свърнаха зад ъгъла и едва тогава съзряха униформените хора-хиени, блокирали коридора тридесетина метра пред тях. Всички, които бяха присъствали в залата — и зрители, и изказващи се, — стигнали до тази жива бариера, биваха спирани и разпитвани. Изглежда отговорите бяха задоволителни, защото пускаха задържаните да продължат по тясната пътечка, оформила се между двата реда хиени в униформи.

Групичката от петимата трябваше да изчака реда си на опашката. Неррл, който бе най-отпред, се обърна и съобщи:

— Питат всеки за името. Чак след това разрешават да продължаваме.

Човекът-хиена, който задаваше въпросите, имаше сурово изражение. В ръката си държеше някакви бумаги. След като Модиун произнесе маймунската версия на името си, офицерът заби нос в листата и с официален тон нареди:

— Произнесете го буква по буква!

Модиун търпеливо се подчини. Съществото се взира в документите още няколко мига.

— Това е за вас! — каза, като му подаде една от листовките.

Човешкото същество я пое озадачено.

— За мен ли? Какво е това?

— Призовка.

— Призовка? Каква призовка?

Модиун действително бе заинтригуван.

Човекът-хиена се раздразни.

— Прочетете я. Ще ви стане ясно за какво става въпрос.

Той махна с ръка към униформените. Групичката застина.

— Надясно! Ходом, марш! — заповяда командирът.

Шумът от стъпките им бързо заглъхна.

Четиримата приятели на Модиун се бяха втренчили в него.

— Какво беше това? — запита го Руузб, който бе най-близо до него. — Какво ти даде?

— Призовка! — отговори му Модиун.

— Какво?

Модиун подаде призовката на човека-мечка. Мечокът огледа сгънатия документ, после бавно и високо зачете заглавката най-отгоре върху бланката.

— „Държавата срещу Модиунн“!

Подир което надигна очи.

— Модиун си ти, правилно! — отбеляза. — Но кой е този „държава“?

Модиун не можа да сдържи усмивката си.

— Държавата, това е правителството.

И млъкна. Усмивката му се стопи, когато осъзна смисъла на собствените си думи. В крайна сметка изрече:

— Вероятно става въппрос за онези хиени, заграбили властта.

Видя как бледорозовото лице на Дуулдн се навъси.

— На заседанието ти каза истината, Модиунн. Какво право имат хората-хиени да решават накъде трябва да полети космическият кораб?

Лицето му вече бе добило заплашително изражение. Дебелите мускули по челюстите му странно потръпваха. Той стисна зъби с почти металическо проскърцване и довърши:

— Никога по-рано не се бях замислял над това.

— Да, въпросът наистина бе хубав. — намеси се и Руузб. — Дяволите да го вземат, двамата с теб — и той изгледа човека-ягуар, — можем да се справим с дузина хиени, без да ни е необходима подкрепа? Защо те ще ни наставляват какво трябва да правим?

Погледът на Модиун се местеше ту от единия, ту на другия от двете силни животни. Лицата на двамата бяха почервенели, явно емоционалният им източник бе раздразнен и вътрешно те кипяха. Човешкото същество се замисли, че в крайна сметка диващината може и да бе скрита, но не чак толкова надълбоко… Не беше за вярване, но…

За него това се оказа решаващо. По-добре бе да внимава с приказките в бъдеще. Явно опитът да раздразни тези хора-животни нямаше да доведе до нищо добро. Така можеха да си навлекат само неприятности.

— Успокойте се, приятели — извика им той високо. — Да не се вълнуваме толкова. Не е необходимо.

Измина още минутка, но напрежението продължаваше да тегне във въздуха. После лицата им започнаха да възвръщат цвета си. Дуулдн протегна ръка и грабна документа от ръката на Руузб.

— Дай да видим! — рече.

— Чакай — възрази човекът-мечка.

Ала реакцията му бе прекалено бавна. Приятелят му вече разгръщаше призовката. Човекът-ягуар се взря в първите думи и като че за няколко секунди онемя от онова, което беше прочел. После заяви на висок глас:

— Това е съдебна призовка за криминално престъпление.

— Съдебна призовка за криминално пррестъпление ли? — не повярва Неррл.

Четиримата мигновено се отдръпнаха от Модиун. Отделиха се настрани и го загледаха.

Сега на лицата им се бе изписало недоумение. Ореолът на невинност като че ли ги бе изоставил за миг.

— Как мога да бъда криминален престъпник в свят, в който престпълението не съществува? — запита ги Модиун.

— Да. Той има право! — каза Модиун. — Какво е могъл да направи?

— Какво ли? Не знам… — със съмнение произнесе човекът-лисица. — Щом хората-хиени твърдят, че е престъпник, вероятно е истина!

Млъкна, а после изненадващо продължи:

— Хубаво е да спорим за това как на тях им се е удало да влязат в правителството. Но фактите са си факти — те са това, което са!

Модиун се обърна към Дуулдн.

— Там трябва да е написано в какво ме обвиняват? В какво?

— А, да — отзова се Руузб. — Прочетете!

Човекът-ягуар отново поднесе листа към светлината и с мекия си дълбок глас произнесе:

— Обвинението е… хм, да… Ето го… Че е повреден терминал на компютър, че е проникнато по незаконен начин в стая за временно ползване…

Той примига.

— Хей, ами че това е несериозно престъпление.

Той за сетен път се вглъби в призовката.

— Тук се казва, че трябва да се явиш в съда следващия… хм… вторник. А дотогава, чуйте… Всички честни граждани се призовават да не общуват с обвиняемия! Отнася се за нас, честните граждани! Значи — той поклати глава към Модиун, — ще останеш съвсем сам до следващия вторник!

Набързо сгъна листовката и я подаде на Модиун. Всякакви признаци на скорошното му възмущение бяха изчезнали.

— Хайде, приятели — подкани той останалите. — По-добре да излезем оттук!

А на Модиун каза:

— До вторник, друже! Тогава ще се видим!

И се отдалечи. Последваха го Неррл, който небрежно махна с ръка на прощаване. Руузб и Иггдооз се колебаеха. Човекът-мечка неуверено измърмори:

— Не можем да оставим току-така другаря ни в беда!

Модиун бе твърдо решен да не забърква тези същества в своите дела.

— До следващия вторник! — отпрати ги. — Тогава ще се видим!

Сякаш тъкмо тези думи бяха необходими на човека-мечка и човека хипопотам, за да се успокоят. Те видимо почувстваха облекчение, стиснаха му ръката почти с благодарност. После побързаха да настигнат двамата си спътници.

В това време Модиун, отправил се в същата посока, стигна до асансьора. Четиримата му приятели ги нямаше там. В действителност, наоколо не се виждаше никой. Асансьорът бе празен. Което, каквото и да се говори, бе най-малкото странно! Модиун се отправи и към следващия, но видя, че и той бе празен. Тъкмо се канеше да влезе, когато мисълта за отсъствието на хората-животни, които само преди пет минути сновяха там, предупреди Модиун за опасността.

„По-добре да се спусна пеша“ — реши той. Помнеше, че Нунулите могат да бъдат коварни.

Щеше да е обидно, ако асансьорът заседнеше надолу по пътя. За да се спаси, Модиун трябваше да наруши още няколко закона… Спусна се по първата отсечка на стълбището и осъзна, че отреагира прекалено сложно на съвсем обикновена ситуация.

„Надявам се — мислеше си той, като се спускаше по втората отсечка от тридесет и три стъпала, — че точно така са мислели преди време хората, тогава, когато е имало конкуренция, интриги и всякакви от тоя род.“

По третото стълбище Модиун изпита съвсем ясното отвращение към живота отвъд бариерата. Може би наистина трябваше да направи онова, което желаеха Нунули — да се върне зад бариерата и да забрави цялото това безумие.

Ала докато превземаше четвъртата отсечка стъпала, тъгата го завладя.

„Аз обещах, Дода. Освен това, след няколко седмици ще пристигне Судлил!“

Тъй че не му оставаше нищо друго, освен да се спусне още трийсет етажа надолу.

Което и стори.

Когато се добра до хола, решението бе изкристализирало в него.

Той беше разбрал.