Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Battle of Forever, 1971 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Любомир Найденов, 2000 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,2 (× 11гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Източник: Преводачът
Издание:
Издателство „Аргус“ — София, 2000
Редактор: Петър Колев
История
- —Добавяне
- —Добавяне на анотация (пратена от SecondShoe)
VI
Само за няколко мига съществото, което се появи иззад редиците с машини и метални панели, приличаше на човек. Беше облечено в костюм, покриващ тялото и ръцете му. Имаше два крака и две ръце и си служеше с тях като истински човек.
Второто основно впечатление на Модиун бе своеобразната синьозелена прическа на съществото и ръкавиците му от странна синя тъкан.
Миговете, в които приликата бе траяла, отлетяха.
Модиун разбра, че съществото не бе земно създание. Онова, което бе приел за цветна прическа, се оказа маса от мънички пипалца, които стърчаха от главата и се отразяваха в гладката кожа на лицето като в огледало.
Колкото до онова, което наподобяваше костюм, то се оказа в действителност зеленикава кожа, на някои места по-скоро синкава, отколкото зелена. Съществото бе чисто голо.
Макар никога да не бе виждал Нунули, Модиун разбра, че в крайна сметка това е прословутият пришълец, който пръв бе посетил Земята преди около пет хиляди години.
Поне един от пришълците… и той беше пред него.
Съществото се бе спряло и бе на едно ниво с Модиун. Пришълецът се оказа висок около метър и осемдесет, ала някак си хилав. Землянинът го надвишаваше с цели шестдесет сантиметра.
Модиун не почувства това да му дава някакво приемущество.
— И какво смятате да правите? — запита той извънземното.
Ръцете се надигнаха — удивително точно подражание на човешки жест, все едно повдигане на рамене.
— Всичко вече е свършено — отговори Нунули. — Нищо повече не ни е необходимо. Тази планета е завладяна.
Гласът, който бе произнесъл тези слова, бе мек, звучеше нежно, но не бе женски. Самите думи бяха изречени на универсален земен език, без акцент. Или ако такъв имаше все пак, то бе лек регионален диалект.
Модиун прецени ситуацията.
— Искам да кажа — какви са ви плановете спрямо мен и спрямо останалите човешки същества? — запита пак той.
— Никакви — беше му отговорено. — Вие какво можете да направите срещу нас?
— Притежаваме системи за управление на разума — заяви Модиун.
— Колко души наброявате?
— Около хиляда. — неохотно отвърна Модиун.
За миг, само за миг го порази количеството на шепата останали хора.
— Когато за първи път пристигнахме — изрече Нунули, — тук имаше около четири милиарда човешки същества. Тогава те можеха да се окажат опасни. Но сега ви казвам направо, че ние сме готови да оставим на мира тези хиляда да правят каквото си искат… Дори да ни се съпротивяват. Но не виждам защо те ще ни причиняват неприятности, след като самите ние не ги безпокоим?
Модиун се замисли над въпроса с чувство на облекчение. Мускулите и нервите му се бяха напрегнали и сигналите, които изпращаха в мозъка, бяха прекалено мощни.
Най-сетне той отговори:
— Защо ни завладяхте? Какво смятате да правите на тази планета с толкова разнообразни разумни форми на живот?
— Какво ще правим с тази планета ли? — отвърна на въпроса с въпрос Нунули. — Все още не сме решили. Решението ще бъде прието на следващото събрание на комитета.
Съществото протегна ръце, познатия жест за повдигане на раменете, след което продължи:
— Понякога е трудно да се вмъкнат подобни въпроси в дневния ред на събранията.
— Но с каква цел ни завладяхте? — настояваше Модиун.
Нунули отново възприе официалния тон.
— Получихме инструкции да унищожим ръководната група, след което щеше да бъде взето решение какво да правим с планетата. Методът ни за завоюване на Земята бе следният: да предложим на човешките същества усъвършенстване на тяхното тяло и техния мозък. Вашите прадеди веднага бяха привлечени от безумните възможности, които се разкриваха пред тях. Дотолкова, че им се изплъзна един факт — в следствие на всичко това се появи стремеж към уединяване и философско съществуване. И докато процесът продължаваше, човешките същества твърде скоро приеха тяхната цивилизация да бъде ръководена от животни и насекоми. По-късно, когато решихме тук да ни представя група животни, избрахме за тази цел хората-хиени. Естествено, тъй като те не си дават ясна сметка за ситуацията, за вас те знаят твърде малко. Затова и ви обезпокоиха.
Модиун предположи, че съществото му намекваше за покушенията. Обяснението му се стори незадоволително, но той се въздържа от коментари.
— Това няма да се повтори — продължи Нунули, — ако и вие не проявите упорство.
Модиун бързо оцени казаното, въздъхна дълбоко.
— Вашите действия едва ли приличат на завоевание.
— Човекът фактически е изчезнал. А това е само по себе си е завоевание!
На Модиун му бе трудно да оцени положението от такава позиция. Съкращаването на човешкия род до хиляда индивида му се струваше съвсем разумно и практично за Нунули, които след като бяха приключили с хората, можеха да продължат по същия начин и с огромното количество животни и насекоми, гъмжащи навсякъде по Земята.
Точно така и изрази мисълта си.
Нунули отхвърли подобна идея.
— Нашите инструкции са да завладеем Вселената и да получим съответното количество на необходимите ни подчинени, нужни за изпълнението на тази задача.
— Но защо?
— Това решава комитета! — бе хладният отговор.
В мозъка на Модиун започна да се оформя смътна картина на йерархическата структура на завоевателите.
— Този комитет… Вие директно ли общувате с неговите членове?
— Не, те сами се свързват с нас. Ние получаваме просто инструкциите им.
— Значи те не живеят сред вас?
— О, не! — Нунули изглеждаше потресен. — Те живеят зад бариерата, където никой не ходи. Да, никой…
— А те дали приличат на вас? По форма, искам да кажа…
— Разбира се, че не. Би било смешно. — Нунули сякаш ненадейно се възмути. — Членовете на комитета са от по-висша раса.
— Какъв ли може да е техният брой?
— Около хиляда — бе отговорът.
— Да, разбирам… — провлече Модиун.
От думите на съществото бе ясно, че самото то нищо не разбираше.
— Комитетът не бива да наброява повече. Иначе съществува опасност членовете му да не си вършат работата.
— Разбира се! — побърза да се съгласи Модиун.
А след минутка добави:
— Забелязах, че вие изпращате нашите хора-животни в космоса към други светове. Очевидно ги използвате като част от вашите завоевателни войски?
— Напълно нормално! Те действат като допълнителни сили в нашите завоевателни планове.
— Значи слуховете за това, накъде ще се отправи големият кораб, който е вече готов за излитане, са просто камуфлаж?
— На Земята ние поддържаме картината на демокрацията, установена първоначално от човека. — отвърна Нунули. — Затова изслушваме болшинството и създаваме у него впечатление за свобода на избора. Ала в действителност планетите, които е трябвало да бъдат завладени, предварително са избрани.
— Това означава ли, че в момента вие нямате окончателен план какво да правите с хората, живеещи на Земята? — запита Модиун.
— Докато комитетът не приеме решение във връзка с това какво да се прави със Земята — план ние няма да имаме! — отвърна Нунули. — А какво ще правят през това време обитателите на Земята, не е важно. Земята вече е завладяна планета.
След което съществото заключи:
— Предчувствам, че може да имаме проблеми заради вашето присъствие по тези места тъкмо сега, във времето на промени и преди полета. Затова ви препоръчвам да се върнете обратно, отвъд бариерата.
— Струва ми се — възрази Модиун, — че не бих могъл да ви създавам проблеми тук, поне докато се подвизавам под приритието на маймуна.
— Рано или късно все някой ще ви разпознае, а това ще създаде допълнителни усложнения. — отвърнаха му. — Така че напуснете този град… Това е моят съвет.
Ала Модиун не се отказваше от своето:
— Както знаете, ние хората не се държим агресивно. Изпитвам обаче усещането, че ако пожелая, бих могъл да унищожа всички Нунули на тази планета. Не е ли така?
— Очевидно ще ни се наложи да ви доказваме, че докато сте малобройни, това ви прави напълно безсилни. — раздразнено му отвърна съществото. — Това е последната ми забележка и с нея смятам, че разговорът ни е приключил. Можете да излезете от сградата по същия път — така, както дойдохте…
На другата сутрин…
Когато Модиун се събуди, стори му се, че не прави разлика между сегашното си състояние, вече знаещ, че живее на завладяна Земя, и предишното, когато не знаеше за това. Не можеше четири милиарда мъже и жени постепенно да са умирали винаги поради една и съща причина — че животът не си струва! Но не изпитваше и усещането да са ги избивали… Или още по-лошото, че в най-скоро време предстои да унищожат тези, които бяха останали.
Работата бе свършена мирно и тихо от самия човек. Дали можеше подобна съдба на човечеството да бъде свързана с преднамерено завоевание?
Въпросът бе от областта на философията.