Алфред ван Вогт
Битка за вечността (5)

V

Нямаше време да обмисля как най-добре да отреагира. Затова активира системата си за въздействия и превърна своя противник в камък.

Едва тогава запали осветлението и стана. Надвесен над неговата постеля, човекът-хиена бе застинал неподвижно, ръката му стискаше нож. Излъчването го бе изненадало тъкмо в момента на нанасянето на удара и позата му бе динамически неустойчива.

Никога по-рано Модиун не бе използвал метода да превръща в камък човешки същества, и сега, докато наблюдаваше своето творение, тялото му изпита известна възбуда. Самият той, мислеща личност, изучаваше неканения гост с пълно безразличие. От онова, което знаеше за процесите, настъпващи в живия организъм при такива способи на въздействия, той разбра, че всички потенциални възможности за втвърдяване в тялото на човека-хиена са били мигновено освободени от вътрешните химични сили.

Бе предизвикал в човека-хиена артрит, паралич, камъни в бъбреците, втвърдяване на артериите и въобще вкаменяване на цялото тяло… Подозираше, че съществото насреща му изпитва силни болки. Пристъпи към него и измъкна ножа от ръката му — по-скоро, опита се да го направи.

Трудна задача… Палците сякаш бяха залепнали за дръжката. С рязко дръпване Модиун успя да измъкне ножа. После провери джобовете на съществото, намери няколко таблетки и като усили своето обонятелно чувство разбра, че бяха ядивни.

Подуши острието на ножа. Същият мирис. Методът на двоен опит за застраховка.

Не намери нищо друго.

Стана му жал за съществото и остави в тялото му все пак минимума необходима живителна течност.

Човекът-хиена като че ли изтече на кревата. Лежеше отгоре сякаш огромна мокра маса и всъщност за известно време това си бе и самата истина.

В момента тялото търпеше вътрешни преобразувания. Може би на хиената щеше да й е необходим цял ден, за да се оправи от шока и възвърне способността си за движение. За известно време в мозъка щеше да има достатъчно вода и прекалено много течност във всичките клетки. Очевидно бе, че човекът-хиена не е болен и тъй като в организма му нямаше естествени нарушения, той в крайна сметка щеше да дойде в съзнание.

Модиун по никакъв начин не можеше да предположи кога щеше да му се удаде да разпита своя предполагаем убиец и да разбере неговите мотиви. Смътно си припомни как преди години обучаващите машини им бяха обяснявали, че са необходими една или две седмици, преди гласните струни напълно да се възстановят, за да може съществото да отново проговори след подобно облъчване.

Всичките тези неща бяха маловажни. От значение бе едно-единствено… Вече не можеше да има никакво съмнение — някой го търсеше!

Логиката му казваше, че това невъзможно, но фактите бяха неоспорими. Две покушения срещу него! Бе невероятно за свят, в който престъплението беше изчезнало! И въпреки всичко, се бе случило!

Модиун веднага разбра къде трябва да отиде, за да направи своята първа проверка.

Малко след три след полунощ той отвори голямата входна врата на столовата и се насочи към страничната, през която — дали пък случайно? — беше излязъл и се бе озовал в двора лице в лице с въоръжения човек-хиена.

Нещо в цялата тази работа го безпокоеше. Моментно объркване…

„Усилвател на мисли ме насочи да мина през тази врата — анализираше Модиун. — Бил е активиран само за няколко мига…“

Но се бе оказало достатъчно, за да бъде подтикнат той да излезе през страничната врата… Всичко изглеждаше така, сякаш е било плод на неговата собствена мисъл в хармония със собствените му цели. В шумната глъч наоколо той не бе забелязал никакво странично въздействие.

Можеше да предположи, че едновременно и четиримата негови приятели-животни също са били подложени на подобен умствен натиск, отправил ги безропотно към същата тази врата. Поради тази причина те не бяха забелязали неговото изчезване. Но това за тях не беше проблем. Хората-животни нямат потенциално съзнание за подобен род феномени.

Убеден в своята правота, за себе си Модиун реши: „Пътят, по който съм поел, ще ме отведе в компютърен център и до някой, който е там. Тогава от него ще разбера какъв е проблемът.“

Модиун дори не предполагаше с какъв невероятен проблем ще се сблъска.

Беше все още нощ… единствено на изток се бе появило слабо сияние.

Модиун влезе в компютърния център през главния вход и се озова в оскъдно осветен свят на метални панели, някои от които се издигаха от пода до високия таван.

Долавяше слаби звуци. Доколкото можеше да определи бяха шумове от машините и техните системи за управление. Леки прещраквания, когато блоковете един след друг се включваха в основната машина или изключваха от нея.

Това нищо не означаваше и не бе от значение. Тук цареше завиден ред и всичко работеше в същия този автоматичен режим много хилядолетия, а вероятно щеше да продължи да работи така, докато от планетата не изчезнеше и последната искрица живот.

Онова, което беше съществено, бе неговата мисъл-водач. Тя го преведе през няколко врати, после Модиун мина по коридор и се спусна надолу по стълбище. По този начин стигна до централното устройство.

„Така-а-а — помисли си той. — Пристигнахме!“

Машината, пред която се бе озовал, приличаше на обикновен компютър от универсален тип, способна за интервръзки и включвания. Ала от този компютър се излъчваше направляващата мисъл, онази, която го бе заставила да излезе през страничната врата на столовата.

След минутка Модиун се озадачи, че му позволиха така лесно да стигне толкова надалече, без да се натъкне на каквото и да е препятствие. Чувстваше… усещаше… някаква съпротива… на своето присъствие тук. Поразителното бе, че колкото и да беше чувствителен към външни дразнители, той не можеше да го осъзнае съвсем точно.

За щастие, скоро всичко щеше да му се изясни.

Заговори с компютъра, поиска разяснения. В помещението с машините гласът му отекваше като ехо. Той ясно усещаше, че бяха изминали много, много столетия откакто никакъв паразитен шум не бе нарушавал тишината на това затворено пространство.

Последва пауза, която натежа и продължи. Само по себе си това не бе обичайно, тъй като компютърът веднага отговаряше… С изключение този път.

Най-сетне прозвуча отговорът му:

— Получих инструкции да ви информирам, че Властелинът на тази планета, Нунули, ще говори лично с вас веднага щом се озове в тази зала, за което ще е необходима около минута.

Модиун разполагаше с шестдесет дълги секунди, за да обмисли значението на тези думи. И тъй като с мисълта си упражняваше пълен контрол, не изпита никаква реакция, освен леко удивление след отговора на компютъра.

Минутата изтече. Зад гърба, извън полезрението му, някаква врата се отвори.