Алфред ван Вогт
Битка за вечността (37)

XXXVII

За пореден път същата мисъл, или по-скоро нов неин вариант, проблясна в мозъка на Модиун.

Всичко е твърде убедително!

Модиун остави мисълта да проникне на тласъци в съзнанието му, изчака я да приеме форма и докато хаосът от повърхностни пулсации търсеше контакт с него, разумът на човека трескаво се вкопчи в нещо друго, ужасяващо: не всичко е толкова убедително!

Пред него лицето на жената като че ли потрепера. Двамата продължаваха да танцуват. Но илюзията, защото в момента Модиун така го възприемаше, продължаваше да е относително стабилна.

Ала той вече не бе част от играта. Изпълнен с любопитство, зачака паметта му да се прочисти от наслоилата се в нея плява, докато правилното възприятие си проправи път. Затова не бе особено изненадан, когато следващото проявление бе ново видение, поредната халюцинация: Банлт, човекът-плъх, неочаквано изникна пред него. Заговори му неуверено:

— Моята философия ли… Какво е това философия?

Двамата стояха един срещу друг: високият едър човек и човекът-плъх, също висок, но малко по-слаб… Стояха неподвижни в блещукащия мраморен коридор на земната съдебна зала и Модиун се мъчеше да му обясни, че философията е, така да се каже, една постоянна причина за действие. Затова…

— Коя беше причината, накарала те да откраднеш колата?

— Казах ти вече, прецених, че имам пълното право да го направя!

Банлт замълча. Протегна безпомощно ръце и зачака.

— Значи искаш да кажеш, че в този, създаден от хората свят, хората-хиени могат съвсем законно да поемат управлението на планетата, докато останалите да влизат в раздори заради незначителни нарушения на равенството?

Човекът-плъх замига на парцали.

— Хей? Аз ли съм казал всичкото това?

Изглеждаше впечатлен.

След което виденията на Банлт и на коридора се стопиха, изчезнаха като сцена във филм.

Макар все още Модиун да беше в плен на халюцинацията, краката му здраво го държаха. Той търпеливо зачака това състояние да премине, убеден, че мозъкът му продължава да се стреми да преодолее окончателно всякакво съпротивление. Краткият диалог с Банлт, който никога не се бе състоял в реалния живот, бе поредният опит от страна на Зувгите да дискредитират човечеството. Още веднъж те му бяха показали, че човекът и неговите разумни животни бяха шайка разглезени, непоправими, изпуснати и нерационални същества.

„Реално погледнато — замисли се Модиун, — положението на човека бе значително по-лошо, отколкото го беше представил Банлт. Зад обичайната съпротива по повод на нечии лъжи, у всеки човек се таи егоцентрично безумие!“

Импулсът за пробив назряваше, неуморимо търсеше пролука в противоречивите съждения на другите. И ако само за миг в цялото това програмирано съпротивление на мозъци се появеше пробойна, колкото и фатална да изглеждаше тя, ако само за миг чакащият безумец зърнеше някакъв изход, той веднага щеше да се устреми по този път. Каквито и подбуди да го водеха — желание за господство, за пари, за имущество, за власт, по какъвто и да е начин — с помощта на убийства, мъчения или арести на всички противници без състрадание, — той, човекът-безумец трябваше да получи желаното.

Колкото до жената, тя беше готова да бъде до своето божество — безгрижна и безразлична принцеса, не задаваща никога въпроси, изискваща от божеството единствено да е на върха… и да прави всичко възможно да се задържи там.

А онези мъже и жени, които не постигаха своите цели и бяха лишени от подобни облаги, чакаха търпеливо да дойде техния ред.

Зувгите бяха прави. Човешката раса бе недостойна да съществува.

Модиун не се изненада, че всичкото това вече не го вълнува. Той бе започнал постепенно да осъзнава, че се е променил.

Цялата тази неспирна битка… Така продължителна! Враговете му бяха безмилостни и изпълнени с решимост. Със своите постоянни агресивни действия те се бяха опитали да го препрограмират. Започнали с автоматичното активиране на защитните му системи срещу първите хора-хиени… до величавата битка (макар той да не я бе възприел като чак толкова величава!), до атаката с неправдоподобното безумие — мощната черна дупка! За да приключат най-накрая с безпощадното покушение над самия него.

„Какви глупаци! — помисли си Модиун. — Успяха да ме превърнат във войн, без сам да разбера как!“

Мисълта проникна в мозъка и… освободи съзнанието му!

Видя се изправен прод прозрачните врати на зданието на Зувгите. Край него, зад него, пред него — навсякъде цареше безмерна тишина, такава, каквато никога не бе имало.

„Разбира се! — потрепна в него. — Напълно нормално е!“

Той току-що беше пристигнал.

Още в първия миг на пристигането му Зувгите бяха предприели колективен опит да овладеят разума му и да установят контрол над него. За тези няколко секунди мозъкът и способностите на човека, така великолепно усъвършенствани от Нунули, бяха водили битка за оцеляване на ниво подсъзнание, където, уви, единственият действащ фактор беше човекът!

Вечни и безмерни, скритите в глъбините на човешкия мозък сили бяха довели човешкия род до ръба на пропастта и нито един въпрос не беше възникнал. Съгласяващо се с всичко, толерантно към всичко, дори и към безсмислието на мимолетните настроения, човечеството бе стигнало до този повратен момент, в който един мъж и една жена се бяха озовали сега пред лицето на Вечността…

За сетен път Модиун обходи с поглед планинския пейзаж, после погледът му се плъзна към вратите на зданието. Едва след това човекът се вгледа в себе си. Той повече не изпитваше съмнения.

— Всичко сега е наяве! — увери се. — Този път аз действително съм тук!

Оставаше единствено да вземе решението за своето бъдеще.

Модиун енергично отвори вратата и влезе в приемната. На десет метра от него Нунули седеше зад бюрото. Подаде химикалката и му посочи книгата за посетители.

Модиун взе химикала, наклони се напред и твърдо, без да се колебае, завъртя подписа си. Написа:

 

Модиун, човек от Земята, дошъл тук да обсъди идеята за постоянен мир в качеството си на победител, диктуващ своите условия на победения противник…

 

Написал тези няколко думи, той осъзна едва тогава, че те бяха в пълно противоречие с неговата житейска философия. „Е, какво пък? — хрумна му. — Убежденията ти са се променили, ти си станал различен!“

Сега разбираше, че една раса трябва да направи всичко възможно, за да оцелее. И никаква негативна мисъл, поставяща под въпрос съществуването на групата индивиди, не би била приемлива. В такъв контекст несъгласните личности можеха да очакват, че израстването и еволюцията в крайна сметка ще могат да премахнат неприятните моменти, придружаващи еволюционното приспособяване на расата към окръжаващата я специфична среда. Но човешкият род никога нямаше да приеме такива ограничения.

Една раса приемаше живота.

Да, това беше съвсем друго чувство. Да, да, да, да.

Модиун размисли, после взе отново химикала и към онова, което беше написал, добави:

 

…и воден от един наистина толерантен разум.

 

Той подчерта думичката, носител на ключовата идея: „Наистина“.

След това се изправи в цял ръст. Осъзна, че изпитва ново, непознато чувство. Един вид своеобразно ликуване, защото след като се разписа, в резултат не последва никаква ответна реакция.

— Коя врата? — запита Модиун и гласът му проехтя като гръм в тишината на приемната.

Последва дълга пауза. Странно, напрегнато и уплашено изражение се изписа на гладкото сиво лице на Нунули. „Получава инструкции“ — помисли си Модиун.

Нунули бавно надигна ръка и с неохота посочи вратата вдясно.

Ликуващ като победител, Модиун се шмугна в другата стая.