Алфред ван Вогт
Битка за вечността (36)

XXXVI

Модиун се надигна в каютата на спасителния кръстосвач.

— В този момент пристигнаха войниците. Нунули и Зувгите избягаха по някакъв коридор, водещ към вътрешността на планината. Аз побързах да отида в приемната и засновах като стража пред прословутата врата вляво. Някои от войниците пожелаха да я разбият, но всеки път се задоволявах да им внушавам нареждане да се разотиват.

Модиун се замисли.

— В действителност, всички бяха твърде миролюбиво настроени. Лесно ми е да си представя обаче какви ли диваци са изглеждали в очите на членовете на комитета, които не бяха допуснали никого досега да проникне отвъд тяхната бариера и поради тази причина нямаха защита срещу голям брой врагове. Дори и да съществуваше някакъв проблем, той изчезна, веднага щом дадох указания на хората да слязат и се нахранят в столовите. За първи път в живота си хората-животни бяха толкова гладни. Въпреки това се подредиха на опашка като добре възпитани граждани. После веднага ви извиках и вие пристигнахте с носилката за Судлил.

Тържествуващо Руузб възкликна:

— Искам да отбележа, че този път паметта ти не изневери — ти си спомни всичко докрай! Така беше! Което означава, че онези изчадия адови не са те повредили с техните свръхмощни хипнози!

— Да, убедих се сам в това! — кимна Модиун в съгласие.

Той се отправи към пулта за управление. Усети как в гърба му се впиха внимателните им погледи, но натисна бутона, отварящ външния шлюз.

— По-добре да тръгвам! — каза им решително, а след това се насочи към двойната врата. Там се поспря на прага, обърна се към четиримата. — Ще се върна утре сутринта. Вие просто ме изчакайте тук!

После излезе и с широки крачки се закатери по склона. Пътечката скоро го изведе до градинката и зданието на Зувгите, надигнало своята грамада на около осемдесет метра от него. Трябва да бе изминал малко повече от половината разстояние, когато забеляза четиримата си приятели-животни да напускат кръстосвача и на бегом да хукват подире му. Продължи, без да спира, защото никой от тях не го повика, ала не се учуди, когато, запъхтени, те поеха редом с него.

— Накъде си се запътил? — долетя въпросът на Неррл. Дишаше тежко.

Модиун спря. Припомни им за обещанието, което бе дал на Зувгите.

— Знаете много добре къде отивам и какво трябва да направя!

Тъкмо се канеше да продължи, когато забеляза странното изражение, изписало се по лицето на Дуулдн.

Човекът-ягуар с дрезгав глас му подхвърли:

— Сигурно се шегуваш? Ти май не си с всичкия си?

— Какво имаш предвид? — Модиун бе смаян.

— Нали не смяташ да изпълниш обещанието, дадено на най-големите мръсници в галактиката?

— Обещанието си е обещание! — отвърна му Модиун, а след това веднага се развика изумено: — Хей, какво правите?

Четиримата хора-животни се бяха нахвърлили върху му и го държаха здраво.

— Оставаш тук и никъде няма да ходиш! — озъби му се Руузб.

После го помъкнаха назад към кръстосвача, преди още да е разбрал намеренията им.

— Чуйте ме добре, приятели… — опита се да ги вразуми. — Ако продължавате в същия дух, ще се видя принуден да активирам срещу вас системата за въздействия!

— Много добре! — предизвика го Дуулдн. — Щом можеш да направиш това срещу твоите единствени приятели, то действай тогава!

— Но… моето обещание… Нали аз… — замънка несвързано Модиун.

Дуулдн не го изчака да се доизкаже.

— Помниш ли, когато преди експедицията ме попита какво съм работил по-рано? Аз не ти отговорих…

Модиун си спомняше. Само дето май нямаше никаква връзка със случилото се.

— Е, и? — заинтересува се.

— Е, бях санитар-охранител в клиника за душевноболни!

Повече не се разпростираха в подробности.

Четиримата хора-животни продължаваха здраво да държат Модиун. Дърпаха го, тикаха тялото му, което се противеше, но те не обръщаха внимание на протестите. Предизвикваха го да използва системата за въздействия — единственото, което той нямаше да се реши да направи. Отведоха го право до креслото пред пулта за управление. Настаниха го пряко волята му и го задържаха там, докато той с неохота боравеше с уредите. Най-сетне кръстосвачът се издигна, те закръжиха към оставения на орбита гигантски кораб, намиращ се на височина около 40 000 километра.

Модиун почувства възбуда в системата за възприятия… С невероятна бързина частичка от мозъка му определи чувството като сравнително безобидно.

Сега ще започне играта на въображението.

Те предизвикват това! Изпаднали са в отчаяние, защото виждат, че отлитам. Дали не се налага да изработя друга система за контравъздействия, която да реагира, докато има някаква заплаха, докато разбера каква е, по дяволите, тази илюзия?

Да.

После веднага се ппоявиха халюцинациите. Той отново се озова в приемната на Зувгите. В дясната си ръка държеше химикалката, беше се навел над книгата за посетители. Започна да разбира значението на онова, което се бе случило. Засегнатото възприятие в мозъка му щеше да подпише вместо него, все едно че се намираше там.

Много дорбе.

Във въображението си Модиун се подписа и тъкмо бе започнал да се изправя, когато…

* * *

Модиун се разбуди в тъмното. Спомни си какво бе казал Дуулдн и неприятната мисъл изпълни съзнанието му: „Дявол да го вземе, моите приятели смятат, че не съм с всичкия си!“

Но онова, което го вълнуваше, бе, че той разбираше причините, накарали ги да действат така.

Аз наистина не бях с всичкия си!

„Бил съм програмиран и се оказах продукт на расово усъвършенстване.“ До неотдавна той никога не бе използвал своя интелект, за да премине отвъд тези граници. А ако случилото се с него не бе умопобъркване, то какво беше в такъв случай?

Модиун лежеше в кроткия мрак и сега, когато очите му привикнаха с тъмнината, той осъзна, че е в своята каюта на борда на големия земен кораб. Смътно различи фигурите на двете същества, седнали край леглото. Проясни съзнанието си и разбра, че бяха Руузб и Дуулдн. „Пазят ме. Те са мои приятели!“ Някаква топлина и тъга се прокраднаха в него. Тъга, защото подозираше, че те щяха да бъдат нещастни, ако последният мъж и жена бяха изпълнили онова, което бе трябвало да изпълнят: да си отидат от живота на живите.

Подозираше, че тази идея му е била внушена години преди това, тогава, когато Нунули бяха програмирали човека. После си даде сметка, че всъщност, източникът на правдива информация вече е без значение.

Във всеки човешки мъжки индивид съществуваше нещо тайнствено, една изплъзваща се, неестествена, безкрайно упорита и настойчива безсмислена умствено-емоционална нишка, която го правеше най-омразното същество в галактиката.

В далечните времена при най-малкия изгоден случай той изцяло щеше да използва преимуществата на всяка случайност, за да се издигне над другите човешки същества. И никаква политическа система не би могла да го удържи. Както и нямаше да има никакъв предел за неговата алчност.

Зувгите се оказваха прави. Човешката раса трябваше да изчезне.

Мисълта със закъснение се вряза в съзнанието му. Те грубо бяха проникнали в мозъка му, бяха му внушили тази идея в момента, в който той бе изпитал лек световъртеж. Впечатлението, че бързо се е възстановил, се бе оказало невярно. Илюзията беше перфектна, осъществена от класни експерти.

„Битката бе истинска! Те ме победиха и аз ги победих! А сега нанасят своя съкрушителен удар, за да си отмъстят!“

„Странно!“ — удиви се той.

И двете раси бяха негодни. Разбира се, онова, което Зувгите правеха със себе си, засягаше не него, а единствено тях самите. Значи трябваше да отмени промяната, която бе направил в тях. Бе повече от ясно.

Съвсем наблизо в тъмнината се разнесе гласът на Руузб.

— Дуулдн, струва ми се, че нашето приятелче се събуди.

— Оффф!

За няколко секунди човекът-ягуар изглеждаше объркан. После тромаво се изправи на крака.

„Сега ще включи осветлението…“

Модиун неволно се напрегна, приготви се да посрещне ослепителното изригване. Когато светлината блесна, той зажумя, примига с очи.

— М-д-а-а-а… Правилно си забелязал! Той действително се е събудил!

Беше Дуулдн. Двамата с Руузб наближиха кревата, надвесиха се отгоре му.

— Приехме твоите мисли! — долетя до Модиун дрезгавият глас на Руузб. — Преди да отиде на танци, Судлил ни помогна да осъществим мисловна връзка с твоя разум. Направо си за оплакване, приятелю!

— Как така за оплакване? — Модиун не проумяваше и говореше като автомат. — За какви танци става въпрос?

Човекът-мечка се направи, че не чува въпросите му.

— Судлил ни обясни, че ти сам би трябвало да се справиш с тяхната хипноза… Иначе… За нея това би означавало да насили мозъка ти и да проникне в неприкосновеността на твоите тайни!

— Точно така! — съгласи се Модиун. Разумът му беше спокоен. — Н… но… след като ви е свързала телепатично с мен, все едно е направила същото! Това си е чисто посегателство!

— Е, Судлил прецени, че оттук нататък всичко вече е в нашите ръце! — обясни му Дуулдн, изпълнен с доволство. — И повярвай ми, друже, ние нямаме никакви скрупули! Готов ли си Руузб?

— Да, готов съм! — закима човекът-мечка. Бе някак си напрегнат.

— Чуй сега какво е положението, приятелю! — започна Дуулдн. — Трябва да се решиш! Помолихме Судлил така да подготви нещата, че или ни убиваш, или ни позволяваш да ти помогнем да унищожиш зувгската хипноза и да я изхвърлиш от нервната си система. Така че приготви се да се сражаваш за живота си!

Модиун приседна на ръба на кревата. Погледът му се плъзна от едното лице на другото. И двете бяха изпълнени с решимост. Развълнуван от онова, което прочете, той каза:

— Ще съм принуден да активирам срещу вас моите възприятия!…

— Да! И това ще ни убие — отвърна Руузб, — след връзката, която установихме със Судлил и с теб…

След което, без да чака, юмрукът му се стрелна към гърдите на Модиун. Ударът бе толкова силен, че дишането на човека секна.

— Господи… — с мъка учлени Модиун.

Но не можа да довърши. В същия миг Дуулдн му нанесе жесток удар в слепоочието.

— Активирай възприятията, за да се освободиш от хипнозата! — закрещя човекът-ягуар.

Юмрукът на Руузб разтресе челюстта му и Модиун издаде странни гъргорещи звуци.

— Слушайте, не е хубаво така да… — запищя неистово той. — … тяхното безсмъртие…

Дуулдн прекрати думите му с директен прав в стомаха.

— Активирай възприятията, глупако!

Модиун направи отчаяни усилия да се защити. Съвзе се на колене пред вратата, където Руузб го бе хванал за врата, душеше го и крещеше:

— Активирай, мръсник такъв безподобен!

Бавно, на тласъци, у Модиун започна да се оформя идеята, че внушението действително можеше да приема най-различни форми. Методът на Зувгите наистина бе повече от съвършен.

Минута по-късно лежеше проснат на пода. Дуулдн седеше върху краката му, а коленете на Руузб го притискаха в бицепсите. Юмрукът на човека-мечка висеше надвесен, явно готов с всичка сила да нанесе решителен удар в лицето.

Това вече бе прекалено. Човекът най-сетне се предаде.

— Не удряй! — произнесе с мъка. — Ще направя всичко, каквото поискате!

Дълбоко в съзнанието му проблесна искрица почуда. Определено Зувгите никога не си бяха помисляли, че някой ще се загрижи за съдбата на човешките същества.

Надвесеният юмрук се отпусна.

— Добре тогава! Активирай възприятията!

Модиун се подчини. После пое дълбоко дъх.

— Каквото било — било! Не е правилно, но стореното — сторено!

Те се изправиха на крака. Прегърнаха го. Очите на Руузб се бяха налели със сълзи.

— Приятелю… — захълца той. — Беше най-трудното, което съм вършил в живота си! Но сега има още нещо, което си длъжен да направиш! Четири милиарда човешки създания са решили, че животът не си заслужава да бъде живян. Така ли е?

Модиун изчакваше. Долавяше, че не е необходим никакъв отговор на подобен въпрос. Човекът-мечка продължи:

— У теб все още трябва да се таят наслоени утайки от подобна нелепост, когато под хипноза си помагал на Зувгите. Прав ли съм?

Беше самата истина.

— Значи сега е време да въздействаш на твоите приятели, за да се убедят те, че няма нищо подобно. Тъй че ето какво — или тази жена ще забременее от теб през следващите няколко седмици, а защо не и по-рано, и ние ще останем тук да следим дали работата е свършена, както трябва, или ще ти хвърлим още един здрав бой, но много по-жесток, отколкото преди малко! Знаеш какво трябва да правиш! Избирай!

— Ами-и-и… — започна колебливо Модиун. — Струва ми се, че съм съгласен. После, в края на краищата, тя е и моя жена!

* * *

Модиун се смееше, танцуваше и подскачаше. Всички хора-животни край него се носеха, весело пляскаха с ръце. Но той бе най-освободеният. Двигателните му центрове винаги бяха имали някакви ограничения, но сега за известно време ограниченията бяха изчезнали. Ритмичната музика се разливаше, акордите звучаха в ушите му, подбуждаха тялото му към движение. Резултатът бе бърз, но удивително изящен танц.

Той умело се промъкна сред жизнерадостната подскачаща тълпа, за да стигне с последно грациозно завъртане до жената и да я улови в същия миг, в който и тя с пленителна лъчезарна усмивка се обръщаше към него. Преливаща от щастие, Судлил със звънлив смях пое ръцете му, които я обгърнаха и понесоха уверено в ритъма на танца.

И тъкмо в този момент, когато стъпките им се обединиха, за първи път погледите на двамата се срещнаха.