Алфред ван Вогт
Битка за вечността (32)

XXXII

По видеомониторите те видяха, че до местоназначението си нямаше да им е лесно да стигнат, освен ако не искаха да се приземят на покрива на зданието. Постройката сякаш се беше срастнала с висока, отвесна скала, която продължаваше после надолу. Всъщност, склонът не бе чак толкова стръмен и отстоеше на не повече от шестдесетина метра.

Под зданието се бе ширнала относително равнинна местност, опасана с алеи и стоборчета, които се усукваха през храсталаци и рекичка до края на една гора, отдалечена от зданието на двеста метра. Да се приземят насред това място означаваше да унищожат алеите и стоборите, което в никакъв случай нямаше да е учтиво.

Модиун различи проточилата се плетеница от стълби, които от градината — ако това беше градина, — се катереха до постройката. Ала беше съвсем очевидно, че зданието и местността се явяваха като част на един и същи архитектурен и парков ковмплекс.

По склоновете на планината се мяркаха стотици фигури — не можеше да има съмнение: армията животни безусловно настъпваше. Но те все още се намираха далеко отдясно и им оставаше доста да изкатерят. „Навярно ще е необходим цял час, докато пристигнат!“ — угрижен пресмяташе Модиун. Може би щеше да се наложи и той да забави своето заминаване.

Най-близкото свободно пространство се оказа стръмно бърдо на двеста метра от планината. Тъкмо над него закръжиха и там Модиун приземи кръстосвача. Оттук поведе групичката от четиримата си приятели. Надолу по склона полъхваше прохладен ветрец. За чувствителни личности, какъвто бе Модиун, въздухът се оказа силно наситен с кислород. Според данните на компютъра — 35 процента в атмосферата. Скоро веселият квинтет се вмъкна под сянката на дърветата. Тук те за първи път срещнаха живи представители на зувгската фауна.

Онова, което видяха, приличаше на птици: малки крилати създания пърхаха по връхните клони на дърветата. Модиун активира възприятията си и долови хаос от мимолетни пулсации и съвсем прости форми на вълни. До съзнанието му кротко достигаха мисловни вибрации, картини на клонки, късчета небесен лазур, каквито ги бяха видели малките, блестящи очички.

Нямаше никакви задни помисли. Създанията бяха такива, каквито изглеждаха. А край тях се простираше дивата природа. Всичко беше естествено, дори примитивно.

„Защо този, който живее в такъв рай, чувства необходимост да се свързва с други планети и да ги завладява? — запита се той удивен. — Всичко, което могат да се надяват да получат от такова господство, е особен вид съзнание, че оказват влияние на живота в отдалечено и непознато място. Но е малко вероятно, а може би и невъзможно, да посетят някой ден планетите, които владеят. Затова пълното удовлетворение зависи от собствената им представа за хода на събитията!“

Защо им беше необходима точно такава представа?

Намеренията на Зувгите изглеждаха твърде тъжни и безполезни.

В това време бяха стигнали до края на градината. Точно пред тях се оказа първата белезникава алея. Въодушевен, Модиун тръгна напред, после спря, обърна се към своите другари.

— Мисля, че вие трябва да изчакате тука — каза им. — Скрийте се в храстите.

Гласът му като че ли прогърмя в захлупилалата ги тишина.

— Системата ми на защита действа на такова разстояние, че каквото мога да направя за себе си, мога да направя и за вас на същото разстояние. Ако не се върна преди идването на войниците, качвайте се на кръстосвача. Може би тогава ще ми дотрябва вашата помощ.

Четиримата необичайно лесно се подчиниха. Модиун се вгледа в човекоподобните им лица и сякаш съзря сянка на уплаха, отражение на нарастваща тревога. Най-сетне Руузб наруши неловкото мълчание и с дрезгав глас заяви:

— Разбрахме, приятелю. Работата е лична и важна за теб!

Стисна ръката на Модиун, като мърмореше:

— Късмет, приятелче! Забий им гол във вратата!

Останалите се приближиха и подред всички му стиснаха ръката.

— Пази се, приятелю! — предупреди го Дуулдн.

Модиун кимна, обърна се и пое напред.

Отгоре всичко им се бе сторило невероятно близо. От земята обаче градината изглеждаше по-плоска, отколкото се виждаше от небето. Сега се разбра, че и онова, което бяха помислили за земя, се оказа всъщност някакъв вид пластмаса, върху която бяха посипали прах. Същата прах бе наслоена и по алеите, само че в друг цвят. Над рекичката висяха няколко мостчета, богато украсени с орнаменти. Какво означаваха орнаментите, бе непонятно, ако въобще нещо означаваха.

Без да се озърта, Землянинът вървеше напред и скоро премина над рекичката по един от мостовете. Както и другите, отдалеч мостът изглеждаше паянтов, макар под краката си Модиун да чувстваше твърдостта му като стомана. Само след минутка човекът вече се катереше по стълбището към постройката, подобна на замък.

Леко задъхан, той стигна до върха. Видя една посипана с прах алея, водеща към прозрачна като стъкло врата, отстояща на десетина метра от ръба на пропастта.

За първи път Модиун се огледа. Забеляза долу фигурите на четиримата си приятели, които го наблюдаваха.

Помаха им с ръка. Те му отвърнаха.

И това бе всичко. Но не съвсем… Когато се обърна, очите му бяха пълни със сълзи.

„Навярно трябва да е така — нахлу в съзнанието му, — израстваш в ново тяло и започваш да се привързваш към другите!“

Моментът обаче бе неподходящ за излияния. С уверени крачки Модиун се насочи към вратата, като се стараеше да не мисли за нищо. Наближи я. Тя автоматически се отвори.

А когато прекрачи прага, се затвори зад него.