Алфред ван Вогт
Битка за вечността (21)

XXI

Първите картини, които се разкриха пред Модиун, показваха прост и аскетичен живот. Нунули, вероятно на своята планета, живееха като монаси. Модиун забеляза дълги, мрачни постройки, в които всяко същество имаше своята подобна на килия стаичка, където водеше своето еднообразно и монотонно съществуване. Подовете бяха голи, в килиите нямаше никаква покъщнина, освен матраци, на които Нунули спяха.

Следващите картини показваха жените-нунули в своите домове, малко по-различни от другите постройки. Различаваха се в смисъл, че имаха общи дворчета и стаи, където се грижеха за децата, а най-малките бяха настанени в удобни кошарки.

Не всеки четири или пет години някоя хубава сутрин жената-нунули се отправяше към един от манастирите. Мислената картина я представяше да чука по вратата на някоя от килиите. После на втора, на трета и така нататък. Мъжът във всяка килия явно разпознаваше начина на почукване. Ставаше от матрака, отваряше вратата. Заставаше пред жената, оглеждаше я. Жената-нунули също стоеше пред него в очакване. Не изглеждаше обезкуражена от първите откази, просто отиваше до следващата килия. На третия път, поне винаги ставаше така, докато Модиун наблюдаваше, тя стигаше до стая, където мъжът биваше привлечен от миризмата или от мисловните й вълни и я приемаше. Там тя оставаше дни и нощи със своя „любовник“. В повечето от случаите двамата просто лежаха един до друг и медитираха. Но на два пъти по време на престоя й в килията наставаше моментът на… Възбуда? Дажи при чудесния мисловен контакт Модиун не можа да определи естеството на това чувство. Каквото и да бе, то потикваше двойката да извърши съвъкупление, което на Модиун се струваше безконечно. Четири часа? Пет? Във всеки случай отнемаше по-голямата част от нощта.

След второто съвъкупление жената просто ставаше и, без дори да погледне своя любовник, излизаше от килията и напускаше манастира. След което я поемаха други жени, които я въвеждаха в малко, уютно жилище. Там, в безмълвната тайна на своята килия, тя изживяваше бременността и след около година раждаше своеобразно малко чудовище, което след известно време приемаше облика на Нунули.

Неочаквано сцените ппомръкнаха, изчезнаха. От пода на малката си стая Главнокомандващият Нунули надигна очи към Модиун и му каза:

— Такъв бе нашият живот, докато комитетът не ни показа как можем да му бъдем полезни.

Модиун беше разочарован.

— Това ли е всичко, което смятате да ми покажете?

— Това е резюме на нашата история, докато не се появиха Зувгите — сухо му бе отговорено. — Тъкмо онова, за което ме питахте!

Модиун отвори уста, готов да възрази, че отговорът не го задоволява. После се овладя. Осъзна, че току-що пред него бяха направили удивително разкритие.

„Зувгите!“ беше казал Нунули.

От контекста ставаше ясно, че това бе расата, към която принадлежеше комитета…

„Явно действително съм упражнил голямо влияние над него, след като получих такава информация!“ — помисли си Модиун. Дълги минути Модиун размишлява над името. В крайна сметка стигна до извода, че онова, против което искаше да протестира в началото, все още не бе доизяснено.

Затова и каза:

— Картините, които ми показахте, не обясняват резкия скок на развитие на Нунули от суровото монашеско съществуване до масовите убийства из цялата галактика. Как се е стигнало до такава промяна?

Зелените очи с недоумение го загледаха.

— Дали двамата говорим за едни и същи неща? — започна Нунули и изненадващо млъкна.

Ала след малко продължи.

— О, да! — очите му се разшириха, сякаш най-сетне той великодушно разбра за какво ставаше дума. — Онова, което ние правим от името на комитета, не е убийство!

— Разрешете ми да внеса яснота по въпроса — каза Модиун. — Вие или други Нунули сте унищожили човешката раса, или поне сте учавствали в нейното изтребване. В съответствие с вашето кредо, нима тук не става въпрос за убийство?

— Това е част от програмата на комитета по усъвършенстване на живота в галактиката.

Нунули вяло махна. Ръката му бе тънка, сива и лъщяща.

— По усъвършенстване на какво? — не разбра Модиун.

Съществото остана спокойно.

— Съжалявам. Налага се да ви помоля да бъдете така любезен и да ме напуснете. Желая да продължа моята почивка. Проблемът ви е решен — вашите приятели са в безопасност. Получихте и информацията, която искахте. Нали нямате намерение да настоявате при съвсем явното ми нежелание да продължим?

Модиун се поколеба. Думите на Нунули не му оказваха такова влияние, каквото бе следвало да се очаква. Много въпроси още се въртяха в главата му и нямаше как да не е обезпокоен, както го безпокоеше и нетърпението му към какъвто и да е протест.

— Намирам се в необичайно странно настроение — чу се да казва най-сетне. — Има доста неща, които искам да разбера.

Той не изчака Нунули да му позволи да продължи.

— Струва ми се, най-важният въпрос е да узная по какъв начин членовете на комитета получават подкрепа от раса като вашата?

В сивосинкавите мътни очички като че ли проблясна объркване. После на гладкото лице се появи изражение, сякаш Нунули се намръщи, ако можеше така да се определи. Когато съществото заговори, всичко в държането му като че искаше да каже: „Ами да, от само себе си се разбира!“

— Те са висша раса. В момента, в който един от тях влезе в контакт с нас, той внуши в съзнанието ни указана цел. Оттогава, след като открием планета с напреднала и развита култура и преценим, че са ни необходими изобретателни методи за действие, ние се обръщаме към член на комитета по същия начин да внуши в съзнанието на нашите лидери новите цели. Това е всичко. Тогава всякаква съпротива се прекратява.

— Аха! — обади се Модиун. Всичко бе започнало да се изяснява. — Цел, ами да, разбира се!

После запита многозначително:

— Когато Зувгите влязоха в контакт с Нунули, осъществяването на връзката мислено ли беше? Искам да кажа — имаше ли мислен разговор или някакъв мисловен диалог?

Нунули бе възмутен.

— Един член на комитета не разговаря никога с представител от по-нисша раса.

Модиун едва сдържа ликуването си. Победата му бе малка, но той беше узнал нещо, което Нунули не знаеха. Зувгите не можеха да предават мислите си двустранно в обикновения смисъл на думата. Енергията си обаче те можеха да използват, за да осъществяват внушения.

Цели, намерения — всичко можеше да бъде внушавано. В този смисъл Зувгите можеха да си разменят внушения. Най-вероятно съумяваха да се защитават от хипнотическото въздействие на взаимно внушение, да разговарят безпроблемно през километри и години пространство и време чрез посредничеството на Единното Психопространство. По подобен начин можеха да внушават на други личности, които нямаше как да се защитат срещу тяхното внушение.

Модиун остана поразен, когато разбра, че тялото му трепери под въздействието на такава информация. Трябваше да употреби усилие, преди да успее да каже:

— Те могат ли… могат ли да се обединят… и заедно да излъчват внушения?

— Всичките хиляда наведнъж! — с огромно удовлетворение отговори Нунули. — Тяхната сила е непреодолима!

Те не обсъждаха повече това качество на Зувгите. Срещу такъв мощнен защитен фронт на хиляди индивида, всеки един от които можеше да оказва силна индивидуална съпротива, човешката система на въздействие не можеше пряко да се използва.

На Модиун веднага му се прииска да узнае и други подробности.

— Целта на тези същества продължавна да ме удивлява. Техният план за усъвършенстване на галактиката включва унищожаването на човешката раса и, твърде възможно е, на хиляди други разумни същества. Какво научно обяснение има в основата на всичко това?

Нунули се оказа лишен от въображение.

— Да, информация по този въпрос има, но тя е „класифицирана“. Притежавам я, но не мога да я разкрия.

За миг в съзнанието на Модиун се прокрадна мисълта, че четири милиарда мъже и жени бяха мъртви заради великата цел на Зувгите. В крайна сметка той бе длъжен да получи някакво разумно обяснение.

— В такъв случай — заплаши, — ще ми се наложи да ви принудя да ми отговорите.

— Принудата няма да ви донесе никаква полза — отвърна Нунули. Имаше самодоволен вид. — Уверих се, че е невъзможно за никого, дори и за човешко същество, да проникне в сектора на моя мозък, където са засекретени тези данни.

— Би било интересно и за двамата да проверим дали наистина е така! — отвърна Модиун.

Но не говореше сериозно. После се улови, че мислено одобрява ограничението, което предварително си беше наложил: ако Нунули разкрие историята на своите предци, то насилие няма да има. Решението, заложено някъде дълбоко в Модиун, може би бе малко преувеличено и се оказваше по-скоро смешно, тъй като по време на бурни емоции или физическо напрежение Модиун използваше вътрешните си резерви, без да държи сметка на поети предишни морални ангажименти.

Все още колеблив и все още размишлявайки над това, той запита:

— Какво казаха Зувгите за естеството на бариерата във вашия мозък?

— Ако използвате системата си за въздействие в този сектор, аз мигновено ще бъда убит!

— О!

— Приема се — спокойно продължи Нунули, — че вие няма да направите нищо, което действително да ми навреди. В края на краищата, трябва да докажете, че можете да бъдете милостив и състрадателен.

— Да, предполагам, че е така. — неохотно се съгласи Модиун. — Само че…

После му обясни, че биологията е област, която човешките същества отлично познаваха.

— Онова, което ние направихме със животните на Земята, е нищожна част от нашите общи способности да манипулираме клетките и групите от клетки. Вече забелязах, че вие притежавате определен тип нервни клетки, които не са подобни, но сравними с човешкия тип клетки. Всяка една от вашите нервни клетки има в краищата си дълги влакна нервна тъкан. У човешките същества подобни връзки се наричат аксони^[1] и дендрити^[2]…

— Запознат съм с анатомическите подробности, за които ми говорите — сухо го прекъсна Нунули.

— Добре — продължи Модиун. — Преди години на Земята са вярвали, че аксонът е просто един вид кабел, подобен на телефонния, способен да предава електрични импулси. Същото се отнасяло и за дендритите. Открили обаче, че всяко едно от тези миниатюрни нервни вещества било осеяно с мънички петънца — от пет до десет хиляди. Последвалите опити показали, че всяко от тези петънца е своеобразен терминал със свой вход и изход. Та представете си сега човешкия мозък със своите дванайсет милиарда клетки, всяка от които е с нервни окончания, имащи около пет-десет хиляди входове и изходи, от които нито един, очевидно, не се използва при непосредственото предаване на импулсите на мозъка.

— Много добре съм запознат с тези подробности — последва резкият отговор. — Ние изучавахме тези своеобразни терминали с техните входове и изходи, каквито у другите раси липсват. Това направи възможно усъвършенстването на човешкия вид до такова ниво, че всеки индивид да обладава пълната сила, но да не може да я използва срещу други, заради своята философия, припомнете си!

Модиун с тъга си спомни, но продължи да разсъждава на глас.

— В един работещ електронен апарат неизползваните входове и изходи създават паразитен шум. В човешкия мозък те са източник на безпорядък и неправилни свръзки. Едва по-късно беше открито, че входовете действително приемат всички мисли на другите хора, а изходите действително предават изцяло съдържанието на мозъка на Единното Психопространство. Но ето каква е моята мисъл: онова, което е влизало и излизало до такава степен е било обременено от паразитни шумове, че е било невъзможно да се отдели информацията от шума, докато не бе разработена нашата система за въздействие. Не виждам нищо особено опасно в това да се ограничи една тотална сила чрез дадена философия… Освен тогава, и вече започвам да го разбирам, когато това ограничение води до пълно саморазрушение. Което означава, че аз се чувствам относително свободен да изразявам. Мисля, че бих могъл много лесно да ви помогна да премахнете или избегнете бариерата, програмирана у вас…

Модиун не довърши своето предложение.

— Но — заключи той, — онова, което искам, е да получа наистина повече допълнителна информация.

Последва дълга пауза. Очите на извънземното се втренчиха в Модиун. Най-сетне Нунули се обади:

— Ще отговоря на почти всички ваши въпроси, освен на този. Не съм уверен, че вашите знания могат да преодолеят онова, което е било създадено от член на комитета. Какво още искате да знаете?

— Къде се намират Зувгите?

— Не знам. Никога не съм ходил там. Очевидно те няма да допуснат някой, който го знае, да се окаже наблизо край вас.

За Модиун това бе честен отговор.

— Тогава разкажете ми какво знаете за комитета.

— Те са най-напредналата раса в галактиката. Науките, които не са развили сами, са ги заимствали от другите раси с помощта на своя метод за едностранно управление и контрол на разума. Никой не може да застраши могъществото на Зувгите, те са единствената безсмъртна раса…

— Искате да кажете, че са живели повече, отколкото другите? — прекъсна го Модиун с усмивка. — Досега човекът е живял три хиляди и петстотин земни години. Възможно е еволюцията да доведе този срок до десет хиляди. Но има причини, поради които нормалната клетка се изражда и съответно разпада, което води до смърт.

Гладкото, загадъчно лице бе по-безизразно от когато и да било.

— Повтарям — те наистина са безсмъртни. По-голямата част от членовете на комитета са на повече от сто хиляди земни години! Добре ли ме чухте?

— Н…но, това е невъзможно на този етап от развитието на галактиката! — протестира Модиун. — Освен по един-единствен начин…

Той се обърка, смути.

— Преди много години ние хората решихме да не тръгваме по такъв неестествен път.

— Не сте тръгнали, заради вашата философия, прав ли съм?

— В основни линии, предполагам, че да. Но и защото…

Нунули го прекъсна спокойно.

— Там е била грешката ви. Природата не се интересува от правилните или неправилни методи. Значение имат единствено фактите. А факт е, че тези индивиди са невероятно стари, а вие сте неспособни да направите онова, което те са постигнали!

Съществото на матрака млъкна.

— Сега, надявам се, ще престанете да ми задавате повече въпроси като на разпит и ще можем най-сетне да се разделим, всеки да поеме по пътя си!

— Да — съгласи се Модиун. — Останалото ще узная, когато се срещна и побеседвам с представители на комитета. Вие можете ли да организирате такава среща?

— Невъзможно е… поради причините, които вече ви обясних. Те не приемат съобщения. Те просто ги изпращат под формата на заповеди.

— Ако все пак изникне някаква възможност — не се предаваше Модиун, — знаете къде да ме намерите.

— Да, знам къде да ви намеря — беше му отговорено с неприкрито доволство. — Знам и накъде сте се запътили!

— Накъде?

— Заникъде.