Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Battle of Forever, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 11гласа)

Информация

Източник: Преводачът

 

Издание:

Издателство „Аргус“ — София, 2000

Редактор: Петър Колев

История

  1. —Добавяне
  2. —Добавяне на анотация (пратена от SecondShoe)

XVI

„Глупаци!“ — помисли си Модиун. Бе най-неприятната ситуация, в която беше попадал. Разбра това и автоматически се обърна. Погледна към вратата, през която току-що бе влязъл.

Пътят вече бе отрязан. За няколко мига — от първия крясък на човека-мишка до реакцията му към човека-тигър, седем същества бяха застанали между вратата и Модиун. Мирното отстъпление от зони на възможно насилие, част от жизнената и мирна философия на човека, се оказваше невъзможно.

Модиун се примири с неизбежния сблъсък.

Групата бързо стана шумна, буйна и докато той стоеше в нерешителност, съществата стягаха обръча около него, тикаха се един друг и го блъскаха. От непосредствената им близост веднага го лъхна неприятната миризма на животинска пот. При все това той не се досети да я премахне. Не се и възпротиви и когато започнаха да го притискат в ъгъла. Всичкото това съставляваше частица от неудачния му опит да се махне оттук.

Юмрукът на човека-тигър изникна отнякъде и се стовари в лицето на Модиун. Ударът беше светкавичен, кос, лапата засегна горната част на главата. Болката бе незначителна, но намерението, което я бе предизвикало, възбуди Модиун.

— Защо? — запита той.

— Защото си вонящ мръсник, затова! — бе отговорът. — А ние знаем какво да правим с предателите и техните другари. Нали така, момчета? Казвам ви — такива трябва да ги убиваме!

Викът му беше подхванат от най-близкостоящите.

Да убием този мръсник!

И в същото време няколко силни удара се стовариха по раменете и върху главата на Модиун. Той се отдръпна от своите нападатели. С горчивина осъзна, че тялото му явно ще бъде принудено да се защитава, когато натискът стане прекалено голям. Затова си подаде команда: никаква болка! Надигна лявата ръка да отразява юмручните попълзновения и тъй като така бе достатъчно неуязвим, със свободната разтресе челюстта на човека-тигър. Усети удара си като тласък в ставите, който се разпространи и в кръста. Не изпита наистина никаква болка, само сътресение.

Понеже не чувстваше действително никаква болка, а и така или иначе нямаше абсолютно никакъв опит в подобен род стълкновения, той не можа да сдържи реакциите си — удари отново. С изумление забеляза как човекът-животно се запрепъва назад четири-пет метра, след което огромното същество с грохот се строполи на пода.

Всички, да всички се обърнаха да гледат. Те също не умееха да се бият. Отдръпнаха рязко ръце от Модиун, престанаха да му обръщат внимание. Продсто стояха изумени край проснатото тяло на своя приятел.

Появи се процеп. Не физически, а възможност за Модиун да се измъкне през него сред скупчилите се животни, възползвайки се от временната им разколебаност. Модиун се запромъква сред тях като лавираше. Трябваше да лавира, защото точно отпред имаше стълпени поне половин дузина хора-животни. Той мина край тези застинали в момента статуи, наведе се и помогна на зашеметения човек-тигър да се изправи.

— Моля те да ми простиш! — извини се. — Просто исках да задам няколко въпроса.

Огромното животно бързо дойде на себе си.

— Имаш страхотен удар! — каза му с неприкрито уважение. — Въпроси ли? — повтори после като ехо.

Модиун изрази недоумението си от тяхното враждебно отношение.

— Откога е станало престъпление да познаваш някого?

Въпросът му накара човека-тигър да се замисли.

— Ами… — започна той колебливо. После се обърна към струпалите се хора-животни. — Вие какво ще кажете, приятели?

— Но той се познава с престъпниците? — изпищя отново човекът-мишка.

— Мда-а-а… — Човекът-тигър внимателно загледа Модиун, неочаквано отново доби агресивен вид. — Имаш ли нещо да добавиш?

— Значи казваш, моите приятели са арестувани? — запита Модиун.

— Ами да, разбира се, какво друго искаш да е…

— Задържани са под стража?

— Точно така.

— Значи ще има процес, макар още да не е доказано, че са виновни за каквото и да било.

Модиун си спомни за своето явяване в „съда“ и бързо добави:

— В съда те имат правото да бъдат съдени от равни на тях, тоест от вас. Дузина измежду вас и съдия в съдебната зала в присъствието на публика, тоест — останалите от вас, ще изслушат свидетелските показания срещу обвиняемите и ще решат тяхната вина.

После Модиун направи пауза.

— В какво ги обвиняват?

Никой не знаеше.

— Вие всички трябва да се срамувате! — жлъчно им каза. — Как може да обвинявате някого, без дори да знаете какво е неговото престъпление?

Собствената му роля в неочаквания развой на събитията стана по-ясна.

— Приятели! — продължи той, — Ние трябва да осигурим справедлив процес за тези четири личности, които са всъщност обикновени същества като вас и като мен.

Те бяха просто хора-животни, при това по-скоро глуповати. Бяха изоставили един идеален свят, изискващ от тях минимум усилия и работа. В известен смисъл, ръководството, което обезпечаваха хората-хиени и Нунули, вероятно им допадаше, те чувстваха тяхната поддръжка, имаха храна за размисъл. А и освен това — все пак някаква работа.

Модиун бе забелязал, че на такива същества мигновено впечатление оказва всичко, което изглеждаше справедливо. Така стана и сега.

— Прав си. Трябва наистина точно тъй да направим!

Надигна се всеобщ хор, изрази дружното им съгласие. Хората-животни горещо започнаха да се убеждават един друг в обосноваността на отдавна неизползваеми принципи за справедливо съдебно разбирателство в този древен процес.

При което съществата в стаята се разделиха на групички. Започнаха оживени дискусии. Никой като че ли не забелязваше повече Модиун и той се запромъква към входната врата, през която необезпокояван излезе, след като внимателно огледа терена отвън.

Бързо пое по коридора. Беше развълнуван от тайнствения арест на своите спътници. Но поне бе свободен да действа.

Какво трябваше да направи — все още не знаеше.

„Проблемът ми е в това, че съм философ!“

А да мисли за това като проблем, бе вече новост за него.

Известно време той броди безцелно. Съзнанието му се размъти. Скоростта, с която вървеше, автоматически се увеличаваше, отразявайки дълбокото му душевно безпокойство. Бързото движение даде своите резултати — Модиун скоро концентрира вниманието си върху този аспект на нещата.

За пореден път осъзна, че на физиологично ниво той обича своите четирима приятели. И затова на същото ниво тяхното затруднено положение го тревожеше.

Модиун ускори ход.

По-бързо.

Затича се. Сърцето му заби учестено, той се задъха. Установи, че натрупаните силни емоции, свързани с неговите приятели, се разсейваха. Разбра, че това бе ответната химична реакция на определени жлези, които, откакто ръстът му се беше увеличил, подтискаха голяма част от неговите реакции. Беше му тъжно да осъзнае, че веществата, отделяни от също така нарасналите жлези в кръвта, а сред тях и адреналина, можеха да се разтворят вследствие на мускулната активност.

Така, докато бягаше, и чувството, че е длъжен нещо да направи, също изчезна.

Модиун отново стана философ. С усмивка се замисли сериозно над идеята, че за малко не се остави да бъде въвлечен в дело, което реално не го касаеше.

Да, такава бе старата доктрина на привърженика на мира: безумствата на избухливите личности нямат край, затова е най-добре човек да стои настрана и да не позволява да бъде въвлечен в техните конфликти, да не отвръща на ударите им с удар, и по възможност да избягва всякакви емоции.

Да ги оставя да побеждават.

Защото леката победа размеква агресора, прави го по-слаб. Вярно е, тази доктрина понякога си има своите недостатъци и неудобства, но ако впоследствие човек съумее и не позволи да го намесят в стълкновение, или в краен случай успее да направи участието си минимално, то по-добре е да съхрани мира по такъв начин. Дори и да има ранени, така винаги е по-добре.

Беше огладнял. Модиун влезе в най-близката столова.

Докато седеше и се хранеше, присъства на същата сцена, както и сутринта. Хора-хиени в униформи се наредиха край всеки от входовете на пълното помещение. После същият високопоставен офицер почтително се приближи до него и му подаде някакъв документ.

На пръв поглед документът много приличаше на призовката, която Модиун бе получил на Земята. Още в мига, в който погледна листа, изпита силен прилив на топлина, надигащ се някъде от основата на гръбначния му стълб. Предусети физиологична ярост и побърза да запита:

— Какво е това?

— Длъжни сте да се явите в качеството си на свидетел в процеса срещу четирите лица, които се обвиняват, че нелегално са качили на борда на този кораб човек, нямащ такова разрешение. Процесът започва утре в девет часа сутринта и ще се състои на мястото, указано в поканата.

Не всяка фраза, буквално всяка една думичка от тези фрази, произнесена от човека-хиена, звучеше сензационно. Модиун реагира на всяко слово. Просто повтаряше: „О!“ „О!“ „О!“ Несъмнено това негово „О!“ изразяваше изумлението и крайното му недоумение.

Тайната на арестуването най-сетне бе разгадана.

Очевидно шпионите на Земята веднага бяха забелязали отношенията му с четиримата. И сега, когато бяха открили Модиун на борда на кораба (без съмнение благодарение на компютъра в столовата), някой се беше досетил за ролята на неговите приятели и по какъв начин те му бяха помогнали да се озове на кораба.

Трудно бе да се предвиди как щеше да завърши такъв процес. Явно Нунули отново бяха започнали една от своите хитри игрички. В края на краищата Модиун се надяваше с помощта на всичкото това да си изясни тяхната тайна цел.

Офицерът-хиена вежливо каза:

— Помолиха ме да се уверя, че вие ще присъствате на процеса в качеството на свидетел, както е указано.

Модиун се колебаеше. Искането бе твърде странно формулирано. Но какво му оставаше да направи? Разумът му подсказваше, че е длъжен да остави негодяите да правят, каквото си искат, и победили без борба, те най-вероятно щяха да се успокоят… Такива поне бяха философските му аксиоми.

Но си спомни и друго. Спомни си как бе призовавал хората-животни само преди един час. Макар обвинението да не изглеждаше толкова сериозно, вероятно то бе част от голяма интрига, заплетена срещу него. Така той зададе въпроса, който щеше всичко да реши:

— В съда ще има ли съдия и съдебни заседатели?

— Да.

— Уверен ли сте в това? — настоя Модиун. — Разбирате ли какво означава?

— Ще има съдия, който заедно с дванадесет съдебни заседатели ще разгледа свидетелските показания, а на обвиняемите ще бъде назначен адвокат.

Като че ли всичко бе справедливо.

— Добре — съгласи се човекът. — Ще присъствам.

— Благодаря ви.

При тези думи офицерът бръкна в джоба си и измъкна оттам друг документ и го подаде на Модиун.

— Това пък какво е?

— Казаха ми, че ако се съгласите да бъдете свидетел, ще ви бъде дадена отделна каюта… както пожелахте тази сутрин. Тук е написан номерът на каютата и местонахождението й.

С явно облекчение Мозиун пое бележката. Вече се питаше къде щеше да прекара втората нощ.

— Предайте, ако обичате, на Всемогъщия Нунули моята признателност. Кажете му, че оценявам неговата любезност!

Както и бе обещано, процесът започна точно в девет на следващата сутрин и в качеството на първи свидетел по делото бе призован Модиун.