Алфред ван Вогт
Битка за вечността (14)

XIV

Отново се озова навън. Все още бе нощ, макар в схупилото се под облаците небе да се прокрадваха първите предизгревни лъчи. Модиун вървеше по пустия тротоар. На улицата, естествено, имаше автомобили. Всичките бяха свободни. Всъщност, можеха ли друго да правят, освен да се движат, в случай че на някого му се наложеше да ползва ууслугите им? В крайна сметка това бе и тяхното предназначчение.

Три неща вълнуваха Модиун. Първо: той не беше достатъчно сигурен в онова, което чувстваше. Второ: бе забелязал, че тялото му не е в добро душевно състояние. Трето: осъзнаваше, че за щастие е спокоен.

Разбираше, че Судлил бе породила известно напрежение в него. Още с пристигането й му се беше наложило да се съобразява с реалиите на едно друго същество, ала след два-три часа, прекарани с нея, тя му беше омръзнала.

Някой ден, несъмнено, те отново щяха да бъдат заедно и може би щяха да обсъждат бъдещето на хората. Но едва ли и това бе крайно необходимо.

„Струва ми се — каза си той, — че най-разумното в момента е веднага да си легна, да се наспя и така да дам на моето тяло почивката, от която се нуждае. А утрото е по-мъдро от вечерта, на сутринта ще реша какво да предприема по-нататък.“

Край тротоара се плъзна автомобил и той го повика. Точно в този момент изпита увереността, че околосветското пътешествие повече не го интересува. Целта му по време на такова едно пътешествие щеше да е да събира информация за онези от хората, които бяха останали отвъд бариерата… Ала сега вече нямаше никакъв смисъл.

Тъй че, какво щеше да прави?

Сети се за единственото ограничение, което Нунули му бяха наложили — да държи в тайна своя човешки произход. В крайна сметка, защо пък не? Той даде на автомобила адреса на квартирата си за приходящи, отпусна се назад в седалката и се замисли: „Значи така-а-а…Член на далечния комитет бе проявил непосредствен интерес… Невероятно!“ Ала бе факт, точно това бе заявил Нунули!

Именно непосредствен интерес към мъничката планета Земя в слабо населен, от гледна точка на количеството слънца район, при това в самия най-отдалечен край на галактиката Млечен път… Тук Модиун разбра, че се опитва да проумее дали има някакъв заговор срещу техните две същества: срещу Судлил и срещу него самия. Ето, това всъщност му се струваше невъзможно!

Много вероятно бе някой от членовете на комитета да бе посъветвал Нунули, но при положение, че такъв съвет е бил поискан. Техните общи директиви безусловно обхващаха такива безконечно малки (за техните стандарти) единици като Модиун. Нунули просто се бяха опитали да проявят старание така, както трябваше да го стори всяка една раса добри и покорни слуги.

Единственото човешко същество, пацифист и философ, безобиден, в смисъл, че беше напълно готов да остави на спокойствие всички и тъкмо поради тази причина никога нямаше да нанесе ответен удар, такъв именно човек не можеше да представлява никакъв интерес за една господстваща и завоевателна галактическа йерархия. На такова огромно разстояние членовете на тази галактическа йерархия просто не можеха и да предполагат, че той съществуваше. Така че каквито и съвети Нунули да даваха на своите същества, сами по себе си тези съвети засягаха конкретно онези, срещу които бяха насочени.

Въпреки безупречната си логика, Модиун все не можеше напълно да се съгласи с подобни аргументи.

„Пак ще обмисля това, но по-късно!“

Трябваше да преустанови размишленията, защото бяха пристигнали. Модиун слезе от автомобила. Когато наближи малката си квартира, остана удивен да завари там Руузб. Човекът-мечка беше приседнал на стъпалата на верандата. Подпрян на една от поддържащите греди, красавецът дремеше.

Модиун пристъпи по-наблизо, човекът-животно отхлупи клепачи и извика:

— Хей!

В нощния въздух гласът му изплющя като камшик. Човекът-животно се усети, изправи се на крака и почти изшептя:

— Къде беше? Тревожехме се за теб!

Модиун спокойно му обясни, че беше възникнало събитие, на което трябваше да обърне внимание. След като му обясни какво се бе случило, Руузб го хвана за ръката и го задърпа към един от апартаментите.

Зачука силно по вратата. Полузаспал, Дуулдн отвори. Руузб тикна Модиун навътре към човека-ягуар, после стремително хукна назад, като през рамо подхвърли:

— Отивам да извикам останалите.

След пет минути всички се събраха в квартирата на Дуулд. С дебелия си нисък глас Руузб изръмжа:

— Приятели, тази маймуна не е с всичкия си! — и той се почука с пръст по челото. — Тя наруши условията на домашния арест само два дена преди изтичането на наказанието. Утре това може да му навлече куп неприятности, но ние няма да сме тук, за да успеем да му помогнем.

Той се обърна към Модиун. Красивото му лице стана сериозно, докато обясняваше как те четиримата трябвало до обяд на другия ден да бъдат на борда на междузвездния космически кораб. Излитането било предвидено да стане вдруги ден сутринта.

Модиун не скри своята изненада.

— Искаш да кажеш, че те се готвят да натоварят на борда на кораба един милион души наведнъж?

— В случай на крайна необходимост могат да го направят, но не там е работата! — намеси се Дуулдн. — От две седмици насам те вече са започнали да го правят. Ние ще се качим на кораба с последните петдесет хиляди.

Руузб махна с ръка на другаря си да замълчи.

— Да не се отклоняваме от темата — каза им. — Въпросът е в това, какво ще правим с тази маймуна? Не ми изглежда да е много наясно със ситуацията…

Човекът-лисица се размърда в другия край на стаята.

— Измислих! Защо да не я вземем с нас?

— Имаш предвид в космоса?

Човекът-мечка гледаше същисан. После поклати глава.

— Сигурно ще е нередно.

— Нередно според чии норми и принципи? — отново се намеси Дуулдн. — Според тези на хората-хиени, които са завзели властта ли?

Той сви рамене.

— Една маймуна в повече или по-малко… никой няма да я забележи сред другите на борда! А и нашият приятел винаги може да каже, че си е изгубил документите!

Силно учуден, човекът-хипопотам се обърна и загледа човешкото същество.

— Хей, Модиунн, ти какво мислиш по въпроса? Ще ли ти се да дойдеш с нас или не?

Модиун го интересуваше единствено желанието и готовността им да съзаклятничат, да му помогнат. Удивителното бе, че единствената мисъл, която им беше подхвърлил — идеята за незаконното обсебване на властта, — се бе оказала достатъчна да унищожи тяхната преданост към хората-хиени. Най-напред Руузб и Дуулдн, а сега, очевидно с течение на времето, Неррл и и Иггдооз също се бяха оставили на (какъв беше точният термин) … покварата. Само за няколко минути маските бяха свалени. Без да знаят цялата истина, те бяха реагирали с разярение на най-малкия намек, изведнъж бяха загубили своята наивност и чистота на намеренията си.

Мисълта на Модиун се върна към човека-плъх, престъпник като него, който се бе принудил да открадне, разбрал, че на хората-хиени не се налага да извървяват пеша последните стотина метра, делящи ги от техните домове. Човекът-плъх се бе възмутил от тази им привилегия.

„Значи, в действителност не е необходимо чак толкова много, за да пламне искрата!“ — замисли се Модиун.

Идеалното равновесие, което беше оставил човекът, преди да се оттегли зад бариерата, бе нарушено от завоевателите Нунули. Какво нещастие! Явно трябваше да се действа в това направление!

После Модиун осъзна, че четири изгарящи от нетърпение погледа все още бяха втренчени в него и хората-животни чакаха отговор. Това му напомни, че преди всичко той имаше да изпълнява едно задължение.

— Налага се да изляза на здрачаване, но ще се върна към девет, девет и половина. Нали няма да е твърде късно?

Те пламенно го увериха, че не.

С падането на нощта Модиун се озова там, където преди един месец Екет го беше довел… и където той бе срещнал Судлил. Съзнанието му все още пазеше ясната картина на местността и възможния път, по който автомобилът да може да го преведе през пустеещото поле. Както и бе предполагал, роботът-автомобил се подчини на човешкото му име.

Скоро Модиун стоеше на хълма, извисяващ се над онова, което до неотдавна бе долина и където хиляди бяха живели в рай. Сега всичко тук беше изчезнало: градините, каналите, плувните басейни край тях, прекрасните домове и златистите морави, които образуваха централната част на хиляда и петстотин метра в диаметър. Липсваше също и външният жилищен район, където бяха разположени домовете на насекомите и животнитде, слуги на човека. На мястото, където се бе намирало градчето с останките от човешката раса, сега бе издълбана дълбока осемстотинметрова яма — пет километра на дължина и три километра на ширина.

Ако Модиун възнамеряваше да излети в космоса, то може би след време щеше да му се наложи да потърси сметка за всичкото това, сторено от членовете на комитета.

Той внезапно разбра, че действително трябваше да постъпи точно така.