Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Battle of Forever, 1971 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Любомир Найденов, 2000 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,2 (× 11гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Източник: Преводачът
Издание:
Издателство „Аргус“ — София, 2000
Редактор: Петър Колев
История
- —Добавяне
- —Добавяне на анотация (пратена от SecondShoe)
XI
Бяха пристигнали на местоназначението, но Модиун все още се колебаеше какво да предприеме. „Трябва ли да се съглася с нейното решение?“ — питаше се той.
Означаваше ли това край на маймунското му съществуване?
Властелинът на планетата Нунули го бе предупредил да не действа така. Модиун се притесняваше, че можеха да насъскат глупавите животни против двете човешки същества. Тогава щеше да им се наложи да преценяват до каква степен да използват способите си за защита.
Обърна се към жената да я запита дали има някаква идея по въпроса и видя, че се е запътила към красивата ограда в края на алеята. От другата страна на оградата хълмът се спускаше отвесно надолу. В низината се разпростираше град Халий, много по-надалече, отколкото Модиун си беше представял по-рано. Жената се подпря на оградата и загледа пейзажа, прострял се в краката й. Модиун не помръдна, но и оттук се откриваше голяма част от великолепната панорама.
В този момент той забеляза нещо, което преди това не му бе направило впечатление — избраният от Судлил дом бе най-високият в града. Те стояха на върха на хълма и гледката, откриваща се пред тях, бе невероятна. Даже върховете на далечните небостъргачи, като онзи, по чиито стълбища беше препускал, бяха по-ниски от мястото, на което се намираше Модиун.
„Може би на Судлил й харесва не разнообразието на цветовете, а височината?“ — запита се. Трябва да бе точно така, защото и той самият бе впечатлен.
Хрумна му, че като опитно човешко същество, трябваше нещо да направи.
Но какво?
Огледа се. Автомобилът ги беше оставил пред централния вход. Алеята минаваше покрай къщата и продължаваше вдясно зад нея. Очевидно правеше кръг, защото автомобилът се появи малко по-надолу и продължи със същата скорост по пътя, по който бяха дошли.
Модиун внимателно се вгледа в постройката. Ако къщата вече беше заета и някой живееше в нея, отвън не можеше да се разбере. Наблизо не се чуваше никакъв звук, нищо не трепваше. Не, все пак имаше някакви звуци. Хладният бриз разрошваше храстите, накапалите листа с шепот се въртяха по вечната пластмасова алея. Неочаквано се обади и кукувица.
Той се отправи към входа. Усети, че и жената се беше обърнала. Модиун назова истинското си име на компютъра на вратата… и Судлил се приближи до него. Модиун натисна дръжката. Побутна вратата. Обърна се, пристъпи към жената и с едно движение я взе в ръце.
Изненада го тежестта й, но предаде на мускулите си команда допълнително да увеличат усилията и без затруднение пренесе Судлил през прага.
Леко задъхан, той отпусна тялото й на пода и я задържа, докато тя установи равновесие. Судлил остана изненадана от поведението му.
— Какво беше това?
— Сватбена церемония — спокойно отвърна Модиун.
Обясни й, че по време на ареста бе имал възможността да гледа разни драми по телевизията и в заключение допълни:
— Филмите бързо ми омръзнаха, престанах да ги следя. Но една двойка животни направиха същото. Така че… — той сви рамене, както често правеше Дуулдн, — запомних някои подробности.
— Значи сега аз съм твоя жена? — Судлил изглеждаше заинтригувана.
— М-да-а-а.
— Ами… — започна тя неуверено. — При такива обстоятелства мисля си…
— Разбира се, не ще и съмнение — отвърна Модиун. — След като ще имаме сексуални отношения…
Тя поклати глава и се обърна.
— Да огледаме как изглежда нашия дом след три хиляди години.
Модиун не възрази. Вървеше след Судлил от стая в стая. Всичко в къщата изглеждаше много по-хубаво, отколкото го описваха обучаващите машини. Към трите спални имаше бани. Стометрова всекидневна. Огромна трапезария. Кабинет. Множество неголеми стаи за малки животни с отделни бани, две стаи, чието предназначение му бе непонятно, и столова с автоматично оборудване.
Обучаващите машините не бяха успели да им предадат красотата на мебелировката. Всичко бе изкусно направено от нерушаща се пластмаса. Формата на полираните повърхности по своеобразен начин отразяваше светлината. Отдавна починалият майстор-декоратор бе добил желания ефект: палисандрово дърво сияеше в едната спалня, в другата имаше имитация на антика. Неголемите дивани във всекидневната бяха от тиково дърво. В същата огромна стая откриха удобни кожени кресла, пищни китайски килими и драперии, които приличаха на гоблени.
Младоженците преминаваха от стая в стая, Судлил беше безкрайно доволна. Най-сетне двамата се установиха в столовата, където Судлил многозначително му подхвърли:
— Дори няма да ни се налага да излизаме, за да се храним…
Модиун предусети какво искаше да му каже. Стори му се неразумно да не й обърне внимание на отрицателните аспекти на това начинание.
— Както знаеш — продължаваше жената, — по време на растежа ние се подложихме на някои нежелателни унижения. Да се храним и след това да изхвърляме ненужните за организма ни ексременти. Да спим и по такъв начин да си губим времето. Необходимостта да седим или да стоим… Всичкото това е доста неприятно. Така или иначе, свикнахме. В крайна сметка сега ни се предоставя възможността да вършим тези неща у дома, в уединение.
Модиун бавно изрече:
— Не трябва да забравяме все пак, че Нунули по всяка вероятност знаят къде се намирам, а надявам се са осведомени, че и ти също си тук!
— Погледнато в исторически план, тези въпроси не засягат жени, не ти ли е ясно? — прекъсна го Судлил. — И понеже с теб слязохме на по-ниско еволюционно ниво, като мъж ти несъмнено си задължен да се заемеш с тези подробности.
Модиун внезапно бе озарен от идея. Судлил винаги бе ценена заради устояването на своята женска позиция. Очевидно тя бе имала време да обмисли своето ново състояние. Така сега тя демонстрираше своята нова философия. Интересно! Само дето не отчиташе факта, че ако Нунули се захванеха с нея, влиянието, което щяха да й упражнят, щеше да бъде същото, каквото упражняваха и над него.
Жената провери няколко шкафа, после доволна, се обърна към Модиун.
— Така, огледахме къщата… — каза му. — Какво ще правим оттук нататък?
Модиун й довери желанието си да направи околосветско пътешествие. Намерението му обаче бе да изчакат няколко дена, докато изтече срока на наказанието му, нещо, което не й каза направо. Судлил търпеливо го изслуша, след което отново запита:
— Хубаво, но какво ще правим днес?
Модиун не смяташе, че е объркан. Той просто се приспособяваше към несекващата й необходимост по всяко време с нещо да се занимава, да не бездейства.
— Можем да подновим нашите философски спорове, както правехме зад бариерата… — предложи.
Тя го прекъсна с многозначителен нотка в гласа.
— В тези нови тела мислите ни не могат да са носители на същите ценности!
Модиун сякаш не я чу. Продължи.
— Бихме могли да поседим, да полежим, да почетем книги за животните в кабинета, а след това да обядваме. Да погледаме после телевизия и в края на деня, разбира се, да си легнем.
— Имаш предвид просто да седим, така ли?
Реакцията й бе озадачаваща, Судлил изглеждаше изумена. Докато говореше, не сваляше поглед от лицето на Модиун. От изражението му навярно се беше досетила, че за него това също е в известен смисъл проблем. Бавно изрече:
— Знаеш ли, чувствам в мозъка си… възбуда. Все едно всичките ми нервни сектори, направляващи двигателната активност, се поддават на влиянието на всеки мой поглед, на всеки особен звук. Същото се получава и при всяко натоварване на краката, дори и когато вятърът гали кожата ми. А обонянието и вкусът пък ме карат да се чувствам неловко, леко ме отвращават. Искам да се движа?
Тя го изгледа.
— Разбираш ли?
Изслушал признанията й, Модиун се усмихна с разбиране и търпимост.
— Сигурно си забелязала, че тези усещания са станали още по-настойчиви след преминаването ни отвъд бариерата. Това са все познати и прекрасни неща, а пътищата на нервните ни импулси отдавна са ни известни. Но тук — той се огледа, — тук домът, градът, хората — всичко е ново и ни възбужда по нов, своеобразен начин, колкото и да е обичайно. Нужно е на всяка цена да разбереш, че това са физиологични импулси, телесни реакции, а тялото трябва да се управлява от философски идеален разум. Дотогава си затваряй очите колкото е възможно по-често. Ако това не помогне, то ставай и танцувай, както животните! Често го правех, докато по време на ареста стоях затворен у вкъщи, особено докато слушах определена музика!
Той свърши и по изписалото се на лицето й изражение Модиун видя, че думите му бяха предизвикали у нея реакция на съпротива, същата, каквато и тя самата бе открила, сблъсквайки се с обонянието и осезанието. Затова побърза да допълни:
— Но може би ти имаш някакво друго предложение?
— Защо да не правим секс? — Тя наистина беше готова с предложението си. — При животните сексуалният акт отнема час или два, знаеш. Тъкмо ще дойде време за обяд. А след като се нахраним, можем да решим какво ще правим довечера.
Според Модиун моментът не бе най-подходящ за такъв род занимания. Кой знае защо той си беше втълпил, че секс се прави късно вечер или рано сутрин. Но вече беше установил, че за Судлил приспособяването към новото й тяло бе твърде силно преживяване.
„Много добре! Идеално!“ — помисли си.
И докато я превеждаше през най-дългия овал към най-голямата и красива спалня, с развеселен глас забеляза:
— В светлината на историческото ни развитие Дода вярва, че докато окончателно ние не сме еволюирали в хора, единствено някои святи личности са могли да живеят без въобще да правят секс! Очевидно каквото и да са направили Нунули, те са развили у нас това свято свойство — предполагам, че тази дума е свързана с примитивната философия. Така сме успели да се издигнем от стадия на хора-животни и да се превърнем в истински хора.
Той свърши, но веднага бе споходен от друга мисъл.
— Твоите полови органи приличат ли на гениталиите на жените-животни? — запита я.
— Никога не съм ги сравнявала — отговори Судлил. — Външно сякаш да, на пръв поглед!
— Направих си труда да огледам няколко женски индивида… Така че бих могъл да извърша точен и обстоен анализ…
— Добре — съгласи се жената.
— Наистина, твърде много приличат! — заяви в заключение Модиун след няколкоминутен оглед. И продължи: — С едно-единствено изключение: жените-животни отделят голямо количество мъзга. А сега не открих никакви такива следи.
— Аз пък не забелязах у теб никакви агресивни признаци, каквито се наблюдават у всички срещнати мъжки индивиди. Не помниш ли?
— Може би подобни явления възникват, докато има сексуална активност? Така че не е ли по-добре да започваме!
Опитът им да се правят секс много скоро ги постави в неудобно положение. Те се въртяха в кревата, бяха неприятно шокирани от физическото съприкосновение на едната плът с другата, тръпнеха, пъшкаха, колебаеха се… но проявяваха решителност и любопитство. В крайна сметка, обезкуражени, двамата се отдръпнаха един от друг.
— Животните като че ли изпадат в особено състояние на възбуда — забеляза не след много Модиун. — В действителност, при тях сексуалният акт е придружен с отделянето на неприятна миризма. При нас нямаше такава възбуда и почувствах едва доловим мирис на пот.
— Докато устните ти бяха опряни в моите — на свой ред се обади жената, — ти отделяше слюнка, навлажняваше устата ми, а това, повярвай, ми подейства страшно неприятно!
— Струва ми се смешно сухи устни докосват други такива! — заоправдава се Модиун.
Тя не отговори, приплъзна се към ръба, отпусна загорелите си крака на пода и седна в леглото.
Започна да се облича. За минута беше в панталони и риза. Когато се наведе, за да обуе обувките си, заяви:
— Отне ни по-малко време, отколкото мислех. Сега смятам да се поразходя. Ти какво ще правиш?
— Ще остана тук, ще полежа със затворени очи… — отвърна Модиун.
Тя вече беше отворила вратата и излизаше от стаята. Той долови отдалеччаващите й се стъпки по дебелия килим, след което входната врата се отвори и хлопна зад нея.
Известно време мина така.
Вечерният мрак започна да се спуска. Модиун се облече, отиде в столовата, вечеря. Судлил още я нямаше. По-скоро любопитен, той излезе да я потърси. В тъмното различаваше все още алеята, виеща се към града. От своето място не можеше изцяло да я обхване с поглед, но уличното осветление бе запалено. Судлил не се виждаше никъде.
Модиун си спомни за отказа й да се храни в обществена столова. Мисълта го успокои: „Скоро ще огладнее и ще се върне!“
Той се прибра обратно в къщата, изтегна се на леглото — приятен навик от времето на ареста. След няколко часа щеше да стане време за сън.
Судлил продължаваше да се бави.
„Странно!“ — мислеше си той, но търпеливо чакаше. Явно жената беше решила да разгледа основно града още в първия ден на своето пристигане. При това много по-обстойно, отколкото бе направил Модиун преди време. После той се досети и за несекващата й нужда от движение. Очевидно това чувство продължаваше да я направлява.
Модиун се съблече, легна в постелята и заспа.
Някъде в рехавата нощна светлина се разнесе експлозия.