Алфред ван Вогт
Битка за вечността (10)

X

Спирачките изскърцаха, автомобилът спря и Модиун забеляза жената, наполовина скрита зад храсталаците. Хвърли й бегъл поглед. Закъсняваше и се чувстваше виновен. Скочи от колата, затича към жената. Не беше доволен от разчетеното свободно време, не беше доволен, че трябваше да остане извън домашния си затвор колкото е възможно по-малко.

Макар да бе пропуснал отиването до столовата в желанието си да има повече време, Модиун разбираше, че отдавна е закъснял. Сега трябваше да действа по-бързо, да качи жената в някой автомобил и да я отведе в града.

С тези мисли той се закатери по хълма към храсталаците, където го чакаше жената и там забеляза… Екет. Ученият-насекомо беше на височина около сто и петдесет метра над долината и несъмнено се връщаше обратно през бариерата.

Гледката напомни нещо на Модиун. Той спря, концентрира се, настрои мисълта си на една от честотите на насекомите и активира. Най-напред поздрави учения и получи в отговор вежливо приветствие. После предаде съобщението си за останалите човешки същества.

В отчета си накратко описа какво е открил. Измененията в програмирането на компютъра. Новият статус на хората-хиени, както и това, че Нунули бяха завладели Земята от името на някакъв далечен комитет.

Думите му не бяха нищо друго, освен информация. Едва ли щяха да представляват интерес за истинските човешки същества. У някои тази информация може би щеше да предизвика приятна възбуда. Вероятно бе Дода да изпита задоволство и удовлетворение от резултатите на експеримента, който така силно бяха критикували. (Особено няколко мъжки индивиди, надигнали ропот, че беше въвлякъл в своите опити и Судлил). Въпреки това, все още бе твърде съмнително някой друг така да се развълнува, че да склони и приеме да бъде независимо, отделно и самостоятелно функциониращо тяло с всичките унизителни нужди на живия организъм.

Модиун не пропусна при заключителните думи в своя отчет да предположи подобна възможна реакция за онези, останали зад бариерата, и като използва Екет като посредник, заяви:

— Тъй като двамата със Судлил сме осъдени още три години да търпим мъчителното си съществуване в пълна зависимост от нашите тела, които вече са тук, бих ви предложил да ни разрешите ние сами да вземаме решения, свързани с настоящата реалност и настоящето положение на нещата.

Така завършваше неговото съобщение.

Връзката бе кратковременна, но в следващия момент Модиун установи, че бе изгубил жената. Беше излязла извън полезрението му. Колебанието му трая само един миг. Хвърли поглед към потъналата в мъгла долина, където бързо изчезваше насекомото-носач.

Онова, което за момент го обезпокои, бе чувството, че току-що е излъгал. Защото истината бе, че той не можеше да се спррави със създалата се ситуация и се съмняваше дали и Судлил ще пожелае да му помогне да разрешат този проблем.

Усещането за обида към самия себе си се разсея. Нищо… Нищо не се бе случило. Какво можеха да направят Нунули срещу човешките същества? Като че ли… нищо. С тази успокоителна мисъл Модиун започна да претърсва храсталаците. Обиколи ги отвсякъде. Спря. И застина парализиран.

„Господи!“ — помисли си.

Судлил стоеше край магистралата и наблюдаваше несекващия поток автомобили. Бе само на тридесет метра от Модиун и изглежда чувстваше неговото присъствие. Модиун се приближи… и тя се обърна. Мигновено. Това го изуми.

Нейната живост! Бе съвършено поразително! Судлил се усмихваше, докато го гледаше. Усмивката й беше наелектрилизираща, великолепна. Жената беше облечена по-скоро екстравагантно — с панталон и риза. Златистите й коси като водопад се разливаха по раменете. Сините й очи бяха толкова ярки, че сякаш сияеха със собствена светлина. Устата й бе полуотворена и като цяло Судлил създаваше впечатление за човек с ярка индивидуалност, на границата на… На какво?

Модиун нямаше ни най-малка представа. Той никога не бе виждал в такъв ръст човешко същество, при това жена, израстнала напълно. Изненадата му се засилваше и от факта, че когато преди няколко седмици за последен път беше видял Судлил, размерите й бяха значително по-малки. Тогава тя изглеждаше все още непохватна и тромава, което Дода отдаваше на прекалено бързия растеж на нейните клетки. Както и на поеманите лекарства, разбира се.

Сега от всичкото това нямаше и помен.

Судлил сияеше от здраве и жизнерадост. Цялото й тяло и лице като че ли тръпнеха. И това продължаваше, не преставаше нито за миг! Прекрасното създание изчурулика с несравним меден гласец:

— Екет поръча да ми предадат съобщението, което си изпратил до останалите.

После жената допълни:

— Значи… значи има проблем?

Едва сега Модиун заговори:

— Отчасти… — а после веднага допълни. — Да вземем кола, всичко ще ти разкажа по пътя.

Замъчи го безпокойство. Наистина беше закъснял с прибирането в квартирата и колкото по-бързо тръгнеха обратно към града, толкова по-добро щеше да е положението му.

Судлил не се опита да възрази. Модиун направи знак на една свободна кола. Двамата се настаниха в нея и той започна. Разказа й как погрешно го бяха възприели за маймуна, как от любопитство бе допуснал грешка и го бяха идентифицирали, разказа й за това, че е длъжен да търпи наказание и да седи под домашен арест в своята квартира, в която бе влязъл с взлом под чуждо име.

Когато свърши с краткия разказ, Судлил се заинтересува:

— Присъдата ти е за двадесет дена, нали?

— Да.

— И от нея са изминали осемнадесет?

— Да.

Беше озадачен… Струваше му се, че тя нещичко е намислила.

— Мислиш ли дали е от значение, че присъдата ти е точно двадесет дена?

— Не разбирам какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че може би са им необходими точно двадесет дена, за да извършат някакви приготовления, свързани с теб, или пък да ти попречат през това време ти да не можеш нещо да направиш.

Идеята й беше съвсем нова. Модиун бързо схвана скрития замисъл.

— Каквото могат да направят за три седмици, ще го свършат и за три дни! — отвърна й той. Помълча, а после просо заключи. — Предполагам, че получих присъдата си заради извършеното престъпление.

— А нима си уверен, че много други животни не използват чужди имена?

След дълбокомислена пауза Модиун разбра, че не вярваше в нищо подобно, както и не вярваше преди това някого да са наказвали за такова „престъпление“.

Бавно изрече:

— Да, наистина е много странно. Но всъщност какво могат да направят? На какво ли може да е способен техният комитет?

Правилните черти на Судлил се свиха в гримаса, изражението й стана такова, сякаш тя се стараеше да проумее изключително трудна мисъл. На въпросите на Модиун отвръщаше със сияеща усмивка. Само за миг красотата й отново бе разцъфтяла. Судлил беше прекрасна.

— Така е — съгласи се тя с него. — Проблем значи не съществува. Просто бях любопитна да разбера.

Това, че тя се бе отклонила от въпроса, след като сама бе подхвърлила великолепната идея, не задоволи напълно Модиун. А това му напомни, че времето лети.

— Решението ми след всичко станало до този момент е да не правя нищо, което може да създаде допълнителни проблеми.

— И явно така е най-разумно да действаме — отвърна жената.

Отговорът й бе формулиран по такъв учтив начин, щото Модиун реши, че е настъпил подходящия момент да сподели с нея своя план. Разказа на Судлил как и защо Нунули считаха Земята за завладяна планета.

— Отдавна, преди много години, много преди още човешката раса да е достигнала днешното високо ниво на развитие, такова положение на нещата би ме заставило да обявя война на завоевателя и да прогоня нашественика от нашия свят. Изпитвам усещането обаче, че те са ни победили с хитрост — довери й той. — А такова коварство разкрива ужасният им и отвратителен характер. Не трябва да им позволяваме да реализират докрай своята цел. Макар че, както казват моите приятели-животни, и ние сигурно трябва да се съгласим с тях, всичко е преходно!

— Аз съм съгласна — каза жената.

— Затова — Модиун довърши мисълта си, — затова ще ни се наложи да поживеем тук още няколко дни като маймуни. Не желая да предизвикваме раздразнението на хората-хиени.

Последва кратко мълчание. Автомобилът летеше, гумите свистяха. По някое време Судлил се обади. Гласът й прозвуча необичайно:

— Но аз не съм маймуна!

Донякъде Модиун не беше учуден от отговора й. Струваше му се, че такива подробности бяха очевидни и не можеха да бъдат оспорвани. Направи онова, което никога по-рано не бе считал за нужно: мислено се запита какво толкова й бе казал, че предизвика такава реакция от нейна страна. Не можеше да има съмнение — разказът му бе изключително рационален, бе обяснил ясно своето затруднено положение и как смяташе да излезе от него.

— Вие, мъжете, понякога имате много странни идеи — продължаваше Судлил. — Съвсем очевидно е, че този път ние ще се появим като хора и това автоматически ще реши предходния проблем. Така че можем да смятаме въпроса за приключен.

Опечален, Модиун продължаваше да седи до Судлил. Нещо в логиката й не беше наред, но тонът й бе достатъчно категоричен. Докато той продължаваше да действа на принципа за пълно уважение спрямо нейната гледна точка или към гледната точка на всекиго другиго, всичко щеше да бъде окончателно и категорично.

Мълчанието им внезапно бе нарушено двадесет минути по-късно. Судлил гледаше през прозорците на автомобила. Неочаквано протегна ръка.

— Какво е това?

Модиун проследи с поглед посоката на ръката й. В далечината, сред равнината извисяваше своята грамада някакво съоръжение — най-голямата конструкция, която той някога бе виждал. Успя само да съзре основните й контури — автомобилът профуча покрай дефилетата, прорязали стръмните хълмове. После чудовищното съоръжение изчезна зад тях. Макар и за кратко, Модиун достатъчно беше видял.

— Това трябва да е космическият кораб — предположи.

Сподели със Судлил за четиримата си приятели-животни и за предстоящия им скорошен им полет към далечната звездна система.

Продължи с развеселен глас разказа си, описа й как в деня на получаването на присъдата и четиримата бяха дошли да се заинтересуват какво наказание е получил. Не пропусна да й спомене за облекчението, което другарите му бяха почувствали, узнали, че нищо повече не ги задължаваше да го избягват.

— Навещаваха ме — каза й, — бъбрехме, хранехме се заедно, не се видяхме единствено днес, защото трябваше да излязат да получат апаратурата за пътешествието.

Судлил не направи никакъв коментар. Слушаше равнодушно, с дружески неутралитет. По-късно, когато автомобилът навлезе в града, Модиун показа на своята спътница някои от забележителностите: квартирите за посетители; домовете, където се живееше постоянно; някаква мярнала се на пътя им столова; търговска уличка с магазинчета… Разбра, че не може да сдържи чувствата си. Започна да го мъчи фактът, че сега изпитваше един вид гордост. Сякаш беше човек, знаещ всичките тези дреболии, и само заради това бе по-висш от другия, който не ги знае. При все това го учуди интересът, който Судлил прояви към някои от подробностите. Както трябваше и да се очаква, вниманието й в крайна сметка се прехвърли на жилищните домове, предназначени в миналото за хората.

— Мислиш ли, че все още ги използват? — запита го тя.

— Сега ще проверим! — отговори Модиун. Посочи й склона на един хълм пред тях. — Ето тук, вдясно.

Домът, който предпочете Судлил, имаше терасовидни градини, които се издигаха до самото сдание, представляващо като цяло пет овални конструкции, вмъкнати една в друга. Всеки овал беше в различен цвят и общият ефект бе впечатляващ. Но жената бе като поразена. Тъй като самата тя си беше избрала своя дом, Модиун не се противопостави на желанието й. Представи се на автомобила с истинското си човешко име и му нареди да ги отведе до края на стръмната алея, извиваща нагоре до главния вход.

Едва-що стъпили на земята, колата веднага потегли обратно. Бяха пристигнали.