Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Battle of Forever, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 11гласа)

Информация

Източник: Преводачът

 

Издание:

Издателство „Аргус“ — София, 2000

Редактор: Петър Колев

История

  1. —Добавяне
  2. —Добавяне на анотация (пратена от SecondShoe)

XXXI

Закусиха. После, придружен от четиримата си обезпокоени за него приятели, Модиуун се отправи към залата за управление.

— Сигурно няма да ни пуснат да влезем? — усъмни се Неррл, когато стигнаха до вратата, разположена в дъното на дълбока ниша. Навсякъде покрай вратата светеха цветни лампички, а на металната табела беше написано:

САМО ЗА ПЕРСОНАЛА

Модиун активира системата и мислено унищожи всички препятствия. Мисловната му енергия отпрати намиращите се вътре хора-хиени, инженери и техници. Когато персоналът си замина, той огледа блокиращите устройства по всички врати.

Няколко минути по-късно се появи…

Планетата Зувг!

На огромен видеоекран в контролната зала, затулен зад облаци, трептеше светъл призрачен кръг на фона на черно небе. При увеличението се появи и някакво градче сред планините — мястото, където живееха Зувгите.

Комитета!

От такова разстояние светлинката на миниатюрната защитна бариера, окръжаваща градчето, оставаше невидима. Издигнатият щит изглеждаше непроницаем, но за Модиун нямаше проблеми с бариерите, така че лесно я преодоля.

Трудно бе да различи какво имаше на повърхността. Отвесни скали, планински ждрела, проточени сенки, тъмни оврази; тук и там съзираше някакви сгради. Едните, извисили снаги на висок планински връх, други, спотаили се на дъното на тристаметрови пропасти.

Модиун наблюдаваше тази величевствена гледка и не преставаше да трепери. Едва успяваше да се овладее. Разразилата се буря от пулсации го връхлетя. Той изпитваше трепет по цялото тяло, а не на отделни места. Понякога в крака, после по рамото, в ръката… В стомаха и вътрешностите, в бедрата, в дробовете и така нататък — усещанията на тласъци се движеха напред и назад по цялото тяло и нито за миг не преставаха.

Модиун се беше отворил за възприятия, откъдето идваше и активирането на всички вътрешни сили.

Усещаше налягането на пода върху ходилата и подметките на обувките си; ефирната тъкан на панталона, която прилепваше в краката; той вдишваше въздух, който леко гъделичкаше лигавиците на гърлото, преди да стигне дробовете. Лицето му бе сгорещено от някакво постоянно напиращо чувство. Гняв? Модиун не можеше да определи точно какво. Но беше чувство, което го безпокоеше.

За да се увери какво не бе, Модиун повтори древното кредо:

1. Хората са такива, каквито са, и животът е такъв, какъвто е — заслужава си да бъде изживян.

2. Ако му (им) се доверяваш и той (те) ще ти се доверява (доверяват).

3. Дарявай им любов и те ще ти отвърнат с любов.

4. Животът, по принцип, е хубав. Никога не заплашвай и ще видиш колко спокоен може да бъде животът.

5. Винаги подавай и другата си буза.

Обсъди всяко едно от тези твърдения. Не виждаше логическа връзка помежду им. Поредица от мисли, които, несъмнено бяха правилни до известна степен, но не и универсални. Защото бе очевидно, че в дадения момент Нунули не бяха такива. Зувгите също, поне засега. Нито дори и някои същества на Земята. Може би по-късно, в бъдеще, щяха да станат. Но не и сега.

Значи трябваше много повече да внимава. Той все още не можеше да убива. Освен това имаше и достатъчно други задръжки. А Зувгите със сигурност знаеха за него тези неща.

През целия ден заедно със своите приятели Модиун наблюдава как огромната армия дебаркира от другата страна на бариерата и заема разположение сред планините — без да срещне никаква съпротива. Чакаха него, Модиун бе съвършено уверен в това. Краката му се понесоха във вихрен танц — спонтанен израз на неговото удовлетворение.

„Аз действително преодолях вътрешните бариери…“ Тялото отблизо следеше усещанията му, изпълняваше веднага всички негови заповеди. Беше по-скоро приятно.

Малко по-късно, когато всички седнаха и започнаха да се хранят, стана ясно, че другите внимателно го бяха наблюдавали. По едно време Дуулдн реши да се заинтересува:

— Толкова ли много знаеш? Откъде научи всичките тия неща за черната дупка?

— Методите за въздействие, използвани като система за възприятия, могат непосредствено да възприемат всички природни явления — отговори му Модиун, а после сдържано добави: — Просто аз бях усъвършенстван като индивид, за което са виновни Нунули. Аз не съм по-умен или по-добър от когото и да било другиго… освен с тази разлика, че притежавам някои по-специфични способности.

Руузб, който както винаги се хранеше енергично, надигна глава.

— Така трябва да е, приятели. Откакто го познаваме, повечето от действията на нашия приятел са като че ли по-скоро наивни. Той има добра душа, но не е достатъчно хитроумен. Колкото до другото, не ще и съмнение — има нещо в мозъчето му. Не е ли тъй, Модиун?

Модиун не се зарадва на подобна характеристика от човека-мечка. Много му се искаше приятелите му животни да го приемат с добро, затова енергично закима:

— Така е, така е! — а след минутка допълни: — Но вече не съм толкова наивен, колкото преди!

— Ще видим, ще видим! — отговори му Руузб и го загледа. — Не се обиждай, приятелю. Аз просто констатирам фактите. Например — и той тъжно поклати глава, — как ще ни обясниш, че позволи да ти отнемат единствената останала жена по такъв елементарен начин? И даже не смяташ нищо да предприемеш!

— Но аз знам къде е тя! — защити се Модиун.

— Къде е? — веднага изръмжа Руузб.

— Тя е при този Зувг, естествено!

Човекът-мечка се обърна към останалите и безпомощно разпери ръце.

— Разбирате какво имам предвид! — каза им.

От другата страна на масата Неррл се усмихна на Модиун.

— Спомням си за една женска, която ужасно ме привличаше. Преди да се реша да я оставя, тя ме напусна заради друг, дето много му знаела балалайката! Е, в крайна сметка и аз знаех къде е!

— Аз пък — намеси се Иггдооз, — имах един приятел, който беше решил да прекоси океана с кораб. Извила се буря и той потънал. Знам също къде е — на дъното, на три километра под водата!

— Виждаш ли, Модиун — отново подхвана Руузб и се взря в човека. — говориш ни така, сякаш не можеш да сметнеш колко е две и две!

Дружеската им атака беше постигнала целта си. Модиун бе силно огорчен. Даде си сметка, че нещо в цялата работа не е наред…

„Човекът претърпя поражение! — замисли се той. — Беше буквално унищожен, до последния индивид! А аз продължавам да говоря и да се държа като победител!…“

Смешно беше. И все пак…

Когато най-сетне станаха от масата, Модиун предложи:

— Най-добре е да легнем и да се наспим. Възможно е през нощта да дойде съобщение, че въздействието ми е изиграло своята роля и те са пожелали да се срещнем. Ако отдъхнем, когато настъпи решаващият момент, телата ни ще се чувстват по-добре.

Дуулдн недоверчиво го изгледа.

— Имаш ли някакъв план?

— Казах ви, не съм толкова наивен, колкото изглежда! — настоя Модиун. — Долу, на повърхността, армията ни не разполага с никакви продоволствия. А те не са свикнали да стоят гладни.

Краткото съобщение пристигна на борда на кораба малко след три часа сутринта.