Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Battle of Forever, 1971 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Любомир Найденов, 2000 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,2 (× 11гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Източник: Преводачът
Издание:
Издателство „Аргус“ — София, 2000
Редактор: Петър Колев
История
- —Добавяне
- —Добавяне на анотация (пратена от SecondShoe)
XXVIII
Разбуди го някакъв глух шум… Мозъкът му потърси контакт и долови зараждаща се тревога. Шумът долиташе през стените на каютата, отвън — от коридора. Мисълта го навести: „Къде ли е бил Нунули, когато го открих и докато му предавах моите нареждания?“
Доколкото си спомняше, не беше на обичайното за един Нунули място. Както обикновено, разбира се, Модиун нямаше навика да се меси в работите на другите, освен в случаите, когато бе абсолютно необходимо за целите му.
„Не трябва никога да забравям, че всичко, което се случи, стана заради мен!“
Заради Модиун, Землянина, Зувгите се опитваха да унищожат кораба. Той се надигна от кревата и докато се обличаше, мисълта за това продължаваше упорито да гложди съзнанието му. Трябваше да предположи, че вече се подготвяше друг смъртоносен план. Беше напълно облечен, когато долови първите признаци.
* * *
Модиун отвори вратата.
Посрещна го небивала суматоха.
Нещо не беше наред. Поне такива бяха първите му впечатления. Непрестанен надигащ се рев на гласове и тътрене на стотици крака.
Гледката го порази! Коридорът беше претъпкан с блъскащи се мръсни хора-животни, натоварени с мешки и електрически оръжия. Тълпата беснееше. Въздухът лепнеше от неприятната смрад на кал и тиня, най-вероятно ганиански, размесена с мириса на неземна растителност. Всеки един от хората-животни очевидно се бе въргалял в тревата, из листата и храстите по земята и сега всички воняха.
Модиун стоеше и наблюдаваше тази жива река от завръщащи се на борда войници. Чувство на удовлетворение пълзеше в него, изпълваше тялото му. Може би в крайна сметка цялата тази неразбория бе за добро?
Но той още помнеше как по-рано се бе опитвал да си проправи път в същия този коридор и колко трудно им се беше удало да се промъкнат двамата с Нунули в насрещния поток от хора-животни. „Действително ли желая да бъда въвлечен във всичкото това?“ Хилядолетната човешка ненамеса в делата на другите му казваше „не“. Ала дълбоко в себе си той долови мисловни вибрации и зараждането на ново, силно усещане — особено гореща решимост, която произтичаше от убеждението му, че е длъжен да проведе поне един разговор с комитета, преди да вземе решение за своето бъдеще. Тъкмо това чувство тласна Модиун напред.
Сред настаналата суматоха и голям шум краката му го понесоха напред и той си проправи път до първото ниво асансьори. Тълпата го вмъкна в препълнения елеватор, отнасящ ги нагоре. Слезе на последния етаж с единственото същество, останало в асансьора — офицер-хиена със златни нашивки, когото Модиун никога преди това не бе мяркал.
Остана леко изненадан, когато видя, че като него спътникът му пресича фоайето и се отправя към същия асансьор. Съвпадението бе дотолкова удивително, че Модиун невярващо се обърна да изгледа офицера… Веднага забеляза, че униформата на хиената беше изрядна, нямаше каквото и да е петънце. Явно не бе от онези, които се бяха валяли долу в калта на Ганиа.
Двамата мълчаливо изчакваха пред асансьорната клетка. Едва когато вратите леко взеха да се отместват встрани, офицерът проговори. Явно до този момент тайно бе наблюдавал Модиун и за нещо бе размишлявал.
— Сигурен ли сте, че трябва точно оттук да се качите? — запита го той. — Това е служебна зона!
— Да, разбира се — бе небрежният отговор на Модиун. Беше решил, че всякаква съпротива на този етап е, естествено, напълно безсмислена.
— Мога да се закълна — възрази отривисто човекът-хиена, — че маймуни в този сектор не се допускат по никакъв повод!
— Мен обаче ме пускат!
Модиун беше спокоен, веднага влезе в асансьора. Офицерът го последва, загледа го със съмнение. Докато се издигаха, човекът-хиена като че се вцепени — не трепна нито за миг. Видимо беше объркан и се опитваше да преодолее съмненията си. Зает със своите намерения — да намери Нунули и да поговори с него, — Модиун не остана безучастен към терзанията на своя спътник. Вероятно някоя остоумна забележка щеше да разсее съмненията му.
— Имам среща с Главнокомандващия Нунули!
Съвсем отблизо се взря в загорялото почерняло лице на събеседника си. Не можеше да има колебания — тук действаха правилата на йерархията. Офицерът беше високопоставен и познаваше отлично Нунули. Гласът му прозвуча учудено:
— Значи и вие ще идвате с нас?
— Да.
В желанието си да получи повече сведения, Модиун го запита:
— Кога ще излетим?
— Може би примерно след дванайсет часа — бе отговорът. След което, без да забележи, че издава тайна, която несъмнено му бяха забранили да обсъжда с когото и да било, офицерът-хиена добави: — Учените все още инсталират водородната бомба, която ще бъде взривена дистанционно веднага след излитането. Налага се по-напред да ги изчакаме да се върнат на борда.
Ако беше останал да спи до сутринта, Модиун за малко щеше да ги изпусне. За малко… но не съвсем. „Значи така — помисли си с горчивина. — Оставих се да ме изиграят като последен глупак! Заради едно-единствено същество за малко не позволих на малцинствена групичка да унищожи един милион хора. А бяха готови да ги пожертват!“ В известен смисъл, разбира се, това нямаше никакво значение! Те всичките бяха смъртни и рано или късно все някой ден щяха да умрат. Други мисли обаче пораждаха тревога у него — несправедливото предимство на комитета с неговите по-напреднали знания и наука. Да… злоупотреба със сила, ето как се наричаше! Усети враждебност, зловещо излъчване на изкривено съзнание, почувства как цялото му тяло настръхва срещу тази несправедливост.
После долови и желанието в себе си да оправи тази несправедливост. Което бе част от първоначалната му програма.
Асансьорът спря, Модиун нямаше време за по-нататъшни размишления. Вратата се отвори. Не можеше да има никакво съмнение — на няколко метра от себе си той забеляза въздушния шлюз на кораб, готов за излитане.
Ето какво смътно беше видял по време на предната си среща с Нунули.
Корабът почти се бе скрил зад стените на изстрелващите конструкции, но Модиун успя да огледа извитите контури на туловището при шлюза и долепения мостик. Външните врати на шлюза бяха отворени и почти прилепили хълбоци един о друг, двамата с офицера-хиена се вмъкнаха вътре. Първата личност, която Модиун забеляза след като мина през втората врата, бе Главнокомандващия Нунули.
Извънземният стоеше гърбом към него и обясняваше необходимостта от бързо излитане. Забележката му предизвика вежливия отговор на половин дузина инженери-хиени. Всички се поклониха. Единият от тях, навярно техният говорител, заяви:
— Готови сме за старт, господине. Затваряме всички врати, задействаме три превключвателя и вече летим!
— Тогава заемете местата си! — изкомандва Нунули. — Лично аз ще изчакам тук последните пристигащи и…
Докато говореше, той се извърна. Веднага млъкна, забелязал Модиун.
Заниза се дълга минута на неловко мълчание. После Модиун спокойно се намеси в разговора:
— Доколкото разбирам, сега е моментът да си изясним дали няма нов заговор срещу мен и дали не е необходимо да забраня всякакви допълнителни разпореждания за излитане, преди да сме минали през черната дупка.
— Преди да сме минали през какво? — възкликна другият.
— Опасявам се, че наистина нямам време да ви обяснявам — отговори Модиун. — Но ми е интересно, защо не са ви осведомили. Били са готови и вас да пожертват, не е ли така? Самият факт, че дойдохте в моята каюта да молите за помощ, доказва, че не сте знаели какво ще се случи!
Модиун се извъртя на пети с намерението да се връща обратно, но с настойчив глас Нунули извика след него:
— Почакайте!
Модиун любезно спря.
Извънземният продължи:
— Може би трябваше да ви предупредя… Съобщиха ми, че имайки предвид новите обстоятелства, член на комитета е готов да ви обясни дългосрочната програма на комитета.
Модиун бе изумен.
— Какви нови обстоятелства? — реши да запита.
Извънземният като че ли също остана учуден.
— Става въпрос за идването ви на борда на този спасителен космически кораб, което сведе до нула окончателното логическо разрешение, което, както се надявахме, щеше да реши веднъж и завинаги проблема с последния мъжки човешки индивид.
Модиун все така се стараеше да долови основния смисъл в думите на Нунули.
— Момент, не мога да разбера… — продължи да упорства. — Искате да кажете, че член на комитета е вече готов да се срещне с мен лично?
— Да.
Модиун стоеше озадачен и потресен. Не можеше да повярва, но в същото време усети галещите нежни вълнички топлина, надигнали се в нервния център в долната половина на тялото му. Победа? Твърде вероятно! И беше приятно. „Значи отново ще видя Судлил…“ Мисълта го накара да осъзнае колко много заминаването й го беше разстроило. „Може би — продължи да се прокрадва в паметта му, — може би дори ще мога да премахна сензорните ограничения, които изградих при преминаването ми отвъд бариерата?“
Нещо, което на Судлил не се беше удало. Тъкмо това бе предизвиквало у нея неумолимата нужда постоянно да е в движение, тъкмо заради неизброимите двигателни клетки в своя мозък тя беше излязла онзи следобед да се разходи. В резултат се бе озовала пленена някъде, в някаква отдалечена, наистина, много отдалечена част на галактиката. Трудно бе да разбере как те бяха успели да я примамят и заловят жива… защото молбата й за помощ потвърждаваше верността и на едното, и на другото.
Спомените напираха и Модиун се замисли за предохранителните мерки, които трябваше да вземе, за да се увери, че срещата му със Зувга няма да се окаже поредния заговор срещу него.
— Кога заминаваме? Готов съм да тръгна по всяко време!
— Вие да не сте се побъркали? — извънземният явно разбра грешката на Модиун. — Имах предвид, че член на комитета е готов да се срещне с вас тогава, когато все някой ден вие узнаете къде се намира.
После Нунули изведнъж омекна.
— Получихте голяма отстъпка! — обясни му. — Сега вече имате предварителна договореност за това, че член на комитета е съгласен на такава среща!
Модиун любезно изчака събеседникът му да свърши. Едва след това реши да провери логическите си изводи:
— Точно това си и мислех. Доколкото разбирам, за мен не е голям проблем да го открия. Знам три отделни метода, а като имаме предвид, че определянето на местонахождението в пространството е една от моите телепатически способности… както и вие, навярно, се досещате…
Модиун замълча. Съвсем леко се обърна настрани. Гигантът бе там, два метра и четиридесет, с пропорционално оформена глава. Красиво, решително лице. Едва-едва присвити очи.
— Започва се — каза Модиун. — Скоро всичко ще се обърне с краката нагоре. Вземете си матрака и бъдете готов да се прикрепите към пода, когато му дойде времето.
Модиун отново се извърна към вратата и за сетен път бе спрян от гласа на Нунули.
— Какво време? — запита го разтревожено съществото. — Какво се започва?
— Навлизаме в черната дупка — обясни Модиун. — Мисля си, че ще преминем по най-краткия път. Нали помните какво ви наредих — да изпратите предупреждение за всеобща тревога, че корабът ще се окаже подвластен на разрушителни гравитационни сили през цялата нощ!
— Н…но … защо? — възкликна Нунули.
— Струва ми се, че такава великолепна малка черна дупка от нищо и никакви си осем километра, в никакъв случай не може да е отдалечена от мястото, откъдето собственикът й да я контролира и направлява.
Съзнанието на Нунули изглежда се проясни и смисълът на казаното взе да си пробива път в мозъка му. Очите му помътняха, станаха почти сини.
— О, Господи! — изрева той на животински език.
— Такааа! — провлече в заключение Модиун. — Когато гърмежите и фойерверките престанат, ние със сигурност ще се намираме някъде в близост до планетата Зувг… Такива са моите предвиждания. Ще ни отнеме повече или по-малко един земен ден. Лека нощ, господине!
Краката му се насочиха към вратата и този път той побърза да излезе.