Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Battle of Forever, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 11гласа)

Информация

Източник: Преводачът

 

Издание:

Издателство „Аргус“ — София, 2000

Редактор: Петър Колев

История

  1. —Добавяне
  2. —Добавяне на анотация (пратена от SecondShoe)

XXV

Всичко на сцената мигновено се измени, когато съществата забелязаха присъствието на Модиун.

Индивидът, който говореше на другите, замълча. Направи няколко тежки крачки към края на сцената, приближи Модиун и едва тогава гласът му прогърмя. Думите му бяха отправени към онези, които съпровождаха човека. Тъй като множеството го слушаше, то и Модиун можеше да го стори, без да се бои, че ще го обвинят в липса на невъзпитание. Той включи индикатора на мисли и до съзнанието му достигна грубия превод на думите:

— Доведете при мен това прасе!

Животното, чието име съответстваше на земна невидоизменена свиня, валяща се непрестанно в калта, в съзнанието на извънземното приличаше по-скоро на малка рогата крава.

Модиун се усмихна обидено при мисълта за такова неприемливо сравнение. Той заговори, като едновременно изрази мисълта си:

— Дойдох тук напълно по своя добра воля. Ако искате да се кача на сцената, аз с удоволствие ще го направя.

— О!… Ти говориш езика ни! — Ганианският командир бе силно учуден. — Радвам се, че мога да поговоря с някого!

Модиун реши, че е прекалено сложно да му обяснява природата на възприемането на мисълта, която в съчетание с произнасяните думи, създаваше впечатление у събеседника, че слуша самата реч. Предимството на този метод се състоеше в това, че той подаваше към мисълта на другия само значението на произнесените думи.

Модиун закрачи бързо напред. Шестимата членове на неговия ескорт заподтичваха живо край него и в старанието си да не изостанат, успяха криво-ляво да го изпреварят. Иззад кулисите няколко стъпала водеха към сцената. Докато ги изкачваше, Модиун най-сетне видя какво имаше на екрана: прекрасен пейзаж от планетата Ганиа, очевидно намиращ се непосредствено под земния кораб. Никой не попречи на Модиун да заеме място на сцената, откъдето да може да обгърне с взор целия хоризонт.

А там бе ден. Светъл, ярък, всичко се виждаше идеално на около осемстотин метра околовръст. От едната страна в гора течеше река, която неочаквано се появяваше точно под кораба сред широка равнина. Тъкмо насред тази равнина, от двете страни на реката, се намираше армията на земляните… Не, не беше се окопала, неправилното впечатление произтичаше от отчаяното й положение. Армията беше блокирана на това късче земя и не можеше да отстъпи.

Ганианските армии бяха заели позиции на север, на изток, на юг и на запад. Те отблъскваха земните войски, притискаха ги в кръг на площ около три квадратни километра. Само три квадратни километра — прекалено малко за четвърт милион хора-животни с тяхното снаряжение.

Между тези блокирани земни войски и армиите на Ганианците се водеше битка. Гигантски ярки залпове разноцветен огън не преставаха да се сипят върху земните животни, святкащи пламъци и експлозии изригваха в непрестанни пръски сред отдалечените Ганиански войски.

Това бе всичко, което набързо Модиун успя да види, преди да извърне глава от екрана. Зрелището беше жестоко и безпощадно.

— Трябва колкото се може по-скоро да прекратим тази битка. За армиите на Земляните и Ганианците е безполезно да продължават тази сеч и да търпят безсмислени загуби!

— Кой си ти? — рязко го попита командирът на Ганианците.

— Казвам се Модиун. А вие?

— Аз съм генерал от Герд. Името ми е Доер.

— Генерал Доер, аз съм представител на Нунули, Владетелят на този земен кораб. Да прекратим това клане!

Последва дълга пауза, а след нея и непреклонният отговор:

— Битката ще се прекрати само при пълно унищожение или при пълна и безусловна капитулация на неприятелските сили!

Модиун въздъхна така, както правеше Иггдооз — той отвори уста и издиша. После заяви:

— Решението ви е неправилно. И двамата знаем, че страдат обикновените редници. Ясно е, че ръководителите никога няма да капитулират и няма да позволят да бъдат унищожени. Така че алтернативата, която вие предлагате, е нереална.

— Наказанието трябва да съответства на престъплението! — тонът на генерала беше жесток, отговорът му безпощаден. — Те са членове на агресивна нашественическа армия и намерението им бе да завладеят Ганиа.

— Обикновените редници едва ли са имали такива намерения — усъмни се Модиун. — От друга страна, каквито и да са били индивидуалните отговорности, условията се промениха. Те вече са готови да напуснат тази планета, стига вашата ударна група командоси да напусне космическия кораб и ни позволите да приберем хората си.

Мисловната конфигурация на съществото, стоящо пред Модиун, оставаше все така неумолима.

— Веднъж вече започната, трудно е да прекратите войната! Ние изискваме пълна капитулация на този кораб и на планетата… Земя, така ли я нарекохте, която се осмели да изпрати войски да завладеят Ганиа!

Модиун поклати глава.

— Мислите ви ме озадачават — каза му той. — Войната не устройва нито едната, нито другата страна. Преди всичко тя е нещо, което никога не трябва да се започва. Но при положение, че в нашия случай тя вече е започнала, ние сме длъжни да я прекратим колкото се може по-скоро. Имахте късмет, че атаката претърпя неуспех. Колкото по-бързо се замислите над това, толкова по-скоро ще разберете, че нищо не печелите с непреклонния си отговор. Прекратете войната, докато моята армия все още се чувства победена. Защото обикновените редници могат да измислят и друга тактика или като стимул у тях да се появят желания, подобни на вашите. И тогава вече те няма да се предадат.

Последва дълга пауза. Генерал Доер се изправи, впери в Модиун проникновените си очи. Изглежда се опитваше да разбере смисъла на думите на човешкото същество. В крайна сметка запита:

— Смятате ли, че говорим за едно и също нещо?

Модиун бе изненадан. Струваше му се, че беше изложил своята позиция както обикновено, по същество. Но сблъсквайки се с неразумни личности, той бе забелязал, че те по всякакъв начин се стремят да изопачат основната истина. Затова отново ясно и категорично заяви:

— Говоря ви за евакуацията на вашите армии от този кораб и за мирното натоварване на нашите наземни войскови подразделения. В замяна на това Главнокомандващият Нунули е съгласен да се откаже от плана си за завоевание на Ганиа.

— О! — със сарказъм произнесе генералът. — Не бих могъл да съм сигурен в това. Имам впечатлението, че неприятелят ни е изпратил за посредник някой си ненормален.

— Здравомислието, разбира се, е относително понятие… — започна Модиун, но рязко го прекъснаха.

— Вашата армия и вашият кораб са изцяло в ръцете ни. А ти идваш при нас, като че ли е обратното. Кой си ти, дяволите да го вземат? И какво означават всичките твои несвързани брътвежи?

Естествено, това не бе точен превод, а просто вежлива интерпретация на особено грубия му език.

— Аз съм обикновен пасажер — започна Модиун. — тоест…

После замълча и заразмишлява длъжен ли е да му обяснява положението си на последен представител на човешката раса. Ролята му на кораба: неканен гостенин, когото не считаха за опасен, но от когото не можеха да се отърват. Модиун предполагаше, че онова, което трябваше да направи, бе да намери Судлил и да се срещне с член на комитета. Затова довърши започнатото, като смътно имаше предвид тези две свои намерения:

— Нямам нищо общо с всичкото това — той махна с ръка по посока на Ганианските войници и жестът му обходи огромния екран. — Аз исках да говоря с вас. Но ако вие продължавате да мислите и да държите на това, което казахте, то по-нататъшен разговор не е необходим. След като не мога да ви убедя, а очевидно така се получава, аз ще се върна в моята част на кораба.

— Тук обаче се лъжеш! — многозначително подхвърли събеседникът му. — Ти никъде няма да отидеш. На Ганиа ние връщаме главите на неудачните парламентьори на техните началници!

Другите същества на сцената започнаха да издават някакви звуци. Модиун ги определи като ганиански подигравателен смях.

С упрек той поклати глава.

— Трябва да ви предупредя, че моето тяло не понася персонални заплахи. За мен беше истински урок да открия, че древните хора действително не са могли да живеят според някаква си пасивна философия. Опитах се да анализирам начина, по който да се справям с такива автоматични реакции и реших, че изходът в критическа ситуация като тази, е да наруша умишлено и леко тайните на вашия мозък. Предварително се извинявам за това и преди да го направя, искам да ви обърна внимание и на факта, че аз съм единственият на борда на кораба, който… хм… говори езика ви. Сигурен ли сте, че искате да заплашвате преводача, който…

Той млъкна.

Защото точно в този момент почувства силна енергийна горещина в един от своите центрове за въздействие. Извърна се леко и погледна в посоката, откъдето идваше горещината. В същия миг всички лампи в аудиторията замигаха.

Една-единствена мисъл успя да се проправи път в съзнанието му: „Мили Боже… но това… у такава примитивна цивилизация като Ганиа!“ След това му мина през ума, че те явно не осъзнаваха опасността при използването на такива източници на енергия и то на повърхността на планетата.

А после вече никакви критически размишления не бяха възможни.

Той трябваше да се концентрира във всичко, което неговият мозък можеше да възприеме за всяко конкретно мигновение.