Игор Бунич
Лешояди в Кремъл (7) (документална хроника)

* * *

Русия продължава да се мята във водовъртежа на безумието и сюрреализма.

Двуглавите орли от официалния държавен герб и на офицерските кокарди кротко съжителстват с червените петолъчки по войнишките фуражки и мемориалните ленински кътове в казармите. Двуглавите орли върху новите служебни карти на сътрудниците от Федералната служба за сигурност никак не пречат на тези сътрудници от славното ленинско-сталинско ведомство да се самоназовават постарому „чекисти“ и постарому да полагат усилия за фабрикуването на обвинения.

Военноморският флот на Русия с гордост развява андреевските флагове, а армията с не по-малка гордост марширува под червените знамена с профилите на Ленин, освежени с японски гваш^[1].

 

Руският флот се кани да празнува своята тристагодишнина, а руската армия скромно е отбелязала четири навършени години от създаването си, макар че е по-стара от флота поне три пъти.

Както винаги, помпозно и шумно отбелязва своите юбилеи държавната сигурност. Висшата школа на КГБ през 1996 година тържествено чества своята 70-годишнина. Това учудва всеки, който помни, че през 1993 година същата школа — „чекистката академия“ — вече е посрещала юбилей, само че не седемдесет, а двадесет години изпълнена с напрегнат труд дейност. Как така след три години на бездействие изведнъж добавят към стажа на школата цели петдесет? Ами много просто.

През 1993 година в лабиринтите на НКВД-КГБ някои все още се страхуват да не би престъпната им организация да бъде подведена под отговорност заради масовото изтребване на собствения народ и решават за всеки случай да се разграничат от предходните петдесет особено кървави години. Един вид, не сме били ние. Но след като виждат, че никой не възнамерява да им търси отговорност, „чекистите“ си поемат дъх и само подир три години шумно отбелязват своята седемдесетгодишнина, сякаш казват на цялата страна: „Да, това сме ние! Каквито сме били, такива сме си останали — при Ленин, при Сталин, при Брежнев, при Андропов и сега също! Ние сме се нагладували и искаме отново да дадем ускорение на нашия плаващ към комунизма червен параход, чиито котли получават енергия от изгарянето на човешки трупове.“

На този фон, нажежена и вибрираща, продължава невижданата досега в Русия предизборна кампания. Всички разбират, че вече става дума не за персонални стремления, а за това каква да бъде Русия — въоръжен до зъби концлагер или развиваща се страна с признаци на демокрация.

Набиращият сили предизборен водовъртеж действа по законите на разразилата се стихия, чиито проявления е невъзможно да бъдат осмислени и прогнозирани от несъвършения човешки ум. Озовалите се във водовъртежа нямат никаква възможност да му се съпротивляват — те се въртят по неговите скоростни спирали и съвсем не знаят къде в края на краищата ще ги отнесе бушуващата стихия.

Един подир друг от Кремъл изхвърчат хора, с чиито високи рейтинги цели две години средствата за масово осведомяване плашат изтормозеното население. Изхвърлени като мръсни котета са шефът на ФСС Барсуков, началникът на президентската служба за сигурност Коржаков и самият Сосковец, смятан за по-силен и от президента и дори от братя Чьорни, макар че той не е нищо повече от кръстник на Коржаков.

И, обратно, отново се връща в Кремъл Анатолий Чубайс, за да загуби смисъла си радостното възклицание на Юрий Лужков, казал навремето, че „ние вече отминахме гара Чубайс!“. Кметът на Москва е забравил, че политическите пътища обикновено се вият на спирални пръстени. Новата поява на „омразния“ Чубайс в подножието на трона, даже без да има официална длъжност, довежда целия червен лагер до състояние, близко до истериката, което в условията на разгръщащото се сражение за властта е почти равносилно на поражение.

Още по-голям удар им е нанесен, когато в супернапрегнатия период между двата тура на гласуването в Кремъл се появява генерал Лебед, прехвърлил на президента милионите гласове на своите избиратели. Благодарният Елцин назначава бившия командващ армия за секретар на Съвета за сигурност. Разбиращият от работата си десантчик незабавно инсценира опит за държавен преврат и това коства министерския пост на неговия стар приятел Павел Грачов, който и без друго е оглозган вече до кокал от „мръсници-те“ заради пълната си некомпетентност при воденето на бойните действия в Чечения.

Отстранил своя главен конкурент, генерал Лебед заплашва да смаже с „максимална жестокост“ всеки опит за преврат и опозицията, която помни септември 1993 година, изпада в шок. Зюганов разбира, че за него и за бандата му ще бъде много по-добре, ако загубят изборите, понеже в противен случай никой не би гарантирал личната му безопасност, както и легитимността на пъстрия конгломерат от разнокалибрени авантюристи, наумили си да се нарекат комунисти и наследници на починалата КПСС.

В резултат на всички тези събития президентът Елцин е преизбран за втори мандат, което предварително е очевидно поне за ималите възможност да се възхитят на средновековния разкош в неговите апартаменти. Такава шикозна бамбукова мебел наистина би трябвало да се защитава до последен зъб. Но зъбите му досега са влизали в употреба само дотолкова, доколкото се е налагало да изрази своята решителност.

Опозорен, другарят Зюганов бърза да обвини средствата за масово осведомяване, обявили, по думите му, „истинска война на своя народ“. Като истински комунист под термина „народ“ Зюганов разбира само самия себе си. Затова, говорейки уж от името на народа, той всъщност винаги говори от свое име.

Спечелил изборите, президентът Елцин започва с това, че се „самонаграждава“ с ордена „За заслуги пред Отечеството I степен“ — като знак-символ на президентската си власт.

На 9 август предстои да се извърши неговата „инавгу-рация“, както в американски стил са започнали да наричат тържеството по повод полагането на клетва от новия президент и церемонията по встъпването му в длъжност.

Празникът обаче напълно се проваля при вестта, че чеченските въстаници най-изненадващо са преминали в настъпление и в Грозни отново са пламнали ожесточени сражения.

Към 9 август руските войски в Грозни вече са изцяло обкръжени, като само за предните три денонощия загубите им достигат 300 убити, около 600 ранени и стотици изгорели танкове и бронирани автомобили. Над руската групировка в Чечения надвисва заплахата от пълна ВОЕННА КАТАСТРОФА.

Такова развитие на събитията никой не е очаквал. Дори и онези, които се възхищават на мъжеството на бойците от чеченската съпротива и които повече от всички други се възмущават от зверствата, извършвани от руските войници на територията на мъничката планинска република, дори и те се оказват неподготвени за такъв финал на чеченската авантюра — с толкова позорен и явен разгром.

Всички си припомнят как само преди два месеца командващият Севернокавказкия военен окръг генерал-полковник Квашнин, плъзгайки показалката по картата някъде към границата на Чечения с Грузия, е твърдял, че остатъците от „бандитските формирования“ са изтласкани в планините и тяхното унищожаване било въпрос на две седмици.

Всички си спомнят как генерал Тихомиров, командващ обединената федерална групировка в Чечения, ухилено убеждаваше журналистите, че организираната съпротива на „бандитите“ отдавна била приключила и сега вече ставало дума за ликвидиране на разпръснати и останали без командване незначителни бандитски групички.

Всички помнят как командващият войските на Министерството на отбраната в Чечения генерал Шаманов, заел позата на Наполеон след битката при Аустерлиц, обясняваше на чеченските старейшини при какви условия той щял да се въздържи от използването на системи за залпов огън и изтребителна авиация за унищожаване на техните села.

Но най-добре всички помнят, когато между първия и втория тур на изборите лично президентът Елцин посети 205-а мотострелкова бригада в околностите на Грозни и след като прие парада, заяви: „Войната свърши! Вие победихте!“ Раздал ордени и медали на зарадваните войници и офицери, Елцин им рече с тържествен глас, че във връзка с края на войната бригадата се изтегля от Чечения в мястото на своята „постоянна дислокация“, и ефектно подписа указа направо върху бронята на един танк. На мнозинството от слушащите словото на президента им оставаха по-малко от два месеца живот, но те не знаеха това и се радваха на поредното свършване на войната.

Дали случилото се е следствие от нечия въпиеща глупост или явно предателство (генерал Лебед например твърди, че Грозни бил отстъпен от армейски генерал Куликов срещу крупна сума в брой), по всяка вероятност никой няма да научи. Но пък фактът си е факт — церемонията по встъпване в длъжност на президента Елцин за втория му мандат съвпада с такъв разгром на руските войски, че той е принуден да обяви следващия ден, 10 август, за ден на национален траур. Всички възприемат това като зловещо предзнаменование. И се оказват прави.

За спасяване на положението в Чечения е изпратен генерал Лебед. „Аз възнамерявам на всяка цена да приключа с тази кървава вакханалия“ — казва новоназначеният секретар на Съвета за сигурност и удържа думата си, като подписва в Хасав-юрт нещо, напомнящо пълната капитулация, макар и не безусловна. И вече става дума не само за разоръжаване на „бандитските формации“, но и за статута на Чечения. Обсъждат се в основни детайли излазът на руските войски от обкръжението им и тяхното безпрепятствено завръщане в Русия.

И когато от Чечения се заизнизват безкрайните колони от танкове, самоходни оръдия и системи за залпов огън и влаковите композиции с военнослужещи от всички родове войска, напомнящи незабравимите филмови кадри за подготовката на Берлинската операция през 1945, наистина възниква въпросът — как е възможно такава бойна мощ да бъде победена от тези набързо сформирани странни отряди, въоръжени почти само със стрелково оръжие?

Генерал Куликов незабавно обвинява генерал Лебед в предателство. Той отстъпил Чечения срещу голям подкуп в долари, които Масхадов заделил от паричната помощ на краля на Саудитска Арабия. На свой ред Лебед парира нападката на Куликов, като обвинява министъра за ескалацията на войната и за разграбването, заедно с марионетния президент Доку Завгаев, на средствата, заделени за възстановяване на икономиката на Чечения. Освен това Лебед повтаря версията за предаването на Грозни от Куликов срещу подкуп. Обвинителният залп на Лебед стоварва върху съвестта на Куликов гибелта на хиляди руски войници и мирни жители, мародерството на подчинените му войски и военните престъпления. А себе си Лебед представя в образа на спасител на федералната групировка.

Престрелката между генералите заплашва да се задълбочи. Куликов, естествено, не остава длъжен. Напомнил за бомбата, която Лебед хвърля върху главата на генерал Грачов, той насочва към бойкия генерал цял ядрен арсенал, сърцевината на който съдържа сензацията, че Лебед подготвял държавен преврат с помощта на тайната формация „Боен руски легион“, в която вече членували 50 хиляди души.

Изплашеният президент сваля от длъжност Лебед и той се озовава в положението на изпадналите в немилост Коржаков, Барсуков и Сосковец, прогонени също по негово предложение.

В постсъветското общество, което с ускорени темпове асимилира черти на средновековното византийско, никой няма представа за какво точно хората са награждавани или пък изпадат в немилост. За Коржаков и Барсуков битува романтичната измислица за някаква тайнствена кутия от „ксерокс“, пълна с американски долари, за Сосковец подхвърлят, че крал алуминий в огромни количества, но за какво е изгонен Лебед — смислено не може да обясни и самият президент, макар че мнозина са се ловили на бас, че отстраненият ще бъде Куликов.

В резултат на тези интриги Чубайс става шеф на президентската администрация — след като Елцин прогонва от тази длъжност и нашия стар познайник Николай Егоров. Президентът не може да прости на бившия си фаворит и негов пълномощник в Чечения печалния факт, че викащите „любо“ кубански казаци след срещата си с него вкупом отиват да гласуват за Зюганов. А нали не друг, а Егоров оглавява така нареченото Управление по казашките въпроси при президента на Русия!

 

Събитията едва ли не довършват Елцин, преживял преди изборите два сърдечни пристъпа. Той дори за известно време изчезва, в резултат на което плъзва лавина от слухове за състоянието на неговото здраве, а малко по-късно сам президентът заявява пред целия свят, че се налага да му бъде извършена операция на сърцето.

Пореден ясен сигнал за нова атака на „червените“ срещу Кремъл!

Докато пристигналите в Москва светила на кардиологията правят безкрайни консилиуми за състоянието на здравето на президента и вече нагласяват системите за предстоящата операция, комунистите и цялото останало червено-кафяво братство, струпало се след изборното поражение в така наречения Народно-патриотичен съюз, атакуват. Предчувстващи възможността за предсрочни избори, те изливат поредното ведро помия в новия водовъртеж на предизборната кампания.

Думата се занимава само с постоянните обсъждания на „недееспособността“ на президента и необходимостта той да бъде отстранен поради недоброто му здравословно състояние. Такива предложения се внасят в дневния ред от известния провокатор Виктор Илюхин, заемащ в руския „гардероб“ поста председател на Комисията по сигурност в Думата. И в това никой не вижда нищо странно. И наистина, след като Руската православна църква и Федералният спортен фонд — организации, които би трябвало да се грижат за духовното и физическото здраве на гражданите, всъщност извършват препродажба (безмитна!) на сурогати на водката и на цигари, защо тогава председателят на Комисията по сигурност да не полага усилия за дестабилизиране на обстановката в страната! В този объркан свят това е негово пряко задължение.

И така, Думата, която малко се занимава със законотворчество, съвсем изхвърля този свой „оглавник“ и се заема с „колкото е възможно по-скорошното отстраняване на президента от властта“. Но този път без сложната процедура на „импийчмънта“, а с аргумента за професионална непригодност. И ако Думата си разрешава да се концентрира върху тази толкова „злободневна“ тема, то е, за да постави въпроса за отстраняване от длъжност на шефа на президентската администрация Анатолий Чубайс. Зюганов и другите „червени“ с най-различни кафяви нюанси не могат да простят на Чубайс, че той за малко е щял да ги размаже със своята приватизационна програма, която с финеса на прилагането си напомня действията на танкова армия, хвърлена в открилия се коридор сред стабилната отбрана на противника. А „противникът“ е градил тази линия цели 75 години и тя се оказва много по-издръжлива, отколкото предполага Чубайс.

Перспективата за втори удар от страна на Чубайс довежда „червените“ до истерия. „Народът ненавижда Чубайс“ — казва Зюганов, като под самата дума народ разбира себе си. „Когато чувам думата народ, започвам да гълтам валидол“ — отбелязва един именит сатирик и изглежда, за да накарат всички да откачат, комунистите разпръскват като в игра на кегли твърденията на Зюганов из цялата страна.

„Народът ненавижда Чубайс!“

„Народът е против антинародния режим!“

„Народът е против разширяването на НАТО!“

„Народът иска смяната на президента!“

А президентът е изчезнал от полезрението и истерията, предизвикана от неговото състояние, набира скорост. Зюганов, Жириновски и Лебед вече тръбят за предсрочните избори като за свършен факт и дори ги определят (като краен срок) за средата на март 1997 година. И това се говори публично, едва ли не всеки ден по митинги, по безбройните пресконференции, в интервюта по радиото, телевизията и в печата. Заело кръгова отбрана, правителството предпочита да мълчи за състоянието на държавния глава, като по този начин долива масло в огъня. А в изявленията на лекарите, дори и на световни светила като доктор Дайбек, никой, разбира се, не вярва. „Каквото им наредят, това приказват.“

Изтормозеният някога съветски „народ“ изобщо не е могъл да си представи, че „вождовете“ боледуват. На Запад здравословното състояние на разните там президенти и премиери може да става достояние на буржоазната общественост. Но у нас здравословното състояние дори и на някой незначителен „вожд“ от областен мащаб десетилетия наред е държавна тайна от особена важност, а за обитателите на Кремъл да не говорим. Обгърнатите с почти божествен ореол вождове нямат право на никаква болест, за да не подронят своя насаждан от пропагандата авторитет пред очите на вечно боледуващото население.

Както е известно, Ленин дори и след смъртта му е смятан за „жив, повече от живите!“ Дълго време никой не знае, че в края на живота си вождът на световния пролетариат онемява и не може да се придвижва другояче, освен с инвалидна количка — в пресата няма дори и намек за неговото плачевно състояние. И когато след седемдесет години най-сетне са публикувани снимки, показващи Илич две години преди смъртта му, виделите своя умиращ бог комунисти едва не загубват дар слово.

За здравето на Сталин да не говорим. Никой не е смеел дори да предположи, че „вождът на всички народи“ би могъл поне да се простуди. И смъртта на Сталин, който от 1941 година се поддържа с инжекции и силно действащи лекарства и преживява три инфаркта и един инсулт, за страната е пълна изненада — толкова неочаквана, колкото е била и войната.

За здравето на Брежнев пък се разказват най-различни вицове, но до смъртта на генсека няма нито едно официално съобщение.

Обаче прогресът е очевиден. Телевизията, печатът и радиото в СССР официално съобщават за простудата на Андропов, когато той вече трети месец лежи обездвижен, поддържан само от поставените му изкуствено сърце и бъбреци. И когато генсекът умира, никой така и не узнава от какво се е поминал. Възможно е и да са го застреляли.

А предпоследния генсек измъкват направо от смъртния одър, за да го покажат на съмняващия се народ, който за съжаление слушал нелепите, разпространявани от врага слухове за здравето „на поредния верен ленинец“. Но нещастният Константин Устинович, който само с усмивка е убедил народа, че се чувства отлично, за голямо изумление на всички умира още на другия ден, за да финализира блестящата поредица на „московските погребения“.

Затова напълно можем да разберем защо и самият Зюганов, и приятелчето му Селезньов, и пазителят на нечия си сигурност Илюхин, и скандалният провокатор Бабурин, и повечето от сегашните „марксистко-православни звезди“ — довчера незначителни и наплашени провинциални функционери, с такъв страх слушат признанието на държавния глава, че е тежко болен. Признание, направено публично за първи път през всичките 1000 години писана история на руската държава! Техните кокоши мозъци дори не могат да възприемат тази реалност. Това не може да бъде! Това означава, че президентът вече е мъртъв. Тогава защо се бавят с датата на предсрочните избори.

И както винаги е ставало в Русия, когато господарят отсъства, болестта на президента Елцин повлича страната към тресавището на пълния политически и икономически хаос. Съзрели миража на предсрочните избори, комунистите хукват да убеждават, като ги заплашват с бъдеща разправа (когато вземат властта), губернаторите и административните шефове да не изплащат бюджетните пари на лекарите, на учителите, на военните, на дейците на културата, понеже са си наумили ефектно да им ги изплатят след своето триумфално завръщане, планирано за февруари-март 1997 година. Същите инструкции получават и червените директори на заводи, които няма защо да бъдат плашени. Те вече са привикнали да присвояват парите, отпускани за заплати на работниците и да хвърлят вината за това върху „окупационното правителство“.

 

Точно по същото време изтеглящите се от Чечения войски слизат от вагоните насред голото поле и сред воя на бушуващите виелици се подготвят да зимуват в палатки на фона на изящните силуети на генералските вили.

 

„Съдбата на страната е в ръцете на хирурзите!“ — тревожно предупреждава демократичната преса, а интелигентните читатели се ровят в справочници и речници, за да си уяснят какво означава изразът „исхемично израждане на коронарните съдове“. Из страната като подплашени порчета се щурат зъбати слухове. „Президентът е болен от рак.“ „Той е получил инсулт и е онемял, както Ленин. Това се е случило едва ли не пред очите на генерал Лебед.“ „На президента няма да му правят операция на сърцето, а ще му присаждат ново. Изчаква се, тъй като не са намерили подходящ донор.“ „Комунистите вече са изготвили списъци на лицата, които първи ще бъдат арестувани и разстреляни.“ Начело в тези списъци, естествено, са Чубайс и Гайдар. По-нататък следват имената на журналисти от различни телевизионни компании, вестници и списания, които като флагман на флотилия от линейни кораби води „агентът на всички разузнавания по света“ Евгений Киселев.

Думата е обхваната от треска. „Кандидатите за президент“ Зюганов, Жириновски и Бабурин хвърлят заканителни погледи от трибуната и блокират цялата дейност. На всяка правителствена инициатива те реагират с ответно искане Чубайс да бъде отстранен от длъжност, макар че правителството няма никакво законно право да го уволнява. Но овладелите парламента „червени“ заплашват да провалят дори приемането на бюджета, ако не бъде прогонен Чубайс.

Вън от Думата пък трескава дейност развива генерал Лебед. Кръстосва света с парите на някакъв тайнствен спонсор и без никакви „ако“ или „може би“ говори за предсрочни избори, като се стреми навсякъде да внуши, че той ще бъде президентът. „Зюганов е изгърмян патрон“ — в присъщия си стил бившият командващ армия характеризира своя главен конкурент. „Сега вече проблемите на страната не могат да се решават с методите на един «паднал-изтласкал се»“ — парира съперника си Зюганов, който се бои от запасния генерал като от огън. Но Лебед чевръсто изземва електорат и от него, и от Жириновски. В последно време главният либерал забележимо е посърнал и вече не убеждава никого, както преди няколко години, че ще стане „президент и тогава с всички ще се разправи“. Обаче като свиква по какъвто и да било повод митинги със сподвижниците си, „кралският шут“ всеки път уверява тълпата, че през март непременно щяло да има предсрочни избори „и страната ще има нов здрав президент“.

Докато дръзките претенденти протягат своите алчни ръчички съм шапката на Мономах, която им изглежда безстопанствена, много наблизо до тях успешно е извършена операцията на толкова препатилото сърце на президента и той започва бързо да се възстановява.

За нещастие следоперационният период е усложнен от неочаквано възникнала пневмония и това дава повод на червено-кафявата опозиция чак до истерия да пропищи света за „недееспособността на държавния глава“. И отново се започва с безбройните решения за отричане на президента от поста му, за „пенсионирането му по инвалидност“, за доброволната му оставка с „гаранция за неговата лична сигурност“, което пък е особено мило и дори пикантно.

 

На 7 ноември 1996 година, когато червените от всички чешити са се събрали да честват 79-годишнината от октомврийския преврат, президентът Елцин прави пореден опит да спре конфронтацията, като обявява идната година — на 80-годишнината от узурпирането на властта от кървавия маниак Улянов-Ленин, за година „на съгласието и помирението“. Изглежда, в един момент отслабналият от болестта Елцин се е почувствал уморен от тътнещата „над просторите на родината прекрасна“ война на всички срещу всички и прави плах опит да я прекрати. Трябва да престанем, казва той, да делим обществото на „червени и бели“, а да се помирим и обединим и заедно да изграждаме Велика Русия.

Предложението на президента съвпада по време с митинга на червените, на който Зюганов, Рижков и Лукянов, изправили се пред някакви причудливи старчета с камуфлажни облекла и десантни барети, призовават към сваляне на режима на Елцин и освобождаване на страната от ционисткото иго. За чест на Зюганов трябва да се изтъкне, че той като лидер на партия, наричаща се комунистическа, в своите речи изобщо не се позовава на класиците на марксизма и дори на Ленин. Напротив — употребява думи като съборност, народност и православие, които самият Ленин винаги е смятал за „архиреакционни“.

Но истински отговор на предложението си за „съгласие и помирение“ президентът получава на 10 ноември, тоест само два дни по-късно, когато цяла Русия е потресена от едно небивало досега в историята й престъпление.

На този ден „инвалидите“ от афганистанската война, които са създали многобройни структури и кантори, освободени с президентски указ от данъци и поради това бързо изродили се в няколко съперничещи си групировки, се събират в намиращото се извън столицата Котляковско гробище — на гроба на своя бивш председател Михаил Лиходей, убит в криминална междуособица през 1994 година. „Воините интернационалисти“ се придружават от представители на печата, от жените си и от приятели.

Дошлите за помена още не са се скупчили около гроба, когато трясва страшният взрив на дистанционно управляема мина. Намиращите се най-близо до гроба са разпокъсани на парчета, като взривната вълна разхвърля части от човешки тела чак по околните дървета. Загиват новият председател на Фонда на инвалидите от Афганистан Сергей Трахиров, неговата съпруга, вдовицата на убития Лиходей, телевизионният екип на програма „А-Бе“ — общо 14 души. Други 30 са ранени или в различна степен контузени.

Такова нещо не се е случвало. До ден днешен взаимната ненавист е отстъпвала, когато става дума за почит към покойник и за неговия гроб. Сега тази граница е премината. Трудно е да си представим по-добър отговор на предложението на президента за помирение и съгласие.

По случайно стечение на обстоятелствата (макар мнозина да смятат, че случайни съвпадения нямало — те всички са закономерни) страшната трагедия на гробището съвпада с грандиозния парад на войските на МВР, на който премиерът Черномирдин връчва на армейски генерал Куликов новото знаме на неговото ведомство. Генералът целува знамето и тогава му съобщават за случилото се. Гордо изпъчил се в целия си свой наполеоновски ръст, министърът на вътрешните работи възкликва: „Хвърлено ни е предизвикателство! Предизвикателството е прието!“ Което означава, че престъпниците никога няма да бъдат открити. За това Куликов просто няма време. Та само съдебните му дела с Лебед, обвинил министъра, че лично ръководел мафията и получавал подкупи в астрономически суми, са около една дузина.

По това време в Думата за пореден път се мъчат да прокарат закона „за руския статут на Севастопол“, като полагат всички усилия по-скоро да вкарат Украйна в НАТО.

 

След разпада на съветската империя към НАТО са се устремили съзнателно или подсъзнателно всички страни. Най-много нататък ги подтиква мятащата се в имперските си конвулсии Русия — с нейния болен президент, с агресивната комунистическа Дума, с корумпираните чиновници, с краха на социалната сфера, с деморализацията на армията, с хаоса в икономиката и с абсолютно ненормалните неща, които вършат органите, кой знае защо смятащи се за пазители на реда.

Гибелта на една империя във всички времена винаги е било болезнено събитие, с което цели векове не могат да се примирят дори и онези поколения, чиито познания за изчезналите империи са почерпани само от учебниците по история.

Мусолини например прави опит да възстанови Римската империя, загинала преди 1500 години, и в един момент успява да завладее повече от половината някогашна нейна територия. Но не успява да я задържи, за което го обесват с краката нагоре.

В Турция и до ден днешен издават книги и учебници, чиито автори мечтаят за възстановяването на Отоманската империя в границите й от 1913 година. И това го искат по-умерените. А екстремистите бълнуват за размерите й от 1583 година, като щрихират върху картата с имперския цвят земите на Крим, Кавказ, Татарстан, на Астраханска и Ростовска област.

Във Франция на тази тема по митингите ораторстват не само бонапартистите, но и някакви умопомрачени хора, настояващи да бъде възстановена империята на Карл Велики. Какво да говорим тогава за руснаците, чиято империя е рухнала само преди шест години! Естествено, мнозина все още не могат да осъзнаят този факт и продължават да заплашват целия останал свят. Естествено е и в бъдеще да има опити за възстановяване на СССР, които въпреки че исторически са обречени на провал, неизбежно ще се повтарят и всеки път Русия ще изпада в безизходица, а от нея ще се отцепват нови провинции.

Естествено, че всички съседни и бивши сателитни страни ще бързат да се прикрият зад широкия гръб на НАТО, която се крепи на икономическата и военната мощ на Съединените щати. И също така е естествено НАТО да започне да се разширява на изток.

Но не по-малко естествено е, че Русия би желала при удобен случай и без излишни усложнения отново да погълне една подир друга отделилите се от нея територии — сред тъжното мълчание и укоризнените погледи на останалия свят. И без опасността от голяма война, която обаче е неизбежна, ако тези страни влязат в НАТО. Точно затова тя се съпротивлява на разширението на НАТО с всички достъпни (много ограничени) средства, като го нарича „крупна стратегическа грешка“.

Русия иска да запази правата си в „международния грабеж“, но без риск от голяма европейска война — иначе тя би трябвало само да се радва, че НАТО се е доближила до нейните граници. Защото страната, която все по-надълбоко затъва в тресавището на политическия и икономическия хаос, преди всичко има интерес потенциалните й спасители да се приближат колкото може повече до нейните граници, за да успеят за пореден път да я измъкнат за оределите й коси на свеж въздух, ароматизиран с международни кредити и хуманитарна помощ. Антинатовската истерия е започната от комунистите. Но те вият така злобно и същевременно толкова жалостиво, че постепенно въвличат в новата си игра правителството и президента, включително и самия Чубайс. Именно той помолва НАТО да не се разширява на изток, тъй като това можело да докара на власт в Русия комунистите или пък някой още по-лош. Мнозина със страх са очаквали Чубайс да заговори от името на „своя народ“, както го прави другарят Волски, който не пропуска да подчертае че „целият народ протестира против разширението на НАТО“. От това така приятно повявя носталгия по имперските времена! А скромният пацифист-„овчедушник“ Иван Рибкин, сменил Лебед на поста секретар на Съвета за сигурност, грейнал с ласкавите си очи и добродушно лице, смята, че било необходимо да се преразгледат задълженията на Русия да не използва първа ядрено оръжие. Нашият народ, пояснява Рибкин, е създал ядреното си оръжие с цената на огромни жертви и лишения и затова е в правото си да използва това оръжие в случай, че е заплашена националната сигурност на Русия.

Но с такова безотговорно „майтапчийство“ НАТО няма как да бъде възпрян. Няма да бъде възпрян НАТО и от подхвърлянията, че Русия щяла да преразгледа външната си политика, като създаде оста Минск-Москва-Пекин. На тази шега малцина биха повярвали дори и в самата Москва. Даже и да е теоретично възможен, първенстваща роля в такъв съюз непременно ще играе Китай, а Русия не би се съгласила с това по никакъв начин.

Все още имперските фантоми не дават на Москва възможност да влиза с когото и да било в партньорски отношения на равна нога. Империята е свикнала да диктува и въпреки че получава милостиня от Запада, стои срещу него в позата на наежен таралеж.

Интелигентният Запад се прави, че нищо не забелязва, но комунистическият Китай набързо би обръснал такъв таралеж и би го накарал да работи за него, като не пропуска да го бръсне всеки ден.

Така че остава полуоста Москва-Минск, а ако трябва да бъдем абсолютно точни, Минск-Москва, която се нарича „асиметричен отговор на разширението на НАТО на изток“. (Преди години, когато САЩ организират своята система за противоракетна отбрана, в неин „асиметричен отговор“ се превръща създадената от военно-космическите сили на СССР система „Буран“, предназначена да доставя във въздуха ядрено оръжие. Обаче нещата около „Буран“ още в началото не потръгват и днес струващата много милиарди система украсява площадката за детски атракции в московския парк „Горки“. Сега, поради липсата на нещо по-добро, като инструмент на „асиметричния отговор“ решават да изберат Беларус. Полуоста Минск-Москва — срещу НАТО и целия останал свят. Както в песента: „Гръб о гръб под мачтата опрели, се бием срещу хилядите с теб“.)

Но и тук нещата далеч не са така прости, както биха искали да бъдат. Преди всичко защото президент на Беларус е Александър Лукашенко — личност, в най-голяма степен странна. Бивш ротен политрук^[2], а по-късно директор на совхоз, човек — ограничен, да не кажем глупав, но разкъсван от глобални амбиции, вълната на демократичните промени го е изхвърлила на умопомрачителна висота, за която той е абсолютно неподготвен и не й съответства нито с равнището на своя кръгозор, нито с възможностите си на ръководител.

Дошъл на власт по съвсем законния начин чрез общи избори — за него дават гласа си над 80 процента от избирателите, хванали се на въдицата на неизпълнимите му популистки лозунги, — Лукашенко веднага започва да се държи не като законно избран президент, а като узурпатор, завзел властта чрез дворцов или военен преврат. Така той пропуска дадения му от съдбата шанс. От момента на встъпването си в длъжност той подема борба срещу своя парламент и конституционния съд, че дори и срещу самата конституция, в разработването на която е участвал още като депутат и в която се е заклел като президент. Междувременно се изяснява, че политическите кумири на Лукашенко са Хитлер и Сталин, с чиито методи той възнамерява да управлява поверената му държава.

Хитлер, който също като Лукашенко идва на власт чрез демократични избори, смята самите избори за „гадна еврейска измишльотина“. Сталин е по-умен и още в началото на своята власт изрича гениалната мисъл: „Главното е не кой как гласува, а как се преброяват бюлетините.“ И Лукашенко запретва ръкави да прилага методиките на „великите“ си учители. Като начало той заявява на депутатите във Върховния съвет на Беларус: „Аз ще бъда президент 12 години.“ Точно колкото фюрерът е бил германски държавен глава, но пък за този не толкова продължителен срок успява да забърка голяма каша. Няма значение какъв е финалът на всичко това. Важното е, че в страната (в Германия) е имало ред, достоен за възхищение и подражание. Страната е била плътно сплотена в единен порив около силен лидер, за какъвто и Лукашенко, разбира се, се смята.

Сетне, като следва методиката, отработена от великите си учители, Лукашенко разгонва парламента, скъсва на парчета конституцията на Беларус (както е постъпил неговият кумир с конституцията на Ваймарската република), провежда референдум (кой ли не знае колко е обичал референдумите Хитлер!) и лично изчислява гласовете, без да допуска никого до това свещенодействие, и назначава нов парламент и правителство, където естествено влизат извадени от нафталина висши функционери на апарата на бившата беларуска компартия.

Възмутена, опозицията организира демонстрации в Минск, но те най-безпардонно са разпръснати с палки, водни струи и сълзотворен газ. Икономическите реформи в републиката са спрени и изцяло „разцъфва“ мъртвият съветски икономически модел. И за да не останат у някого някакви съмнения, Лукашенко заповядва да се възстанови съветската държавна символика, забранява националното бяло-червено-бяло знаме и се заканва на студентите, журналистите и евреите, че ще ги прати в трудови лагери за превъзпитание.

Както през незабравимите съветски времена, опозицията е обявена за „мръсна империалистическа проститутка“, получаваща задачи и, разбира се, пари от Запада и от ЦРУ. За начало от Минск е изгонен първият секретар на американското посолство, след него — представителите на фондация „Сорос“, а после — и руските журналисти. В самата Беларус върху всички средства за масово осведомяване се установява държавен контрол. Но съществуващата в Русия свобода на печата довежда Лукашенко до изстъпление.

Руските средства за масово осведомяване също са обявени за „агенти на западното влияние“. Лукашенко се оплаква от „информационната война“, която повела срещу него Москва, и иска ту от Елцин, ту от Черномирдин да вземат съответни мерки спрямо своите масмедии.

Навремето и незабравимият Хитлер също така съска срещу американската преса и иска, по-конкретно от правителствата на САЩ и СССР, да се свали от киноекраните филмът на Чаплин „Великият диктатор“. (Тогава Сталин го послушва. Наистина после се налага този филм едва ли не всекидневно да се прожектира в продължение на четирите години война с Хитлер.)

В края на краищата при Лукашенко се получава почти същото, както и при покойния фюрер. Смелият политрук, като оперира с методите на не по-малко смелия ефрейтор, бързо вкарва страната си в задънената улица на международната изолация. Съединените щати с удивление наблюдават как върху постсъветското пространство като червен цирей по нежната кожа на новородената демокрация изниква режим, напомнящ дори не и режима на Третия райх, а онзи в Хаити, от времето на „папа Док“ — Дювалие, или от не по-малко паметното време на пожизнения президент и велик фелдмаршал на Уганда Иди Амин-Дада.

Америка изразява недоволството си по стандартния начин — от Беларус (както някога от Третия райх) е отзован посланикът на САЩ и се спира финансовата помощ, което за тази сиромашка страна с мъртва икономика, пък и на всичко отгоре засегната от Чернобил, е твърде осезаем удар. Москва се намира в още по-сложно положение. Русия фактически остава единствената страна, признала държавния преврат, извършен с такава мила непосредственост от Лукашенко. Но за това тя има твърде сериозни причини.

Лишила се от почти всичките си морски пристанища на Балтийско и Черно море, прибрала се в границите си от XVI век, Русия повече откогато и да било се оказва откъсната от Запада. А точно през Беларус минават нейните главни релсови и шосейни пътища, свързващи я с Европа; през нейната територия минават и нефто- и газопроводите, чрез които на запад стига едва ли не единствената стока на днешния руски износ, и много от линиите на енергозахранването, съобщенията, телекомуникациите, свързващи навремето СССР със страните от Варшавския договор. Затова на Москва съвсем не е безразлично в чии ръце ще попадне властта в Беларус.

Да би взел властта в Минск някакъв демократ-романтик или националист русофоб — в Кремъл биха възникнали много силни опасения, че той, както това става в Полша и Прибалтика, незабавно ще върже Беларус към НАТО и ще започне да одира от Москва (и без това бедна) пари за транзита по световни цени. А в случай на някаква криза ще отреже всички линии за комуникация. Достатъчно е да се погледне картата, за да стане ясно в какво положение би се озовала тогава Русия, за която не остава друг начин да се свързва с Европа, освен чрез Иран.

Затова в Москва се заговорва за интегрирането на „двата братски славянски народа“ в едно цяло „на базата на вечната дружба“. И през април 1996 година Лукашенко пристига в Москва, публично се целува с президента Елцин, пие водка от високи чаши и със замах чупи тези чаши о пода като хусар пред кавалерийска атака. Тогава се създава така наречената „парламентарна общност на Русия и Беларус“, която се оглавява от председателя на Върховния съвет на Беларус Семьон Шарецки, след няколко месеца изхвърлен на улицата заедно с разгонения Върховен съвет и „изял“ някой и друг удар от палките на минския ОМОН. А Москва не само не възпира Лукашенко, но и всякак го поощрява, също както навремето постъпва с Хитлер.

Когато под прозорците на руското посолство в Минск отначало са бити с палки и ритани, а после хвърлени във „воронки“ (арестантски автомобили) и откарани в неизвестна посока неколцина руски журналисти, посланикът на Русия г-н Угрюмов отправя благодарност към минската милиция „за образцово изпълнение на своя дълг“.

Разбира се, че ако на мястото на Лукашенко стои някой по-умен, той не на шега би се разтревожил. Защото, когато Москва заговори с някого „за дружба“, а ще повече пък „за вечна дружба и братство“, това по правило свършва много лошо. И на първо място — за единия от обектите на тази дружба, а понякога и за двата. Не е необходимо да се посочват примери от по-далечната история — достатъчно е да си спомним договора за дружба с Хитлер, сключен през септември 1939 година, или договора „за вечна дружба“ с Китай, завършил с известните артилерийски престрелки на границата между двете държави.

Ами сключеният договор за дружба с Афганистан, в рамките на който съветски специалисти строят в „братската“ страна стратегическото шосе, точно така и наречено — „Дружба“? След като шосето е завършено, почти веднага по него се юрват танковете на нахлуващата съветска армия.

Най-много обаче провървя на Ирак, с който също е сключен договор за дружба. Наистина него СССР не напада, но пък с удоволствие наблюдава как това ще направят американците.

Само че никакви мрачни предчувствия не тревожат президента Лукашенко. Напротив, като започва опасната игра на тема „вечна дружба“ с Москва, той крои свой план, заимстван, както и много други, от богатото Хитлерово наследство.

Известно е, че през 1938 година Адолф Хитлер вкарва с мъдрата си политика Германия в също такава задънена улица, в каквато Лукашенко вкарва Беларус петдесет и осем години по-късно. Финансовото захранване от страна на западните държави секва, а договорът за дружба с Москва, който ще даде възможност на Германия да набере сили за Втората световна война, все още е някъде напред, в неясното бъдеще. Пари няма, икономиката тъпче на място и заплашва с най-остра криза, а никой не знае какво да прави оттук нататък. Нататък остава само да се воюва, за да бъдат ограбени съседите. Но вермахтът още е твърде слаб и не разполага с нищо друго освен с традиционната си дисциплина. Пък и в самата Германия царува тоталитарен ред, а всички средства за масово осведомяване са под шапката на Министерството на пропагандата на доктор Гьобелс.

В съседство обаче се намира богатата и разложена от демокрацията братска Австрия. И Хитлер решава да обедини двата братски народа под егидата на Германия. По-голямата част от австрийците се вцепеняват от ужас при подобна перспектива, но местните нацисти — съратниците на Калтенбрунер и Зайс-Инкварт, от които гъмжи в парламента и разните други демократически институции, набързичко спретват „референдум“ и аншлусът на Австрия става факт. Още през първия ден от „обединението на двата братски германски народа“ златните запаси на Австрия са откарани в Берлин, бившия президент и канцлера изпращат в концлагер, а народът е обложен с допълнителен данък — за уравняване на „жизненото равнище“ между братята в Германия и братята в Австрия.

Така че Лукашенко смазва демокрацията в Беларус не за да разсърди изхранващите го Съединени щати, а за да може без особени пречки от страна на собственото население да извърши аншлуса с Русия. А не обратното. Но в тази насока е необходимо да се действа с голяма предпазливост. Защото съотношението на силите Русия — Беларус далече не съответства на съотношението Германия — Австрия. При това Лукашенко не разполага със свой вермахт, а в същото време разузнаването му е донесло, че Кремъл, който черпи вдъхновение от миналите деяния на другаря Сталин, разработва план за освободителен поход в Беларус по образеца от септември 1939 година, само че сега „за избавление на еднокръвните братя от тоталитарното иго на Лукашенко“.

Коварството на Москва е общоизвестно и за него Лукашенко, въпреки белите полета в образованието си, има изградено собствено мнение.

Една седмица след като президентът Елцин е обявил идната година за „година на съгласието и помирението“, Лукашенко пристига в Москва и моли за разрешение да говори пред долната камара на парламента. Демократичните фракции демонстративно напускат залата, съпровождани от крясъците на Жириновски: „Вървете си и не пречете да послушаме нашия ОБЩ ПРЕЗИДЕНТ“. Припява му Бабурин, който на всеослушание споделя, че не виждал „по-добър от Александър Григориевич“ кандидат за бъдещ президент на Русия и Беларус, а защо не и на бъдещия възроден Съюз.

Вдъхновен от тези изблици на разбиране, Лукашенко се връща в Минск, където ликвидира и последните остатъци от демокрацията и официално предупреждава руското правителство за вероятното изгонване от Беларус на кореспондентите на НТВ и ОРТ — за „помията, с която заливат беларуския народ и неговата история“. И веднага „червените“ в Думата пристъпват към две паралелни атаки. Едната — срещу разширението на НАТО, а втората — за по-бързо обединяване с Беларус, та да не бъдел изпуснат „историческият шанс“ и да пресрещнели НАТО с танкове на обединените сили на полската граница.

Обаче опитите да се изяснят по някакъв начин подробностите по бъдещата интеграция не дават резултат. При какви условия ще се обединят двете братски страни? Ще се превърне ли Беларус в субект на Руската федерация и Лукашенко ще стане ли неин губернатор? Не, отговарят от Минск, даже и когато стане част от Русия, Беларус ще си бъде субект на международното право, а Лукашенко — неин президент. А ако същото пожелаят и другите субекти на РФ? Не става ли дума за прилагането на нов, по-изискан начин за разпокъсването на Русия? И как ще се съвместят пазарната икономика на Русия и социалистическата икономика на Беларус? Как ще се създаде единна валута и кой ще контролира пускането й в обръщение?

Досега създаденото общо „митническо пространство“ е довело до това, че от Беларус към Русия потича река от контрабандни стоки от Украйна, Полша и Западна Европа, от които Русия губи по 400 милиарда рубли на месец. В същото време Беларус бързо се превръща, както Германия при Хитлер, в разпределителна база на контрабандистите и търговците на оръжие и наркотици от цял свят, която благодарение на географското си разположение постепенно измества центрове като Куба, Либия и Северна Корея. Не се знае дали самият президент Лукашенко получава проценти, но онези, които по този начин правят пари, едва ли ще бъдат очаровани, ако вследствие на интеграцията бъдат принудени да увеличат режийните си разходи, понеже ще трябва да заделят средства и за подкупи на московските чиновници.

Излиза, че от този замисъл всички имат свои интереси, които дори още на пръв поглед никак не съвпадат. На Москва й е нужно да си има „джобна“ Беларус и за нея е желателно това да стане с минимални загуби. На самия Лукашенко пък, на когото поради нарасналите му амбиции вече му е тясно на територията на неговата неголяма република, му трябва триумфално да влезе в Кремъл като общ президент на Русия и Беларус — с цената на независимостта на страната си. А на московската опозиция, т.е. на Зюганов и компания, тази ситуация е необходима като поредното средство за нова дестабилизация на обстановката в страната.

Но след като се запознават с Лукашенко и с плановете му по-отблизо, те виждат, че „минският фюрер“ открива пред тях много широки перспективи за удар срещу Кремъл. И то точно чрез въвличането му, като най-горещ радетел за „братска интеграция“, в тяхната византийска игра с комунистическа аранжировка.

На какво са разчитали Зюганов и другите претенденти за всеруския престол, като обявяват Лукашенко за „наш общ президент“ — не се знае. Вероятно са се надявали, че доведат ли веднъж конкурента си в Кремъл, винаги ще съумеят да го пречукат с рязко отваряне на тежката врата на Георгиевската зала по пътя му към президентския кабинет. Във всеки случай активното включване на „червените“ в тази игра започва от известния по пресконференциите щатен провокатор Илюхин, изпълняващ по съвместителство и ролята на председател на Комисията по сигурността в Думата.

Балансиращ с тези две длъжности, Виктор Илюхин самонадеяно се е включил в трупата на политическите клоуни, където е по-различен от Жириновски само с това, че докато главният либерал весели публиката си с ролята на „червеникавокафяв палячо“, Илюхин бръщолеви глупостите си с мрачен и многозначителен вид. А в клоунадата това се цени много високо. За да си придаде важност, дори е навлякъл своя стар прокурорски мундир с пагоните на генерал-лейтенант и сега се готви да съобщи бомбастична новина. Според сведения, получени от „най-компетентни източници“, му е станало известно, че ЦРУ и целият конгломерат от разузнаванията и контраразузнаванията на западните страни подготвят компрометирането, а после и физическото ликвидиране на президента Лукашенко. С тази цел в Полша пристигнал „полковник“ от ЦРУ (полковниците и генералите на ЦРУ — това е вечната слабост на нашите неграмотни провокатори), носещ камара долари със себе си. Част от тази сума щяла да бъде предадена на опозицията за организирането на антилукашенковски демонстрации, а останалата — на руските средства за масово осведомяване, на които била отредена ключова роля в операцията по „ликвидирането“ на Лукашенко.

По-нататък Илюхин посочва колко долари щял да получи Николай Сванидзе и колко — Евгений Киселов и други видни телевизионни журналисти, които получавали пари от ЦРУ и Мосад.

Още Марк Твен е забелязал колко нагла може да бъде уверената в своята безнаказаност досадна муха. Защитени от депутатския си имунитет и от традиционното нежелание на хората да се съдят с клоуни, а още по-малко с досадни мухи, „червените“ провокатори непрекъснато се позовават в измишльотините си ту на данни от ЦРУ, както Зюганов, ту на секретни данни на Държавния департамент на САЩ, както Селезньов, ту на свръхсекретни данни от контраразузнаването на НАТО, както Илюхин. Създава се впечатлението, че или самите те работят в посочените организации, или някой от ЦРУ им плаща непрекъснато да популяризират тези ведомства в Москва. При това езикът на всевъзможните твърдения е такъв, че веднага става ясно — зюгановската дружина дори още не е „рускоезична“, а си е останала, както сполучливо отбелязва Валерия Новодворская, „съветскоговореща“ на славния ленинско-сталински „новоезик“.

След Илюхин думата взима неговото приятелче, небезизвестният Амангелди Тулеев, който доверително съобщава, че досега над Лукашенко са извършени четири покушения. Това предизвиква недоумението даже на шефа на КГБ в Минск генерал Егоров, който заявява, че не може да коментира бръщолевенията на московските провокатори. Тези думи на генерала му костват неговото отстраняване от длъжност.

„Червените“, които се смятат за опозицията в Москва и на които им е позволено да правят и да говорят, каквото им скимне, да организират всякакви шествия и митинги и да ругаят публично президента и правителството едва ли не с най-мръсните псувни, никак не се смущават от методите, използвани от Лукашенко, за разправа с беларуската опозиция, на чиято страна между другото са и местните комунисти. Пребиват я с палки и я ритат, откарват я в предварителния арест, където я бият „допълнително“, осъждат я на принудителна работа или да плаща големи глоби, като не се съобразяват с това, дали битият е току-що сваленият от поста му министър на отбраната, спикерът на парламента или някой от секретарите на ЦК на компартията.

Как биха се държали Зюганов, Селезньов, Илюхин или Бабурин, ако в Москва им се случи да опитат палките и другите прелести на тоталитарната вътрешна политика? Пак ли по същия начин ще ратуват за съюз с Лукашенко? Отговор дава Бабурин, който пояснява, че трябвало да се прави разлика между опозиция, организирана от ЦРУ, като тази в Минск и опозиция, споделяща стремежите на цял един народ, каквато била опозицията в Москва. Ето ви и цялата риторика, от която се ползват „съветскоговорещи-те“.

По това време официална Москва, която, от една страна, се стреми да запази каквото е останало от нейното стратегическо положение, а от друга — да си присвои от „червените“ тяхната слава на „интегратори“, също усилено подготвя руско-беларуския съюзен договор.

Изготвянето му президентът Елцин е възложил на помощника си по международните въпроси Дмитрий Рюриков, който ръководи специалната група „сановници“, запретнали ръкави да шлифоват бъдещия междудържавен диамант. В тази група влизат министърът на външните работи Евгений Примаков, вицепремиерът Валерий Серов, отново изникналият отнякъде Сергей Шахрай и Борис Пастухов, чийто ранг сега е заместник-министър на външните работи.

След като бъде готов договорът, те трябва да го дадат на Лукашенко — да го парафира, после ще сложат и своите подписи, като ще вземат подписите и на Селезньов и Строев, а сетне договорът ще се отнесе на самия Виктор Степанович Черномирдин, с чийто последен параф Рюриков ще го връчи на президента Елцин. За дата на тържественото подписване на договора е определен 2 април 1997 година.

Междувременно примамливият мираж на предсрочните избори, който така дълго е милвал жадните погледи на другаря Зюганов и господин Лебед, започва да се топи и да помръква. Нестигналият до оня свят президент Елцин с твърда крачка се завръща в строя. Претендентите за поста му по инерция продължават да мърморят за неговата недееспособност, но вече не са така категорични. И за да не остави у никого съмнение, че това не отговаря на истината, завърналият се в строя президент се зарича „да разпусна Думата, след като толкова много й се е приискало“ и заплашва, че ще изхвърли от мавзолея мумията на Ленин, което предизвиква поредната, макар и тиха, истерия сред „червените“.

После Елцин, който е изкарал първите сто дни от втория си мандат на легло и поради това бъка от сила и енергия, оповестява намерението си да реорганизира правителството под общоруския лозунг: „От ред във властта — към ред в страната.“ А когато в Русия се заговори за слагане на нещата в ред, всички започват да губят равновесие.

В Петербург милиционери зверски пребиват трима капитани първи ранг — командири на атомни подводници. Единият от тях е герой на Русия, чиято подводница първа в света провежда ракетна стрелба от самия Северен полюс. Морските офицери са бити с палки, тъпкали са ги с крака, душили са ги с примки — явно във връзка с подготовката на близкото обединение с Беларус. За последен път подобни зверства над военноморски офицери са вършени в Кронщат през март 1917 година, а по-късно просто безшумно са ги разстрелвали, без излишни публични издевателства.

В отговор президентът, както образно се изразяват Зюганов и Рижков, с особено удоволствие плюе върху Думата, като назначава Чубайс за първи вицепремиер с едва ли не безгранични диктаторски пълномощия в икономиката.

„Червените“ разбират, че новият страхотен удар върху тяхната последна отбранителна линия в държавната икономика е неизбежен и че с никакво хорово пеене на любимия им псалм с думите „Да махнат Чубайс!“ обстановката няма да се промени, ако на противника не бъде нанесен изпреварващ удар. Още повече, че освен Чубайс Елцин вкарва в правителството и нижегородския губернатор Борис Немцов, когото помним от сбиването му с Жириновски по време на едно телевизионно предаване на живо. Това толкова топло отношение на Елцин към Немцов поражда паническия въпрос: да не би президентът да го подготвя за свой приемник през XXI век?

Двамата нови вицепремиери (и двамата — първи заместници на министър-председателя) публично лично поемат грижата бързо да ликвидират с държавния дълг по отношение на пенсиите и заплатите и да изведат Русия от страшната криза, като я направят платежоспособна. С други думи, те възнамеряват да изтръскат от комунистите и техните съучастници укритите на сигурно място пари, окрадени съгласно „старата добра ленинска традиция“ от народа.

На 20 март пращящият от здраве Елцин заминава за Хелзинки на среща с президента на САЩ Бил Клинтън. Предния ден американският президент силно си е навехнал крака и на преговорите се появява в инвалидна количка, а това на фона на огромния Елцин изглежда като крупна победа на Русия над Съединените щати. Във всеки случай точно така се опитват да представят този случай нашите медии — за тиха радост на населението.

На фона на тези събития и неспиращите сбивания между антилукашенковските демонстранти и милицията по улиците на Минск за подписването на „съюзния договор“, насрочено за 2 април, почти се забравя.

Обаче Селезньов, станал след изгонването на Шарецки „председател на руско-беларуското парламентарно дружество“, лично връчва на президента Лукашенко „съюзния договор“, изготвен от екипа юристи под ръководството на Рюриков, Серов, Шахрай и Пастухов. Трябва да се съгласим, че това наистина е грандиозен документ. Като оставя Русия и Беларус независими, договорът създава редом с тях още един субект на международното право — „Съюза на Русия и Беларус“. Президент на този съюз става Лукашенко, управляващ с подкрепата на Комитета на междупарламентарния съюз, в който от страна на Русия е включен нашият стар познат Селезньов, а от Беларус — назначеният от Лукашенко за нов спикер Анатолий Малофеев, бивш лидер на компартията на Белорусия и член на Политбюро на ЦК на КПСС. В договора се посочва, че всички решения на ръководството на съюза са задължителни за изпълнение и в двете страни и че Лукашенко ще представлява Русия на международната арена. Отсега със САЩ и НАТО, а също и с „голямата седморка“, да не говорим за всички останали, от името на Москва ще води разговори Лукашенко, подпомаган от Селезньов и Малофеев, като при това ще издава укази, задължителни за изпълнение! Ето така в наши дни се правят аншлуси!

Нататък двете страни пристъпват към „уравновиловка на жизненото равнище и икономиката“. На това място Лукашенко отбелязва, че Русия следва да изравни своята икономика с беларуската, която е „по-добре премислена и по-консервативна“. Явно след Беларус новият всеруски диктатор е решил да отпрати в „светлото минало“ и Русия. А в Беларус това минало вече си е намерило пролуки, за да изпълзи на бял свят — с празните щандове на магазините и дългите опашки, с купоните за месо, масло и мляко, с инфлацията на националната валута (сто хиляди рубли за един долар), с призивите за борба с американския империализъм и твърденията, че част от руското ръководство е завербовано от ЦРУ. Но Лукашенко възнамерявал да се разправи с всички, след като оглави съюза.

Когато Лукашенко слага парафа си, Селезньов го уверява, че Борис Елцин ще одобри договора — имал за това гаранцията на Рюриков. Пък и президентът не е в състояние да вникне в подробностите и нюансите, така че сам ще подпише отричането си от властта.

Никой обаче не мисли, че Конституционният съд би могъл да оспори този договор, тъй като нито една от точките му не съответства на руската конституция. Лукашенко вече е разгонил своя конституционен съд и възнамерява по същия начин да постъпи и с руския. А договорът е подготвян в условията на абсолютна тайна и го крият не само от обществеността, но и от част от руското правителство. Но най-много — от Чубайс.

На 28 март Лукашенко казва пред журналисти: „С президента на Руската федерация се споразумяхме да представим договора в Думата и на втори април да го ратифицираме.“ Точно в този момент хора на първия вицепремиер успяват да се сдобият с текста на секретния (конфиденциален) договор и Чубайс се включва в играта. Запознал се с текста, ужасеният Чубайс разбира, че искат да принудят Елцин да проправи пътя на Лукашенко към Кремъл. И съзнаващ, че няма нито миг за губене, той вдига скандал на заседанието на Министерския съвет.

— Защо никой не е видял текста на договора и защо никой не го е парафирал? — обръща се Чубайс към вицепремиера Серов.

— Всички са го видели и всички са сложили подписа си — отвръща Серов, без да му мигне окото.

— Кои всички? — повтаря въпроса си Чубайс и като се обръща към министъра на икономиката, пита го парафирал ли е този договор. Оказва се, че не е. След като получава същия отговор и от другите министри, Чубайс се убеждава, че никой от тях не е виждал и не е чел договора.

— Но тогава кой го е парафирал? — Чубайс отново пита Серов.

— Примаков — отвръща оплелият се в лъжите си заговорник.

На Примаков договорът е бил занесен за парафиране от неговия заместник Борис Пастухов.

Цял живот, като се започне от първите дни на включването му в номенклатурата на ЦК на КПСС, Борис Пастухов храбро се сражава с „ционисткия заговор“, в борбата с който, вече в качеството си на първи секретар на ЦК на ВЛКСМ, той израства до един от главните виновници за афганистанската война. Дипломатическите му усилия пък в Кавказ довеждат до изпадането на целия район в състояние на война на „всички срещу всички“. А сега той е решил да подложи крак на „любимия“ си президент Елцин, който го е избавил с прехвърлянето му от „комсомолския бордей“ в своя апарат.

Изглежда, от същите съображения се ръководи и Сергей Шахрай, прочул се с умението си да проваля всяка възлагана му от президента задача. Главен идеолог на чеченската война, подлъгал всички, а и самия себе си, че блицкригът е приложим в Кавказ, интригант на дребно, той не за първи път подлага крак на Елцин, но винаги излиза на сухо. Шахрай е бил заедно с Пастухов при Примаков, когото съветва да предаде документа не направо на президента, а чрез Рюриков.

Между другото Дмитрий Рюриков, освен помощник на президента е и тъст на известния американски икономист Джеймс Саймс, консултирал някога руското правителство как да прескочи от плановата в пазарната икономика, но така, че много-много да не се цапа с лайна и кръв.

А колкото до Валерий Серов, за него няма какво да се каже. Освен може би, че е с богато родословие, което редом с цялото му минало отбелязва положението му на зет на бившия председател на КГБ на СССР Виктор Чебриков. Серов абсолютно нищо няма в душата си — той е безличен и скучен. Дори не умее да лъже свястно.

 

Примаков предава документа на Рюриков, който го слага на бюрото на президента Елцин вечерта на 28 март, петък. Рюриков вече от дълго време работи с Елцин, така че от погледа му не убягва лекото безпокойство на президента. Той помолва Елцин веднага да парафира документа. Но президентът отказва, понеже трябвало да го проучи.

По принцип целият план на „заговорниците-интеграционисти“ е изграден върху презумпцията, че президентът „ще драсне“ парафа си, без да чете или пък ще попрочете само оттук-оттам, докато слуша коментарите на Рюриков, Серов или Шахрай.

Сигурен, че отново ще го повикат, за да разясни някоя точка от „съюзния договор“, Рюриков излиза от кабинета на държавния глава и с оптимистичен тон съобщава на заговорниците, че президентът е одобрил документа. Той още не знае, че президентът се кани да чете текста успоредно с коментарите на Чубайс, който вече е успял да се добере до Елцин, за да разбере дали не се е побъркал, като сам се отказва от властта.

Със сигурност може да се каже, че ако Анатолий Чубайс беше все още началник на канцеларията на президента, тогава договорът на „интеграционистите“ изобщо не би стигнал до Елцин. Но новият началник на канцеларията Валентин Юмашев, който е съвсем отскоро и не е имал време да се адаптира към обстановката, явно пропуска този момент. Едновременно с това, както отбелязват и много наблюдатели, не може да не предизвика възхищение безукорният синхрон между заговорниците, задействали само „с един допир“ веригата Серов-Шахрай-Пастухов-Примаков-Рюриков-Елцин. С ловкостта си на фокусници те си препредават един другиму документа, като незабелязано го придвижват покрай всички министри и икономическите ведомства, покрай юридическия отдел към президентската администрация, покрай помощниците на държавния глава, покрай Думата, печата и обществеността.

Още преди да се срещне с Елцин, Чубайс побързва да предаде документа в средствата за масово осведомяване. Заговорниците изпадат в шок, но бързо се съвземат и започват в познатия ни стил да лъжат обществеността, че в договора нямало нищо тревожно, че в Думата отдавна знаят за него, че всички депутати са се запознали с текста и никой не възразява. Това е преднамерена лъжа.

Депутатите в Думата получават текста на договора едва в понеделник, на 31 март. До този момент привържениците на „съюза“ знаят от Рюриков, че Елцин е дал „зелена светлина“ на договора и предварително празнуват победата си, след като имат и нескриваното благоразположение от страна на премиера Черномирдин (не случайно цялата тази история „съвпада“ по време с появилите се в печата разкрития за неговото петмилиардно — в долари — състояние). Ако обаче са продължили, както отбелязва журналистът Дмитрий Пинскер, „все така да мърморят на Елцин, че не бива да се изпуска благоприятният момент, че инак може да се стигне до алианс между Беларус и Украйна, че Русия има «геополитически интереси», «че Беларус е единственият ни прозорец към Европа»“, като в същото време коментират по свой вкус договора, без да допускат Чубайс до президента, те може би наистина са щели да победят. Но заговорниците са недооценили както Чубайс, така и самия Елцин.

Елцин също се ужасява, след като внимателно прочита договора и изслушва коментарите на Чубайс. Йезуитски съставеният документ наистина предава кормилото на властта в Русия в ръцете на Лукашенко, вече сключил „братски“ съюз с руските комунисти. При това на обеднялата и разорена Русия се възлага задачата да носи на гръб затъналата до шия в комунистическото блато беларуска икономика.

В миналото разобличаването на такова гнусно „болярско предателство“ непременно би повлякло подире си масови екзекуции — или публични на Червения площад, или тайни — в подземията на НКВД. Но президентът Елцин само заповядва на Чубайс да изготви проект за нов договор. „Прозорецът към Европа“ не бива да се заковава дори и със справедливи емоции.

Чубайс бързо съставя новия договор, който по същество е договор за желанието на двете страни „вечно да се обичат една друга“. Останалите положения са групирани в така наречения Устав на съюза, подлежащ на общонародно обсъждане в продължение на един месец и ратификация от страна на Думата.

Чубайс, чието внимание е изцяло погълнато от общоруския протест, организиран на 27 март от профсъюзите, твърде късно се е включил в играта, за да съумее завинаги да провали аншлуса. Но все пак той успява да направи много за отбиването на поредната „психологическа атака“ срещу руската демокрация.

Нищо неподозиращият Лукашенко обаче се подготвя за своя триумф. В Беларус възнамеряват директно да предават по телевизията аншлуса с Русия. Военните оркестри репетират а се предвижда даже и парад на поделенията от столичния гарнизон. На работещите в Минск руски журналисти е забранено да изпращат кореспонденции и заснети репортажи в Москва, за да не се изплаши руската общественост от кадрите с варварските побои над демонстранти, нанасяни от пазителите на режима на беларуския фюрер. „Ние няма да им позволим (на руските журналисти) — заявява Лукашенко — да показват събитията в Беларус, както на тях им се иска.“ В това време в Минск пристига Бабурин, за да съгласува последните детайли.

Но не само в Минск се подготвят. В Москва милицията разгонва демонстрация на журналисти, събрали се пред беларуското посолство да протестират срещу потискането на свободата на словото от режима на Лукашенко. Представителката на дружеството „Защита на гласността“ Мария Симонова е откарана насила в съда, където й се прави „предупреждение“.

Във вторник, на 1 април — денят на веселието и смеха — в околностите на Москва е взривен паметникът на император Николай II, единствен в Русия и дело на известния скулптор Кликов. Отговорността за този терористичен акт поема неизвестна досега тайна организация под името „Работническо-селска Червена армия и НКВД на СССР“.

Синхронно с този взрив „червените“ в Думата включват в дневния ред за обсъждане проекта си за промяна на държавните символи на Русия. Предлага се руският трикольор да бъде заменен със съветското червено знаме, а гербът — със стария комунистически символ сърп и чук. Точно както някога, в навечерието на аншлуса австрийските нацисти настояват в държавната символика на Австрия да бъде включен и знакът на свастиката.

А живеещите в московската 9-а „Песчаная“ улица, на която съвсем наскоро е възстановено историческото име, с недоумение виждат, че през нощта някой отново е поставил на домовете им табелките с името на Салвадор Алиенде. По съветско време всичките десетина улици „Песчаная“ носят имената на най-видни агенти на Коминтерна, успели да заграбят властта в своите страни.

Пак през същия ден пристигналите от Минск правителствени чиновници нахлуват в руското Министерство на финансите и в Централната банка, където, като размахват още неподписания договор, настояват да им бъдат изплатени 600 милиарда рубли за „уеднаквяване на жизненото равнище“.

В този момент по пряката телефонна връзка с Москва съобщават на Лукашенко, че към него лети секретарят на Съвета за сигурност Иван Рибкин. Така в навечерието на аншлуса за Берлин излита Зайс-Инкварт, за да съгласува с Хитлер последните детайли. Но историята се повтаря само във вид на фарс.

Иван Рибкин донася на Лукашенко Чубайсовия вариант на договора. И тук Лукашенко постъпва по начин, по който никога не би реагирал неговият кумир Адолф Хитлер. Въпреки че вън вече е тъмно, той се отправя към летището и спешно излита за Москва, като се надява Елцин да го приеме в късната нощ. Германският фюрер никога не би излетял за Виена, за да води разговор с Шушнинг, на когото вече е осигурил място в концлагера. На всичко отгоре Лукашенко е дотолкова ядосан, че не взема в самолета си Иван Рибкин, който на въпроса на един кореспондент за какво са разговаряли с Лукашенко отвръща: „Не помня. Твърде много водка се изпи.“

В Москва пред стълбата на самолета Лукашенко е посрещнат от новия вицепремиер Немцов, по усмивката на който беларуският фюрер разбира, че губи играта. А печатът, както руският, така и чуждият, със задоволство коментира неподписания договор и съвсем уместно го нарича не съюз на Русия и Беларус, а „съюз на Кремъл и Лукашенко“. Като правят обстоен анализ на договора, водещите руски телекомпании си задават въпроса: „Готова ли е Русия да пожертва своето бъдеще, за да си отгледа още един карикатурен диктатор, какъвто е Лукашенко?“ И отговарят, че „никакви геополитически и стратегически предпоставки не оправдават съюза с такава Беларус, каквато е Беларус на режима на Лукашенко“.

Група видни дейци на културата, сред които са и академик Лихачов, писателят Астафиев, поетът Окуджава, актьорът Табаков, се обръщат към Елцин с открито писмо. В него по-специално се казва: „Нашата страна току-що се избави от кошмара на чеченската война, започната затова, защото президентът одобри авантюристичните планове на част от своето обкръжение. И същите тези хора, които навремето тласкаха президента към гибелното решение, участват в изготвянето на сегашния съмнителен документ. Те храбро дават на държавния глава «геополитически» съвети… Никакви граници не биха нанесли такава вреда на близки народи, каквато може да нанесе изкуственото обединение, при което един доморасъл диктатор ще заяква «в ръцете на по-големия брат»-демократ и апетитът му ще расте. Ние предупреждаваме президента за опасността от подобна стъпка.“

Предвижданият „съюз“ изплашва и всички съседи на Русия и Беларус. Президентът на Украйна Кучма го нарича „нонсенс“, който би могъл да разтури завинаги Общността на независимите държави. „Днес не си струва да бъде разрушавана ОНД — изтъква украинският президент. — И има много въпроси, които трябва да решаваме и разглеждаме вътре в тази структура.“

Още по-категорични са литовските дипломати. „Като се обединява с антидемократичния режим на Лукашенко — посочва един от тях, — руското ръководство демонстрира пред цял свят, че заради политическата си изгода е готово да затвори очи пред крещящите нарушения на правата на човека, пред погазването на свободата на печата и гоненията срещу хора с други убеждения. Трябва ли при това положение да се учудваме, че граничещите с Русия държави още по-настоятелно ще се стремят към сближаване със западните демокрации и към влизане в НАТО.“ Върви, та се оправяй сега! А може би Лукашенко, Селезньов и Бабурин са получили от НАТО подкуп, срещу който са изплели своя заговор на „интеграционистите“?

Беларуският фюрер успява да се срещне с Елцин едва на 2 април сутринта. До този момент президентът вече е взел окончателното си решение. И за подписване поднасят един кратък текст на договора за съюз, в който от „творбата“ на Шахрай-Пастухов-Серов са влезли само три и половина нищо незначещи члена и две трети от преамбюла.

В Минск всички разбират, че нещо не е наред, след като от програмата на телевизията отпада рекламираното пряко предаване от подписването на договора. И никога досега с такава ярост и жестокост местните ОМОН не са пребивали демонстранти по улиците на Минск — изглежда, за да ги убедят, че президентът Лукашенко е в много лошо настроение.

Но недобро е настроението и на руските комунисти. Спикерът Селезньов за пореден път съобщава, че в ръцете му е попаднала „секретна инструкция на Държавния департамент на САЩ“ и щял да следи кой в Кремъл изпълнява тази инструкция. Самият Лукашенко публично заявява, че част от руското правителство получава пари и задачи отвъд океана.

Оплюта от побеснелия бивш директор на совхоз, Москва мълчаливо се избърсва. Наистина чрез своя секретар по печата Елцин изразява „загриженост“ във връзка с нарушаване на правата на журналистите в Минск, но в отговор от столицата на Беларус се чува злобното просъскване: „Вместо да ни поучавате, по-добре би било да изплатите заплатите и пенсиите.“ Започва нов етап на „вечната дружба“.

Разгневеният Елцин освобождава от длъжност Дмитрий Рюриков, но и бърза да изпрати Примаков в Минск. Тънка работа е геополитиката!

Атаката е отбита. Набелязаният за 2 април аншлус с Русия се е провалил. Сега са го определили за 15 май. Упорито се стремят да вкарат Русия в раздрънкан кафез, от който всички са излетели, освен Беларус и Иран. А ключът от този кафез възнамеряват да предадат на Пекин. И после всичко това ще нарекат интриги на ЦРУ.